Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 04.04.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Плевенски окръжен
съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия
в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря вергиния петкова
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от
съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N
81 по описа за 2019 г., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид:
Производство
е по чл. 258 и сл. от
ГПК.
С решение №
207/09.11.2018 г. по гр.д. № 518/2018 г. Левчанският районен съд е отхвърлил като неоснователен и
недоказан предявения от И.А.Д. с посочени ЕГН и адрес *** против „Б***” ЕАД,
ЕИК ***, гр. София иск с правно основание чл. 439 вр. чл. 124 от ГПК с петитум:
да се признае установено по отношение на ответника, че ищецът И.А.Д. не дължи на
ответника „Б***” ЕАД паричната сума в размер на 1981,52 лв., представляваща
главница, сумата от 1 541,93 лв., представляваща договорна лихва за периода от
06.07.2012 г. до 16.01.2017 г., сумата от 342,96 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 13.08.2012 г. до 16.01.2017 г. и законната
лихва върху главницата, считано от 18.01.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 77,33 лв. – държавна такса и сумата от 366 лв. –
юрисконсултско възнаграждение и съдебни разноски по изпълнителен лист, издаден
по ч.гр.д. № 27/2017 г. по описа на РС – Левски, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 186/2017 г. на ЧСИ рег. №756 – Ц.Н. , с район на
действие Окръжен съд – Плевен.
Със същото
решение Левчанският районен съд е осъдил
И.А.Д. да заплати:
- в полза на РС – Левски разноски
за вещо лице в размер на 199 лв.;
- на „Б***”
ЕАД, гр. София направените деловодни разноски в размер на 300 лв..
Недоволен
от постановеното решение е останал въззивникът И.А.Д., който в законния срок
чрез пълномощника си адвокат Х.Т.
го обжалва пред ПОС като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Във
въззивната жалба се излагат подробни доводи за пороците на решението като
несъобразено с доказателствата по делото и разпоредбата на 49 ал.2 от ЗН.
Според въззивника липсват доказателства по делото, които установяват, че същият
несъмнено е приел наследството на своята майка Н.П.Д. , починала на 09.05.2012
г. преди да направи отказ от наследството й на 05.05.2017 г., тъй като не се е
разпореждал с наследствено имущество, а извършените от него погасявания на две
вноски по кредита на неговата майка към въззиваемата Банка са извършени въз
основа на съгласие за директен дебит, дадено преди смъртта на майката на
въззивника. Отделно от това въззивникът оспорва, че извършените вътрешни
транзакции от Банката са осъществени в нарушение на даденото от него
предварително съгласие, тъй като не касаят вноска по кредита в размер на 55 лв.
до 15 число на месеца, а вноски в друг размер и след посочената дата. Моли се
Окръжния съд да отмени решението на ЛРС и постанови друго, с което да уважи
изцяло предявения иск с правно основание чл. 439 от ГПК съобразно изложеното
във въззивната жалба. В жалбата се оспорва при условие на евентуалност размера
на присъдените от ЛРС разноски за юрисконсултстко възнаграждение в полза на
Банката като прекомерно. Претендират се и направените по делото разноски в
двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е
постъпил писмен отговор срещу въззивната жалба от въззиваемата страна „Б***”
ЕАД, гр. София чрез пълномощника й гл.
юрисконсулт Н.И. , в който се
оспорва основателността на въззивната жалба. Според въззиваемата страна отказът
от наследство, направен от въззивника след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК не е от фактите, предвидени в чл. 439 от ГПК,
поради което предявения иск е неоснователен. Отделно от това в отговора се
поддържа, че въззивникът е знаел за кредита на своята майка, дал е съгласие за
директен дебит, което и към момента не е оттеглено и по силата на което са
погасени две вноски по кредита на неговата майка след смъртта й, което доказва,
че въззивникът в качеството на наследник е приел наследството на своята майка с
конклудентни действия заплащайки две вноски по кредита й. Излагат се и доводи
за фактическа и правна сложност на спора, които обосновават присъдения размер
на юрисконсултското възнаграждение в първата инстанция. В заключение се моли
окръжния съд да потвърди решението на ЛРС и да отхвърли въззвивната жалба.
Претендират се и направените по делото разноски във въззивната инстанция за
юрисконсултско възнаграждение.
В с.з.
възивникът лично и чрез пълномощника си адвокат Х.Т.
