Р Е Ш Е Н И Е
№…….
Гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети май през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Виктория Станиславова в. гр. д. № 1725 по описа на 2021 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20262741/27.11.2020 г., постановено по гр. д. № 63703/2019
г. по описа на Софийски районен съд, III Гражданско
отделение, 144 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу В.А.Д. обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че В.А.Д. дължи н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД следните суми: 1./ 498,77 лева –
главница по договор за кредит "Бяла карта" № 416123/28.08.2014 г.,
ведно със законната лихва от 20.07.2017 г. до изплащане на вземането; 2./ 114,60 лева – договорна лихва за
периода 09.09.2014 г. – 06.08.2016 г.; 3./ 161,78 лева – неустойка; 4./ 200 лева – такса за извънсъдебно
събиране на вземането; 5./ 47,94 лева
– лихва за периода 06.08.2016 г. – 12.07.2017 г., дължими по Договор за кредит "Бяла
карта" № 416123/28.08.2014 г., сключен между „А.Ф.“ ООД и ответницата В.А.Д.,
които вземания са прехвърлени от страна на „А.Ф.“ ООД в полза на „Агенция за
контрол за просрочени задължения“ ООД с Рамков договор за цесия от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от 10.05.2017 г. към него, и
впоследствие са прехвърлени от страна на „Агенция за контрол за просрочени
задължения“ ООД в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с Договор за цесия от 03.05.2019 г.
и Приложение № 1 от 03.05.2019 г. към него, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49341/2017 г. по описа на СРС.
Срещу първоинстанционното решение, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца
„А.з.с.н.в.“ ЕАД. В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решение поради постановяването на същото в нарушение
на процесуалния закон. Считат се за неправилни изводите на СРС относно недействителност
на част от клаузите на процесния договор за кредит. Твърди се, че последният е бил
сключен в пълно съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като конкретно се сочи неговото съответствие с изискванията на чл. 10а,
ал. 1 и ал. 4 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК и чл. 19 ЗПК. Поддържа се,
че уговорената в чл. 21, вр. чл. 16 от договора
неустойка не надвишава присъщата ѝ обезпечителна функция и чрез нея не се
цели несправедливо облагодетелстване на кредитодателя. Поради неизпълнение на
задълженията по договора за кредит от страна на ответницата – кредитополучател,
на основание чл. 21, ал. 1 от договора, кредитодателят обявил вземанията по
него за предсрочно изискуеми, за което уведомил кредитополучателя по предвидения
в договора ред – на личния му акаунт. С Приложение № 1 от 10.05.2017 г. към
Рамков договор за цесия от 11.11.2016 г. процесните
вземания били прехвърлени от кредитодателя „А.Ф.“ ООД
в полза на „Агенция за контрол за просрочени задължения“ ООД. С Приложение № 1
от 03.05.2019 г. към Договор за цесия от 03.05.2019 г. тези вземания били прехвърлени
от „Агенция за контрол за просрочени задължения“ ООД в полза на ищцовото
дружество – „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Съобразно изискванията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД до кредитополучателя
били изпратени 2 броя уведомителни писма на 22.05.2019 г. На 10.10.2019 г. до длъжника повторно били изпратени 2 броя уведомителни
писма, но пратката до него се върнала в цялост. Неполучаването на уведомленията
не следвало да се вменява във вина на ищеца, тъй като той е положил дължимата
грижа за надлежното уведомяване на длъжника. Позовава се на практика на ВКС –
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I ТО, и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009
г. на ВКС, II ТО, съгласно която за надлежно следва се счита уведомяването
на длъжника за извършената цесия с връчване на препис от исковата молба на
цесионера, към която е приложено изходящо от цедента уведомление за прехвърляне
на вземанията. Излагат се твърдения за допуснати от СРС процесуални нарушения
във връзка с приемането на представените от ответницата извън срока по чл. 133,
вр. чл. 131 ГПК доказателства за извършени плащания
по договора за кредит. При тези съображения се моли за отмяна на обжалваното
решение и за постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат
уважени. Претендират се разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата В.А.Д.. Поддържа се
неоснователност и необоснованост на заявените с въззивната жалба оплаквания.
Моли се за потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски по делото.
