РЕШЕНИЕ
№ 3848
гр. Пловдив, 19.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330112592 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Н. С. П., ЕГН **********, против „Сити кеш“
ООД, ЕИК *********, с която са предявени кумулативно обективно съединени
установителен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11 и чл. 19
ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Предявени са и насрещни искове от „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, против Н. С.
П., ЕГН **********, с правно основание по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
25.10.2019 г., по силата на който на ищцата бил предоставен заем в размер на 1000 лева, при
фиксиран лихвен процент от 40.05 % и ГПР – 47.91 %, като сумата следвало да бъде върната
на 15 месечни вноски.
Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция
или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 ОУ. В случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, същият
съгласно чл. 6.2. дължал неустойка в размер на 1670.27 лева, платима разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка.
Ищцата поддържа, че е усвоила изцяло предоставените заемни средства, но не дължи
заплащане на неустойка, поради нищожност на договора на посочените в исковата молба
основания.
Счита, че фиксираният лихвен процент в размер на 40.05 % не отговаря на
действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към
договорната лихва, поради което нараствала и стойността на ГПР, като същият не бил
обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение
изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК. Счита, че по този начин се внася неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
1
изискванията на добросъвестността, което водело до нищожност на договорното
съглашение.
На следващо място, трайната съдебна практика предвиждала, че уговорка за
възнаградителна лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв за законната лихва, е в
противоречие с добрите нрави. Посочва, че в настоящия случай договорената между
страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, тъй като не отговаряла на
действителните параметри на договора. Към нея следвало да се кумулира уговорената в
договора неустойка.
Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез нея се стигало до скрито
оскъпяване на кредита, като ответното дружество поставило към ищеца неизпълними
изисквания за предоставяне на обезпечение, за да обоснове получаването на допълнителна
печалба в нарушение ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката била уговорена в
нарушение изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщите й
обезщетителна и обезпечителна функции, като била и в пряко противоречие с целта на
Директива 2008/48.
Сочи, че поради невключване на неустойката в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания, което представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправната
клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водила до недействителност на кредитната сделка
поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и
изискването по чл.11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по
кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер.
Позовава се на чл. 22 ЗПК, съгласно която разпоредба, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, да бъде посочен точният размер на дължимия
лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на нищожността на клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка, обективирана в чл. 6.2. от Договор за паричен
заем № **** от 25.10.2019 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т.
10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и
за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 50 лева,
представляваща платена без основание неустойка по сключения между страните
договор за периода 12.11.2020 – 05.05.2021 г., ведно със законната лихва, считано от
предявяване на исковата молба в съда – 29.07.2021 г., до окончателното погасяване на
сумата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор със становище
за неоснователност на предявените искове.
Не оспорва изложените твърдения за сключен между страните Договор за паричен
заем Кредирект № **** от 25.10.2019 г., по силата на който ищцата получила в заем сумата
от 1000 лв., при ГЛП – 40.05 % и ГПР – 47.91 %, като сумата следвало да бъде върната на 15
месечни вноски. Посочва, че договорът е сключен чрез средство за комуникация по смисъла
на пар. 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР.
Твърди, че ищцата не е заплатила сумата от 1670.27 лева по клаузата за неустойка.
Оспорва твърденията, че посоченият в договора фиксиран годишен лихвен процент
не бил действително приложения. Заявява, че възнаграждението, което кредиторът получава
от отпускане на кредита, не зависи от осъществяването на някакво условие, каквото е
2
заплащането по неустоечната клауза. Сочи, че функцията на неустойката не е
възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по кредита от
потребителя, а цели да обезпечи вземането по договора за кредит.
На следващо място, оспорва възражението за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави, доколкото в действащото
законодателство не било предвидено изрично ограничение в пределния размер на
договорната лихва до трикратния размер на законната лихва. Единственото ограничение
било въведено с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в която е предвиден пределен размер на
ГПР.
Посочва, че неустойката не излизала извън присъщите й функции и не следвало да
бъде включена при формиране на ГПР, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК – при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
На следващо място, ГПР трябвало да се изчисли в момента на сключване на договора,
когато нямало как да е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора
задължения. Освен това посочва, че при сключване на договора ищцата е договаряла
недобросъвестно в нарушение изискванията на чл. 12 ЗЗД, доколкото е била наясно, че не
може да предостави исканото от кредитора обезпечение.
Не било налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в чл.
3.10. от договора била посочена общата сума за плащане в размер на 1344.73 лева, като
посочва, че за формиране на същата кредиторът е взел предвид допусканията, включени в
ГПР по кредита.
Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на
разноски.
В срока за отговор на исковата молба са предявени от „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, против Н. С. П., ЕГН **********, насрещни искове при условията на
евентуалност, за осъждане на ищцата, а именно:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 240 ЗЗД, с който се иска да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на
969.73 лева, представляваща непогасена падежирала главница за периода 25.03.2020 г. –
25.01.2021 г. по Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на насрещния иск– 05.11.2021 г. до окончателното погасяване на
сумата.
При условията на евентуалност, в случай, че Договор за паричен заем № **** от
25.10.2019 г. бъде обявен за недействителен, искането е да се осъди ответника да заплати на
ищеца сумата в размер на 625 лева, представляваща подлежаща на връщане на основание
чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, формирана като разлика между дължимата главница
по договора и заплатената от ответницата по насрещния иск сума, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на насрещния иск – 05.11.2021 г. до окончателното й изплащане.
Претендира разноски.
В насрещната искова молба се твърди, че Н. П. не е погасила задълженията си по
сключения между страните Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г.
Посочва, че ответницата по насрещния иск е извършила плащания в размер общо на
375 лева, с която сума е погасила дължимата по договора възнаградителна лихва от 344.73
лева за периода 25.11.2019 г. – 25.01.2021 г. и главница в размер на 30.27 лева. Падежът на
всички 15 месечни вноски по договора бил от 25.11.2019 г. до 25.01.2021 г. Твърди, че след
заплащане на сумата от 375 лева, по договора за паричен заем не останала непогасена сума
3
за възнаградителна лихва, поради което предмет на предявения насрещен иск била
единствено непогасената част от главницата.
Поддържа, че размерът на възнаградителната лихва по договора бил определен
съгласно нормативно установените правила, като между страните било уговорено, че
ответницата ще дължи заплащането на възнаградителна лихва при фиксиран годишен
лихвен процент – 40.05 % и при ГПР – 47.91 %, като последният бил в рамките на
предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Заявява, че законът не въвеждал изискване или
ограничение относно размера на възнаградителната лихва, поради което счита, че
уговорката в договора, касаеща същата, е действителна.
На следващо място, в условията на евентуалност, в случай че предявеният от Н. П.
иск бъде уважен и Договор за паричен заем № **** от 25.10.2019 г. бъде обявен за
недействителен, се позовава на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, доколкото твърди, че към
момента на предявяване на насрещната искова молба ответницата не е погасила главницата
по процесния договор.
Моли за уважаване на предявените насрещни искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата по насрещния иск, чрез пълномощника си,
е депозирала писмен отговор, в който взема следното становище:
Излага отново, че договорът за кредит е нищожен, поради противоречие с добрите
нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във
вр. с чл. 22 ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК, а именно, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи
лихва и други разходи по заема.
Счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заявява, че
нищожни, като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни, са клаузите на
договора за заем, в които било посочено, че ГПР е в размер на 47.91 %, а действителният
ГПР бил различен от посочения, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Счита, че договорът за
заем е изцяло недействителен.
Не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – в договора да бъде
посочен лихвеният процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно
действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.
Позовава се на разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. След като не били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 – да бъде посочен точният размер на дължимия
лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не
пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. Счита, че
ответникът нямал правно основание да претендира исковите суми.
Моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.
При условията на евентуалност, в случай, че предявеният от ищеца по насрещната
искова молба иск за главница в размер на 625 лева бъде приет за основателен, предявява
възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 625 лв. със сумата от
375 лв., представляваща получена от ответното дружество възнаградителна лихва без
правно основание, въз основа на нищожни договорни клаузи от договора за паричен заем.
Съдът намира, че няма процесуална пречка да се приеме направеното в отговора
възражение за прихващане, за което са налице съответните предпоставки за съвместното му
разглеждане в настоящия процес.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
4
правна страна, следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен Договор за
паричен заем № **** от 25.10.2019 г., по силата на който ищцата по първоначалната искова
молба - Н. С. П. е получила в заем сумата от 1000 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК №
7434/09.07.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите
писмени доказателства – договора за паричен заем.
От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за паричен заем
Кредирект № **** от 25.10.2019 г. /л.12-14/, се установява, че между страните е подписан
Договора за паричен заем.
