№ 8597
гр. София, 27.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110109835 по
описа за 2022 година
РЕШЕНИЕ
27.07.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на седми юли през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. д. № 9835/2022 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ХТ М. срещу „ИАМ“ АД, в която се твърди, че страните
се намирали в облигационно отношение по силата на Договор за потребителски кредит №
3498809/10.04.2019 г. Поддържа, че размерът на двуседмичената погасителна вноска по
договора бил в размер на 295,25 лева, като срока на договора бил 22 седмици, при уговорен
фиксиран годишен лихвен процент в рамзер на 35 %, като общата сумата, която следвало се
върне било 3247,75 лева – при предоставена главница от 3000,00 лева, съответно при ГПР от
41,13 %. Излага съображения, че в договора била предвидена неустойка за непредоставяне
на обезпечение, като била начислена сумата от 1195,26 лева. Излага съображения, че е
погасил изцяло всичко дължимо по договора, в това число и неустойката, като сочи, че част
от вземането било погасено с прихващане със сума предоствена по Договор за паричен заем
№ 3595559/01.08.2019 г. Поддържа, че размерът на двуседмичената погасителна вноска по
1
договора бил в размер на 295,25 лева, като срока на договора бил 22 седмици, при уговорен
фиксиран годишен лихвен процент в рамзер на 35 %, като общата сумата, която следвало се
върне било 3247,75 лева – при предоставена главница от 3000,00 лева, съответно при ГПР от
41,72 %. Излага съображения, че в договора била предвидена неустойка за непредоставяне
на обезпечение, като била начислена сумата от 1195,26 лева. Твърди, че изцяло е погасил
вземането по договора, в това число и начислената неустойка. Поддържа, че ГПР не бил
ясно и точно определен в нарушение на императивните правила на закона. Сочи, че
липсвала методика за определяне на ГПР, съответно как се формирали вземания по
договора, като начислените такси и неустойки водели до извод, че не били спазени
императивните правила на закона. Обосновава, че противно на посоченото в договора ГПР
бил в много по-голям размер. Прави извод, че договора бил нищожен. Излага съображения,
че неустоечните клаузи били с невъзможен предмет и в противоречие с добрите нрави,
предвид изискванията по договора за предоставяне на обезпечения. Обосновава, че
предоставянето на сумите по договора били обусловени именно от предоставянето на
обезпечение, респ. от заплащането на начислените неустойки. Твърди, че така предвидената
неустойка била в противоречие с изискването да се провери кредитоспособността на
потребителя. Поддържа, че неустойката, която била уговорена излизала извън присъщите й
функции. Навежда доводи, че се заобикаляла нормата на чл. 33 ЗПК, което водело до
нищожност на договора. Твърди, че се касаело за неравноправна клауза, което аргументира.
Поддържа, че ГПР бил посочен само формално, като в случая следвало да се приравни на
хипотеза на липса на ГПР, като в случая се касаело за заблуждаваща търговска практика.
Аргументира, че договорите са нижщожни, като ответника следвало да възстанови сумата от
по 1443,01 лева по всеки от договорите като разлика между реално дължимото и
заплатеното. Иска ответника да бъде осъден да заплати частично сумата от по 25,00 лева от
претендираните суми по всеки от договорите, както и сторените по делото деловодни
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, като се сочи, че
претенциите са процесуално допустими, но неоснователни. Твърди, че договорите били
сключени в изискуемата в закона форма и съобразно предвиденото в закона. Поддържа, че
ясно и точно е посочено ГПР, съответно как е формиран същият, което обосновава. Навежда
доводи, че неоснователно ищецът твърдял, че неустоечните клаузи били нищожни.
Условията по неустойките били ясни и точни, като не били прекомерни, като същите
покривали риска от евентуална несъбираемост на вземането, което обезпечавало и
изпълнението на договора. Навежда доводи, че неустойките отговаряли на присъщите й
функции. Излага съображения, че бил спазен чл. 19, ал. 4 ГПР, като не били налице
изисквания и основания за кумулиране на неустойките в ГПР. Обосновава, че неустойката
била платима разсрочено, като целта била да не се натоварва потребителя и да му се
предостави облекчен режим. Твърди, че ищецът е бил в неизпълнение на договора по
отношение на задължението му да предостави обезпечение. Сочи, че към ГПР не следвало
да се вземат предвид уговорените по договора неустойки. Развива съображения, че
неустойката не била необосновано висока. Поддържа, че неустойката не противоречала на
закона и на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Навежда доводи, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Излага съображения, че процесните договори не били нищожни, поради неравноправни
клаузи, което обосновава подробно. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира
разноски.
С Протоколно определение от 07.07.2022 г., съдът е допуснал обективно изменение
на предявените искове (по размер), като на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, исковете се считат
предявени, както следват: за сумата от 1419,69 лева, представляващи частична претенция по
договор от 10.04.2019 г. – от така в по-голям размер от 1443,01 лева, съответно по договора
от 01.08.2018 г. за сумата от 1443,01 лева.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
2
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За да бъде уважен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъдат налице
следните материалноправни предпоставки: ищецът да е платил на ответника сумите, чието
връщане претендира, и същите да са платени, без да е налице правно основание за
извършеното плащане. В тежест на ищеца е да докаже извършването на плащането, а в
тежест на ответника да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на
юридически факт, които да е породил валидно правоотношение, чийто централен елемент е
разместването на имуществени блага, въз основа на което се дължи платената сума, както и
че същата е изискуема.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото е обявено за
безспорно на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че: 1) страните се намирали в облигационно
отношение по силата на Договор за потребителски кредит № 3498809/10.04.2019 г.; 2)
страните са се намирали в облигационно правоотношение по Договор за паричен заем №
3595559/01.08.2019 г.; 3) че ответникът е предоставил сумите по договорите на ищеца; 4) че
ищецът е погасил изцяло вземанията по процесните договори.
Следователно правният спор между странит се концентрира върху това дали е налице
годно правно основание за запалащане на сумите по договора, предвид твърденията за
наличието на неравноправни клаузи и нищожност на процесните договори.
Представен е Договор за паричен заем № 3498809/10.04.2019 г., сключен между
„ИАМ“ АД от една страна, в качеството на заемодател и ХР. Т. М. от друга страна, в
качеството на заемател. По силата на договора заемодателят предава в собственост на
заемателят сумата от 3000,00 лева, като заемателят се задължава да върне предоствената
парична сума на 11 броя погасителни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва. В
договора е посочено, че ГПР е в размер на 41,72 %.
В клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са
договорили, че кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове
обезпечения, в това число и поръчителство или банкова гаранция, като в ал. 2 е договорено,
че при неизпълнение на задължението на заемателя за предоставяне на обезпечение,
последният дължи неустойка в размер на 1195,26 лева, която се заплаща разсрочено,
съобразно уговореното в договора.
Представен е Договор за паричен заем № 359559/01.08.2019 г., сключен между
„ИАМ“ АД от една страна, в качеството на заемодател и ХР. Т. М. от друга страна, в
качеството на заемател. По силата на договора заемодателят предава в собственост на
заемателят сумата от 3000,00 лева, като заемателят се задължава да върне предоствената
парична сума на 11 броя погасителни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва. В
договора е посочено, че ГПР е в размер на 41,13 %.
В клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са
договорили, че кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове
обезпечения, в това число и поръчителство или банкова гаранция, като в ал. 2 е договорено,
че при неизпълнение на задължението на заемателя за предоставяне на обезпечение,
последният дължи неустойка в размер на 1195,26 лева, която се заплаща разсрочено,
съобразно уговореното в договора.
Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД, При тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
3
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, като се от последното се изяснява, че
по Договор за паричен заем № 3498809/10.04.2019 г. е заплатена сумата от 4419,69 лева.
Изяснено е, че по Договор за паричен заем № 359559/01.08.2019 г. е изплатена сумата от
4443,01 лева. Експертът е изяснил, че с платените суми по първия договор е зплатена сумата
от 3000,00 лева – главница, сумата от 224,43 лева – платена лихва и сумата от 1195,26 лева –
платена неустойка. Установено е, че с извършените плащания по договора от 01.08.2019 г. са
погасени сумата от 3000,00 лева – главница, сумата от 247,75 лева – лихва и сумата от
1195,26 лева – платена неустойка. Вещото лице е достигнало до извод, че по договора от
10.04.2019 г. е ГПР е в размер на 122,50 %, като ако се приеме, че неустойката за
непредоставено обезпечение е включена в общия разход, то ГПР е равен на ГЛП, като ГПК е
в размер на 35,00 % след приравняване на годишна база се получава 41,13 % ГПР. Експертът
е изяснил по Договора от 01.08.2019 г., че ако се приеме, че разходите са в общ размер на
1443,01 лева, то тогава ГПР е в размер на 124,51 % , съответно, ако се приеме, че
неустойката за непредоставена обезпечение е включена в ГПР, то ГПР е равен на ГЛП, като
ГПР е в размер 41,72 %.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертът е недобросъвестен или заинтересован от изхода
на правния спор.
Според чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. А според
разпредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
Според дефинитивната норма на § 1, т. 1 ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Настоящият съдебен състав намира, че формалното посочване на ГПР в договорите
не освобождава съда от проверка на действителния размер на ГПР по процесните договори
– в този смисъл Решение от 21 април 2016 г. по дело C‑377/14 – вж. §87-89, където е
възприето, че: „Следва да се подчертае, че незаконосъобразното включване в общия размер
на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя,
задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на
последния се взема предвид общият размер на кредита. Всъщност в член 19, параграф 1 от
Директива 2008/48 се уточнява, че ГПР, който на годишна база е равен на текущата
стойност на всички задължения, договорени между кредитора и потребителя, се изчислява
в съответствие с математическата формула, посочена в част I от приложение I към
тази директива. В посочената директива обаче се предвижда, че базисното уравнение, с
което се изчислява ГПР, изравнява на годишна основа общата текуща стойност на
усвояванията, от една страна, и общата текуща стойност на погасяванията и разходите,
от друга страна. Следователно размерът на усвояването по смисъла на част I от
приложение I към Директива 2008/48 съответства на общия размер на кредита по смисъла
на член 3, буква л) от тази директива. В случая запитващата юрисдикция следва да
4
провери дали една или няколко от сумите, посочени в точки 27 и 28 от настоящото
решение, незаконосъобразно са били включени в общия размер на кредита по смисъла на
член 3, буква л) от Директива 2008/48, тъй като това обстоятелство може да окаже
влияние върху изчислението на ГПР и поради това да доведе до неточност на данните,
които заемодателят е трябвало да посочи в разглеждания в главното производство
договор за кредит съгласно член 10, параграф 2 от споменатата директива.. този извод на
съда се обуславя от граматически, систематичен и телеологическия анализ на чл. 114 и чл.
169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС
изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на
Съюза в областта на защитата на потребителите освен това допринася за правилното
функциониране на вътрешния пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между
стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел
подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на
Съюза.“. В този смисъл за служебните задължения на съда служебно да прилага правилата
за изчисление на ГПР – вж. Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10.
Посочените изисквания от правото на ЕС, предпоставя, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и
прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по
делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от
12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-
343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012
г., Dominguez, C-282/10 , националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени
ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това
е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко договора, които преследват една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в който
случай различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата
дейност.
За да се извърши преценка на ГПР е необходимо да се вземе предвид, че изискването
за определяне на ГПР е нарушено, когато ГПР е даден в диапазони, а не в точен процент
(вж. Решение от 19.09.2019г. по дело С-290/19), като в случая съдът констатира, че това
изискване е спазено, доколкото в договорите ясно и точно е посочен размера на ГПР, като
процент. На следващо място трябва да се вземе предвид, че за да е спазено изискването за
ГПР е необходимо, когато ГПР е посочен като процент, да са посочени основните данни, които
са послужили за неговото изчисляване – така Решение от 20 септември 2018 г. по дело C‑448/17
„66 Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите
за това изчисляване данни. 67 Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че
потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор
към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му.“.
В случая с оглед посоченото по-горе правило на чл. 20 ЗЗД, съдът е извършил
граматическо, систематично и телеологическо тълкуване на процесните договори за
потребителски паричен заем, както и на представените с договорите 2 бр. Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на потребителска информация, като както в
договорите, така и във формилярите е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът за паричен заем ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
С оглед изложеното, съдът достига до извод, че посоченото изискване за ясно и точно
5
посочване на компонентите формиращи ГПР не е спазено, като изобщо не може да се
направи извод какви компоненти кредиторът е включил в ГПР, съответно каква е тяхната
относителна тежест и дали изобщо същите е следвало да се включат при формирането на
ГПР. Тоест, в случая макар ГПР да е формално посочен като процент в договорите, липсата
на компонентните, които го формират и съответна математическа формула за това,
практически води липса на определен в договора ГПР.
Според императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Нещо повече, очевидно е от заключението на кредитираната ССчЕ, че и самото вещо
лице дава заключението си във вариант с оглед това какво се възприеме, че е включено в
ГПР. Тоест, дори по експертен път не може да се установи ясно и точно, какво е включено в
ГПР.
Следователно в случая трябва да се приеме, че двата договора за паричен заем са
нищожни по аргумент от чл. 22 ЗПК, във чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно правилото на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Тоест, когато договорът за потребителски
кредит или заем е нищожен, кредитополучателят или заемополучателят следва да върне
единствено чистата стойност – т.е. получената главница, но не и останалите акцесорни
вземания – за договорна възнаградителна лихва, мораторна лихва, неустойки и т.н.
Съдът намира за необходимо да изясни, че принципно неустойката по чл. 4, ал. 2 от
процесните договори за паричен заем е нищожна и на друго основание, поради което суми
заплатени за последната са заплатени при началната липса на основание по смисъла на чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5
Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите
вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по
вид, така и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична
6
нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от
императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се
дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата,
не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК. При
нищожността наличието на индивидуално договаряне е без значение.
Всъщност касае се за сума, която се дължи автоматично при забава или предсрочна
изискуемост, без срещу нея кредиторът да дължи никакви конкретни действия или резултат.
В най-добрия случай тя цели да покрие евентуално допълнително положени от него усилия
по събирането на кредита. Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна
лихва). При така наведените твърдения и при липса на доказателства за противното
изглежда, че клаузата противоречи на горепосочените специални норми, които изключват
правилата на чл. 309а ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл.
Според твърденията на ответника при сключване на договора, съобразно клаузата му,
длъжника – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи изпълнението му,
респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез поръчител, отговарящи на определени
условия или банкова гаранция. Очевидно е, че това допълнително задължение има за цел да
се възстанови основният дълг (главница и възнаградителна лихва) от трето
платежоспособно лице по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му
може да доведе до, първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да
извършва търговска дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява
свои задължения, поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че
набави средствата от другаде); второ, необходимост да се предприемат допълнителни
действия по издирване на секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за
които не могат или трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство;
трето, в крайна сметка, независимо от номинално съществуващото основно задължение на
потребителя, то може да се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на
загуба. Следователно поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не
води до самостоятелни неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира
възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално
несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем
кредит.
Съгласно твърденията на ответника в договора е предвидена неустойка при
неизпълнение на обсъжданото задължение. Ако се приеме, че неустойката служи за
покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите, които всъщност са
типичните вреди при забава на длъжника за плащане на основния дълг, то кумулирането й с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния дълг, води до
превишаване на законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът
би имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен
дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до част от размера на
главницата и възнаградителната лихва. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално
изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава
забраната за неоснователно обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на
горепосочените разпоредби на ЗПК.
Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение
обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен
финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското
законодателство предвижда лихва за забава, която значително (в сравнителноправен план)
надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, макар
и дължима разсрочено, е от естество значително да надхвърли размера на вредите при едно
краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Тоест, по начина на уговарянето си
7
тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции – така т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСГТК на ВКС – поради което последната е нищожна.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявените искове са основателни и като
такива следва да бъдат уважени.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ищецът. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като е
доказал, че реално е строил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
му се присъди сумата от 894,91 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
и деловодни разноски за първоинстанционното производство.
Следва да се посочи, че съдът е уважил възражението на ответника за намаляване на
адвокатското възнаграждение на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като настоящото
производство не представлява фактическа и правна сложност, а процесуалната активност на
представителя на ищеца не обуславя адвокатско възнаграждение извън предвиденият
минимум по чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ – в размер на 430,39 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИАМ“ АД, ЕИК: ..................., със седалище и адрес на управление: гр.
.................. да заплати на ХР. Т. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. ........................, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 1419,69 лева, представляващи заплатена без
правно основание сума за възнаградителна лихва в размер на 224,43 лева и неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 1195,26 лева по Договор за паричен заем №
3498809/10.04.2019 г, както и сумата от 1443,01 лева, представляващи заплатена без правно
основание сума за възнаградителна лихва в размер на 247,75 лева и неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 1195,26 лева по Договор за паричен заем №
359559/01.08.2019 г., ведно със законната лихва върху двете главници от 24.02.2022 г.
(датата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ИАМ“ АД, ЕИК: ................... да заплати
на ХР. Т. М., ЕГН: **********, сумата от 894,91 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение и деловодни разноски за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8
9