Софийският градски съд,
Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за
установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
предявени по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1,
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения,
че на 28.08.2014 г. е бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № 416123 между
„А.Ф.“ ООД – като кредитодател, и В.А.Д. – като
кредитополучател, по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави
на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 500 лева, под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта Access Finance/iCard, а кредитополучателят се е задължил да го ползва и
върне съгласно условията на сключения договор. Твърди се, че ответницата е
усвоила сума в общ размер от 500 лева от предоставения кредитен лимит, като
дължимата главница възлиза на сумата 498,77 лева. Върху усвоения размер на
кредита кредитополучателят дължал заплащането на договорна лихва, чийто размер
за периода от 09.09.2014 г. /датата на първата
транзакция по кредитната карта/ до 06.08.2016 г. /датата на настъпване на
предсрочната изискуемост/, е 114,60 лева. Поради неизпълнение на предвиденото в
договора задължение за предоставяне на обезпечение в тежест на
кредитополучателя била еднократно начислена неустойка в размер на сумата от 161,78
лева. Съгласно уговореното в договора начислени били също разходи и такса за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение в размер на 200 лева. Поради
трайната забава и виновното неизпълнение на договорните задължения от страна на
ответницата – кредитополучател вземанията по процесния договор станали предсрочно
изискуеми, като предсрочната изискуемост била обявена на 06.08.2016 г. и
считано от деня, следващ датата на предсрочната изискуемост, ответницата
дължала заплащане на мораторна лихва в размер на 47,94 лева /за периода 07.08.2016
г. – 12.07.2017 г./. На основание Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от
10.05.2017 г. към него, сключени между „А.Ф.“ ООД и „Агенция за контрол за
просрочени задължения“ ООД, процесните парични вземания били прехвърлени в
полза на „Агенция за контрол за просрочени задължения“ ООД изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. На основание Договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 03.05.2019 г. и Приложение № 1 от 03.05.2019 г. към него,
сключени между „Агенция за контрол за просрочени задължения“ ООД и „А.з.с.н.в.“
ЕАД процесните вземания били прехвърлени в полза на ищеца
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Във връзка с
депозирано на 20.07.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по
ч. гр. д. № 49341/2017 г. по описа на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав, била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на заявителя
„Агенция за контрол за просрочени задължения“ ООД за следните суми: 498,77 лева
– главница по договор за кредит "Бяла карта" № 416123/28.08.2014 г.,
ведно със законната лихва за периода от 20.07.2017 г. до изплащане на
вземането; 114,60 лева – договорна лихва за периода 09.09.2014
г. – 06.08.2016 г.; 161,78 лева – неустойка; 200 лева – такса за извънсъдебно
събиране; 47,94 лева – лихва за периода 06.08.2016 г. – 12.07.2017 г. Заповедта
била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Претендира се установяване
на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил
писмен отговор на исковата молба от ответника.
По делото е приложено заповедно дело № 49341/2017
г. по описа на Софийски районен съд, III Гражданско
отделение, 144 състав, от което се установява, че на 20.07.2017 г. „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД е депозирала пред Софийски районен съд
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В.А.Д. за
следните суми: 498,77 лева – главница по договор за кредит "Бяла
карта" № 416123/28.08.2014 г., ведно със законната лихва за периода от
20.07.2017 г. до изплащане на вземането; 114,60 лева – договорна лихва за
периода 09.09.2014 г. – 06.08.2016 г.; 161,78 лева –
неустойка; 200 лева – такса за извънсъдебно събиране; 47,94 лева – лихва за
периода 06.08.2016 г. – 12.07.2017 г.
