№ 137
гр. К., 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:С. В. Г.
при участието на секретаря М. Т. М.
като разгледа докладваното от С. В. Г. Гражданско дело № 20215510101449
по описа за 2021 година
В исковата молба пълномощникът на ищцовото дружество юрисконсулт
Х. А. заявява, че на осн. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК депозира настоящия
устнановителен иск. Излага следните обстоятелства, въз основа на които е
издадена заповед за изпълнение: Подписан Договор за паричен заем № *** от
*** г. между „И." АД като Заемодател и М. Д. М. като Заемател, сключен при
спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Сочи, че
основанието, на което Заявлението и настоящата искова молба се подават от
името на доверителя му е сключен Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 30.01.2017 г. на основание чл. 99 от ЗЗД и Приложение
№ 1 към него от 01 май 2020 г. между „И." АД и „А." ЕООД, ЕИК ***, по
силата на който вземането било прехвърлено в полза на „А." ЕООД, изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. „И." АД е упълномощило
„А." ЕООД, в качеството си на цесионер по договор за прехвърляне на
вземания/цесия/ от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците
за извършената цесия. Към настоящата искова молба прилагат и Уведомление
за извършена цесия от името на „И." АД чрез „А." ЕООД, което молят да се
връчи на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Позовават се на постановените от ВКС, на основание чл. 290 и чл. 291 от ГПК
Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на I ТО и Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. 12/2009 г. на II ТО, съгласно които ако към исковата
молба на цесионера е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършена цесия, същото уведомление достигнало до длъжника с връчване на
препис от исковата молба съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД. В случай, че ответникът не бъде намерен
на установения по делото адрес, съобщението да бъде надлежно връчено по
реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК и в настоящото производство безспорно се
1
установи, че задължението на ответника, произтичащо от посочения договор
за паричен заем, не е погасено, молят съда да приеме, че получаването на
уведомлението за извършена цесия лично от длъжника е ирелевантно за
основателността на предявените искове. Уведомлението по реда на чл. 99, ал.
1 от ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойно
плащане на едно и също задължение. Счита, че длъжникът може да възрази за
липсата на уведомяване за извършената цесия само ако едновременно с това
твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомлението. Фактът кога и на кого е връчено
уведомлението за 2 прехвърляне на вземането не от значение за
основателността на иска, след като по делото безспорно се установи, че
претендираното с исковата молба задължение не е погасено. (Определение №
987/18.07.2011г. на ВКС постановено по гр.д. № 867/2011 г. и Решение №
173/15.04.2004г. на ВКС постановено по гр.д. № 788/2013г., ТК)
Пълномощникът на ищцовото дружество заявява, че съгласно сключения
договор за заем, Заемодателят се е задължил да отпусне на Заемополучателя
паричен заем в общ размер на 600 лева, а последният усвоява цялата сума
веднага след сключване на процесния договор, с което Заемодателят е
изпълнил задължението си. М. Д. М. се е задължила да ползва и върне
заемната сума, съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в
размер на 662.70 лв., ведно с договорната лихва на 6 седмични/месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 110.45 лв. (включваща първоначална
главница и договорна лихва). По договора за паричен заем М. Д. М. е
извършвал/а плащания в общ размер на 251.00 лв. Към настоящия момент
дължимата главница е в размер на 507.05 лв. За ползването на предоставената
заемна сума по сключения Договор за паричен заем № *** от *** г. г. между
страните, ответникът дължи договорна лихва, в размер посочен в договора. В
настоящия случай начислената договорна лихва е в размер на 41.11 лв. за
периода от 21 юни 2019 г. г. - датата на първата вноска до 18 ноември 2019 г.
г. - датата на настъпване на падежа на договора. Сочи, че ответникът е
трябвало да изплати целия заем на 18 ноември 2019 г. – последната падежна
дата, като от тогава до подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, както и на настоящата искова молба,
сроковете по всички падежи на тези остатъчни вноски са отдавна изтекли, а
ответникът по делото продължава виновно да не изпълнява задълженията си,
поради което същият дължи и обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху
непогасената главница, в размер на 54.16 лв. от 19 ноември 2019 г. г. - датата,
следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата
на подаване на заявлението -19 февруари 2021 г.г., ведно със законната лихва
върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на дължимите суми. Предвид гореизложеното моли съда да
постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че „А." ЕООД
има следните вземания срещу М. Д. М.: 507.05 лв. главница; 41.11 лв.
