Р Е
Ш Е Н
И Е №
Гр. Ихтиман,
10.09.2020 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ИХТИМАН, III
състав, в публично заседание на осемнадесети август две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при
секретаря Цветелина Велева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1256/2018
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрисконсулт
Боянка Рахнева, срещу Ц.Н.Д. обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД за установяване на паричните
притезания, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 221/2018 г. по описа на РС- Ихтиман, за следните суми: 899,52 лв. главница по Договор за кредит „Бяла Карта“ №484607/03.11.2016г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК- 01.03.2018г., до окончателното изплащане; 66,92 лв. договорна лихва за периода от 07.12.2016г. до 06.02.2017г.; 179,90
лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение; 77,50 лв. такса
разходи за събиране; 120,00 лв. такса
разходи за дейност на служител; 92,82
лв. мораторна лихва за периода от 06.04.2017г. до 01.03.2018г.. Претендира направените в хода на заповедното и
настоящото производство разноски.
Ищецът твърди, че между ответника и „Аксес Файнанс“ ООД е сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ №484607/03.11.2016г.. Поддържа, че
заемателят е усвоил заемни суми в общ размер от 916лв.. Твърди, че са
постъпвали частични плащания от ответника в общ размер на 140 лв.. Поддържа, че
дължимите суми са в претендирания размер. Твърди, че вземането е обявено за
предсрочно изискуемо на 06.04.2017г., за което с оглед уговореното длъжникът не
е уведомен. Поддържа, че така формираното вземане е цедирано от „Аксес
Файнанс“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (чийто правоприемник е
ищецът), за което длъжникът да бъде уведомен с връчване на уведомлението като
приложение към исковата молба.
Ответникът, чрез назначения особен представител в срока по чл. 131 ГПК е
депозирал отговор на исковата молба, в който намира същата за допустима, но
неоснователна. Твърди, че по отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и неустойката по чл. 92 от ЗЗД е налице недопустимо кумулиране. Поддържа,
че претендираните такса разходи за събиране и такса разходи за дейност на
служител не се дължат.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
Исковете за установяване съществуването на вземане с правно
основание чл. 422 ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са
допустими. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване
съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК
ответникът-длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за кредит
с твърдяното съдържание; 2) съответствието на клаузите с правилата на
добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както
и че същите не са във вреда на потребителя.; 3) реално предаване, респ.
усвояване, на сумата по Договора на ответника и предоставяне на твърдяните
услуги, за които се претендират такси; 4) надлежно упражняване на правото да се
направи кредита предсрочно изискуем и обявяване на длъжника на предсрочната му
изискуемост; 5) валидно сключен договор за цесия; 6) надлежно уведомяване на
длъжника за цесията.
Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В случай че се
установят тези правнорелевантни факти, ответникът трябва да докаже, че е
заплатил изцяло дължимите суми, респ. възраженията си срещу изискуемостта им.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право за
заплащане на претендираната неустойка се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на клауза за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, 2) съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността,
равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е
във вреда на потребителя. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от
ищеца. В тежест на ответника е при установяването на горните факти да докаже положителния
факт на изпълнение на задължението или на плащане на неустойката.
От
Договор за кредит „Бяла карта“ от 03.11.2016г., подписан от представител на „Аксес
Файнанс“ ООД и от ответника, се установява, че между последните са възникнали облигационни правоотношения
по договор за кредит.
От
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) се установява, че
от „Аксес Файнанс“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, чийто
правоприемник е ищцовото дружество, са цедирани вземания, индивидуализирани
в съответното Приложение.
От
Потвърждение за сключена цесия на стр. 22 от делото се установява, че
прехвърлянето на вземанията, посочени в Приложение №1/01.09.2015г., е
потвърдено писмено по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
От
пълномощно на стр. 26 от делото се установява, че „Агенция за събиране на
вземания“ АД е упълномощено от „Аксес Файнанс“ ООД да уведомява всички длъжници
по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за
кредит, които дружеството е цедирало съгласно Рамковия договор, като правата се
предоставят във връзка с чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Това упълномощаване не противоречи
на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД, като в този смисъл е
Решение №137/02.06.2015г.по гр.д.№5759/2014г.,ІІІ г.о на ВКС.
От
Приложение №1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) между
горепосочените страни се установява, че вземане по Кредит ID 484607 по Договор
от 03.11.2016г. (съвпадаща с датата на процесния Договора за паричен кредит) с
длъжник ответникът по делото е включено в това приложение.