С разпореждане от 08.08.2017
г. по ч. гр. д. № 49341/2017 г. по описа Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав, съдът е постановил
издаване на исканата заповед за изпълнение, като е присъдил в полза на
заявителя сторените в заповедното производство разноски в общ размер на 75
лева, от които 25 лева – държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника чрез залепване на уведомление при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е
предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
От представения като писмено доказателство
по делото Договор за кредит „Бяла карта“ № 416123/28.08.2014 г., сключен между „А.Ф.“
ООД – като кредитодател, и В.А.Д. – като кредитополучател,
се установява, че кредитодателят се е задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 500 лева, под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта Access Finance/iCard/Visa,
а кредитополучателят се е задължил да го ползва и да го върне съгласно
условията на сключения договор. Съгласно чл. 2, ал. 2 и 3 от договора при
неговото подписване кредитодателят предоставя на кредитополучателя платежен
инструмент – кредитна карта № 416123, в запечатан плик, съдържащ ПИН код за нейното
ползване. Според чл. 3, ал. 2 от договора през целия му срок кредитополучателят
се задължава да заплаща до всяко 2 – ро число на
месеца, текущото си задължение, дължимо за предходния месец, и включващо
усвоена и непогасена главница, начислена и непогасена договорна лихва,
неустойка за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране, в случай, че такива
са били начислени за текущия месец. Съгласно уговореното в чл. 4, ал. 1 кредитът
се предоставя при следните условия: срок на кредита – 2 години; фиксиран лихвен
процент по заема – 43,2 %. Върху усвоения размер на кредита кредитополучателят
дължи дневен лихвен процент в размер на 0,12 %, като лихвата се изчислява всеки
ден върху усвоената и непогасена главница; общата сума, дължима от
кредитополучателя съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е сборът от следните суми:
усвоена и непогасена главница, договорна лихва върху усвоената и непогасена
главница, такси за ползване на картата, дължими от кредитополучателя, посочени
в Тарифата; годишен процент на разходите /ГПР/ – 45,9 %; вид на предоставения
кредит – револвиращ потребителски кредит. Съгласно чл. 12, ал. 1 от договора в
случай, че кредитополучателят не погаси текущото си задължение на посочения в
договора падеж, същият е длъжен да предостави на кредитодателя обезпечение по
чл. 15 от договора /поръчител, който да отговаря на конкретно изброени в
договора изисквания/, както и да заплати сума в размер на 15 % от максимални
кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на задълженията му в
срока по чл. 15, а именно 3 дни от датата след падежа за заплащане на текущото
задължение. Съгласно чл. 15, ал. 4 задължението за предоставяне на допълнително
обезпечение възниква при всеки отделен случай на забава за плащане на текущото
задължение на падежа. Според чл. 20, ал. 1 при неизпълнение в срок на
задължението за предоставяне на допълнително обезпечение кредитополучателят
дължи заплащане на неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец;
неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение. В чл. 21 са уговорени
условията, при които кредитодателят може да обяви вземанията за предсрочно
изискуеми, като съгласно чл. 21, ал. 6 след настъпване на предсрочната
изискуемост кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на
120 лева, включваща разходите на кредитора за дейността на негов служител по
извънсъдебно събиране на вземанията.
По делото е представено Приложение № 1
към Договор за кредит „Бяла карта“ № 416123 от 28.08.2014 г., съдържащо Общи условия
за ползване на международна платежна карта White card/Access Finance/I card и Тарифа за дължимите такси за ползване
на кредитна карта White card/Access Finance/I card, които са подписани от кредитодателя и
кредитополучателя.
По делото е ангажиран като писмено доказателство
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., сключен между „А.Ф.“ ООД – цедент,
и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД –цесионер. Съгласно чл. 2,
ал. 1 от него страните са се споразумели продавачът да прехвърли на купувача
свои ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем по смисъла
на Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ и Търговския закон /ТЗ/ и договори
за потребителски кредити по смисъла на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и
договори за паричен заем по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние /ЗПФУР/, сключени от продавача с физически лица, и такива,
сключени между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и физически лица, които продавачът е придобил по силата на
договор за цесия от 01.07.2014 г., които вземания ще се индивидуализират в
Приложение № 1 към договора.
Видно от представената по делото извадка
от Приложение № 1/10.05.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., под № 44
фигурират задълженията на В.А.Д. по договор за кредит № 416123/28.08.2014 г., както
следва: 498,77 лева /остатък от главница към 10.05.2017 г./, 114,60 лева –
лихва за забава към 10.05.2017 г., 39,20 лева – остатък от договорна лихва към 10.05.2017
г., 361,78 лева – остатък такси/неустойки/разходи за забава към 10.05.2017 г.,
или общият размер на задължението към 10.05.2017 г. възлиза на 1 014,35
лева.
По делото е представено пълномощно с
нотариална заверка на подписа на управителя на „А.Ф.“ ООД от 29.12.2016 г., от
което е видно, че „А.Ф.“ ООД е упълномощило „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД с правото да уведомява от името на цедента всички длъжници по
всички вземания на дружеството, които са цедирани
съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г. и индивидуализирани във всяко подписано между
страните Приложение № 1, което е неразделна част от Рамков договор за цесия.
По делото е представено и потвърждение
за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „А.Ф.“ ООД, с което се
потвърждава извършената цесия на всички вземания, цедирани
от „А.Ф.“ ООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, съгласно
договор за цесия от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 към
него, представляваща неразделна част от договора.