Следователно, съдът приема, че между Н. С. П. и „Сити Кеш“ ООД е бил подписан
Договор за паричен заем Кредирект № **** от 25.10.2019 г., за сумата от 1000 лева, с
уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а
годишният процент на разходите (ГПР) е 47.91 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на
15 месечни вноски, в размер 110.11 лева всяка, като общият размер на всички плащания е
записан, че възлиза на 1344.73 лева.
Според чл. 6.1 от договора за заем, Заемателят се е задължил в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и
отговорящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчител или банкова
гаранция (поне едно от изброените). Съгласно чл. 6.2 от процесния договор, при
неизпълнение на т.6.1, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 1670.27
лева, с начин на разсрочено плащане, съгласно включения в договора, погасителен план,
в конкретния случай, на 15 месечни вноски, всяка в размер на 90.89 лева, или заема, ведно с
нестойката по чл. 6.2 от Договора, следвало да се върне на 15 равни месечни вноски, всяка в
размер на 201 лева.
Предвид така установените факти, съдът приема следното:
Относно предявените главни искове за недействителност на клаузата на чл. 6.2 от
процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка, както и за осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева – платена без основание, за неустойка по
сключения между страните договор, за периода от 12.11.2020 г. – 05.05.2021 г.:
Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор
за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът „Сити Кеш“
ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
5
ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47.91 %, а възнаградителната лихва– 40.05
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата от повече от 7 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 47.91 % и
общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още
при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6.2 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно с месечните погасителни вноски, като се добавят по 90.89
лева към всяка. Това се потвърждава и от изготвената от вещото лице Л. К. и приета по
делото съдебно – счетоводна експертиза като обективна, компетентно дадена и неоспорена
от страните, че в годишния процент на разходите по процесния Договор, като разход на
заемодателя е включена само договорна лихва. Процентът, с който се оскъпява кредита с
постигната договорка за заплащане на неустойка, е 167.027 %.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от усвояването на заемната сума по договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се
създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, т.к. същите
следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и
относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и
период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи,
одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
6
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съдът намира, че и клаузата за дължимостта на неустойка в чл. 6.2 от договора, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно
– когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от
усвояването на заемната сума по договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка
в общ размер на 1670.27 лева.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
заетата сума. Размерът на неустойката надхвърля заемната сума от 1000 лева по кредита.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Както се посочи, доколкото процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на
справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение №
74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Доколкото противоречията между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка, уговорен в договора.
7
Ето защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се
уважи, като основателен и доказан.
От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводна експертиза, прието като
обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, се установява, че по процесния
договор за кредит, ищцата е заплатила на ответното дружество, сумата в общ размер на 375
лева, разпределени по пера при ответника – погасена главница в размер на 30.27 лева и
погасена възнаградителна лихва в размер на 344.73 лева.
Ето защо и, съдът намира, че доколкото ищецът, в чиято доказателствена тежест е, не
проведе пълно и главно доказване, че е заплатил сумата в размер на 50 лева за процесния
период от 12.11.2020 г. – 05.05.2021 г. – за неустойка, следва предявеният осъдителен иск за
осъждането на ответника за заплащането на ищцата на тази сума, да се отхвърли, като
неоснователен.
Относно предявените в условията на евентуалност насрещни искове:
Страните по делото не спорят, че ищцата е получила в заем сумата от 1000 лева. В
договора се съдържа и уговорка за плащане на възнаградителна лихва в общ размер на
344.73 лева. Съгласно договора, крайният срок на договора е 25.01.2021 г., на която дата е
падежът на последната вноска по кредита, като към датата на подаване на исковата молба -
29.07.2021 г. е настъпил падежът на процесния договор.
Съдът, намира, че тъй като Договора за паричен заем Кредирект № **** от 25.10.2019
г., сключен между страните по делото, е приет за недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, което е заемната сума, но не и
лихви или други разходи, като връщането й се осъществява по правилата на
неоснователното обогатяване, тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него
заемна сума е усвоена при липса на правно основание за това.
Относно размера на задълженията и погасените суми, по делото е прието
заключението на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено, от което се установява, че по процесния
договор за кредит, ищцата Н. С. П. е извършила плащания по същия в общ размер на 375
лева, разпределени за погасяване на задължения на сумата в общ размер на 30.27 лева –
главница и 344.73 лева - възнаградителна лихва.
Предвид недействителността на договора, Н. П. дължи връщане само на чистата
стойност на кредита от 1000 лева, но не и възнаградителната лихва в размер на 344.73 лева.
Относно плащанията – от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, се
установява, че извършените плащания по процесния договор за кредит от потребителя, в
полза на „Сити Кеш“ ООД са в общ размер на 375 лева, с която се покрива част от
главницата в размер на 1000 лева, като остава непогасен остатък за главница в размер на 625
лева.
Ето защо съдът намира, че предявеният главен насрещен иск, за осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 969.73 лева, представляваща непогасена
падежирала главница за периода 25.03.2020 г. – 25.01.2021 г. по Договор за паричен заем №
**** от 25.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск–
05.11.2021 г. до окончателното погасяване на сумата, е неоснователен, поради което същият
ще се отхвърли.
Предвид изложеното, съдът намира, че ще се уважи предявения в условията на
евентуалност насрещен иск, за осъждането на ответника Н. П. да заплати на „Сити Кеш“
ООД сумата в размер на 625 лева, представляваща подлежаща на връщане на основание чл.
23 ЗПК чиста стойност на кредита, формирана като разлика между дължимата главница по
8
договора и заплатената от ответницата по насрещния иск сума, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на насрещния иск – 05.11.2021 г. до окончателното й изплащане.
Поради приспадане на заплатената от Н. П. сума в размер на 344.73 лева – за
възнаградителна лихва, от общия непогасен остатък за дължимата главница, съдът не дължи
произнасяне по предявеното в условията на евентуалност възражение за прихващане между
главницата по кредита в размер на 1000 лева със сумата от 344.73 лева– възнаградителна
лихва.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, и на двете страни,
се дължат направените по делото разноски, по съразмерност.
Ищецът П. е направила разноски за заплатена държавна такса в общ размер на 116.81
лева, от които по уважения установителен иск, дължимата държавна такса е в размер на
66.81 лева и депозит за вещо лице по ССЕ в размер на 50 лева, или общо 116.81 лева, които
следва да й се присъдят, съобразно уважената част от исковете.
Ищецът П., освен това, е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото
тя не е заплатила хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 20) е посочено, че тя се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването й на безплатна
адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което в конкретния случай, се определя
на 346.91 лева, като посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния
представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този
разход.
Ответникът и ищец по насрещния иск „Сити Кеш“ ООД, е заплатил държавна такса в
размер на 50 лева и 250 лева – за ССЕ. Претендира и юрисконсултско възнаграждение,
което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП,
вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 150 лева, предвид конкретната фактическа и
правна сложност. Следва да му се присъдят разноските в общ размер на 450 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Н. С. П., ЕГН **********, с
адрес: с. Б.***** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 6.2. от Договор за
паричен заем Кредирект № **** от 25.10.2019 г., уреждаща задължение за заплащане на
неустойка, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Н. С. П., ЕГН **********, с адрес: с. Б.***** против
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, осъдителен иск за осъждането на „Сити Кеш“ ООД да
заплати на Н. С. П., сумата от 50 лева (петдесет лева) – получена без основание по клауза за
неустойка, за периода от 12.11.2020 г. – 05.05.2021 г., по Договор за паричен заем Кредирект
№ **** от 25.10.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от постъпване на
исковата молба в съда – 29.07.2021 г. до окончателното й погасяване.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* против Н. С. П., ЕГН
9
**********, с адрес: с. Б.*****, иск за осъждането на Н. С. П. да заплати на „Сити Кеш“
ООД, сумата в размер на 969.73 лева (деветстотин шестдесет и девет лева и седемдесет и
три стотинки) - дължима главница за периода 25.03.2020 г. – 25.01.2021 г. по Договор за
паричен заем Кредирект № **** от 25.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на насрещния иск – 05.11.2021 г. до окончателното погасяване на сумата.
ОСЪЖДА Н. С. П., ЕГН **********, с адрес: с. Б.***** да заплати на „Сити Кеш“
ООД, ЕИК *********, сумата от 625 лева (шестстотин двадесет и пет лева) - дължима
главница по Договор за паричен заем Кредирект № **** от 25.10.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 05.11.2021 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата в общ размер на 450 лева (четиристотин и
петдесет лева) – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Н. С. П., ЕГН
**********, с адрес: с. Б.*****, сумата в общ размер на 116.81 лева (сто и шестнадесет
лева и осемдесет и една стотинки) – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Е. Г. И., АК-
Пловдив, личен № **********, със служебен адрес – гр. П. ****, сумата от 346.91 лева
(триста четиридесет и шест лева и деветдесет и една стотинки) – адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ на Н. С. П. за производството по настоящото
гражданско дело № 12592/2021 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _/п/______________________
10