№ 381
гр. София , 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в закрито заседание на
седемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20201001002174 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от И. Т. П., с която оспорва
решение № 50 от 12.03.2020 г., постановено по т.д.№ 118/18 г., по описа на Софийски
окръжен съд, ТО, 4 състав, с което са уважени обективно съединени искове с правно
основание чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД, като И. Т. П. е осъдена да плати в полза на „Юробанк
България” АД, следните суми, дължими по договор за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007
г., както следва: сумата от 59 468.24 CHF, представляваща непогасена част от главница по
договора, ведно със законната лихва върху главницата от 14.06.2018 г. - датата на подаване
на исковата молба до окончателното плащане; сумата от 2 169.84 CHF, представляваща
банкови такси; сумата от 326.49 CHF, представляваща застраховки; сумата от 824.76 лв.,
представляваща нотариални такси и разноски, както и общата сума от 12 409.60 лв.,
представляваща направени по делото разноски, от които: 4 200.90 лв. платена държавна
такса; 4 258.70 лв. адвокатско възнаграждение; 3 600 лв. платен депозит за особен
представител; както и 350 лв. възнаграждение на вещо лице, както и да заплати на
основание чл.78 ал.1 ГПК по сметка на Софийски окръжен съд от 150 лв., представляваща
бюджетни разноски - възнаграждение на вещо лице.
В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно. В тази връзка
инвокира твърдения, че претенциите са погасени по давност, тъй като страните изрично са
договорили, че кредитът става предсрочно и изцяло изискуем при неплащане на три
1
последователни вноски още с подписването му през 2007г. Безспорно И.П. е изпаднала в
забава на 10.02.2012 г., следователно на 10.05.2012 г. кредитът е станал предсрочно и
изцяло изискуем по силата на чл.18 ал. 2 от Договора за банков кредит HL 29147 от
31.10.2007 г. В този смисъл давността е изтекла към 10.05.2017 г. Твърди, че кредиторът
„Юробанк България" АД е бездействал в продължение на 6 години, а исковата молба е
депозирана едва на 14.06.2018г. или една година след изтичане на общата петгодишна
давност. Затова посочва, че съдът в противоречие със закона и съгласно своите правомощия
не се е произнесъл по своевременно направеното възражение за това, че задължението е
изцяло погасено по давност, а е счел, че същото не е достатъчно конкретизирано и не се е
произнесъл.
Твърди, че в договора съществуват неравноправни клаузи, а съдът се е
произнесъл в противоречие на закона, тъй като е приел, че същите са индивидуално
договорени по анексите към договора. Твърди, че не се счита за индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия".
Затова независимо дали са включени в анекси, клаузите на договора са нищожни, макар и
кредитополучателят да е икономист по образование.
Оспорва извода на съда, че е била уведомена за извършените цесии с
подписване на допълнителните споразумения към Договор за банков кредит. Твърди, че
съобщението/уведомлението, направено от приемателя (цесионера) на длъжника не оказва
такова действие. Освен това "Бългериън ритейл сървисиз” АД не е притежавал лиценз за
банкова дейност, които по правило се вписват в специален регистър, воден от БНБ, който е
публичен. Навежда твърдения за допуснато съществено процесуално нарушение при
първоинстанционното разглеждане на делото - в о.с.з. на 12.12.2019 г. е оспорено
заключението на извършената съдебно-счетоводна експертиза, тъй като по време на
изслушването, се установява, че са налице допуснати грешки при изготвянето т.е. същото е
необосновано, неясно и некомпетентно. Ето защо моли съда да постанови решение, с което
да отмени атакуванато като незаконосъобразно и вместо него постанови ново, с което да се
отхвърлят предявените искове като неоснователни. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Юробанк България” АД, универсален правоприемник на
„Българска пощенска банка” АД, оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като
правилно и законосъобразно. Посочва, че позоваването на правилото, установено в чл.18
ал.2 от договора за кредит HL29147, е неудачно - уговореното не намира действие, защото
действието на клаузи за автоматична предсрочна изискуемост в договорите за кредит е
отречено от тълкуването на ОСГТК в т.18 от т.р. №4/14г. Споменатото тълкуване е
принципно и намира приложение както в заповедното, така и в общото исково
производство. Освен това посочва, че ответницата - въззивница не е направила процесуално
допустимо възражение в посочения срок, поради което възможността то да бъде направено е
вече преклудирана. Оспорва доводите за неравноправните клаузи, които не са
2
предварително съставени, а изрично договорени с кредитополучателя т.е. тя е могла да
влияе на тяхното съдържание - очевидно е от съдържанието на договора, че не става дума за
сключен договор при общи условия.
