Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 07.07.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II „Б” въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛЮБОМИВ ВАСИЛЕВ

          ЧЛЕНОВЕ:   КАЛИНА АНАСТАСОВА

     мл. съдия  АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Красимира Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова гр. дело № 10320 по описа за 2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Б.Б.С., чрез адв. Р.Р. – САК, срещу решение № 40830 от 14.02.2019г., постановено по гр. д. № 38496/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 156 състав, в частта, с която е признато за установено, че Б.Б.С. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1725, 59 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се е гр. София, ж.к. „******, аб. № 162533 за периода м.07.2015г. – м.04.2017г., както и сумата от 32,46 лв., представляваща припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода от м.07.2015г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва върху двете главници от 02.07.2018г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.07.2018г. по ч.гр.д. № 43444/2018г. на СРС, II ГО, 156 състав.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Х.И Р.” ЕООД.

Във въззивната жалба се излагат съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че е недопустимо първоинстанционното решение в частта, в която съдът е признал за установено вземане на ищеца за дялово разпределение и за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, тъй като услугата е била предоставена от трето лице - помагач. Сочи, че е останало недоказано по делото, че ответникът е собственик на недвижимия имот и като такъв не дължи суми за доставяни до имота суми за топлинна енергия. Твърди, че Б.С. се легитимира като собственик единствено на 5/6 ид. ч. от правото на собственост върху описания в нотариалния акт недвижим имот, като с оглед разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС отговаря само за част от задължението. Поддържа се, че не е определено реалното количество доставена до имота топлинна енергия. Сочи, че не се дължи заплащането и на сумата за дялово разпределение – сумата в размер на 32,46 лв. Моли се първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено, като предявените искове от ищеца да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски. 

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба и от третото лице – помагач „Х.и Р.” ЕООД.

С определение от 08.07.2020г., постановено по гр. д. № 38496/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 156 състав, е оставена без уважение молбата от 11.03.2020г. на ответника Б.Б.С. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Срещу така постановеното решение е депозирана частна жалба от 31.07.2020г. от ответника Б.Б.С., в която са изложени доводи за неправилност на определението. Поддържа се, че първоинстанционният съд е определил неправилно дължимата се държавна такса. Претендират се разноски.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на частната жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД и третото лице – помагач „Х.и Р.” ЕООД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 318, ал.2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес, както и суми за дялово разпределение.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК). Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Облигационното правоотношение, което възниква и на което ищецът основава претенцията си, произтича от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, който се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл.150, ал.1 ЗЕ. Общите условия следва да бъдат публикувани в един централен и един местен ежедневник в градовете с битово топлоснабдяване, което в случая е сторено, видно от представените от ищцовото дружество писмени доказателства. Съгласно изричната норма на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. По делото са ангажирани доказателства за публикуването на общите условия в един национален и един местен ежедневник преди процесния период.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

За да бъдат обвързани от договора, ответниците следва са титуляри на правото на собственост, респективно на вещното право на ползване върху обекта, находящ се в сграда в режим на етажна собственост – чл. 153, ал.1 ЗЕ. Възражението на ответника във въззивната жалба е че първоинстанционният съд неправилно е преценил, че ответника е собственик на имота, находящ се в гр. София, ж.к.. ******, като същото се явява неонователно. Видно от представения по делото нотариален акт за покупко – продажба на идеални части от недвижим имот № 116, рег. № 13450, нот. дело № 968/2001г. се установява, че ответникът е придобил 5/6 ид. ч. от процесния недвижим имот. По делото е представена и молба –декларация от 20.01.2003г., с която Б.Б.С. е поискал от ищеца „Т.С.” ЕАД да му бъде открита партида и да му бъде доставена топлинна енергия в недвижимия имот, находящ се в в гр. София, ж.к.. ******. Съобразявайки разпоредбата на чл. 13 ЗЗД молбата – декларация се явява предложение /оферта/ за сключване на договор за доставка на топлинна енергия, като ищецът е приел тази молба – декларация и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния имот, следователно ищецът е приел предложението на ответника за сключване на договор за доставка на топлинна енергия.

В тази насока е и изложеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018г. на ШКС по тълк. дело № 2/2017г., ОСГК, че „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Договорът между трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот….. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в  чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.

Нещо повече, настоящата въззивна инстанция напълно се солидализира със становището на първоинстанционния съд, че от представените от третото лице – помагач по делото протоколи за отчет, неоспорени от ответника по делото, се установява, че е доставяна и потребена топлинна енергия по договор за покупко – продажба на топлинна енергия, като същото представлява извънсъдебно признание във връзка с горните обстоятелства.

От всичко изложено до тук може да се направи единствения извод, че между ищеца и ответника е възникнало правоотношение по договор за покупко – продажба /доставка/ на топлинна енергия, поради което страна по това правоотношение се явява Б.С. и следователно и той е задължено лице по същото.  

Въззивният съд намира за неоснователно и наведеното възражение от въззивника, че не се дължи сумата за главница за дялово разпределение. Това е така, тъй като към процесния период са приложими Общите условия от 2014г., а в чл. 36, ал. 1 от същите е предвидено, че цената за услугата за дялово разпределение се дължи именно на ищеца. По делото се установи по безспорен начин и че услугата за дялово разпределение е била извършена, като това е видно от представените от третото лице – помагач писмени доказателствени средства, както и от заключението на изготвената и приета по делото СТЕ, която настоящата съдебна инстанция кредитора като обективно и компетентно изготвена, подкрепена от останалия по делото доказателствен материал.

По отношение на направеното от въззивника възражение, че не се дължи мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, въззивният съд намира същото за ирелевантно, тъй като с първоинстанционното решение е отхвърлена исковата претенция на ищеца в тази част.

Неоснователно е и направеното от въззивника възражение, че е останало недоказано по делото реалното количество доставена до имота топлинна енергия. Противното се установява от приетото по делото заключения на ССчЕ и на СТЕ, които са неоспорени от страните по делото. Съдът изцяло възприема изводите на вещите лица по изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно – счетоводна експертиза и съдебно-техническа експертиза, тъй като същите са компетентни  и обстойно обосновани, като експертите са определили размера на реално потребената топлинна енергия, съобразно изискванията на чл. 156 ЗЕ.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.

По отношение на подадената частна жалба:

Частната жалба е подадена в законосутановения срок от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ГПК за предявените с една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. В конкретния случай ищецът е предявил четири обективно кумулативно съединени иска, като за всеки един от тях се дължи държавна такса в размер на 4 % върху цената на иска, но не по – малко от 50,00 лв. за първоинстанционното производство. По делото са налице предявени различни по характера си вземания, т.е. налице са различни интереси.

Следователно правилно първоинстанционният съд е съобразил размера на дължимата се държавна такса, поради което и частната жалба се явява неоснователна и същата следва да се остави без уважение.   

Предвид обстоятелството, че насрещната страна по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, не е представлявана в проведеното открито съдебно заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не е налице процесуално представителство на тази страна в настоящата въззивната инстанция, поради което не следва да й се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК. С оглед неоснователността  и на подадената частна жалба на въззивника не се следват разноски. Насрещната страна по частната жалба Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на частната жалба, не е представлявана в проведеното открито съдебно заседание от юрисконсулт, поради което не следва да й бъдат и присъждани разноски по тези съображения.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение, включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 40830 от 14.02.2019г., постановено по гр. д. № 38496/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 156 състав, в частта, в която е признато за установено по отношение на Б.Б.С., ЕГН: ***********, с адрес: ***, че дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 318, ал 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС, сума от 1725,59 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, аб. № 162533 за периода м.07.2015 г. до 30.04.2017г., както и сумата от 32,46 лева, представляваща припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода м.07.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва върху двете главници от 02.07.2018 г. (датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане.

В останалата част, с която са отхвърлени исковите претенции, първоинстанционното решение като необжалвано от страните е влязло в сила.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба от 31.07.2020г. на Б.Б.С.  срещу определение от 08.07.2020г., постановено по гр. д. № 38496/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 156 състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Х.И Р.” ЕООД.

Решението, включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.