По делото е ангажиран като писмено
доказателство Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019
г., сключен между „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД – цедент, и „А.з.с.н.в.“ ЕАД – цесионер.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от този договор страните са се споразумели продавачът да
прехвърли на купувача свои ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от
договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за потребителски кредити по
смисъла на ЗПК и договори за паричен заем по реда на ЗПФУР, които продавачът е
придобил от банки и небанкови финансови институции, които вземания ще бъдат
индивидуализират в Приложение № 1 към договора.
Видно от представеното по делото препис
– извлечение от Приложение № 1/03.05.2019 г. към Договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 03.05.2019 г., сключен между „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД и „А.з.с.н.в.“
ЕАД, под № 5380 фигурират задълженията на В.А.Д. по договор за кредит № 416123/
28.08.2014 г., както следва: 498,77 лева /остатък от главница към 03.05.2019 г.,
114,60 лева – остатък лихва за забава към 03.05.2019 г., 670,65 лева – остатък
такси/неустойки/разходи за забава към 03.05.2019 г., 47,94 лева – остатък лихва
за просрочие към 03.05.2019 г., или общият размер на задължението към 03.05.2019
г. възлиза на сумата от 1 331,96 лева.
По делото е представено и пълномощно от 03.05.2019
г., от което е видно, че „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД е
упълномощило „А.з.с.н.в.“ ЕАД да уведоми от името на цедента всички длъжници по
всички вземания на дружеството, които са цедирани
съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019
г., сключен между „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
По делото е представено и потвърждение
за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, с което се потвърждава извършената цесия на всички
вземания, цедирани от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД съгласно Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 03.05.2019 г., сключен между „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД и „А.з.с.н.в.“
ЕАД.
Към исковата молба са приложени 4 броя
уведомителни писма по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, както следва: 1./
уведомително писмо изх. № ЛД-С-АКПЗ-АФ/416123 от 22.05.2019 г., изпратено от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД в качеството
на преупълномощен, във връзка с цедиране на
вземанията в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД – за
което липсват данни за връчване; 2./ уведомително писмо изх. № УПЦ-С-АКПЗ-АФ/416123
от 22.05.2019 г., изпратено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД, във връзка с цедиране на
вземанията в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД – за което липсват данни за връчване;
3./ уведомително писмо изх. № ЛД-С-АКПЗ-АФ/416123 от 10.10.2019
г., изпратено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, чрез „А.з.с.н.в.“
ЕАД в качеството на преупълномощен, във връзка с цедиране
на вземанията в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД;
4./ уведомително писмо изх. № УПЦ-С-АКПЗ-АФ/416123 от 10.10.2019
г., изпратено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, чрез „А.з.с.н.в.“
ЕАД, във връзка с цедиране на вземанията в полза н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД. Видно от приложената към последните две писма обратна разписка пратката до
длъжника се е върнала в цялост поради „отсъствие на получател“.
Преди датата на първото по делото
открито съдебно заседание на 29.09.2020 г. ответницата е ангажирала по делото
17 бр. платежни документа, удостоверяващи плащания по процесния договор за
кредит.
С определение № 264068/26.02.2021 г.,
постановено по реда на чл. 267 ГПК, настоящият съдебен състав е допуснал
изслушването на съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/.
След
запознаване с документите по делото и допълнително представени от въззивника справки
вещото лице е посочило, че остатъкът от задължението на кредитополучателя по
процесния Договор за кредит „Бяла карта“ от 28.08.2014 г. възлиза на
1 014,35 лева, в това число: 498,77 лева – главница към 12.05.2017 г.,
114,60 лева – дължима договорна лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора към 12.05.2017
г., 39,20 лева – дължима законна лихва по чл. 21, ал. 4 /за забава на
плащането/ към 12.05.2017 г., 200 лева – дължима сума за разходи по събиране по чл. 22,
ал. 5 /такси/ и ал. 6 /еднократна такса при предсрочна изискуемост/ от договора
към 12.05.2017 г. В допълнение към изготвената ССчЕ експертът
детайлно е посочил кои задължения към кредитодателя са били погасени с
извършените от кредитополучателя плащания съгласно представените пред СРС
платежни документи. Видно от инкорпорираната в експертното заключение таблица с
извършените плащания са погасени задълженията по процесния договор за кредит,
както следва: стойност на главница – 2 372,91 лева; договорна лихва –
173,93 лева; неустойка по чл. 21 – 465,41 лева; разходи за събиране по чл. 21 –
395 лева. Изслушано в проведеното на 13.05.2022 г. открито съдебно заседание
вещото лице посочва, че при направените изчисления не е взело предвид
представена от ответницата разписка за извършено плащане на стойност 130 лева чрез
системата на „Изипей“ АД поради липса на данни за осчетоводяване на същото в
счетоводството на дружеството – кредитодател.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1
от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
При служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което
следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
Основателността на предявените искове
предпоставя установяването на следните обстоятелства: възникването на валидно
правоотношение по договор за кредит с твърдяното съдържание, включително
постигната между страните договореност за връщане на кредита с лихва, уговаряне
на такса за извънсъдебно събиране на вземането и на неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; предоставянето на
сумата и усвояването на кредита от ответника; настъпила изискуемост на
задълженията на ответника, предпоставките относно придобиване вземанията на
кредитора по силата на договор за цесия и съобщаването на последната на
ответника от първоначалния кредитор или упълномощения цесионер; размера на
претендираните суми, както и изпадането в забава на ответника.
По делото не е спорно обстоятелството и
се установява от събраните писмени доказателства, че между неучастващото по
делото лице „А.Ф.“ ООД – като кредитодател, и В.А.Д.
– като кредитополучател, е бил сключен Договор за кредит "Бяла карта"
№ 416123/28.08.2014 г., по силата на който кредитодателят се е задължил да
предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 500
лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
кредитна карта, а кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне
съгласно условията на сключения договор.
Не се спори между страните и относно
това, че ответницата е ползвала предоставения ѝ кредит в рамките на
максималния кредитен лимит, като е усвоила сумата от 500 лева.
От събраните по делото доказателства се
установява, че на основание Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
от 11.11.2016 г., сключен между „А.Ф.“ ООД – цедент, и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД
– цесионер, и Приложение № 1/10.05.2017 г. към него, вземанията, произтичащи от
процесния договор за кредит, са прехвърлени на праводателя на ищеца в
настоящото производство – „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД. С
последващ Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.05.2019 г.,
сключен между „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД – цедент, и „А.з.с.н.в.“ ЕАД – цесионер,
и Приложение № 1/03.05.2019 г. към него, тези вземания са прехвърлени в полза
на ищеца по делото.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД съобщаването на длъжника на извършената цесия е предпоставка тя да породи
действие спрямо него, като до този момент договорът поражда действие единствено
между страните по него /цедент и цесионер/ – Решение
№ 172 от 26.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1917/2017 г., II т. о., ТК.
Пред въззивната инстанция не се въвеждат
оплаквания досежно редовността на процедурата по съобщаване на цесията на
длъжника, поради което този въпрос съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК стои
извън пределите на въззивния съдебен контрол.
Спорни на етапа на въззивното
производство са въпросите относно това дали са погасени изцяло задълженията на ответницата
– кредитополучател по процесния договор за кредит, вкл. допуснато ли е от
първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с приемането на писмените
доказателства – 17 бр. платежни нареждания, установяващи погасяване на
задължения по договора за кредит, извън срока по чл. 133, вр.
чл. 131 ГПК, както и относно действителността на сключения договор за
потребителски кредит.
Процесният договор за кредит има
характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9,
ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има качеството „потребител“
по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно трайната съдебна практика
/Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о., Решение №
229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о. и др. / съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото, както е в настоящия
случай.
Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора за
кредит "Бяла карта" от 28.08.2014 г. в случай, че кредитополучателят
не заплати текущото си задължение на падежа, съгласно условията на договора
/второ число на месеца/, същият се задължава в срок от 3 дни след падежа да
предостави на кредитодателя допълнително обезпечение – поръчител, който да
отговаря едновременно на условията, посочени в т. 1 – 5 от чл. 15, ал. 1 от договора.
Уговорено е в чл. 20 от договора, че в случай, че кредитополучателят не
предостави допълнително обезпечение в посочения в чл. 15 от договора срок,
същият дължи на кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и
непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.
Предвидено е, че тази неустойка ще се начислява за всяко отделно неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение.