Твърди, че без значение за действителността на споразуменията са и
твърденията по отношение възможностите на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД да
извършват банкова дейност. Дори дружеството да не е разполагало с лиценз за банкова
дейност, следващата по време цесия - от дружеството в полза на банката санира
извършените действия, включително сключените споразумения. Посочва, че във въззивната
жалба не са направени искания за допускане на повторна или разширена експертиза, чрез
които искания въззивницата би могла да коригира „некомпетентното“ според нея
заключение на ССЕ. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди атакуваното и
претендира разноски.
Съдът след като се съобрази с доводите изложени в молбата и обсъди
събраните писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 50
от 12.03.2020 г., постановено по т.д.№ 118/18 г., по описа на Софийски окръжен съд, ТО, 4
състав, с което са уважени обективно съединени искове с правно основание чл.430 ТЗ и
чл.86 ЗЗД, като И. Т. П. е осъдена да плати в полза на „Юробанк България” АД, следните
суми, дължими по договор за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007 г., както следва: сумата
от 59 468.24 CHF, представляваща непогасена част от главница по договора, ведно със
законната лихва върху главницата от 14.06.2018 г. - датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане; сумата от 2 169.84 CHF, представляваща банкови такси; сумата от
326.49 CHF, представляваща застраховки; сумата от 824.76 лв., представляваща нотариални
такси и разноски, както и общата сума от 12 409.60 лв., представляваща направени по
делото разноски, от които: 4 200.90 лв. платена държавна такса; 4 258.70 лв. адвокатско
възнаграждение; 3 600 лв. платен депозит за особен представител; както и 350 лв.
възнаграждение на вещо лице, както и да заплати на основание чл.78 ал.1 ГПК по сметка на
Софийски окръжен съд от 150 лв., представляваща бюджетни разноски - възнаграждение на
вещо лице.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
че по силата на договор за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007 г. „Българска пощенска
банка“ АД (със сегашно наименование „Юробанк България” АД) предоставило на
кредитополучателя И. Т. П. потребителски кредит в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 66 500 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на
банката към датата на усвояване на кредита, с краен срок на погасяване 300 месеца от датата
на усвояване на сумите (т.е. 25 години). Не се спори, а се установява и от събраните по
3
делото доказателства, че банката е превела сумата по договора в размер на 113 676
швейцарски франка по банковата сметка на ответника с банково бордеро № 25
905/05.11.2007 г. и бордеро № 133 019/08.11.2007 г., поради което следва да се приеме, че
кредита е усвоен от кредитополучателя. Не се спори между страните, а се установява и от
доказателствата по делото, че за обезпечение на кредита в полза на банката
кредитополучателя е учредил договорна ипотека върху подробно индивидуализарани в
исковата молба недвижими имоти.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
че към договора за потребителски кредит са сключени четири допълнителни споразумения
от 12.05.2009 г., 20.07.2010 г., 21.07.2011 г. и 30.09.2011 г.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
че на 06.12.2007 г., кредитодателя е прехвърлил вземанията си по сключения договор за
кредит на „Бългериан ритейл сървисис“ АД, ведно с всички обезпечения по договора за
кредит. За извършеното цедиране на вземанията по процесния договор за кредит
ответницата - кредитополучател била уведомена както със сключването на четирите
допълнителни споразумения, така и с нотариална покана от 19.02.2018 г., per. № 335, том I,
акт 13 на нотариус М. М., per. № 703 в НК. Видно от така сключените допълнителни
споразумения, страните се съгласили съществуващите и непогасени просрочени и
начислени за периодите на облекчение договорни лихви да бъдат реструктурирани към
размера на редовната и непогасена главница, за което кредитополучателят е дал изрично
съгласие. В резултат от извършената капитализация размерът на задължението е уговорен
като 126 148.83 швейцарски франка.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
че поради неизпълнение на договорните задължения - конкретно на погасителна вноска с
падеж 10.02.2012 г. ответницата е изпаднала в забава, поради което банката е обявила
цялото задължение за незабавно изискуемо и дължимо, на основание чл. 18, ал.1 от договора
и чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, за което ответницата била уведомена с
нотариална покана от 19.02.2018 г., per. № 335, том І, акт 13 на нотариус М. М., per. № 703 в
НК. Покана е връчена на 14.05.2018 г. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Нотариалните покани, с
отбелязано от нотариусите връчване по реда на чл.47 ал.5 ГПК съставляват официални
свидетелстващи документи, тъй като са изготвени от длъжностно лице в кръга на
задълженията му и обвързват съда с присъщата им материална доказателствена сила. За
оборване на същата по делото не са ангажирани доказателства, нито са наведени твърдения
в тази насока.