поддържа подадената въззивна жалба. Представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК за сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение и сумата от 86,20 лв. –
държавна такса. Представя писмени бележки, в които се развиват повторно
доводите във въззивната жалба, които не следва да бъдат подробно преповтаряни,
като се сочи съдебна практика в подкрепа на твърдението му, че в качеството на
наследник на своята майка не е извършвал никакви действия, които несъмнено
предполагат неговото намерение да приеме наследството й, а даденото от него
съгласие за директен дебит в случай, че има отношение към приемане на
наследството е нищожно, тъй като съставлява разпореждане с неоткрито
наследство.
В с.з.
възиваемата Банка се представлява от пълномощника си главен юрисконсулт Н.И. и поддържа писмения отговор, респ. становището си за неоснователност на
въззивната жалба. Представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК за
сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение. В представените от
въззиваемата страна писмени бележки се развиват повторно възраженията в
отговора на въззивната жалба, които не следва да бъдат подробно преповтаряни.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и
съобрази изискванията на закона, намира за установено
следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 от ГПК, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
ЛРС е
сезиран с иск с правно основание чл. 439 от ГПК предявен от И.А.Д. против „Б***”
ЕАД, гр. София за оспорване на изпълнението по изпълнителен лист, издаден по
ч.гр.д. № 27/2017 г. по описа на РС – Левски, въз основа на който е образувано
изпълнително дело № 186/2017 г. на ЧСИ Ц.Н. , рег. № 756 на КЧСИ, с район на
действие ПОС, който иск се основава на отказ от наследство, извършен от И.А.Д.
по ч.гр.д. № 304/2017 г. по описа на ЛРС на 05.05.2017 г. и вписан в
специалната книга за откази от наследство при ЛРС под № 15.
За да
отхвърли изцяло предявеният иск ЛРС е приел, че по делото са налице
доказателства за приемане на наследството на Н.П.Д. от страна на ищеца като нейн наследник, тъй като
същият е заплатил две вноски по кредита на същата след смъртта й, които
плащания представляват активни действия, установяващи по несъмнен начин
приемане на наследството, както и поради бездействието му при връчване на
заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК за оставените в наследство задължения
към Банката на неговата майка, тъй като не е възразил срещу заповедта за
изпълнение.
Установява се от приложеното ч.гр.д.
№ 27/2017 г. по описа на ЛРС, че въз основа на подадено на 18.01.2017 г.
заявление по чл. 410 ГПК от „Б***” ЕАД, гр. София пред ЛРС е
образувано ч.гр.д. № 27/2017 г. и е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 19/20.01.2017 г. срещу длъжника И.А.Д.
за следните парични суми:
- сумата
от 1 981,52 лв. главница,
- сумата от 1 541,93 лв. - договорна
лихва за периода от 06.07.2012 г. до 16.01.2017 г.;
- сумата от 342,96 лв. – обезщетение за забава за периода от 13.08.2012 г. до 16.01.2017 г.;
- законна лихва върху
главницата, считано от 18.01.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането;
- сумата
от 77 лв. за държавна
такса и сумата от 366 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като е посочено, че
вземането на кредитора произтича от извлечение от счетоводните книги на Банката
по договор за текущо потребление от 17.11.2011 г..
Установява се от приложеното ч.гр.д. № 27/2017 г.
на ЛРС, че длъжникът И.А.Д. не е подал възражение
по реда на чл. 414 ГПК срещу издадената заповед по чл. 410 от ГПК, връчена му
лично на 01.02.2017 г. и същата е влязла в законна сила на 16.02.2017 г., на
която дата е издаден изпълнителен лист в полза на Банката - заявител.
Установява се от приложеното изпълнително дело № 186/2017 г. на ЧСИ
Ц.Н. , рег. №756 на НК и район на действие ПОС, че същото е образувано по молба
на въззиваемата Банка на 05.04.2017 г. и въз
основа на издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 27/2017 г. на ЛРС срещу въззивника.
Установява се от приложеното ч.гр.д. № 304/2017 г. по описа на ЛРС,
че въз основа на заявление на въззивника от 05.05.2017 г., с нотариална заверка
на подписа му на 03.05.2017 г. от нотариус Л.А. , рег. № 294 на НК и район на
действие РС – Свищов и въз основа на определение на ЛРС № 459/05.05.2017 г. в
особената книга на ЛРС е вписан отказ на въззивника от наследството на майка му
Н.П.Д. , б.ж. на гр. Белене,
починала на 09.05.2012 г. съгласно представеното по делото удостоверение за
наследници.
Установява
се от представеното в първата инстанция кредитно досие на Н.П.Д. , че договорът за текущо потребление от 17.11.2011 г. е сключен между
въззиваемата Банка и майката на въззивника Н.П.Д. за сумата от 2 200 лв., а срокът за издължаване на
кредита е в размер на 60 месеца, т.е. до 17.11.2016 г.. Установява се, че в
кредитно досие с приложено писмено съгласие за директен дебит от 17.11.2011 г.,
подписано от въззивника И.Д. в
качеството на платец, с което същият е дал съгласие да плаща по искане на
въззиваемата Банка при условие на директен дебит месечна погасителна вноска,
лихви и такси от посочената от него банкова сметка № 000016137409 до
окончателното погасяване на КТП на Н.П.Д. на лихви, такси, комисионни и главница
в размер на 55 лв. на 15 число.
Установява
се от представените в първата инстанция от въззиваемата Банка удостоверение и 2
бр. справки по заем, издадени от въззиваемата Банка и неоспорени от въззивника,
че същият е клиент на клон Белене на Банката и титуляр по разплащателна сметка
№ 16137409 с посочени IBAN ***, както и че от сметката му са извършени следните транзакции по сметка №
0000000019912181: частично плащане на сумата от 49,66 лв. на 29.06.2012 г. и
частично плащане на сумата от 53,81 лв. на 11.07.2012 г., като след последното
плащане салдото по заема е в размер на 1 981,52 лв..
Установява
се и от представеното от въззивника в първата инстанция извлечение за периода
от 01.06.2012 г. до 30.07.2012 г., че по банковата сметка на въззивника № 00000000016137409
в Б*** са извършени различни операции, сред които плащане по сметка № 0000000019912181
на заем в размер на 49,66 лв. на 29.06.2012 г. и в размер на 53,81 лв. на
11.07.2012 г..
Установява
се от представените по делото в първата инстанция от въззиваемата Банка нотариална
покана и разписка за връчването й лично на въззивника на 07.12.2016 г. чрез
нотариус С.Л. , рег. № 568 на НК и район на действие РС – Левски, че
въззивникът е уведомен от въззиваемата Банка за обявяване на кредита по договор
за кредит от 17.11.2011 г. в размер на 2 200 лв., отчитан по сметка № 0000000019912181
за предсрочно изискуем и за дължимостта на главницата и лихвите по него.
Истинността
на документа, представляващ съгласие за директен дебит е оспорена от въззивника,
поради което по делото е открито производство по чл. 193 от ГПК относно
авторството на документа.
Установява
се от заключението на приетата по делото съдебна експертиза, изготвена от
вещото лице В.З. , което като безпристратно и компетентно изготвено въззивният
съд възприема изцяло, че подписът положен в горната дясна част на съгласие за директен
дебит с дата 17.11.2011 г. над графа подпис на платеца е положен от въззивника И.Д., част от ръкописния текст на
съгласието за директен дебит „17.11.2011 г., Белене, Б***, мес. Пог. Вноска, до
оконч. Пог. КТП на Н. Н.П.Д. , лихви, такси, комисионна, главница, по с/ка
02/10396214 - 55 лв. на 15 число, И.А.Д.“ е изписан ръкописно от М.И.Д. , а
друга част от ръкописния текст на съгласието за директен дебит „лихви, такси, **********“
е изписан ръкописно от И.П.Г. . Видно от заключението, че почеркът, с който е
изписани ръкописния текст и цифрите на първа страница от искането за кредит за
текущо потребление от 16.11.2011 г. на Н.П.Д.
е изписан от въззивника.
Установява
се от представените от въззивника в първата инстанция писмени доказателства –
трудов договор № 20/29.07.2011 г., сключен между въззивника и „Ф.Б. “ ЕООД, гр.
Варна, справка за регистрирани трудови договори на въззивника, издадена на 03.04.2018
г. от ТД на НАП Велико Търново и потвърждение за електронен самолетен билет на
английски и с превод на български от заклет преводач, че считано от 01.08.2011
г. до 01.08.2012 г. въззивникът е работел по трудов договор при „Ф.Б. “ ЕООД,
гр. Варна, както и че същият е имал имал резервирани самолетни билети на
09.05.2012 г. /сряда/ от Прага, Чехия до Мюнхен, Германия и от Мюнхен до София,
а на 13.05.2012 г. /неделя/ от София до Мюнхен и от Мюнхен до Прага.
Установява се от разпита на свидетеля Р.З.А.
пред първата инстанция, че същият е колега на въззивника и заедно са работили
извън страната в различни периоди. Свидетелят установява, че в края на 2011 г.
и началото на 2012 г. въззивникът е работил в Румъния, а в последствие няколко
месеца е работил в Чехия до м. август 2012 г.. Свидетелят установява, че на
07.11.2011 г. е заминал за Австрия за около 6 месеца и през този период не е
работил заедно с въззивника, след което се събрали в Чехия. Установява, че
фирмата, за която са работили е купила билет на въззивника за да се върне за
погребението на майка си за 2-3 дни, както и че от въззивника знае, че то това
време банковата му карта е била при съпругата му за да плаща сметки.
Установява
се от разпита на свидетелката Г.И.Д. пред първата инстанция, че е съпруга на
въззивника и си спомня, че е работил в Румъния и Чехия, но годините и
последователността на работата му в чужбина не помни. Установява, че когато е
починала майката на въззивника той е бил на работа в Чехия и се прибрал за
погребението, а 3-4 дни след това се върнал обратно на работа. Установява, че
през този период не е работела, а банковата карта на съпруга й била в нея за да
плаща разходи. Установява, че съпругът й не бил в добри отношения с майка си и
разбрал за кредита й едва след като получил документи от съдия - изпълнителя.
Съгласно разпоредбата на чл. 439 ал. 1 от ЗЗД длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба искът на длъжника може да
се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Спори се между страните: представлява ли отказът от наследство нов факт с правно значение по
смисъла на чл. 439 ал. 2 от ГПК и ако е така основателно ли е или не
възражението на въззиваемата Банка за недействителност на отказа от наследство,
направен от въззивника поради това, че наследството вече е прието.
Изпълнителният
лист, издаден в заповедното производство по чл. 410 от ГПК въз основа на влязла
в сила заповед се ползва със същата изпълнителна сила както и изпълнителният
лист, издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение, постановено в спорно
исково производство, поради което е допустимо изпълнението на вземането по
същия, т.е вземането по заповедта по чл. 410 от ГПК да бъде оспорено от
длъжника по изпълнителното производство до приключването му по реда на чл. 439
от ГПК на основание нови факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, независимо, че съдебно дирене е провеждано. Отказът от наследство
съгласно чл. 52 от ЗН поражда действие от датата на вписването му в особената
книга, водена за това в районния съд по местооткриване на наследството, от
който момент настъпват последиците му и тъй като вписването на отказа от
наследство направен от въззивника в особената книга на ЛРС е извършено на
05.05.2017 г. след влизане в сила на заповедта по чл. 410 от ГПК срещу него на
16.01.2017 г., въззивният съд приема, че вписването на действителен отказ от
наследство от въззивника – длъжник в изпълнителното производство, вземането
срещу който се основава на качество му на наследник представлява новонастъпил
факт с правно значение по смисъла на чл. 439 от ГПК.
Съобразявайки
трайната съдебна практика по приемането и отказа от наследство - ППВС № 4/30.10.1964 г., определение №
1334/29.09.2009 г. по гр.д. № 1034/2009 г. на ВКС, ІV г.о., ГК, определение № 1397 от 29.12.2009 г. по гр. д. № 1298/2009
г. на ВКС, I г. о., ГК и посочената в него трайна съдебна практика на ВС от 1991 г., както и
закона, въззивният съд приема, че отказът от наследство, направен по реда на чл. 52 ЗН във връзка с чл. 49 ал. 1 ЗН има за последица не само невъзможността за
отказалия се наследник да придобие включените в откритото наследство права, но
и невъзможността да му се възложат задълженията, които се включват в същото
наследство. Тези правни
последици настъпват с обратна сила, т. е. счита се, че отреклият се от
наследство никога не е бил носител на останалите след смъртта на наследодателя
права и никога не е бил отговорен за неговите задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 54
ал. 1 от ЗН обаче приемането и
отказът, направени под условие, за срок или за част от наследството, са
недействителни.