договорна лихва за периода от 21 юни 2019 г. до 18 ноември 2019 г. г.; лихва
за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 54.16
лв. за периода от 19 ноември 2019 г. г. - датата следваща датата на последната
погасителна вноска на паричния заем до 19 февруари 2021 г. г. - датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, ведно със
законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по
2
чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на дължимите суми. Претендира
присъждането на разноски. Представят банкова сметка на дружество „А."
ЕООД , открита при „Ю." с IBAN: ***. На основание чл. 238. ал. 2 моли съда,
в случай че не се яви в първото по делото насрочено открито съдебно
заседание, да разгледа делото в тяхно отсъствие. В случай, че ответникът
представи списък с разноски по реда на чл. 80 от ГПК по-висок от
законоустановения минимум, моли съда да приеме възражение за
прекомерност, съответно да редуцира присъдените разноски в полза на
ответната страна до законоустановеният минимален размер.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. Д., в
качеството на пълномощник на ответника, с който заявява, че счита
предявените искове за неоснователни и недоказани и като такива моли съда
да ги отхвърли изцяло.
Оспорва изцяло предявените искове по основание и размер.
Алтернативно – счита процесния договор за кредит за
нищожен/недействителен поради противоречие с добрите нрави и поради
неравноправност на клаузата, уреждаща размера на дължимата годишно
лихва, а също и нищожен и като сключен при неспазване нормите на чл. 11, т.
9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това
последици по чл. 23 от ЗПК, като мотивите й за това са следните:
Ищецът е основал вземането си на основание договор за цесия сключен
с „И." АД като цедент и „А." ЕАД като цесионер.
Не оспорва изложените факти в исковата молба, касаещи сключването
на приложения Договор за паричен заем, получаването от страна на ответника
на договорената сума, както и поетото задължение от заемателя да върне
получената в заем сума.
Оспорва всички останали твърдения в исковата молба и най-вече
изложените факти, че ответникът, съгласно чл. 2, т. 6 от договора за заем
дължи фиксиран годишен лихвен процент от 35% и съгласно чл. 2, т. 8 на
договора, че дължи ГПР на заема - 41.38%, както и твърдението, че
ответникът дължи, съгласно чл. 4, ал. 2 на договора за заем неустойка в
размер на 301.38 лв.
Счита, че неоснователността на предявените искове в горепосочените
им части се предопределя от нищожността им като противоречащи на
добрите
нрави - чл. 26. ал. 1. предложение III ЗЗД.
Заявява, че с разпоредбата на ал. 1 на чл. 4 от договора за заем е
въведено задължение за Заемателя, в срок от три дни от сключването на
договора да предостави на Заемодателя едно от следите две обезпечения: две
физически лица-поръчители или банкова гаранция. Според чл. 4 ал. 2 от
договора, неизпълнението на това задължение има за последица дължимост
на неустойка в размер на 301.38 лв. По този начин се цели да се създаде
автоматично със сключването на договора, предпоставка за начисляване на
неустойката предвидена в чл. 4, ал. 2.
Съображенията й за нищожност на горепосочената неустоечна клауза е
следното: според чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
3
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно те да се доказват. Смисълът и правите последици на чл. 4 от договора
обаче са съвсем други. Според тази разпоредба, неустойката е дължима не
при забава в плащането на дължимите вноски, а при неизпълнение на
задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя, чрез
осигуряване на поръчител или банкова гаранция. Следователно, дори и да не
допусне забава в плащането на всяка от 6-те месечни вноски по чл. 2 от
договора, заемополучателят дължи неустойка, ако не предостави посоченото
обезпечение в тридневен срок след сключването на договора. От друга страна,
начина по който е уредено в чл. 4, ал. 1, задължението на заемополучателя -
особено това отнасящо се до осигуряване на поръчител, може да обоснове
извод, че изпълнението му е обективно невъзможно за заемополучателя. Това
задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за
сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга -
изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът
не би могъл да получи в определения тридневен срок информация.
