Р
Е Ш Е Н И Е № 7
гр. Хасково, 10.01.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански
състав, в публично съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Ж.Г., като
разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Георгиева в. гр. д. № 765
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 186 от 02.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 370 по описа на Районен съд – Харманли на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да
заплати на И.А.И. сума в размер на 2000 (две хиляди) лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконно обвинение
в извършване на престъпление, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 03.04.2019г. и сума в размер на 500 (петстотин) лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от незаконно обвинение
в извършване на престъпление, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.04.2019г.
Искът за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен в
частта над 2000 (две хиляди) лева до пълния предявен размер от 6 000 (шест
хиляди) лева. Присъдени са разноски в полза на ищеца И.И.
съразмерно на уважената част от исковете му, съответно Прокуратурата
на Република България е осъдена да му заплати сума в размер на 228,33 лева.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника, с която постановеното решение се обжалва изцяло,
включително в частта за присъдените разноски. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е обосновал присъдения
размер на обезщетение за неимуществени вреди с такива, които не са били въведени
от ищеца, а самостоятелно е извел от събраните в хода на делото доказателства.
Същевременно неправилно е дал вяра на показанията на разпитаните свидетели, без
да отчете тяхната заинтересованост. С оглед на тези възражения въззивникът намира, че не е проведено пълно и главно
доказване на твърдените неимуществени вреди, поради което не следва за тях да
се присъжда обезщетение. Счита, че неправилно е определен размер на
обезщетението за неимуществени вреди в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на иска за имуществени вреди във въззивната
жалба се твърди, че същият е недоказан и следва да се отхвърли, доколкото в
открито от първоинстанционния съд производство по чл.
193 от ГПК ищецът не е представил доказателства относно истинността и достоверността
на датата на договор за правна защита и съдействие. Липсвало и изрично
произнасяне на съда относно оспорването на документа. Моли съда да го отмени и
да отхвърли предявените обективно кумулативно съединени искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба, с който същата се оспорва като
неоснователна. Не се споделят наведените с жалбата възражения като се излагат
подробно аргументи против всяко едно от тях. Въззиваемият,
чрез процесуалния си представител адвокат А., намира първоинстанционното
решение за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено.
Претендира адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция на основание чл.
38, ал. 2 от Закон за адвокатурата.
В съдебно заседание представителят на заинтересованата страна -
Окръжна прокуратура – Хасково, споделя твърденията във въззивната
жалба, но допълва, че размерът на присъденото обезщетение е завишен с оглед
доказаните по делото неимуществени вреди. Счита, че първоинстанционният
съд не е взел предвид всички обстоятелства, касаещи определянето на размера на
обезщетение. В тази насока набляга на краткия срок, в който въззиваемият
е имал качеството обвиняем. Моли съда да отмени обжалваното решение
или да го измени като намали размера на присъденото обезщетение.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр.
чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите,
заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Производството
пред районния съд е образувано по искова молба на И.И.,
с която са предявени кумулативно обективно съединени искове с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Исковете по чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ представляват искове за присъждане на обезщетение за
неимуществени съответно имуществени вреди, причинени на граждани от
разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. С този вид иск се ангажира отговорността на
държавата за вредите, причинени от разследващите органи, прокуратурата или
съда, която представлява проявление на деликтната
отговорност по чл. 49 от ЗЗД. Фактическият състав на тази отговорност включва противоправно поведение, вреди, причинна връзка между
вредите и противоправното поведение и вина. Следователно
в настоящия случай, за да възникне правото на увреденото лице за обезщетение за
неимуществени съответно за имуществени вреди, вследствие на противоправно
действие на разследващ орган, прокуратурата или съда, трябва да са настъпили
следните юридически факти: 1) образуваното наказателно производство против
ищеца да е било прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление;
2) да са настъпили неимуществени съответно имуществени вреди и 3) да е налице
причинно-следствена връзка между наказателното производство и твърдените вреди.
Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ отговорността на държавата е обективна, поради което вина
на органа, причинил вредите не следва да се доказва от увреденото лице. По
отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да се
произнесе по справедливост, предвид разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, а размерът
на обезщетението за имуществени вреди
подлежи на доказване от ищеца.
Първата
предпоставка за уважаването на предявените искове независимо дали с тях се
търси обезщетение за имуществени или неимуществени вреди е образуване на
наказателно производство против ищеца, което е било прекратено поради това, че
деянието не е съставомерно. Първоинстанционният
съд е приел, че от приложеното бързо производство №8245зм196/2019г. по описа на
Второ РУ-Стара Загора, преписка с вх. № 917/2019г. по описа на РП – Стара
Загора се установява, че с постановление от 11.03.2019г. И.И.
е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, за
това, че на 04.03.2019г. в 21:40 часа в гр.*** в посока изток-запад до ***,
управлявал МПС, лек автомобил „Опел Астра“ с рег. № ***
след употреба на наркотични вещества – амфетамин и метамфетамин. С посоченото постановление е взета спрямо И.И. мярка за неотклонение „Подписка“. След привличането в
качеството на обвиняем И.И. е бил разпитан, видно от
протокол за разпит на обвиняем от 11.03.2019г. На същата дата на обвиняемия е
бил предявен доказателствения материал по делото. С
постановление от 21.03.2019г. на РП-Стара Загора на основание чл. 357, ал. 1,
т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК наказателното
производство по бързо производство №8245зм196/2019г. по описа на Второ РУ-Стара
Загора (преписка с вх. № 917/2019г. по описа на РП – Стара Загора) е било
прекратено. С оглед писмените доказателства по делото правилен е изводът на първоинстанционния съд за наличието на първата предпоставка
от фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата по предвидения в
ЗОДОВ ред.
Между страните
са останали спорни обстоятелствата, касаещи характера и интензитета на
неимуществените вреди, както и съществуването и размера на имуществените
такива. С оглед изчерпателност и яснота настоящият въззивен
състав ще разгледа наведените възражения досежно
вредите и размера на обезщетението за всеки един от исковете по чл. 2, ал. 1,
т. 3 от ЗОДОВ поотделно.
По отношение на
иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди:
Размерът на
обезщетението за неимуществени вреди не подлежи на доказване, а се определя в зависимост
от характера и интензитета на установените негативни последици от неправомерното
деяние. Следователно за основателността на иска първо трябва да се изследва
въпросът за неимуществените вреди, които са причинени на увредения в следствие
на воденото против него наказателно производство.
С исковата молба
И.И. твърди, че в следствие на образуваното
наказателно производство, в което е привлечен като обвиняем, е претърпял
неудобства, тревоги, безпокойство, стрес, напрежение, страх от неоснователно
осъждане и от наказанието, откъсване от обичайната среда и начин на живот, накърняване
на името и авторитета му, засягане на честта и достойнството, загуба на лично
време и средства за явяване по дела и подготовка за зашитата му, ограничаване и
лишаване от правото на свободно придвижване и свобода.
Повдигането на
незаконно обвинение винаги се съпътства от негативни емоции, притеснение,
страх, несигурност, ограничения в социалното общуване и накърняване на доброто
име в обществото. С оглед на това
съгласно практиката на Върховен касационен съд увреденото лице не носи тежестта
от доказването на всяко свое негативно изживяване в следствие на незаконното
обвинение. Само когато претендира обезщетение за неимуществени вреди вследствие
на причиняване на болки и страдания над обичайните, увреденото лице следва да
проведе за тях пълно и главно доказване. В този смисъл са Решение
№ 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 434 от 25.11.2015 г.
по гр. д. № 2934/2015 г. на ВКС, Решение № 138 от 8.05.2013 г. по гр. д.
№ 637/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 457 от
25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на
ВКС, IV г. о., Решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г., на ВКС, III г. о. и други.
В хода на първоинстанционното производство с цел установяване на
претърпените вреди са събрани както писмени, така и гласни доказателства.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователно
възражението, че неправилно първоинстанционният съд е
дал вяра на показанията на разпитаните свидетели, тъй като същите били
заинтересовани от решаването на правния спор между страните. Действително
гласните доказателства по делото са събрани чрез разпита на свидетелите Ф.М. и
С.М., тъща и тъст на въззиваемия. Наличието на близка роднинска връзка с увредения обаче не може
изначално да изключи възможността свидетелите да дават достоверни показания.
Единствено се вменява задължение на съда, предвид разпоредбата на чл. 172 от ГПК, при преценка за верността на събраните гласни доказателства да извърши
обстоен анализ на същите с оглед на всички други данни по делото. Едновременно
с това не трябва да се пренебрегва фактът, че житейски логично е роднините и
приятелите на пострадалия да са запознати с характера и интензитета на
неимуществените вреди, който е претърпял, а не трети лица.
В исковата молба не се твърди влошаване на здравословното състояние в
резултат на привличането в качеството на обвиняем. Такова не се установява и
при анализа на представените по делото доказателства. Двамата свидетели Ф. и С.М.
заявяват, че въззиваемият е започнал да консумира алкохол
в следствие на образуваното наказателно производство. По делото не са
представени други доказателства в тази насока, промени в поведението на въззиваемия и влошаване на здравето му в следствие на
употреба на алкохол от притеснение от незаконното обвинение не се и твърдят от
същия.
С оглед изложеното
настоящият въззивен състав счита, че в следствие от наказателното производство са претърпени
неимуществени вреди, които обаче не се различават от нормалните негативни
емоции, търпени при незаконно обвинение, поради което не споделя направеното
възражение за недоказаност на исковата претенция.
Размерът на обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Съгласно т. 2 от ППВС № 4 от 1968г.
справедливостта като критерий за определяне на размера на обезщетението на
неимуществени вреди се формира от преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, съответно тя не е абстрактна. При определяне на
обезщетението следва да се вземат предвид тежестта на повдигнатото обвинение,
продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на
наложената мярка за неотклонение, както и различните данни за личността на увреденото
лице. Макар и правилно първоинстанционният съд да е
установил наличието на неимуществени вреди, намиращи се в причинно-следствена
връзка с прекратеното наказателно производство, погрешно е определил размера на
репарацията на увреждането.
От писмените доказателства по делото се
установява, че въззиваемият, ищец в първоинстанционното производство, е бил привлечен като
обвиняем за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. За посоченото престъпление
се предвижда наказание лишаване от свобода за срок от една до три години и
глоба от петстотин до хиляда и петстотин лева. Предвид разпоредбата на чл. 93,
т. 7 от НК може да се направи обоснован извод, че И.И.
не е бил привлечен като обвиняем за тежко престъпление.
Същевременно от приетите по делото писмени доказателства се установява, че действия
по разследването и други процесуални действия с участието на въззиваемия И.И. са извършвани
само на една дата (11.03.2019г.), когато същият е привлечен в качеството на
обвиняем, разпитан и разследването му е било предявено. От същата дата спрямо въззиваемият е била взета най-леката мярка за неотклонение
„Подписка“.
При
определяне на размера на обезщетението трябва да се отчете и изключително
краткия срок на наказателното производство, а именно бързото производство е
образувано на 04.03.2019г., увреденото лице е било привлечено на 11.03.2019г.
като обвиняем, а производството е прекратено на 21.03.2019г., когато е отменена и мярката за неотклонение. Следователно от момента
на узнаване за образуваното спрямо въззиваемия
наказателно производство до неговото прекратяване са изтекли едва 10 дни.
При определяне на размера на
обезщетението следва да се вземе предвид и настъпилите вреди - увреденото лице
е преживяло негативни емоции, които са характерни за наказателно преследване, а
именно – тревоги, безпокойство, страх от неоснователно осъждане и налагане на
наказание.