При извършената служебна проверка съдът
констатира, че клаузата на чл. 20 от процесния договор е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и като заобикаляща императивната разпоредба на
чл. 33, ал. 1 ЗПК. Съображенията са следните:
От член 8, параграф 1 от Директива
2008/48 в светлината на съображение № 28 става ясно, че преди сключването на
договор за кредит кредитодателят е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може
да включва извършването на справка в съответната база данни. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на
кредита произтича пряко и от разпоредбата на чл. 16 ЗПК. Преддоговорното
задължение на кредитодателя да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от
съображения № 7 и № 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на
пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси, и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл са параграф
40 - 43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Ето защо, клауза, която предвижда, че се
дължи неустойка при неосигуряване на допълнително обезпечение – поръчител,
което задължение става изискуемо след неизпълнение на договора за кредит, е в
пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е бил отпуснат,
като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон,
като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
/решения по дела C – 106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/.
На следващо място, следва да се посочи,
че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане
неоснователно обогатяване.
На последно място, по този начин се
заобикаля императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от Закона за потребителски
кредит, съгласно която при забава се дължи единствено обезщетение в размера на
законната лихва, а в конкретния случай с процесната неустойка се добавя още
едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди.
Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането
няма да бъде събрано в срок. В случая, изискването за предварителна оценка на
риска не е спазено от финансовата институция и от неизпълнението на това задължение
за предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за себе
си, за да изведе легитимен интерес да претендира процесната неустойка.
При тези съображения въззивният съд
приема, че клаузата на чл. 20 от процесния договор за кредит е нищожна, поради
което не се дължи претендираната неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, а изложените в жалбата съображения в обратния смисъл за изцяло
неоснователни.
Ето защо, искът с правно основание чл.
92, ал. 1, във вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца неустойка по чл. 20 от процесния
договор за неизпълнение на договорно задължение в размер на 161,78 лева следва
да се отхвърли като неоснователен.
Що се касае до претендираните такси за
извънсъдебно събиране на вземането, същите са уредени в чл. 21, ал. 5 от
договора – при забава за плащане текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал.
1, кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащането на съответното
текущо задължение, както и в чл. 21, ал. 6 от договора, която предвижда такса в
размер на 120 лева, включваща разходите на работодателя за дейността на
лице/служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно
събиране на задължението на кредитополучателя. Настоящият състав намира, че така
уговорените клаузи по съществото си уреждат договорна последица от забавата на
длъжника с предварително определен размер, който потребителят дължи независимо
от това дали кредиторът в действителност е извършил каквито и да било действия
по извънсъдебно събиране на вземането и независимо от размера на реално
сторените разходи в тази насока. Предвид тези правни характеристики на
вземането за разходи за извънсъдебно събиране на вземането съдът счита, че то
представлява допълнителна неустойка за вреди от забавено изпълнение, която се кумулира с обсъдената по-горе неустойка за неосигуряване на
обезпечение, както и със законната лихва за забава, с оглед на което клаузата е
нищожна поради противоречие с императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК. От
друга страна, тези разходи следва да се квалифицират и като такси във връзка с
управлението на кредита – посочените в процесните клаузи действия визират
действия по управление на лош кредит и са присъщ за основния предмет на
договора разход, а не допълнителен такъв, поради което спрямо тях се прилага
установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК забрана. Допълнително съдът намира претенцията
за тяхното заплащане и за недоказана, тъй като по делото не са ангажирани каквито
и да е доказателства за извършването на претендираните дейности.
При тези съображения въззивният съд
приема, че клаузите на чл. 21, ал. 5 и ал. 6 от процесния договор за кредит са
нищожни, поради което не се дължи претендираната от ищеца такса за извънсъдебно
събиране на вземането в общ размер на 200 лева.
По отношение на предсрочната изискуемост,
въззивният съд намира следното:
В процесната хипотеза се твърди, че поради
трайна забава и виновно неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по
договора за кредит, вземанията по последния са били обявени за предсрочно
изискуеми на 06.08.2016 г. По делото обаче не са ангажирани каквито и да е
доказателства за обявяване на предсрочната изискуемост на ответницата на
посочената дата или друга дата, предхождаща датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК, поради което настоящият състав намира, че волята на кредитора
не е достигнала до ответницата преди образуване на настоящото дело.
С оглед липсата на доказателства
праводателят на ищеца да е уведомил длъжника за упражняване правото да обяви
кредита за предсрочно изискуем преди образуване на настоящото производство,
въззивният съд намира, че вземането за мораторна лихва, която съобразно чл. 21,
ал. 4 от договора се дължи едва след настъпване на предсрочната изискуемост, не
се дължи в разглеждания случай, а искът за сумата от 47,94 лева – мораторна
лихва за периода 06.08.2016 г. – 12.07.2017 г. следва да бъде отхвърлен.