Предвид изложеното моли съда да приеме, че клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД /Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/.
Заявява, че клаузата в чл. 4 от Договора, с който е уговорена неустойка
в размер на 301.38 лв. е нищожна и поради противоречие и заобикаляне на
закона - чл. 26, ал. 1. предложение I и II ЗЗД. Неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. В
процесния договор, още със сключването му е предвидено неустойката по чл.
4 да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява
от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита.
Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя в чл. 2 т.
8 като ГПР от 41.38%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл.
4 от договора. По този начин се заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при определяне ГПР, който не може
да надвишава пет пъти законната лихва, т.е. 50%, а неустойката представлява
повече от 50% от заетата сума. Тази клауза е в пряко противоречие и с
разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК, която повелява, че при забава на
потребителя, кредиторът има право само на лихва върху платената в срок
сума за времето на забавата, а по ал. 2 - само на законната лихва. Клаузата в
чл. 4 от Договора, с който е уговорена неустойка в размер на 301.38 лв. е и
неравноправна.От договора за паричен заем не става ясно в годишния
процент на разходите по процесния Договор какво е включено и как е
формиран той. В договора за кредит единствено е посочено, че ГПР възлизал
на 41.38%.
Счита, че процесният договор за паричен заем по свята правна
същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл.
9 от Закона за потребителския кредит. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК
уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
4
Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 -
9 договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване. Нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
определя за нищожни договорите, които противоречат на закона.
Противоречието се изразява в неспазването на императивна правна норма или
основен правен принцип. Договорът е нищожен, тъй като при сключването му
са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от Закона за
потребителския кредит.
Сочи, че при анализа на съдържанието на процесния договор се
констатира, че същото не отговаря на императивно предвиденото. Съгласно
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че годишният
лихвен процент е фиксиран - 41%. Липсва обаче разпоредба за условията за
прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява
лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница. Тоест не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето - за какъв период, върху цялата дължима главница или
съобразно поетапното й намаляване. Без значение дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени
условията за прилагането му, тъй като е необходимо както потребителят, така
и съдът - при възникнал спор между страните по договора при изпълнението
му, да извършат самостоятелна преценка за правилността на този указан
размер. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено
размерът на лихвения процент. В този смисъл счита, че е налице нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което води до недействителност на
процесния договор, на осн. чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД -
поради противоречие на закона.
Освен това, счита че е налице недействителност на договора поради
нарушаване на чл. 11, т. 10 от ЗПК, изискващ в договора изрично да бъде
посочен годишният процент на разходите. В чл. 19, ал. 1 ЗПК предвижда, че
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания - ал. 2. Годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на
Република Б.- ал. 4. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни - ал. 5. В договора е посочен ГПР – 49.04 %, както и че
при изчисляване на ГПР е взето под внимание следното: договорът ще е
валиден за целия договорен период, всяка от страните ще изпълнява точно в
5
срок своите задължения, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на което и да е от
задълженията по договора за кредит. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на
разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали
тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, т. 10 ЗПК, поради което процесният
договор следва да се счете за недействителен на това основание съгласно
изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК.
Съгласно наложилата се съдебна практика /решение № 906/30.12.2004
г. по гр.д. № 1106/2003 г., II г.о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д.№
315/2005 г., II т.о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г., II
г.о, определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г., IV г.о./ се
приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната
лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият
размер на договорната възнаградителна лихва, съществено превишава
нейната обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на
заемната сума.
В съответствие с препращащата разпоредбата на чл. 86, ал.2 от ЗЗД,
размерът на законната лихва е определен с Постановление № 426 на
Министерския съвет от 18.12.2014 г. /в сила от 01.01.2015 г./,
В случая отразеният в договора ГЛП - 35% надвишава трикратния
размер на законната лихва за периода на договора. Накърнен е принципът за
еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение на
добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предд. З ЗЗД. В съответствие с чл. 26, ал. 4 ЗЗД,
същата следва да се замести по право от повелителни правила на закона, като
се приеме дължимост на лихвата до размера от 10% - законната лихва.