Не се спори, а се установява и от разпоредбата на чл. 8, ал. 5 от договора, че
кредитополучателят е длъжен да уведоми банката при промяна на адреса си и при
неизпълнение на това задължение всяка кореспонденция, изпратена на последно посочения
адрес на кредитополучателя, се счита за редовно връчена от деня на изпращането й. Затова
4
фактическото неуведомяване на ответника се дължи изключително на поведението му,
изразяващо се в неизпълнение на задължението по чл. 8, ал. 5 от договора и на основание
същата разпоредба кредитополучателят се счита за уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост на 19.02.2018 г.
От заключението на допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че последното плащане е
извършено на 27.03.2012 г. и с него са погасени застраховка, такси и лихви. В заключението
си вещото лице е отразило, че неизплатеното задължение на ответницата за главница по
договора е в размер на 122 705.38 CHF, като в сумата са включени задължения по редовна
главница в размер на 104 189.58 CHF и задължения по просрочена главница в размер на 18
515.80 CHF. Вещото лице е отразило, че неизплатеното задължение за такси е в размер на 2
169.84 CHF, а неизплатеното задължение за застраховки е в размер на 326.49 CHF, като тези
задължения са просрочени, както и че не е заплатено задължение за нотариални разноски по
кредита е в размер на 824.76 лв.
По делото не са ангажирани гласни доказателствени средства от страна на
банката-ищец, (която по правило носи доказателствената тежест пълно и главно), че при
подписване на договора респ. допълнителните споразумения към него, е било изрично
разяснено на кредитополучателя от служител на банката каква е методиката на изчисляване
на лихвените проценти, тяхната промяна, превалутирането и поемането на риска от промяна
на валутните курсове. Затова съдът приема за неосъществили се онези правни последици,
чийто правопроизводящ факт е останал недоказан пълно и главно т.е. следва да се приеме,
че клаузите не са индивидуално договорени между страните.
От заключението на допуснатата и изслушана пред настоящата инстанция
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните се установява, че размерът на
незплатените задължения на ответника в швейцарски франкове са: 108 492.41 главница,
62 627.55 редовна лихва, 18 720.13 наказателна лихва и 3 074.31 годишна такса за
управление. Същите задължения в евро са 91 841.54 главница, 53 015.79 редовна лихва,
15 847.06 наказателна лихва и 2 602.48 годишна такса за управление.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
С атакуваното решение № 50 от 12.03.2020 г., постановено по т.д.№ 118/18 г.,
по описа на Софийски окръжен съд, ТО, 4 състав, с което са уважени обективно съединени
искове с правно основание чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД, като И. Т. П. е осъдена да плати в полза
на „Юробанк България” АД, следните суми, дължими по договор за банков кредит HL 29147
от 31.10.2007 г., както следва: сумата от 59 468.24 CHF, представляваща непогасена част от
главница по договора, ведно със законната лихва върху главницата от 14.06.2018 г. - датата
5
на подаване на исковата молба до окончателното плащане; сумата от 2 169.84 CHF,
представляваща банкови такси; сумата от 326.49 CHF, представляваща застраховки; сумата
от 824.76 лв., представляваща нотариални такси и разноски, както и общата сума от 12
409.60 лв., представляваща направени по делото разноски, от които: 4 200.90 лв. платена
държавна такса; 4 258.70 лв. адвокатско възнаграждение; 3 600 лв. платен депозит за особен
представител; както и 350 лв. възнаграждение на вещо лице, както и да заплати на
основание чл.78 ал.1 ГПК по сметка на Софийски окръжен съд от 150 лв., представляваща
бюджетни разноски - възнаграждение на вещо лице.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на допустимостта на подадената въззивна жалба, настоящият
състав намира, че същата е процесуално допустима, като подадена от оправомощено лице и
в установените от закона срокове. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Разгледана
по същество, настоящия състав намира, че същата е частично основателна (в някой от
наведените доводи) по следните съображения:
Липсва спор между страните, а от събраните в хода на производството
писмени доказателства се установява, че между същите е възникнало валидно договорно
правоотношение, по силата на което банката е предоставила потребителски кредит на
жалбоподателката, както и по отношение на установеното виновно неизпълнение на
ответницата на задължението да върне сумата в уговорените срокове, съгласно приложения
погасителен план и анюитетни вноски. Забавата е настъпила още на 27.03.2012 г., от която
дата са преустановени всички плащания.
По отношение на въведеното възражение относно съобщаването за
извършената цесия, съдът намира, че същото е неоснователно. По приложението на
разпоредбата на чл. 99 ЗЗДе налице безпротиворечива и постоянна практика на ВКС,
обективирана в Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 г. на
ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5 759/14 г. на ВКС, ГК, III г. о.
Съобразно която, за да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99,
ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД предишният кредитор (цедентът) трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на
длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на
неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на
цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор (цедента), но не и
съобщението, извършено от новия кредитор (цесионера). Допустимо е по силата на
принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор (цедентът)
да упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник. В този случай представителната власт възниква по волята на
6
представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД като обемът й се определя
според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД. Получаването на
уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените
към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия
пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано.
Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има
действие спрямо длъжника. В този смисъл така релевираното възражение на
жалбоподателката е неоснователно.
По отношение на инвокираното правоизключващото възражение за
нищожност на клаузите, поради тяхната неравноправност, съдът намира същото за частично
основателно, по следните съображения:
Съгласно казуалната практика на Върховния касационен съд, формирана по
реда на чл. 290 от ГПК и обективирана в решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д. № 2 520/16
г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о., решение № 294 от 27.03.2019 г. по т.д. № 1 599/17 г. на ВКС, Т. К., ІІ
т.о. , решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3 539/15 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о. и решение №
67 от 12.09.2019 г. по т.д.№ 1 392/18 г. на ВКС, Т. К., І т.о., неравноправна е
неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която
не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на
договора, и когато при проверката за неравноправния характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в
този случай за валутните разлики не намират приложение изключенията на чл. 144, ал. 3 от
ЗЗП.
В настоящия казус, видно от доказателствата по делото с чл. 24, ал.1 от
кредитния договор, кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с
обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на
швейцарския франк към българския лев, както и превалутирането по чл. 22 от договора,
може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита изразени в лева/евро, като напълно приема да
носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме
всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните
курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Съгласно разпоредбата на
ал. 2 на същия член кредитополучателят е декларирал, че е изцяло запозната и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. чл. 22-24
от този договор, както и че е съгласен с настъпването им. С цитираната клауза на ал. 1,
рискът от повишаване размера на дължимите погасителни вноски, вследствие последващо
7
повишаване на курсовата стойност на швейцарския франк спрямо националната валута, в
която кредитът е бил действително предоставен и използван, е възложен изцяло на
кредитополучателя, който се е съгласил да понесе всички неблагоприятни последици от това
под формата на претърпени вреди и пропуснати ползи, произтичащи от промяната на
валутните курсове и от новия размер на лихвите, приложими по превалутирания кредит. В
цитираното решение № 67 от 12.09.2019 г. по т.д.№ 1 392/18 г. на ВКС, І т.о., Т.К.
Върховния касационен съд е разгледал иск на потребител за установяване нищожността на
аналогични по съдържание клаузи, като е прието, че те са неравноправни, тъй като
представляват неиндивидуално договорени клаузи от кредитен договор в чуждестранна
валута, последиците от които са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и които не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да
прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, създават във
вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора. По отношение клаузата на ал. 1, настоящият състав намира, че тя
притежава белезите на неравноправна такава, посочени в дефинитивната норма на чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП доколкото е уговорена изцяло във вреда на потребителя, комуто е възложен
изцяло рискът от неблагоприятно изменение в курса на швейцарския франк спрямо
българския лев, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя, тъй като от една
страна банката не е използвала валутен ресурс в швейцарски франкове при отпускане на
кредита, а е предоставила на кредитополучателя само неговия левов еквивалент, след
служебното му превалутиране, а от друга потребителят носи изцяло риска от
неблагоприятни курсови разлики на чуждестранната валута спрямо лева, включително и по
отношение размера на възнаградителната лихва, без реално да е получил такава валута при
усвояването на кредита и без да е извършвал разплащания в тази валута за придобиване на
недвижимия имот, за чието финансиране е отпуснат кредитът.
Нищожна като неравноправна е и клаузата на чл. 24, ал. 2 от договора. В
цитираното решение на Върховния касационен съд е прието, че при сключването на договор
за потребителски кредит в чуждестранна валута банката следва да представи на потребителя
като по-слабата страна в правоотношението, информация за очакваните прогнози относно
промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс,
както и за действията, които кредитополучателят може да предприеме, за да минимализира
валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови
инструменти, като в случай, че не е изпълнила задължението си да му предостави такава
информация, липсва основание да се приеме, че потребителят е могъл да прецени
потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от
възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в
местна валута, като направи информиран избор дали да получи по-нисък лихвен процент и
да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния
8
риск. Изложени са съображения, че липсата на такава информация не позволява на средния
потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен) да
прецени потенциално значимите за него икономически последици при изчисляване на
погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за
котировките на швейцарския франк. По делото не е установено при сключване на договора
банката да е разяснила на кредитополучателя рисковете от уговаряне на кредита в
чуждестранна валута, с оглед темповете на поскъпване на швейцарския франк спрямо лева и
да е уведомила за това насрещната страна по договора, предвид влиянието на тези фактори
върху по-нататъшното изпълнение на договора.
Като нищожна следва да се приеме и клаузата на чл.3 ал.5 от договора, според
която действащият базов лихвен процент за швейцарски франкове не подлежи на договаряне
и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява
кредитополучателя за новия му размер и за датата, от която той е в сила, чрез обявяването
им на видно място в банковите салони, както и на чл. 12, ал. 1 от договора, според която
банката запазва правото си да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в
швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на
чл.22. Ето защо и поради обвързването на лихвата с изменението в курса на чуждестранната
валута, без кредитът реално да е бил предоставен и ползван в такава валута, през исковия
период кредитополучателят е заплатил без основание сума, представляваща разлика между
възнаградителната лихва, уговорена при усвояването на кредита и действително заплатената
такава в увеличения размер, вследствие курсовите изменения.
С оглед на изложеното, настоящият състав намира за основателно
поддържаното в жалбата оплакване, че първостепенният съд необосновано е приел, че
доколкото клаузите на чл. 6, ал. 1 и чл. 24 от кредитния договор и анексите не са включени в
общи условия, а в анекси, те са индивидуално договорени и следователно чл.143 ЗЗП в
случая е неприложим. В тази насока е практиката, обективирана в решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2 615/16г. на ВКС, І т. о., според която допълнително
споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в
което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни
клаузи на първоначалния договор, е също нищожно на основание чл.366 ЗЗД). От значение
за правилното решаване на спора е и приетото в хода на производството пред ВКС ТР №
3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/17 г. на ОСГТК на ВКС относно начина на
определяне на размера на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор
за кредит. Видно от заключението на допусната пред настоящата съдебна инстанция
съдебно-счетоводна експертиза размерът на незплатените задължения на ответника в
швейцарски франкове са: 108 492.41 главница, 62 627.55 редовна лихва, 18 720.13
наказателна лихва и 3 074.31 годишна такса за управление. Същите задължения в евро са
91 841.54 главница, 53 015.79 редовна лихва, 15 847.06 наказателна лихва и 2 602.48
годишна такса за управление. С оглед на така установеното, настоящият съдебен състав
9
намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, в частта, в която е признато
за установено, че ответницата е осъдена да плати в полза на „Юробанк България” АД,
следните суми, дължими по договор за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007 г., както
следва: сумата от 59 468.24 CHF, представляваща непогасена част от главница по договора,
ведно със законната лихва върху главницата от 14.06.2018 г. - датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане; сумата от 2 169.84 CHF, представляваща
банкови такси; сумата от 326.49 CHF, представляваща застраховки; сумата от 824.76 лв.,
представляваща нотариални такси и разноски, предвид частичното предявяване на иска за
главница.
По отношение на въведеното възражение за погасяване по давност, изведено
от твърдението, че след настъпването на предсрочната изискуемост са изтекли повече от три
години, настоящия състав намира следното:
Съгласно т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/13г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че предсрочната изискуемост настъпва след като банката е изразила воля да направи
кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника това. От обсъдените по-горе
доказателства се установява, че И. Т. П. е надлежно уведомена за волята на банката да
направи кредитът предсрочно изискуем на 14.05.2018 г. Спорен по делото е въпросът
приложим ли е този ред към процесния казус, доколкото производството не е започнало
като заповедно, развито по реда на чл.422 ГПК, а е общо исково производство по реда на
чл.430 ТЗ.
Видно от мотивите на атакуваното решение, първоинстанционния съд е
направил извод, че за да бъде уважено поне частично възражението за давност, същото
следва да бъде конкретизирано - да се посочи по отношение на кои вноски конкретно е
изтекъл давностният срок, а това не е изрично сторено. Затова е счел възражението за
изцяло неоснователно. Посочил е още, че до обявяването на целия кредит за предсрочно
изискуем (чрез връчване на покана) срокът на погасителната давност не тече по отношение
на цялата главница, а само по отношение на непогасените вноски с настъпил падеж. Така
направеният извод, следва да бъде споделен само в частта относно погасяването на вноските
с настъпил падеж, тъй като фактическият състав на предсрочната изискуемост все още не е
завършен. Съгласно мотивите по т. 18 на ТР № 4/14 г. по т.д. № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл.20а ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита
целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и
за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост не настъпва автоматично при т.н. фингирано уведомяване, а има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
10
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Следователно в
процесния случай, за да е налице обявяване на кредита за предсрочно изискуем с дата
10.05.2012 г. необходимо е към обективния факт на неплащане на три или повече
погасителни вноски, да се насложи и уведомлението на кредитора до длъжницата за
обявяване на предсрочната изискуемост. Видно от доказателствата по делото уведомлението
е станало едва към 14.05.2018 г. Затова независимо дали производството е заповедно или
общо исково, за да настъпи предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо освен
обективния факт на настъпила забава, да е налице и уведомяване на длъжника т.е.
волеизявление на банката. С оглед на така дадените разяснения произтича извод, че
предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в чл. 18 от
договора - като последица единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по
кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя. Отсъствието
на изискване за уведомяване в текста на чл. 18 от договора не прави самата клауза
неравноправна и нищожна, а освен това в случая от доказателствата по делото се установява
категорично, че банката - кредитор е изпратила покана до ответницата - кредитополучател,
че поради неплащане на главница, лихви и такси по кредита над 90 дни, счита целият
кредит за предсрочно изискуем.
В своята константна практика, обективирана в редица решения, вкл. и
решение № 38/26.03.2019 г. по т.д. № 1 157/18 г. на ВСК, ІІ т.о,, ВКС трайно приема, че
"приложима по отношение на задълженията за погасяване на вноските по погасителния план
е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б.
"в" ЗЗД". С оаглед на тази постоянна практика, споделяна и от настоящия състав като
неправилен следва да се възприеме изводът на първоинстанционния съд, че възражението за
давност е неконкретизирано и бланкетно и като такова не следва да бъде разгледано по
същество. По отношение на падежиралите вноски в периода от 10.02.2012 г. до 14.06.2013 г.
исковете са действително погасени по давност т.е. тези суми следва да бъдат приспаднати от
общото задължение, в случай, че се претендира цялото вземане. В останалата му част
възражението за давност е неоснователно, тъй като исковата молба е депозирана на
14.06.2018 г. и като такова следва да се остави без уважение.
Като неоснователно следва да се възприеме и релевираното от въззивницата
твърдение за погасяването на вземането, предвид неупражняване на прата на кредитора в
установения от разпоредбата на чл.110 от ЗЗД срок. С решение № 21 от 08.01.2021 г.,
постановено по по т.д. № 3069/2018г., по описа на ВКС, І Т.О., съдът е приел, че
съдържанието на понятието „предсрочна изискуемост“ (по смисъла на чл. 432 ТЗ) обхваща в
неделимо единство обективен и субективен елемент, а именно: от една страна, спиране на
плащанията по договора от кредитополучателя или всяко друго негово поведение,
разкриващо признаците по т.т. 1-4 от първата алинея на чл.432 ТЗ, а от друга, изрично
волеизявление на банката, че прави кредита предсрочно и изцяло изискуем, което надлежно,
по сигурен начин, да е било доведено да знанието на кредитополучателя. Предвид
11
значението, което има всеки уговорен между страните по договор за банков кредит срок (т.е.
независимо от вида на кредита), интервалът от време между последователното настъпване
на горепосочените два елемента на предсрочната изискуемост няма естеството на
погасителна давност, защото макар и изпълняемо, дотогава вземането на банката не е
изискуемо.
По изложените съображения и предвид съвпадането на крайните изводи по
отношение на размера на претендираните суми, съдът в настоящия си състав намира, че
атакуваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.
По отношение на претендирани разноски в настоящето производство съдът
намира, че такива се дължоат на въззиваемата страна, но предвид липсата на изивления в
тази насока разноски не следва да се присъждат.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 50 от 12.03.2020 г., постановено по т.д.№ 118/18 г., по описа
на Софийски окръжен съд, ТО, 4 състав, като правилно и законосъобразно.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12