Относно доводите за допуснато от
първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с приемането на 17 бр.
платежни документи, установяващи извършвани плащания по договора за кредит,
извън срока по чл. 133 ГПК, вр. чл. 131 ГПК,
въззивният съд намира същите за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.
127, ал. 2 ГПК в исковата молба ищецът е длъжен да посочи доказателствата и
конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи заедно с нея
всички писмени доказателства. Съответно на това задължение на ищеца е
установеното с разпоредбата на чл. 131, ал. 3 ГПК, съгласно която в отговора на
исковата молба ответникът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните
обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи всички писмени
доказателства, с които разполага. В закона не е предвидена санкция, в случай че
ищецът не изпълни задължението си по чл. 127, ал. 2 ГПК, а в разпоредбата на
чл. 133 ГПК е посочено, че когато в установения срок ответникът не подаде
писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори
истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1,
чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен
ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Затова самото
непосочване и непредставяне на доказателствата с исковата молба или с отговора
на исковата молба не води до преклудиране на
възможността те да бъдат посочени и представени в съдебното производство.
Възможността за това обаче се преклудира с изтичането на предвидения в
разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ГПК срок. В конкретния случай горепосочените
писмени доказателства са били представени от ответницата преди датата на
първото открито съдебно заседание по делото, респ. преди изтичане на
регламентирания в чл. 146, ал. 3 ГПК преклузивен срок за представяне на
доказателства от страните, поради което, като е приел същите,
първоинстанционният съд не е допуснал твърдяното процесуално нарушение.
От ангажираните от ответницата писмени
доказателства и изслушаната съдебно – счетоводна експертиза се установяват
извършени от страна на кредитополучателя и осчетоводени от кредитодателя
плащания в общ размер на сумата от 3 482,50 лева. По делото не е спорно
обстоятелството, че ответницата не е извършвала плащания в полза на ищеца и
неговия праводател – „Агенция за събиране на просрочени
задължения“ ООД. Въззивният съд, като взе предвид заключението на приетата пред
настоящата инстанция съдебно – счетоводна експертиза, намира, че общият размер
на плащанията на кредитополучателя, послужили за погасяване на задължения по
нищожните клаузи за неустойка и разходи за събиране на вземането, възлизат на
сумата от 860,41 лева /счетоводно отразени като плащания за погасяване на
посочените задължения по процесния договор за кредит/. Същевременно размерът на
задълженията общо за процесния период, без да се вземат предвид начислените
суми за неустойка, разходи и такси във връзка с изпълнението и договорна лихва след
предсрочна изискуемост, възлиза на сумата от 613,37 лева – главница и договорна
лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2. Доколкото част от направените от ответницата
плащания са били насочени за погасяване на задължението по нищожни клаузи по
процесния договор за кредит, съдът намира, че те следва да се считат направени
за погасяване на задълженията по действителния договор за кредит – за главница
и договорна лихва. При така формирания извод и при съобразяване на обстоятелството,
че стойността на заплатените суми за неустойка и разходи и такси във връзка с
извънсъдебно събиране на вземанията надвишава тази на дължимите такива за
главница и възнаградителна лихва, настоящият състав намира, че претенциите на
ищеца за заплащане на последните /главница и възнаградителна лихва в общ размер
на 613,37 лева/ се явяват неоснователни, тъй като същите са били погасени чрез
плащане. Видно от представените по делото платежни документи, последното
извършено от ответницата плащане е от 26.05.2016 г., т. е. преди датата на
сключване на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г. между „А.Ф.“ ООД и „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, и Приложение № 1/10.05.2017 г. към него. Следователно
длъжникът е погасил изцяло задълженията си към първоначалния кредитор – „А.Ф.“
ООД, с оглед на което извършените впоследствие цесии се явяват безпредметни.
Тъй като крайните изводи на двете
съдебни инстанции съвпадат, първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на делото право на
разноски има ответницата по въззивната жалба. Последната не претендира
заплащане на разноски, поради което разноски в настоящото производство не
следва да се присъждат.
По отношение обжалваемостта на
въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II E въззивен
състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20262741/27.11.2020 г. по гр. д. № 63703/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.