Освен това, по изложените по-горе съображения счита, че процесния
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
във вр. чл. 11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК, поради което моли съда да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан.
Освен това, предсрочна изискуемост на задължението преди
сключване на договора за цесия не се твърди и не се представят доказателства
да е била обявявана. След тази дата вземането по договора за паричен заем
има нов титуляр - ищеца по делото, което обстоятелство обаче не е
известно на длъжника-ответник, тъй като видно от доказателствата по
делото, тя е узнала за продажбата /цесията/ едва в хода на това съдебно
производство, чрез полученото на 30.08.2021 г. със съдебните книжа
уведомление.
Счита, че не са налице основания по чл. 432, ал. 1 ТЗ да иска
предсрочно връщане на кредита, а по отношение на основанията визирани в
договора за кредит – липсват доказателства за валидно обявена на
ответницата-длъжник предсрочна изискуемост на задълженията й по кредита.
Ищецът придобива качеството на кредитор на ответницата едва на
30.08.2021 г., когато тя узнава, че задълженията й по договора за паричен
заем вече са дължими към друг /нов/ кредитор. Новият кредитор не е
отправял към ищцата /след 30.08.2021 г./ изявление за обявяване на кредита
6
за предсрочно изискуем.
Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение ответницата не е имала изискуемо
задължение към ищеца. Предсрочна изискуемост на задълженията на
ответницата по договора за кредит не е настъпила след като не й е обявена
такава по надлежния ред. (Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС; ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС
по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК)
Счита, че правоотношението между ищеца и ответницата е възникнало
в хода на това производство като по договора за кредит, по който ищецът е
заместил кредитора на ответницата не е обявена на ответницата по надлежния
ред предсрочна изискуемост на вземането. Последното изключва
възможността ищецът да претендира "Общото задължение" по смисъла на чл.
З, ал. 4 от договора и има право да претендира само „текущото задължение"
по смисъла на чл. З, ал. З от същия договор.
С оглед на горното моли съда да постанови съдебно решение с което
да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендира присъждането на разноски.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа страна:
Предявен е иск по чл.415 от ГПК, който представлява специален
положителен установителен иск с предмет съдебно установяване, че
вземането на кредитора съществува, т.е. че присъдената със заповедта за
изпълнение сума се дължи. По този иск кредиторът следва да докаже факта,
от който вземането му произтича, а длъжникът – възраженията си срещу
вземането.
Видно от приложеното частно гражданско дело №782/2021 г. по описа
на Районен съд – К., на основание чл.410 от ГПК съдът е издал заповед за
изпълнение №260626/08.03.2021г за изпълнение на парично задължение
срещу длъжника М. Д. М., за сумите : 507.05 лева главница, 41.11 лева
договорна лихва от 21.06.2019г. до 18.11.2019г., 54.11 лева лихва за забава
от 19.11.2021г. до 19.02.2021г., като и сумата 125 лева разноски.
В срока по чл. 414 ГПК е постъпило писмено възражение от длъжника
М. Д. М., че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение по
ч.гр.дело № 782/2021 г. по описа на Районен съд – К., което е обусловило
правния интерес на ищеца от завеждане на настоящия специален
установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
По делото е представен договор за паричен заем №*** сключен на ***г.
сключен между „И.“ ООД от една страна като заемодател и М. Д. М. от друга
страна като заемополучател. Съгласно договора заемодателят предоставя на
заемополучателят сума в размер от 600лева, при следните параметри : размер
на месечната погасителната вноска в лева 110.45 лева, срок на заема в месеца
: 6, брой вноски 6, първа погасителна вноска 21.06.2019г. последна
18.11.2019г., фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35.00 %, лихвен
процент на ден приложим при отказ от договора – 0,10 %, годишен процент
7
на разходите на заема 41.38 %. В чл.4, ал.1 от договора е посочено, че
заемателят се е задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване
на договора, да предостави едно от обезпеченията изброени в точка 1 и 2 от
същия. Съгласно ал.2 от същия член, страните са се уговорили, че при
непредставяне на обезпечение в срока, заемателя дължи неустойка на
заемодателя неустойка в размер на 301.38 лева. В чл.8 от договора е
посочено, че при забава на плащане на някоя от погасителните вноски,
заемателят дължи на заемодателя законна лихва върху забавената сума за
всеки ден забава.
Ответникът не оспори фактите изложени в исковата молба относно
сключването на договора, поради което съдът приема, че действително
между страните е бил сключен процесният договор за заем.
От представените договор за прехвърляне на вземания от 30.01.2017г.,
ведно с Приложение №1 към него и потвърждение за прехвърляне на
вземания се установява, че „И.“ АД като цедент е прехвърлил на „А.“ ООД –
С.. - цесионер вземания от длъжници по сключени договори описани в
Приложение №1, заедно с всички привилегии, обезпечения, лихви и други
принадлежности, От Приложение №1 е видно, че е прехвърлено и вземане
по договор за паричен заем №*** сключен на ***г. с кредитополучател М. Д.
М. общ размер на вземане 787 лева. Старият кредитор „И.“ АД - цедент е
подписал пълномощно /л.20/, с което е упълномощил цесионера на „А.“ ООД
– С.. от негово име да уведомява длъжници по смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД
за прехвърлените вземания, предмет на сключения договор 30.01.2017 г. По
делото е представено уведомление до М. Д. М., в което е посочено
извършената цесия, както и че кредитор по договора за паричен заем е „А.“
ООД – С.. Липсват доказателства уведомлението да е достигнало до
длъжника.
По делото е назначена и изслушана съдебно – счетоводна експертиза,
която е депозирала писмено заключение, което не е оспорено от страните и
съдът възприема същото като компетентно и добросъвестно изготвено. От
същото се установява, че неплатените и дължими от ответника суми по
договор за паричен заем № ***/***г. са както следва: главница 507.05 лева,
договорна лихва 44.88 лева, неустойка 197.15 лева, разходи по събиране 9.00
лева, законна лихва за забава 64.51 лева за периода 19.11.2019г /деня на
последната погасителна вноска/ до 19.02.2021г. /датата на подаване на
заявлението в съда/. От експертизата се установява, че има извършени
плащания по договора, отразени в системата на „И.“ АД : на 24.07.2019г. –
198 лева и на 31.10.2019г. – 91 лева. Съгласно договореният между страните
ред поредността за погасяване на задълженията е : разходи по събиране на
вземането, неустойка, лихва главница.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Ищецът основава активната си материално-правна легитимация на
договор за прехвърляне на вземания от 30.01.2017г., ведно с приложение №1
към него, сключен между дружеството като цесионер и „И.“ АД като цедент.
От разпоредбата на чл.99 от ЗЗД следва, че кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
8
вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Прехвърлянето има действие спрямо трети лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. По делото е
налице изрично пълномощно, с което ищецът - цесионер е упълномощен от
предишния кредитор да уведоми длъжниците от негово име за прехвърлянето
на вземанията по сключените потребителски договори. Това упълномощаване
не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД /
решение №137/02.06.2015 г. по гр.д.№5759/2014 г. на ВКС, III г.о./. От
представените по делото доказателства не се установява уведомлението за
прехвърлянето на вземането да е стигнало до длъжника, но с връчването на
преписа от исковата молба, включително и на уведомлението по чл.99, ал.3 от
ЗЗД ответникът се счита уведомен за прехвърленото вземане- факт, настъпил
в хода на процеса, който е от значение за спорното право, поради което
следва да бъде съобразен и взет предвид при решаването на делото с оглед
императивната разпоредба на чл.235, ал.3 от ГПК / в т.см. Решение
№123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№12/2009 г. , ІІ т.о., Решение №3/16.04.2014
г. по т.д.№1711/2013 г. на ВКС, I т. о., постановени по реда на чл.290 от
ГПК/. Предвид изложеното съдът приема, че ищецът се явява кредитор на
ответника по силата на договора за цесия.
По изложените съображения, съдът приема съществуването на валидно
облигационно правоотношение, основано на сключения между „И.“ АД и
ответника М.Д. договор за кредит №*** сключен на *** г.
При така установената фактическа обстановка съдът приема за
установено, че между страните съществува облигационно отношение по
сключения договор за заем и последващото прехвърляне на вземането на
новия кредитор в лицето на ищеца. По делото не се опроверга факта, че
процесният договор е породил желаните правни последици, и по – конкретно,
че кредитополучателят е получил предоставената му в заем сума. Не се
опроверга и твърдението, че ответникът е преустановил плащането по
договора.
В производството по чл. 422 ГПК ищецът следва да докаже факта, от
който произтича вземането му, а ответникът – възраженията си срещу
вземането. В случая, ищецът установява правопораждащия факт, от който
произтича вземането му. Ответникът не ангажира доказателства, че е
изпълнил задължението си по договора.
По делото е назначена съдебно-икономическа експертиза, заключението
на която не е оспорено от страните и е прието от съда. Съгласно
заключението на вещото лице при извършената проверка при ищеца и при
заемодателя се установяват дължими суми от страна ответника в
претендирания размер.
По делото липсват доказателства (тежестта на доказване е на ответника)
за заплащане на горепосочените главница и договорна лихва, поради което
съдът приема, че същите са дължими, както и че ответникът дължи и
обезщетение за забава в плащането на главницата.
По отношение на претендираните от ищеца разноски, съдът възприема
9
следното:
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 г., на Общото събрание на Гражданска и Търговска
колегии на ВКС на РБ, съдът в исковото производство се произнася с
осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производства, включително и когато не изменя разноските по издадена
заповед за изпълнение. Принудителното събиране на разноските се извършва,
въз основа на издаден, след влизане в сила на решението по установителния
иск, изпълнителен лист по чл.404, т.1 от ГПК от съда в исковото
производство.
Съгласно разпоредбата на 78, ал. 8 от ГПК, в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен
от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съобразно чл.
25, ал. 1 от НЗПП, за защита в заповедно производство на юриста на
дружеството следва да се присъждат от 50 до 150 лева, а за исков процес -
възнаграждението за юрисконсулт е от 100 до 300 лева. В случая,
производството не се отличава с правна и фактическа сложност, като
определеното в заповедното производство възнаграждение за юрисконсулт от
100 лева. е напълно адекватно и съразмерно. В настоящото производство
възнаграждението следва да бъде определено към минималния размер – 100
лева, изхождайки от материалния интерес, фактическата и правна сложност, и
предприетите процесуални действия в хода на производството.
Съдът намира за основателно искането на ищеца за присъждане на
разноски, съгласно чл.78, ал.1 от ГПК. Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имало такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска, както следва: в заповедното производство - в размер
на 125 лева представляващи държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, както и в настоящото производство - в размер на 345 лева,
представляващи държавна такса, възнаграждение за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно чл. 80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък на разноските най – късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен
случай тя няма право до обжалва решението в частта му за разноските. В
настоящия случай и двете страни са представили списък.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 от ГПК по
отношение на М. Д. М., ЕГН **********, със съдебен адрес град К., ***, чрез
10
адвокат М. Д. съществуването на вземането на „А.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление град С., улица ***, представлявано от
управителя Я.Б.Я. за сумите: 507.05 лева главница по договор за паричен
заем № ***, сключен на ***г., 41,11 лева договорна лихва от 21.06.2019 г. до
18.11.2019г., 54.11 лева лихва за забава от 19.11.2019 г. до 19.02.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2021 г. до
окончателното изплащане на вземането, за изпълнение на което парично
задължение е издадена заповед № 260626/08.03.2021г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, по частно гражданско дело
№782/2021г. по описа на Районен съд – К..
ОСЪЖДА М. Д. М., ЕГН **********, със съдебен адрес град К., ***,
чрез адвокат М. Д. да заплати на „А.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление град С., улица ***, представлявано от управителя Я.Б.Я. сумата
от 125 лева, представляващи разноски по ч.гр.дело №782/2021г. по описа на
Районен съд – К..
ОСЪЖДА М. Д. М., ЕГН **********, със съдебен адрес град К., ***,
чрез адвокат М. Д. да заплати на „А.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление град С., улица ***, представлявано от управителя Я.Б.Я. сумата
от 345 лева, представляващи направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
11