От
Уведомително писмо изх. № УПЦ-П-АФ/484607 от 08.10.2018г. се установява, че по
пълномощно от цедента цесионерът уведомява длъжника за извършената цесия.
По
делото не са представени доказателства длъжникът да е уведомен за цесията.
Съдът
намира, че уведомяването за цесията е извършено от цесионера, който е
изрично овластен от цедента за това, с исковата молба, към която е приложен
договорът за цесия и уведомлението. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението, макар и като приложение към исковата молба, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл. 235 ал.3 от ГПК (В този смисъл Решение №109/13.07.2016 по дело №1050/2015
на ВКС,ТК, I т.о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II
т.о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение № 78/09.07.2014
г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. №
572/2016 г. на ВКС, I т.о).
Действително
длъжникът е представляван в производството от особен представител, който е
получил исковата молба и приложенията към нея, включително уведомлението за
цесията, но това не води до нередовност на уведомяването за цесията. На първо
място в Решение №198/18.01.2019г. по т.д. №193/2018г., I т.о. на ВКС е прието, че предсрочната изискуемост може
да бъде обявена с връчване на копие от исковата молба на особения представител,
като това представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Даденото
разрешение следва по аналогия да се приложи и при връчване на уведомлението за
цесия. На второ място никой не може да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, изразяващо се в случая в нарушение на нормите на чл.
94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за гражданската регистрация, според които
настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, респективно всяко лице е длъжно
в срок до 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес. Тези норми са
създадени в публичен интерес включително за осигуряване на обществена сигурност
в гражданския и търговския оборот и след като ответникът съзнателно се е
отклонил от тях, като е напуснал вписания в съответните регистри за гражданско
състояние постоянен и настоящ адрес (видно от изпратените до него съобщения в
исковото, както и в заповедното производство), то същият не следва да извлича
позитиви от това обстоятелство. На следващо място следва да бъде обсъждана
евентуална липса на уведомление само в случай на твърдения, че длъжникът вече е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента
на уведомлението, каквото твърдение не е направено в настоящото производство,
респ. не са ангажирани доказателства в тази насока. След като бъде известен за
цесията, дори и чрез връчване на исковата молба,длъжникът не може да възразява
на претенцията на цесионера за реално
изпълнение на основание липсата на уведомяване (Решение № 40/13.05.2010г.
по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение № 987/18.07.2011г.по гр.д.№ 867/2011г.на
ВКС). Неуведомяването на длъжника не води до недействителност на цесията.
Правата по цесията преминават върху цесионера със сключване на договора.
Съобщението по чл.99,ал.3 и ал.4 от ЗЗД
не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, поради което не
е условие за прехвърлителното действие
на цесията. Единствените правни
последици от неспазване на задължението за уведомяване се свеждат до това,че до
съобщаване на цесията длъжникът може да плати на цедента и плащането да го
освободи валидно от дълга. Липсата на уведомление обаче не прави цесията
недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия
кредитор. На последно място процесуалният закон в чл. 47, ал.6 ГПК е
предвидил достатъчно надежден механизъм,
компенсиращ личното участие на ответника в процеса, посредством института на
особения представител. Последният от своя страна по аргумент за обратното на
чл. 29, ал.5 от ГПК може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън
тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК.
Респективно същият е надлежен адресат на всички твърдения наведени от ищеца с
исковата молба, включително такива за извършена цесия.
По отношение на предсрочната изискуемост. Според задължителните тълкувателни разяснения,
дадени в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на
ОСГТК на ВКС допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното
положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция
(първа или въззивна), а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както
го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В конкретния случай към датата на приключване на
съдебното дирене в настоящото производство е настъпил падежът на всички дължими
вноски, като последната изтеглена сума е от 08.12.2016г, респ. съгласно чл. 3,
ал. 2 от Договора нейният падеж отдавна е настъпил, поради което съдът следва
да съобрази и този факт с правно значение.
От
заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза и от
изслушването му в съдебно заседание на 18.08.2020г. се установява, че дължимите
суми са следните: главница – 899,52лв ., договорна лихва – 66,92 лв.,
мораторна лихва – 46,50лв.. Вещото лице пояснява, че при изчисляване на сумите
е съобразил извършените от ответника погасявания и поставената му задача, а
именно- какви са дължимите суми за главница, договорна лихва и мораторна лихва
в случай, че не се включват задълженията за неустойка, такса разходи за
събиране и такса разходи за дейност на служител. От приложената към
заключението на вещото лице таблица се установяват и датите, на които са усвоени
сумите от ответника.
Следователно
са налице всички материално правни предпоставки за уважаване на исковете за
следните суми: : главница – 899,52лв .,
договорна лихва – 66,92 лв., мораторна лихва за периода от 06.04.2017г. до
01.03.2018г.– 46,50лв.
Ищецът
твърди, че ответната страна дължи и 179,90 лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение; 77,50 лв.
такса разходи за събиране; 120,00
лв. такса разходи за дейност на служител
Съдът
следи служебно за противоречие с добрите нрави на клаузите в договора (т. 3 от
ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС), както и за наличието на фактически и/или
правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски
договор (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I ТО, ВКС).
Независимо дали по делото е направено възражение за неравноправни клаузи в
процесния договор, константна е практиката на Съда на ЕС по приложението на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която националните съдилища са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, какъвто се явява и процесният. В пар. 13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е
посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите
на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, като в чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи са
обявени за нищожни, а за нищожността, доколкото е уредена с императивни
материалноправни норми, съдът е длъжен да следи служебно.
Във
връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б.б от Директива 93/13 е
формирана практика на Съда на Европейския съюз / СЕС/. Разпоредбата дефинира
понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране
на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение
на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко
физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Съгласно
цитираното ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Процесните
клаузи, на които ищецът основава претенциите си за неустойка, такса разходи
за събиране и такса за дейност на служител са нищожни, тъй като накърняват
добрите нрави.
Съгласно
чл. 12, ал. 1 от договора при непогасяване на текущо задължение на уговорения
падеж, кредитополучателят, в 3-дневен срок от датата следваща падежа на
текущото задължение, дължи да заплати сума в размер на 15% от максималния
кредит лимит, като наред с това представи и обезпечение по чл. 16 от договора.
Съгласно чл. 16 договора, в случай, че кредитополучателят не заплати текущото
си задължение на падежа, същият се задължава да представи допълнително обезпечение
– поръчител, който следва да отговаря на описаните в договора условия, а
съгласно чл. 16, ал. 4 от договора задължението на кредитополучателя за
предоставяне на допълнително обезпечение възниква при всеки отделен случай на
забава за плащане на текущото задължение на падежа. Съгласно чл. 21 от
договора, в случай, че кредитополучателят не предостави допълнително
обезпечение в срока по чл. 16, то последният дължи неустойка в размер на 10% от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
съответния месец, като неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение
на задължението. В чл. 22, ал. 1 от договора е уговорено още, че в случай на
неплащане на минимум 15% от одобрения кредитен лимит в рамките на два
последователни месеца, като в поне един месец да бъдат внесени общо 15% от
сумата от одобрения кредитен лимит, цялото задължение по договора става
автоматично предсрочно изискуемо, като кредиторът не дължи уведомяване на
кредитополучателя за това обстоятелство.
Съгласно
чл. 22, ал. 4 от договора в случай на забава кредитополучателят дължи разходи
за действия по събиране на задълженията в размер на 2, 50 лв. за всеки ден до
заплащане на съответното текущо задължение или на сумата от 15% от максималния
кредит лимит, като задължението за заплащане на такса разходи отпада, в случай,
че кредитополучателят заплати до 5-то число на текущия месец 15% от максималния
кредит лимит.
Съгласно
чл. 22, ал. 5 от договора след настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева,
включваща разходите за дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
кредитополучателя.
Съгласно
чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Следователно защитата при неравноправен характер на договор, сключен с
потребител е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП,
но се прилага към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. Когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. В конкретния
случай индивидуално уговаряне на подобно условие не се установява по делото.
Съгласно
чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се
преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към
датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи.
Наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Следователно
ищецът следва да установи съответствието на клаузата за неустойка с правилата
на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните,
както и че същата не е във вреда на потребителя. Тази доказателствена тежест е
изрично указана с приетия за окончателен доклад по делото.
Уговорената
в договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по арг. на
чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.
Неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТР на ОСТК
№1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството и
размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди.
Тази
неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, но същата не зависи от
вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците
от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води
до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните
вноски, тази неустойка по същество е добавка към възнаградителната лихва на
търговеца. Следва да се отбележи, че изискване за предоставяне на обезпечение
на задължение с предоставяне на поръчителство от физическо лице или банкова
гаранция в толкова кратък срок (тридневен), представлява поставяне на
изисквания, създаващи значителни затруднения за изпълнението им, поради което противоречи
на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване
на неустойката.
В
този смисъл съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане по
кредита е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният
размер на задължението си и последиците от забавата си.
Клаузата
за неустойка противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики, като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка /чл.143, т.5 ЗЗП/.
Такава
клауза е в противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за
естеството на договора /едната страна е по-слаба и уязвима- потребител/,
съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и
неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението на това задължение
за предоставяне на обезпечение в кратък срок.
По
аналогични съображения следва да се отхвърлят и претенциите за такса разходи за
събиране и за такса за дейност на служител. От съдържанието на цитираните
по-горе клаузи от договора (чл. 22, ал. 4 и ал. 5 от Договора) е видно, че
посочените такси се дължат и в случай, че заемодателят не извърши никакви
разходи, а заплащането им не е обвързано по никакъв начин от предоставянето на
насрещни услуги. Ето защо, претендираните вземания не представляват такси, тъй
като не се дължат за реално извършени разходи, а по същество служат като
обезщетение за вредите от забавата. Както бе посочено по-горе, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Доколкото процесните договорни клаузи са предназначени да
заобиколят императивната забрана, т. е. преследват забранена от закона цел,
същите се явяват нищожни. Отделно от това, те противоречат и на добрите нрави,
тъй като не изпълняват присъщите на неустойките функции, тъй като целят
неоснователното обогатяване на заемодателя, който се счита обезщетен с отделно
претендираната от него лихва за забава.
По
изложените съображения, предявените искове за неустойка, такса разходи за
събиране и такса за дейност на служител следва да се отхвърлят като
неоснователни.
По разноските:
Съгласно
т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта ѝ относно разноските отпада.
На
ищеца в заповедното производство е определено юрисконсултско възнаграждение в
размер от 50 лева, а в настоящото исково производство същият претендира
юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Съгласно разпоредба на чл.
78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение
спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по отношение
присъждането на разноските, дължими на страната за заповедното и исковото
производство, без да е обвързан от констатацията на заповедния съд в това
отношение. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на
правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда възнаграждение за заповедното
производство от 50 до 150 лева, а в исковото –от 100 до 300 лева. Съгласно чл.1
от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа. Съдът като съобрази, че от една страна
-делото е с малък материален интерес, за вземания, произтичащи от потребителски
договор. От друга страна, извършената от юрисконсулта работа в заповедното
производство се състои в попълване на кратко бланково заявление, съответно
последващо изготвяне на искова молба, по множество еднотипни заповедни и искови
производства и не е налице явяване в открито съдебно заседание. Освен това
настоящото дело не се отличава с фактическа и/или правна сложност, поради което
и съдът намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да се определи
юрисконсултско възнаграждение в размер 50 лева за заповедното производство и в
размер 100 лева –за исковото производство, общо 150 лева.
Следователно
при този изход на делото ответникът следва да бъде осъден съобразно уважената
част от исковете на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати
на ищеца разноски за заповедното и исковото производство в размер на сумата от
общо 564,03лв. (20,25 лв. държавна такса за заповедното производство, 120,73лв.
държавна такса за исковото производство, 35,25лв. юрисконсултско възнаграждение
за заповедното производство, 70,52лв. юрисконсултско възнаграждение за исковото
производство, 211,52лв. възнаграждение за особен представител, 105,76лв.
възнаграждение за вещо лице).
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
чл. 99 ЗЗД по отношение на Ц.Н.Д., ЕГН **********, че „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ №25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Николина Тодорова Станчева и
Мартин Деспов Деспов, е носител на право на парично вземане за следните суми: 899,52 лв. главница по Договор за кредит „Бяла Карта“
№484607/03.11.2016г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК-
01.03.2018г., до окончателното изплащане; 66,92 лв. договорна лихва за периода
от 07.12.2016г. до 06.02.2017г.; 46,50 лв.
мораторна лихва за периода от 06.04.2017г. до 01.03.2018г., като ОТХВЪРЛЯ иска за мораторна лихва
за разлика над 46,50лв. до пълния предявен размер от 92,82 лв..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковете
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 79 ЗЗД за признаване
за установено по отношение на Ц.Н.Д., ЕГН **********, че „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано
от Николина Тодорова Станчева и Мартин Деспов Деспов, е носител на право на
парично вземане за следните суми: 179,90 лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение; 77,50 лв.
такса разходи за събиране; 120,00
лв. такса разходи за дейност на служител
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК Ц.Н.Д. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД разноски за
заповедното и исковото производство в размер на сумата от общо 564,03лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: