Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261966 13.07.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на петнадесети юни две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 18170 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против Т.К.А., ЕГН **********, с която
са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по
чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.
9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че на 29.03.2016 г. /одобрен на 28.03.2016 г./ между ответника и трето
лице – кредитор „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД бил сключен договор за
потребителски кредит № ..., с предоставена сума от 5000 лева, дължима ведно с
договорна лихва, застрахователна премия и такса за разглеждане, в срок до
01.03.2021 г. Поради липса на плащане на погасителни вноски и на осн. чл. 13,
ал. 2, б.“а“ от ОУ към договора, вземанията били обявени за предсрочно
изискуеми, за което ответникът бил уведомен.
На
20.04.2018 г. с индивидуален договор за цесия към рамков договор за цесия от
20.12.2016 г., вземанията били прехвърлени на ищеца, за което длъжникът бил
уведомен.
Поради липсата
на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед по чл.
410 ГПК № 6106/04.07.2019 г. по ч.гр.д.
№ 10917/2019 г. по описа на ПРС, XIV гр. състав,
връчена редовно по чл. 47, ал. 5 ГПК, при което възникнал правен интерес от
предявяване на настоящите искове за следните суми: 4130,77 лева – главница по вноски за периода 01.09.2017 г. –
01.03.2021 г.; 490,74 лева – договорна лихва за периода
01.09.2017 г. – 20.04.2018г.; 410,94
лева – обезщетение за забава за периода 01.09.2017 г. – 30.06.2019 г. Моли
се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване
на заявлението до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и
настоящото производство.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, чрез назначения особен
представител, с който оспорва исковете по основание и размер, в т.ч. –
договорът за цесия не бил подписан от зак. представители на цесионера; ищецът
не бил надлежно упълномощен да съобщава за сключването й; нямало редовно
уведомяване за предсрочна изискуемост преди подаване на ИМ, а такова не било
допустимо, чрез особен представител; липсвала предсрочна изискуемост, поради
което можело да се претендират само вноски с настъпил падеж към датата на
формиране на СПН; оспорва получаване на сумата по кредита; договорът за кредит
не бил подписан от ответника, като бил и недействителен, поради нарушение на
материалния закон и изискванията на чл. 10, ал.1, 11, ал.1, т.7-11, ал.2 ЗПК;
на ответника не бил представен СЕФ; погасителният план не бил подписан от него
и нямало данни как е формирана месечната вноска като отделни компоненти. Поради
недействителност на договора се дължала евентуално само чистата стойност на
кредита, но не и на лихви, такси и др. вземания. Предвид изложеното се моли за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези
по заповедта за изпълнение. Тя е връчена редовно при условията на чл. 47, ал.5,
вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са
предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат
на разглеждане по същество.
По същество:
От договора за потребителски кредит се
установява наличието на съглашение за предоставяне на парична сума от 5000
лева, получена от потребителя. Договорът и придружаващите го документи носят подписи за ответника, съобразно
заключението на приетата СПЕ, която се кредитира като ясно и компетентно
изготвена.
Ето защо, съдът приема за доказано
подписването на договора между първоначалния кредитор и ответника, съгласно
който последният е получил предоставената му сума. Възраженията в ОИМ са неоснователни.
В договора са
посочени – размер на предоставената сума, обща такава за плащане, брой на
вноските, ГПР от 32,76 % и лихвен процент – 22,50. Кредитополучателят се е
задължил да върне сумата на 60 месечни погасителни вноски в размер на 155,50
лева, като общият размер на всички плащания е записан на 9329,53 лева.
От представените доказателства - индивидуален
договор за цесия и приложение № 1 към него, към рамков договор за цесия от
20.12.2016 г. /л.13-25/, в които фигурират вземанията към ответника, се
установява, че между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищеца е сключен
договор за цесия, по силата на който последният е придобил вземанията срещу
ответника, произтичащи от договора за кредит. Такава възможност е предвидена изрично
в чл. 13, ал.6 от Общите условия, за което е налице изрично съгласие на
насрещната страна, дадено с подписването им.
Съобразно договора за цесия,
цесионерът е придобил вземанията за главници, ведно с натрупаните към момента
на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения. Ищецът е кредитор на ответника
относно непогасените задължения по договора за кредит.
Ответникът няма интерес да
оспорва представителната власт на лицата, подписали договорите за цесия, т.к.
не е страна по тях.
По делото е прието уведомително писмо от
цедента „„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез
нарочно упълномощения за това цесионер /л.26/ за извършената цесия /л. 30/,
адресирано до длъжника.
Изходящото от
упълномощения-цесионер уведомление – което има дата, съдържа имената на
ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит и дължимата сума,
приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и
непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009
г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ
т. о./.
Също така и
принципно
- ответникът се явява уведомен за цесиите
с връчването на исковата молба и приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Тези документи, заедно със самата
искова молба,
се явяват редовно връчени на ответника на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията
на чл. 47, ал. 5 ГПК за връчване на съобщението с исковата молба и приложенията
следва да бъде зачетена в настоящото
производство и уведомяването да се вземе предвид от съда съобразно чл. 235, ал.
3 ГПК, дори да е извършено след подаване на
заявлението
по чл. 410 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д.
1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл.
422 ГПК.
Отделно
- уведомяването за цесията принципно не
е елемент от ФС на самия договор за цесия /Решение №
239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е породил
правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните вземания.
Уведомяването има за цел единствено да осведоми длъжника, че вече има нов
кредитор, за да знае на кого да плати. Той има интерес и може да възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако
едновременно с това твърди,
че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от
този кредитор лице.
По
делото подобни твърдения липсват, като не установява плащане на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /според ССЕ/. Защитното възражение в ОИМ не се
отразява на правата на ищеца, които той е придобил със сключването на договора
за цесия, а с възможността – до уведомяването за нея и в случай, че длъжникът е
платил на цедента всички задължения, да се освободи от отговорност спрямо новия
кредитор. При липсата на установено плащане /освен на
първоначалния кредитор, което е отчетено/, ответникът не може да възразява
на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на
уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по дело
№867/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о./. Цесиите са
противопоставими на ответника и легитимират
ищеца като титуляр на дълговете по кредита.
На следващо място - уведомяването може да се извърши и чрез особен
представител.
Назначаването на особен представител
е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да участва в
процеса. На основание
чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед
охрана интересите му, е назначен особен представител. Фигурата
на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител
относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението
и т.н.
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за
цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви
правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на
длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и
при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.
Както се посочи, в съдебната
практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената
цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на
уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има
интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен
кредитор. В случая не се твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се установява
да е извършено плащане след прехвърляне на вземанията.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в т.
см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на
ВКС, I т.о.
- касаят уведомление за предсрочна изискуемост на кредит, но застъпват извода,
че връчването на особения представител в хода на процеса представлява надлежно
уведомяване на длъжника - ответник/.
Въз основа на
изложеното, съдът приема, че ищецът доказа в кумулативност - наличието на
подписан договор за кредит, по който на ответника е предоставена парична сума;
валидни договори за цесия между стар - нов кредитор, по силата на които
цесионерът-ищец е придобил изискуемите процесни вземания, както и, че
ответникът е уведомен за цесиите. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира всички вземания по договора за кредит. Възраженията на особения представител,
макар принципно резонни и обосновани, изразяващи съответна защитна позиция, не
се споделят.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но
е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на
добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по
гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д .
3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. №
2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на
императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната
правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква
събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС,
IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва
да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
„Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е
ФЛ, което при сключване на договора, е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК /в
сила към момента на скл. на договора/, регламентира задължение за изготвяне на
текстовата част на съглашението с шрифт не по – малък от 12. По делото е приета
СТЕ, която съдът изцяло кредитира, от която се установява, че размерът на
шрифта е 11,6 – 11,7 pt – при непроменящите се полета, а при променящите се –
10,2 pt. Само изложеното е достатъчно, за да се приеме недействителността на
договора. Налице са обаче и други
нарушения.
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 22,50%. Липсва
обаче разпоредба за условията за прилагането му /в т.ч. чл. 7 – лихви, такси и
комисиони – ОУ/. Няма уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният
процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Тоест - не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за
какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й
намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо
възлиза на претендирания размер. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран
или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/
за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен
единствено размерът на лихвения процент, както и, че същият е фиксиран. В този
смисъл, съдът приема, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
На следващо място, не е
спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая не
са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая, потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
него финансов продукт.
В контекста на горното,
според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР,
не позволява да се прецени как е получена неговата стойност при посочената лихва
и допълнителни такси и застраховки.
Отделно - посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016
г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр.
д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/2017 г. и др./.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване
на посочените изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците
й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане
само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Според заключението на приетата ССЕ,
размерът на непогасената главница възлиза на търсената сума от 4130,77 лева.
Вземането е изискуемо – от една страна – обективни и субективни предпоставки за
предсрочна изискуемост са налице, предвид установената от ВЛ липса на плащания
на вноски от 01.09.2017 г. – нататък; възможност по чл. 13, ал. 2, б.“а“ от ОУ и
уведомление до длъжника, връчено в хода на процеса; а от друга – всички
вземания по договора са с настъпил падеж в хода на процеса – 01.03.2021 г. –
факт, който следва да бъде съобразен като значим за спорното право.
Поради това и недължимостта на други
плащания, следва да бъде уважен единствено искът за главница, ведно със
законната лихва като последица. За останалите претенции, исковете следва да
бъде отхвърлени като неоснователни – сумите не са дължими от потребителя, съгл.
чл. 23 ЗПК.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност, на осн. чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил искане и представил доказателства за
плащане на: 164,58 лв. – ДТ; 581,62 лв. – възн. особен представител; 180 лв. –
ССЕ.
Следва да се
присъдят и разноските в заповедното производство /100,65 лв. – ДТ и юрк.
възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР №
4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските за
юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да бъдат
определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от ЗПрП,
вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което се
дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за заповедното,
предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 842,33 лева
за настоящото и 123,66 лева за зап. производство.
Ответникът не е направил разноски. На
осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, на страните по съразмерност ще се възложат платените
разноски от бюджета на съда за приетите СПЕ
и СТЕ /48,38 лева – дължими от ищеца и 221,62 лева – от ответника/.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Т.К.А., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, следните суми: 4130,77 лева – главница по договор за потребителски кредит № .../29.03.2016
г. /одобрен на 28.03.2016 г./, предсрочно изискуем, сключен с „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД на 20.04.2018 г. с индивидуален договор за цесия към
рамков договор за цесия от 20.12.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
постъпване на заявлението в съда – 01.07.2019 г. до окончателното погасяване,
за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК № 6106/04.07.2019 г. по ч.гр.д. № 10917/2019 г. по описа на
ПРС, XIV гр. състав,
като ОТХВЪРЛЯ исковете за
установяване дължимост на сумите от: 490,74
лева – договорна лихва за периода
01.09.2017 г. – 20.04.2018 г.; 410,94
лева – обезщетение за забава за периода 01.09.2017 г. – 30.06.2019 г.
ОСЪЖДА Т.К.А., ЕГН **********, с адрес: *** да
плати на „Агенция за събиране на вземания” EАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: общо 842,33 лева /осемстотин
четиридесет и два лева и тридесет и три стотинки/ - разноски по съразмерност за
настоящото производство и общо 123,66
лева /сто двадесет и три лева и шестдесет и шест стотинки/ - разноски по съразмерност за
заповедното производство по ч.гр.д. № 10917/2019 г. на ПРС, XIV гр. състав.
ОСЪЖДА „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4 да плати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната
власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 48,38 лева /четиридесет и осем лева и тридесет и осем стотинки/ -
платени от бюджета разноски по съразмерност за приетите СПЕ и СТЕ, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА Т.К.А.,
ЕГН **********, с адрес: *** да плати в полза на Държавата, по бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 221,62 лева /двеста двадесет и един
лева и шестдесет и две стотинки/ - платени от бюджета разноски по съразмерност за
приетите СПЕ и СТЕ, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП