Р Е Ш Е Н И Е
№………./……..06.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осми май през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №410 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, срещу решение №70/08.1.2019г., постановено по
гр.д.18423/17г. по описа на ВРС, 25 с-в,
в части, с които е бил отхвърлен иска му за установяване на дължимостта
на главница, удостоверена като изпълняем
дълг в оспорена заповед за изпълнение до размер на 1741,05лв, както и съединения с него осъдителен иск за присъждане на възнаградителна лихва в размер
на 2204,82лв, уговорена за ползване на същата главница, предоставена по договор
за потребителски кредит.
Въззивникът, чрез
юрк. И., сочи допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се
в необоснованост на извода за недействителност на уговорка за възнаградителна
лихва по потребителски кредит. Сочи игнориране от първата инстанция на
обстоятелствата по договаряне с небанкова кредитна институция, предлагаща на
пазара услугите си на лица с ниска кредитоспособност. Позовава се нормативната уредба,
позволяваща свободно договаряне без нормативен лимит и съществуващите при
договарянето обществени условия, наложили се в пазарна среда на небанково
кредитиране преди въвеждане на максималния размер на разходите с изменение на
ЗПК от 2014г. Излага се довод за търговски характер на сделката, предпоставящ
възмездност и изричното уреждане на възнаграждение на потребителския кредит,
поради което счита, че решаващият извод за пълно отричане на уговорката за
възнаградителната лихва не е съобразен със закона.
По същество
представителят на въззивника пледира в бланкетно писмено становище за уважаване на претенция в сборен размер от
3945.87лв.
Въззиваемата
насрещна страна И.П., чрез пълномощника си адв. Х. оспорва жалбата с доводи за
недействителност на кредитния договор поради противоречието му със специалните
изисквания на ЗПК относно необходимото съдържание на писмения текст на
съглашението, евентуално се позовава на нищожност на клаузата за договорната
лихва като неравноправно договорена клауза в ущърб на потребителя. Счита за
правилни изводите на първата инстанция относно договаряне на лихвен процент в
размер значително надхвърлящ законната лихва като неморално облагодетелстване
на икономически по-силния участник в оборота. Моли правилното решение да бъде
потвърдено.
Тази страна не
излага становище по същество.
Само въззивното
дружество е претендирало определяне на разноски за въззивна инстанция, уточнени
в списък, инкорпориран в становището пред настоящата инстанция (л.29).
По предварителните
въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е произнесъл с
определение № 1123/21.03.2019г., като е
докладвал оплакванията и становищата на страните.
Решението на първоинстанционния съд е действително и съответства на
предявения иск за установяване на оспорено в срок от длъжника вземане, за което
е била издадена заповед за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410 ГПК).
Основанието на иска е очертано от първоинстанционния съд изцяло съответно на
уточнените твърдения на кредитора за елементите, формиращи сборно вземане
(“номинал“), заявено от кредитора като главница
по договор за потребителски кредит. Съответно и само частта от 1741.05лв е
съвпаднала с основанието на претенцията, като фактически състав, пораждащ
вземането и по описанието в т. 9 от заявлението, съответно точно възпроизведено
и в заповедта за изпълнение. Индивидуализацията на останалата горница от
сборното задължение изключва такъв идентитет, но иск за установяването й не е
бил предявен. Заявителят е поискал осъждане на длъжника си за сумата,
представляваща възнаградителна лихва, която не е била включена в заповедта. С
това разграничения по вид на търсена защита на два елемента от сборния дълг е съответно
на интереса на кредитора, който не би могъл занапред да се ползва от частта от оспореното изпълнителното основание,
за която не е предявил установителен иск.Произнесеното съдебно решение по двете
спорни вземания е допустимо.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Представените писмени доказателства, приложени към исковата молба са били оспорени своевременно за
автентичност, но доказателства за опровергаване на истинност на подписаните от
ответницата документи не са ангажирани. Оплакване срещу установената от първата
инстанция автентичност не се поддържа, поради което въззивният съд изцяло
препраща към установените факти по постигане на съгласието на страните със
съдържание, изявено в по попълнения съобразно уговорките бланкетен формуляр.
Съдът установява че кредитополучателката се е задължила да получи 2000 лв,
които да върне за 48 месеца с равни месечни вноски от 135лв, като общото
задължение, включващо начислената договорна лихва от 76.89% годишно възлиза на
6480лв.
Доколкото претенцията за неустойка за забавено изпълнение на поето по
договора задължение е уважена и при липса на обжалване в тази част на
решението, страните вече са обвързани с установена валидност на договора като
цяло, въззивният съд не може да преразглежда този въпрос, въпреки доводите в
отговора на въззиваемия.
Спорна е само валидността на уговорената възнаградителна лихва, за която
съдът е констатирал несъвместимост с правилата на морала. Тази преценка изцяло
се споделя и от въззивния съд по следните правни съображения:
След отмяна на
предходен режим с § 1 от ЗР на ПМС № 72/8.IV.1994 г. (Обн. ДВ, бр. 33 от
19.IV.1994 г.), наличната към момента разпоредба за размера на лихвите по чл.
10 ал. 2 от ЗЗД е бланкетна, тъй като липсва посочения в нея акт за определяне
на максимален размер на договорна лихва(Решение № 111 от 27.10.2009 г. на ВКС
по т. д. № 296/2009 г., I т. о., ТК, и решение № 168 от 18.01.2011 г. на ВКС по
т. д. № 1164/2009 г., I т. о., ТК). Както правилно е посочил съда в обжалвания
акт договорът е сключен преди въвеждане на законов лимит на цената на
потребителското кредитиране ( чл. 19 ал.4 ЗПК). Договорната свобода обаче,
освен от изричните правила в законодателството е ограничена и от общоприетия
морал. Като съобрази насоките, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010
г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът отчита, че добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение като общи принципи,
съставляващи основата на демократичния правов ред. Необосновано висока цена за
предлагано на потребител кредитиране нарушава принципът на справедливостта,
който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Принципно клаузата за възмездяване на
заемодател, предоставящ по занятие свои парични средства за ползване на клиенти
не цели защита на несъществуващ интерес. Напротив търсенето на финансиране не
от друг гражданин, а от специализиран в тази дейност търговец несъмнено включва
и готовността на потребителя да заплати и лихва като цена за получената
финансова услуга, от която като приход заемодателят да покрие разходите си и да
формира своята печалба. Добросъвестността в стопанския оборот обаче изключва
приходът от сделката да се договори в размер явно несъответен на разходите и
справедливата норма на печалба. За да обоснове размера на получаваната по
договора насрещна престация на стойност 4480лв(горницата над главницата от 2000лв
до общата стойност на „номинала“ на дълга), въззивника сочи, че е предоставил свои
оборотни средства като търговец с цел печалба на потребител съгласил се да
използва именно тази услуга след сравняване на обявените парамитри с други
пазарни предложения. Пазарните предложенията на
банките, задължени да разходват чужди средства с предпазливост и грижа
на добрия банкер не само за кредитополучателите, но и за вложителите, изключват
достъпа до удобно финансирането именно
за явно неплатежоспособни потребители или такава, чийто доходи нямат легален
произход. Действително, при рисково небанково кредитиране по занятие, цената на
обичайно предлаганата на клиентите услуга следва да покрива по-големи очаквани
загуби от дейността, което естествено налага по-високи лихви. Именно към прекомерно
завишения размер на тези лихви обаче следва да се отнесе изискването на
справедливост като морална категория. Доводът за промяна на обществените
условия действали през 2014г и понастоящем не могат да бъдат споделени, поне
доколкото те касаят отношението на обществото към т.нар. „бързи кредити“. Поставянето
на неписани изисквания към небанковите заемодатели, рискуващи само собствените
си средства за извличане на печалби чрез предлагането им преимуществено на лица
с недоказани доходи или лоша кредитна история, които принципно не биха могли да
ползват услуги на банките и сега и преди пет години се налага поради
обществения интерес за ограничаване на недобросъвестно прехвърляне на
икономическата тежест върху онези клиенти на кредитора, които добросъвестно
биха платили една определено по-висока цена за да осигурят приход, компенсиращ несъбираемост
на значителна част от отпуснатите кредити на другите клиенти на същия доставчик
на финансова услуга.
Конкретното
съдържание на процесния договор съдът следва да съобрази към момента на
неговото сключване, който предхожда само с два месеца ограничението, въведено с
нормативен акт в сила от 23.07.2014 г. Това означава, че именно обществените
отношения, установени към момента в който са се договаряли страните са били
отчетени като застрашаващи обществото и то толкова, че регулирането им от
общочовешките принципи на демократичното общество не е било достатъчно и се е
наложило изрично обявяване на обща закрилна императивна норма, изключваща
договаряне на приход на кредитора над определена обоснована рамка. Видно от
мотивите за това нововъведение (изявени при пленарно парламентарно обсъждане на
06.03.2014г на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за
потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС) законодателят е
целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на
„бързи” небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност (влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими
доходи, налична вече задлъжнялост) и на
професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи
загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. Въззивният съд
възприема извода, че до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга
на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението
на кредитора, но общественият морал не е допускал злоупотреба с договорната
свобода, при която икономически по-силният участник в оборота (в случая
търговец, разполагащ със свободни средства предназначени за извличане на
печалба) да налага на по-слабия си клиент (търсещ спешно финансиране извън
специализирания банков пазар) условия при които да реализира необосновано висок
приход, чрез поддържане на свръхвисока цена на рисково кредитиране. Допускането
на търговия, в която се планират
отнапред като загуби преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се
цели компенсирането им с планирани приходи
само от някои от клиентите на търговеца несъмнено представлява несправедливо
третиране на участниците на пазара. При такова определяне на цените на
предоставената услуга или търговецът се освобождава от грижата да договаря
разумно и добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички свои клиенти, като прехвърля с високата цена на
малкото платежоспособни длъжници риска от неизпълнение на мнозинството или (при
полагане на съответната грижа и подбор на предимно платежоспособни клиенти) си
осигурява източник на приход значително надхвърлящ както разходите за дейността
му, така и обичайната печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е
престация над обичайно банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив
резултат е наложил и по-новата законодателна уредба. Съдът заключава, че и
преди нормативната промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да се
считат сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на
разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен
размер на законната лихва. В процесният случай се установява именно такова
договаряне, тъй като ГПР е фиксиран на 110.70% (над 10 пъти законната лихва).
Явно е, че цената на кредитирането е свръх прекомерна, като над обичайните и
допустими от обществения морал около 60 %( съответни на цена на престацията на
рисково потребителско краткосрочно кредитиране без обезпечение).
Израз на
обществените нагласа е и установената в предходния период практика на
съдилищата. В казуалната
практика(Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.
о.) се е приемало(по незадължителен начин), че съществува икономическа основа и
за по-скъпо финансиране с цел генериране и на печалба при необезпечено
кредитиране до трикратен размер (30 % годишно). В процесния случай кредиторът е
договорил обезпечение, чрез поръчителство и така е прехвърлил до известна
степен риска от неплатежоспособност на клиента си и върху друго лице. При тези
условия е договорен и лихвения процент, надхвърлящ близо 7.5 пъти законната
лихва. Явно е, че при такова договаряне се постига несъвместим с обществения
морал резултат.
В задължителната
практика принципно се приема, че изключително голямата разлика в престациите
при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави,
доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. С оглед на това и съгласно нормата на чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД сделки,
сключени при значителна липса на еквивалентност на престациите, включително и
при необосновано висок размер на възнаграждение за услуга са нищожни( Решение №
153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК). Доколкото
само при банково кредитиране и при кредитиране между търговци лихвата е
съществен елемент от сключения договор, нищожността може да се отчете само по
тази уговорка, при съхраняване на останалата част от договора, конвертирана до
безлихвен заем. Аргументът на въззивника за абсурдност на този резултат се
основава на схващането, че първата инстанция е възприела за несправедлив
размера на лихвения процент, защото е надхвърлил законната лихва. Всъщност
обаче, в обжалваното решение такъв извод няма. Неморален според настоящия съд е
не всеки, а именно конкретно уговорения в този договор свръхпрекомерен размер,
макар че принципно както е посочила и първата инстанция страните могат да
договарят цена над законната лихва, която е определена като минимална
компенсация на лишаване от доход от предоставени другиму средства.
Доводът на
въззивника за принципна възмездност на договора за потребителски кредит,
сключен по реда на ЗПК не може да обоснове различен резултат. Неморално
високата лихва би изключила изцяло валидността на възмедното кредитиране, ако
се приеме, че кредиторът не би отпуснал заема без лихва, но тогава ще отпадне и
акцесорното му вземане за неустойката за забава, вече присъдена в негова
полза.
В заключение
въззивният съд достига до извод за частична нищожност на договора, налагащ
отчитане на всички плащания на ответницата като вноски за връщане на
главницата. Общият размер на внесените суми, установени от вещото лице при
справка в счетоводни книги надхвърля получената главница, поради което и
крайния извод за недължимост на каквото и да е остатъчно вземане по този кредит
следва да бъде изцяло потвърден.
Поради пълното
съвпадение на резултата от първоинстанционното и въззивното произнасяне
ревизиране на определените разноски не се налага.
Искането за
присъждане на разноски за въззивното производство е направил само въззивника,
който няма право на компенсация за неоснователно повдигнатия спор.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 269 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№70/08.1.2019г., постановено по гр.д.18423/17г. по описа на ВРС, 25 с-в, в частите, с които са били отхвърлени искове на кредитор за
установяване на дължимостта на главница,
удостоверена като изпълняем дълг в оспорена заповед за изпълнение до
размер на 1741,05лв и съединения с него осъдителен иск за присъждане на възнаградителна лихва в размер
на 2204,82лв, уговорена за ползване на същата главница, предоставена по договор
за потребителски кредит № **********/27.05.2014г.
Разноски не се
определят.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал. ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.