От значение за индивидуализиране на
размера на обезщетението спрямо претърпените неимуществени вреди е и
обстоятелството, че наказателното производство е прекратено в неговата
досъдебна фаза. Съгласно решение № 14 от 30.09.1999г., постановено по к.д. № 1
по описа за 1999г. на Конституционния съд на Република България привличането на
обвиняем в хода на разследването не е привличане към наказателна отговорност по
смисъла на чл. 127 от КРБ, защото едно лице може да се привлече като обвиняем,
но срещу него да не бъде изготвен обвинителен акт. Неимуществени вреди се
търпят и от самото образуване на наказателно производство, но не може да се
постави равенство между интензитета на негативните преживявания в един ранен
етап на наказателното производство, когато все още не е ангажирана
наказателната отговорност на лицето, сочено като извършител, и тези, изпитвани
в съдебната фаза на наказателното производство, когато вече е изготвен
обвинителен акт от представителя на държавното обвинение и вероятността за
реализиране на наказателната отговорност е много по-голяма и реална в
представите на обвиненото лице. Ето защо не може да се възприеме, че доказаните
неимуществени вреди са с висок интензитет.
При съобразяване на всички обстоятелства
(тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, малката
продължителност на наказателното преследване, липсата на привличане на
наказателна отговорност, вземане на най-леката мярка за неотклонение за кратък
период от време, неимуществени вреди, които не са извън обичайните негативни чувства и изживявания в подобни
случаи) настоящият
въззивен състав намира, че справедливият размер на
обезщетението за неимуществени вреди, определен съобразно чл. 52 от ЗЗД, е в
размер на 300 лева, а не както е определил първоинстанционният
съд в размер на 2000 лева.
По отношение на иска по чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ за имуществени вреди:
Между страните не е спорно
обстоятелството, че адвокат Д.А. е осъществил процесуално представителство в
хода на наказателното производство и е имал качеството на защитник на
обвиняемия И.И.. Това се установява от представените
по делото писмени доказателства, а именно договор за правна защита и съдействие
от 11.03.2019г. В посочения договор е уговорено възнаграждение в размер на 500
(петстотин) лева, но не е отбелязано същото да е било платено, съответно
представеният договор няма характера на разписка.
За основателността на исковата претенция
е необходимо да бъде доказано претърпяването на имуществени вреди и техният
размер. В тази насока въззиваемият, ищец в първоинстанционното производство, е представил разписка от
18.03.2019г., издадена от адвокат Д.А., с която се удостоверява, че
възнаграждението по посочения договор за правна защита и съдействие в размер на
500 (петстотин) лева е изплатено изцяло в брой.
Настоящата въззивна
инстанция не споделя възражението на въззивника
относно липсата на изрично произнасяне по проведеното пред първоинстанционния
съд производство по оспорване истинността на разписката по реда на чл. 193 от ГПК. Направеното от въззивника, ответник пред първата
инстанция, възражение, с което е оспорена датата на представената разписка,
неправилно е възприето като оспорване на документ по смисъла на чл. 193 от ГПК.
Първоинстанционният съд не е трябвало да открива
производство по оспорване истинността на документ по смисъла на чл. 193 от ГПК.
Частните свидетелстващи документи могат да бъдат предмет на това производство,
но само когато се оспорва тяхната автентичност, тоест твърди се, че подписът не
е положен от лицето, което е сочено за автор, или, че съдържанието на документа
е подправено. В настоящия случай оспорването касае датата на съставяне на
документа, а не автентичността му. С
оглед на това направеното възражение е свързано с разпоредбата на чл. 181 от ГПК и неговата основателност следва да се преценява при приложение на тази
правна норма.
Разписката представлява частен
свидетелстващ документ и като такъв тя няма обвързваща доказателствена
сила относно датата и мястото на съставяне му поради възможността същият да
бъде антидатиран. Датата, посочена в частните
документи обвързва само издателя им,
неговите универсални или частни правоприемници или кредитори, ако се позовават
на права, произтичащи от документа. Частният документ няма достоверна дата за
трети лица или ако има такава тя не винаги съвпада с посочената в него. За
трети лица достоверна дата е тази, към която по безспорен начин е установено, че
документът е съществувал. В този смисъл е разпоредбата на чл. 181 от ГПК.
Следва да се има предвид, че изискването
на чл. 181, ал. 1 от ГПК за достоверна дата на частен документ не ползва всяко трето
за съставянето на документа лице, а само тези, чиито права биха били засегнати
от антидатирането. В случая ответникът по иска с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ не черпи права от лицето, съставило
документа и поради това спрямо него посочената в разписката дата важи.
В допълнение следва да се посочи, че за
основателността на иска за обезщетение за имуществени вреди е необходимо същите
да са настъпили в следствие на незаконното обвинение. Няма спор между страните,
че договорът за правна защита и съдействие е сключен във връзка с образуваното
наказателно производство и привличането на И.И. в
качеството на обвиняем, още повече, че в самия договор е записано, че
процесуалното представителство ще се извършва във връзка с бързо производство
№8245зм196/2019г. по описа на Второ РУ-Стара Загора до приключването му във
всички инстанции. Договорът за правна защита и съдействие представлява вид
договор за поръчка, следователно същият е двустранен и възмезден. Задължението
на доверителя, И.И., се изразява в заплащане на
възнаграждение на довереника, адвокат Д.А.. Задължението за заплащане на
възнаграждение в уговорения размер за осъществяване на правна защита и
съдействие е възникнало към момента на сключване на договора, а именно –
11.03.2109г. То се намира в пряка причинно-следствена връзка с образуваното
наказателно производство и привличането на въззиваемия
в качеството на обвиняем. Ето защо настоящата въззивна
инстанция намира, че дори за достоверна дата на разписката да се приеме датата
на представянето й (02.07.2019г.), това не води до неоснователност на исковата
претенция, тъй като са налице всички юридически факти от фактическия й състав –
наказателно производство, което е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1
от НПК, имуществена вреда, доказана по размер, която е в пряка причинно-следствена
връзка с незаконното обвинение.
По отношение на законната лихва:
Доколкото лихвата за забава представлява
материалноправна последица на уважаването на иска за
присъждане на обезщетение за неимуществени респективно за имуществени вреди
същата следва да се присъди от датата на влизане в сила на постановлението за
прекратяване на наказателното производство – 03.04.2019г.
С оглед изложеното съдът намира, че първоинстанционният съд правилно е уважил в цялост
предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за имуществени вреди и
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази част, а относно
обезщетението за неимуществените вреди обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която искът е уважен за сумата над 300 (триста) лева до 2 000
(две хиляди) лева.
Предвид промяната в размера на уважената
част на иска за обезщетение за причинените неимуществени вреди следва да се
промени и размера на присъденото адвокатско възнаграждение, както и лицето в
полза, на което са присъдени. Неправилно първоинстанционният
съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И.А.И.
определения размер за адвокатско възнаграждение, тъй като осъщественото
процесуално представителство е безплатно.
В договора за правна защита и съдействие на въззиваемата
страна е вписано, че осъществяването на процесуалното представителство е
безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата
(материално затруднено лице). Затова на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв вр. чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004г.
за минималните
размери на адвокатските възнаграждения процесуалният представител на въззиваемия има право на сума в размер на 663,00 лева –
възнаграждение за безплатно представителство пред двете съдебни инстанции.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 186 от 02.10.2019г., постановено по гр.д. № 370 по описа на Районен съд – Харманли в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И.А.И., ЕГН ********** сумата над 300 (триста) лева до 2 000 (две хиляди) лева, ведно със законната лихва от 03.04.2019г. до окончателното плащане, както и в частта на разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.А.И., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди за сумата oт 1700 (хиляда и седемстотин) лева, представляващата разликата между уважения размер на иска пред първа инстанция и този пред настоящата инстанция, ведно със законната лихва от 03.04.2019г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК на адвокат Д. *** сума в размер на 663,00 лева – възнаграждение за безплатно представителство пред двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ на И.А.И., ЕГН ********** сума в размер на 10,00 лева – държавна такса.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
В частта, в която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е бил отхвърлен за сумата над 2000 (две хиляди) лева до пълния предявен размер от 6 000 (шест хиляди) лева, решението на РС-Харманли не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.