Наследникът не може да приеме част от наследството или да се откаже за част от
него, тъй като наследството преминава изцяло, а не в отделни негови части и
отказът, извършен след като наследникът е приел наследството е недействителен
поради липса на предмет. Съгласно разпредбата на чл. 49 ал. 1 и ал. 2 от ЗН
приемането на наследство може да стане
с писмено заявление
на наследника до районния
съдия, в района на който е открито наследството или чрез действие, извършено от наследника, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството или
когато укрие наследствено имущество. Съгласно т. 6 и т. 14 от ППВС № 4/30.10.1964 г. приемането на наследството може да стане мълчаливо,
когато от действията на наследника се
разбира непоколебимото му намерение да приеме наследството. В същото
решение Пленумът на ВС приема, че следва да се даде възможност на съдилищата
за по - свободна
преценка на всички обстоятелства, от които може да се направи извод за
мълчаливо приемане на наследството. Следователно според въззиввният съд приемането на наследството не може да се
предполага, а трябва да бъде ясно и недвусмислено
установено, като преценката относно това дали едно наследство
е прието с конклудентни действия следва да се прави конкретно по всяко дело
след цялостна съпоставка на всички доказателства по делото, като едно и също
действие в зависимост от останалите доказателства по делото може да
представлява, а може и да не представлява приемане на наследството.
Въз основа
на представените по делото в първата инстанция доказателства въззивният съд
приема, че оспорването на истинността на съгласието за директен дебит от
17.11.2011 г. от страна на въззивника чрез оспорване на автентичността на
подписа му в качеството на платец върху документа е извършено неуспешно от него
като страна по делото, на която е възложена доказателствената тежест в
производството по чл. 193 от ГПК. От заключението на вещото лице по приетата в
първата инстанция експертиза по делото се установява, че въззивникът е положил
подпис върху съгласието за директен дебит, намиращо се в кредитното досие на
неговата майка, а служители на въззиваемата Банка са попълнили останалите
реквизити на същото. От събраните по делото писмени и гласни доказателства
относно работата на въззивника в чужбина не се установява категорично, че
въззивникът е бил извън страната на 17.11.2011 г. и не е имал физическа
възможност да подпише документа, тъй като свидетелят А. не е работил с
въззивника към този момент, свидетелката Д. не си спомня конкретните периоди, в
които съпругът й е бил извън страната, а от писмените доказателства не се
установява конкретното му местонахождение в този ден. При липса на други
релевантни към автентичността на подписа на въззивника доказателства следва да
се приеме, че същият е автор на съгласието за директен дебит и същото е подписано
от него.
Въззивният
съд приема, че с оглед валидно даденото от въззивника съгласие приживе на
неговата майка от сметката му при необходимост да се извършва директен превод
на парични суми по кредитната сметка на неговата майка и неоттеглянето му след
смъртта на неговата майка, заплащането въз основа на него частично на две погасителни
вноски по кредита след смъртта й без своевременно да се направят възражения
относно удържането на суми, както и с оглед получаването лично на нотариалната
покана, с което е уведомен за изискуемостта на вземането и получаване лично на
заповедта по чл. 410 от ГПК без да се предприемат своевременно действия по
оспорване на претенциите на Банката, следва да направи обоснован извод, че въззивникът
е приел мълчаливо с конклудентни действия наследството на своята майка. Съдът
приема за доказано по делото, че въззивникът е знаел както за кредита на своята
майка, така и за възможността от сметката му да се превеждат суми за погасяване
на задълженията й приживе и след смъртта й, тъй като от заключението на
приетата по делото в първата инстанция експертиза по делото се установи, че
освен, че е подписал съгласието за директен дебит въззивникът е изписал ръкописния текст в
първата страница на искането за кредит на своята майка. Не следва да бъдат
кредитирани показанията на съпругата му – свидетелката Д. в частта, в която
установява, че за първи път въззивникът е узнал за кредита на своята майка от
съобщението, изпратено им от частният съдебен изпълнител по изпълнителното дело.
Показанията на свидетелката следва да бъдат ценени при условията на чл. 172 от ГПК поради евентуалната й заинтересованост с оглед на всички събрани по делото
доказателства, като следва да бъде съобразено, че в тази си част същите са в
противоречие както със заключението на вещото лице по приетата експертиза, така
и с представените по делото и неоспорени писмени доказателства - нотариална
покана от въззиваемата Банка, връчена лично на въззивника на 07.12.2016 г. и
съобщението на съда с приложената заповед по чл. 410 от ГПК, връчено лично на
въззивника на 01.02.2017 г.. Обстоятелствата, установени безпротиворечиво от
показанията на свидетелите А. и Д.а и кореспондиращи с представените по делото
от въззивника писмени доказателства, че към момента на смъртта на своята майка
– 09.05.2012 г. и момента на двата директни преводи на суми от картата му –
29.06.2012 г. и 11.07.2012 г. въззивникът е работел в чужбина и се е прибрал
само за погребението на своята майка за три дни, а банковата му карта през
цялото време се е намирала в съпругата му не могат да изведат друг извод, тъй
според съда като след като е подписал съгласието за директен дебит и не го е
оттеглил веднага след смъртта на своята майка, което е имал възможност да
извърши лично или чрез упълномощено лице въззивникът мълчаливо се е съгласил с
настъпване на последиците от даденото съгласие, респ. с погасяването на
задълженията по банковия кредит на наследодателката му. Съгласието за директен
дебит представлява съгласие за разрешаване на платежна услуга между въззивника
и въззиваемата Банка като доставчик на тази услуга по смисъла на чл. 3 ал. 1 т.
1 от ЗПУПС /сега отм., в сила към 2012 г./ и може да бъде оттеглено по всяко
време при условията на чл. 51 ал. 4 от ЗПУПС /отм./. Същото касае отношенията между
въззивника и въззиваемата Банка и няма пряко отношение към договора за кредит
на неговата майка, тъй като съгласие за директен дебит може да бъде дадено за
погасяване на различни по вид задължения на ползвателя на услугата, поради
което не може се приеме, че същото представлява разпореждане с неоткрито
наследство по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 4 от ЗЗД.
При тези
правни изводи въззивният съд приема за основателно възражението на въззиваемата
Банка, направено с отговора на исковата молба в първата инстанция за
недействителност на отказа от наследство, направен от въззивника поради това,
че преди заявяването му същият е приел наследството на своята майка и
наследодателка. Съгласно общия принцип въведен с разпоредбата на чл. 60 ал. 1 ЗН наследникът, приел наследството следва да понесе както ползите, така и
задълженията, произтичащи от наследството съразмерно на дела от наследството,
който получава и след като отказът от наследство направен от въззивника е
недействителен при условията на чл. 54 ал. 1 от ЗН поради липса на предмет
следва да се приеме, че независимо от вписването му в нарочната книга за това в
ЛРС на 05.05.2017 г. този отказ не е произвел правно действие и не е налице нов
факт с правно значение, които води до извод за недължимост на паричните суми,
за които е издаден изпълнителен лист срещу въззивника въз основа на влязлата в
сила заповед по чл. 410 от ГПК.
Искът с
правно основание чл. 439 от ГПК се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен от съда със законните от това правни последици. Относно разноските пред първата инстанция:
С решението
си ЛРС е присъдил разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300
лв., които според въззивника са прекомерни. Съгласно разпоредбата на чл. 78 ал.
8 от ГПК в полза на юридически
лица, ако са
защитавани от юрисконсулт се
присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, но не по – голям от максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от ЗПП. Съгласно
разпоредбата на чл. 25 ал. 1 от НЗПП, към която препраща чл. 37 от ЗПП за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв., а съгласно ал. 2 пр. 1 на същата разпоредба за защита по дела, продължила повече от три
съдебни заседания възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от
максимално предвидения размер по ал. 1. Като съобрази действителната фактическа и правна
сложност на делото, както и че по същото в първата инстанция са проведени пет
открити съдебни заседания, въззивният съд приема, че правилно районният съд е определил дължимото юрисконсултско възнаграждение в
максимално предвидения в чл. 25 ал. 1 от НЗПП размер от 300 лв..
Като е достигнал до същите правни изводи Левчанският
РС е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба отхвърлена като
неоснователна.
Относно разноските пред въззивната
инстанция:
С оглед отхвърлянето на въззивната жалба и
като съобрази, че във въззивната инстанция е проведено едно открито съдебно
заседание и не са събирани доказателства въззивният съд приема, че в полза на
въззиваемата Банка следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., определено по правилата на чл. 78 ал. 8 от ГПК, чл. 37 от ЗПП и чл. 25 ал. 1 от НЗПП.
С оглед
цената на иска, която е под 20 000 лв. въззивният съд на основание чл. 280
ал. 3 т. 1 от ГПК приема, че въззивното
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Водим от
горното, Окръжният съд
Р е ш и:
потвържДава
решение № 207/09.11.2018 г. по гр.д. № 518/2018 г. на Левчанския районен съд.
Осъжда на основание чл. 78 ал. 3 ГПК И.А.Д., ЕГН ********** *** да заплати на „Б***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н “****”, ул. “М.” № **, представлявана от директорите В.М.С. , гр. София и Д.Н.Н. сумата от 100
лв. за направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при
условията на чл. 280 ал. 3 т. 1
ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: