Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІVа въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година,в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия Дончева в. гр. дело 2338 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна жалба,
подадена от пълномощник на ищеца „С.“ ЕООД, срещу решение № 19163 от 22.11.2016
г. по гр. дело № 25378/2014 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение,
71-ви състав, с което са отхвърлени като неоснователни, предявените от „С.“
ЕООД, срещу В.М.Н. искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 220 от КТ и по чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ и са уважени предявените от В.М.Н.,
срещу „С.“ ЕООД насрещни искове по чл. 128 от КТ – за сумата от 133.00 лева,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.03.2013 г.
до 13.03.2013 г. и по чл. 215 от КТ – за сумата от 599.91 евро, представляваща
неизплатени командировъчни за извършени международни командировки, като
насрещният иск по чл. 215 от КТ е отхвърлен за сумата над 599.91 евро до пълния
претендиран размер от 724.14 евро. Присъдени са разноски.
Въззивната жалба е насочена срещу
решението на първоинстанционния съд, както в частта, с която първоначално
предявените от „С.“ ЕООД искове са отхвърлени като неоснователни, така и в
частта, с която са уважени предявените от В.М.Н. насрещни искове. В жалбата се
излагат твърдения за неправилност на решението в обжалваната част, поради
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Застъпва се становище,
че районният съд не е указал на ищцовото дружество, че не е представило
доказателства за твърдените от него обстоятелства, поради което неправилно съдът
е приел за недоказано, че трудовото правоотношение е прекратено по молба на
ответника на основание чл. 326, ал.1 от КТ.
Посочва се, че отново поради липса на указания, че ищецът не сочи
доказателства за твърдени обстоятелства, първоинстанционният съд е приел за
неустановена формата на вина по предявения иск по чл. 203, ал. 2 от КТ.
Поддържа се, че районният съд не е дал
указания съгласно изискванията на чл. 146, ал. 2 от ГПК, че ищцовото дружество
не е представило доказателства за изплащане на трудовото възнаграждение,
предмет на насрещния иск, и за осигурителните вноски, като излага твърдения за
извършено прихващане на сумите за трудово възнаграждение за месец март 2013г. с
друга неоснователно получена от служителя сума. Предвид изложеното, са
направени доказателствени искания за приемане на представени към въззивната
жалба писмени доказателства, а именно: молба от В.Н. за прекратяване на
трудовото му правоотношение, РКО от 22.02.2013г., платежно нареждане от
13.03.2013г., ВКО от 13.03.2013г. Въззивникът е поискал и допускането на
съдебно-счетоводна експертиза, която след като се запознае с доказателствата по
делото и извърши проверка в счетоводството на работодателя да даде заключение
заплатени ли са осигурителни вноски за м.март 2013г. на ответника В.Н..
Направено е искане и за допускане до разпит на един свидетел при режим на
довеждане за установяване на неизпълнение на задълженията на ответника по
трудовото правоотношение, включително и това да извърши заявено пътуване от
13.03.2013г., за което авансово е получил значителни суми. С оглед всичко
изложено, се моли решението в обжалваната част да бъде отменено.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от В.Н., в който се поддържа, че същата е неоснователна.
Посочва се, че въззивникът е пропуснал възможността да твърди нови
обстоятелства и да сочи нови доказателства. Възразява се срещу приемането на
представената с въззивнта жалба молба, като в случай че бъде приета като
доказателство по делото, я оспорва и моли насрещната страна да бъде задължена
да я представи в оригинал. Твърди се, че за да може тази молба да бъде
възприета като предизвестие, в текста и следва да е изписан изразът
„предизвестие“. Излага съображения за недопустимост и на представения по делото
документ за сумата от 350.38 евро, тъй като същият е на чужд език. Взема се
отношение и по останалите приложени към жалбата писмени доказателства, като се
възразява, че пред районния съд не е направено искане за извършване на
прихващане със заплащани служебни аванси. Предвид изложеното, се моли
въззивната жалба да бъде отхвърлена.
С определение от 16.04.2018 г. съдът е
допуснал представеното към въззивната жалба на „С.“ ЕООД писмено доказателство
– копие на молба от В.Н. за прекратяване на трудово правоотношение и е задължил
ищеца „С.“ ЕООД да представи в оригинал молбата в открито съдебно заседание. С
определението е оставено без уважение направеното от жалбоподателя искане за
допускане на ССчЕ, за разпит на свидетел
и за приемане на 2 броя РКО и едно платежно нареждане.
Софийски
градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя, становището на
насрещната страна и събраните по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
По повод депозирано от представляващ „С.“
ЕООД заявление по чл. 410 от ГПК, срещу В.М.Н. е образувано ч. гр. дело № 46712/2013
г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 71-ви състав, по което на
20.01.2014 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Със
заповедта е разпоредено длъжникът Н. да заплати на „С.“ ЕООД сумата от 2120.86
лева, от които 935.58 лева тримесечно обезщетение по чл. 220 от КТ; 500.00 лева
– получен и невъзстановен служебен аванс; както и сумата от 685.28 лева,
представляваща непризнати разходи за гориво, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 12.11.2013 г. до окончателното изплащане на вземането.
Със заповедта е разпоредено длъжникът да заплати на ищцовото дружество разноски
в размер на 380 лева. От страна на длъжника Н. е направено възражение по чл.
414, ал. 1 от ГПК срещу заповедта за изпълнение, поради което на заявителя са
дадени указания за предявяване на установителен иск за претендираните вземания.
По повод подадена в указания
срок искова молба на представляващия „С.“ ЕООД, срещу В.М.Н. е образувано гр.
дело № 25378/2014 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 71-ви
състав.
Ищецът твърди, че по силата на трудов
договор от 18.01.2013 г. с шестмесечен изпитателен срок, уговорен в полза на
работодателя, между него и ответника Н. е съществувало трудово правоотношение,
по което ответникът заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил международни
превози“ с основно трудово възнаграждение от 310 лева. От страна на работника
на 13.03.2013 г. била подадена молба до работодателя с искане за прекратяване
на трудовото правоотношение, поради което със заповед на работодателя от същата
дата (13.03.2013 г.) действието на трудовия договор било прекратено. С оглед на
инициираното от страна на работника прекратяване на трудовия договор, то от
страна на В.Н. било налице неизпълнение на задължението за предизвестие, поради
което се претендира, че същият дължи на работодателя сумата от 935.58 лева, представляваща
обезщетение за неспазен срок на предизвестие, равняващо се на тримесечно брутно
трудово възнаграждение по прекратения договор. Освен това, според ищеца,
ответникът представил в дружеството непризнат разходо-оправдателен документ, а
именно касова бележка с фактура от 25.02.2013 г. за гориво, заплатено със
средства на дружеството, възлизащо на стойност в размер на 350.38 евро,
равняващи се на 685.28 лева, поради което тази сума също се твърди да се дължи
от ответника на ищцовото дружество. Невъзстановена от страна на работника била
и сумата от 500.00 лева, представляваща служебен аванс за непредвидени разходи
по време на пътуване. Иска се съдът да признае за установено, че ответникът
дължи на ищцовото дружество горепосочените суми и в полза на ищеца да бъдат
присъдени сторените по делото разноски.
В законоустановения срок е подаден
писмен отговор на исковата молба от В.М.Н., с който доводите на ищеца изцяло се
оспорват. Твърди се, че на 13.03.2013 г. страните постигнали съгласие да прекратят
съществуващото към онзи момент помежду им трудово правоотношение, а и
изявлението на ответника като работник, отправено на 13.03.2013 г. до
работодателя „С.“ ЕООД не представлявало по естеството си предизвестие, поради
което ответникът оспорва да дължи обезщетение за неспазено предизвестие.
Твърди, че няма неотчетен служебен аванс спрямо „С.“ ЕООД. Иска се предявените
искови претенции на „С.“ ЕООД да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В срок е подадена насрещна искова молба
на В.М.Н., срещу „С.“ ЕООД. Твърди се, че по силата на трудов договор от
18.01.2013 г. В.Н. е заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил
международни превози“ при „С.“ ЕООД, където постъпил на работа на 21.01.2013 г.
Трудовият договор бил прекратен на 13.03.2013 г. по взаимно съгласие на
страните, като от страна на „С.“ ЕООД останали незаплатени суми, представляващи
трудови възнаграждения за м. февруари 2013 г. 310 лева и за периода от
01.03.2013 г. до 13.03.2013 г. – сумата от 133 лева, както и сумата общо в
размер на 724.14 евро, представляваща общата стойност на парични обезщетения –
дневни пари за осъществени командировки в чужбина за 25 командировъчни дни. На
28.10.2015 г. по делото е докладвана молба от В.М.Н., с която същият е заявил,
че се отказва от иска си за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 310
лева за м. февруари 2013 г.
По делото са приети следните писмени
доказателства, които съдът кредитира: трудов договор от 18.01.2013 г. /л. 6/;
писмо-покана /л. 7/; заповед от 13.03.2013 г. /л. 8/; обратна разписка /л. 9/;
платежно нареждане от 13.03.2013 г. /л. 10/; касова бележка за заплатена
стойност на гориво /л. 11/; информация от тахошайби /л. 22-34/; платежно
нареждане от 04.02.2013 г. /л. 40/; платежно нареждане от 14.02.2013 г. /л.
41/; платежно нареждане от 22.02.2013 г. /л. 42/; платежно нареждане от
01.03.2013 г. /л. 43/; платежно нареждане от 13.03.2013 г. /л. 44/; разходни и
приходни касови ордери /л. 45-54/; опис на разходи, извършени по време на
командировки /л. 55-59/; касова бележка за заплатена стойност на гориво /л.
60/; приемо-предавателен протокол /л. 61/; правилник за вътрешен трудов ред и
списък /л. 62-66/; представена във въззивното производство молба /л. 11 в. гр.
дело/.
По делото е приета САТЕ и СТЕ, които се
ценят от въззивния съд с доверие. Доколкото САТЕ не дава отговор на съществените
с оглед предмета на делото въпроси, въззивният съд не формира изводите си въз
основа на заключението по същата. Вещото лице по СТЕ обаче е отговорило на
поставените въпроси, които имат отношение към установяването на релевантните с
оглед предмета на делото факти. Поради това и предвид обстоятелството, че съдът
кредитира това експертно заключение, същото следва да бъде взето предвид при
формиране изводите на съда по фактите. Според експерта по СТЕ ответникът Н. е
изпълнявал заповедите за командировка на работодателя като е изпълнил 19
командировъчни дни в чужбина, за които му се дължи сумата от 513.00 евро, както
и 6 командировъчни дни в страната, за които му се дължи сумата от 120.00 лева.
Установява се, че за месец март 2013 г. на ответника се дължи сумата общо в
размер на 133.65 лева трудово възнаграждение.
Приета е съдебно-графическа експертиза,
заключението на която въззивният съд възприема с доверие, тъй като същото е
резултат на извършено от компетентно в съответната област на науката лице и въз
основа на обективен анализ. Съгласно заключението на експерта, не се
установяват признаци за предварителна подготовка при изписване на ръкописния
текст и подписа в молбата, които да свидетелстват за имитация на почерка на В.Н.,
като ръкописният текст и подписа са на В.Н..
Между страните по делото не се спори, а
и се установява от представените писмени доказателства, че по силата на трудов
договор от 18.01.2013 г. ответникът В.Н. е заемал длъжността „шофьор на товарен
автомобил международни превози“ при ищеца „С.“ ЕООД, както и че договореното
между страните месечно трудово възнаграждение било в размер от 310.00 лева. От
самият трудов договор се установява, че същият е сключен като безсрочен, като
същевременно е посочено, че е със срок на изпитване 6 месеца, който е уговорен в
полза на работодателя.
Безспорно е, че В.Н. постъпил на работа
при „С.“ ЕООД на 21.01.2013 г., както и че действието на договора било
прекратено на 13.03.2013 г. От приета по делото заповед от 13.03.2013 г.,
издадена от управителя на „С.“ ЕООД се установява, че трудовото правоотношение
е прекратено по инициатива на работника съгласно молба от 13.03.2013 г. От
представена и приета във въззивното производство молба на В.Н. се установява,
че на 13.03.2013 г същият е инициирал прекратяването на съществуващото към онзи
момент между него и „С.“ ЕООД трудово правоотношение, като е заявил, че няма да
се явява на работа, както и че се задължава в тридневен срок да отчете
тахошайби.
По
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 220 от КТ.
Правото за едностранно прекратяване на
трудовия договор по инициатива на работника или служителя с предизвестие е
уредено с разпоредбата на чл. 326, ал. 1
от КТ. Това е субективно преобразуващо право за едностранно прекратяване на
трудовия договор по инициатива на работника. Това право може да бъде упражнено
само по преценка на работника или служителя независимо каква е причината за
прекратяването на трудовия договор на това основание. В този случай работникът
или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което
предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор на
основание чл. 326, ал. 1 от КТ. При
прекратяване на трудовия договор по чл.
326, ал. 1 КТ работникът или служителят отправя писменото предизвестие до
работодателя и по отправеното писмено предизвестие за прекратяване на трудовия
договор по чл. 326, ал. 1 КТ
работодателят не може да изразява съгласие или несъгласие. Трудовият договор се
прекратява по силата на закона с изтичане на срока на предизвестието /чл. 335,
ал. 2, т. 1 КТ/, освен ако той или работодателят пожелаят да го прекратят и
преди да изтече този срок. С разпоредбата на чл. 220 от КТ законодателят е
предоставил тази възможност на всяка от страните по трудовия договор да не
спази срока на предизвестие, като заплати на другата страна обезщетение с
определен в закона размер - брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за неспазения срок на предизвестието. Касае се за заместване на
първоначално дължимата престация, а именно: спазване на срока на предизвестие
чрез отработването му, с друга престация, а именно: плащане на определената в
закона сума, за да произведе действие разпоредбата на чл. 220 от КТ, дължимата
сума за обезщетение трябва реално да се заплати. Ако сумата по чл. 220 от КТ не
се заплати прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът на
предизвестие трябва реално да се отработи, виж в този смисъл решение № 617 от
15.10.2010 г. по гр.д.№ 1493/2009 г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ ГО. С оглед
изложеното и предвид направеното от страна на В.Н. волеизявление за
прекратяване на трудовия договор със „С.“ ЕООД, считано от 13.03.2013 г.,
обективирано в подадена на същата дата молба се установява, че работникът е
пожелал действието на трудовия договор да бъде прекратено преди изтичане на
предвиденото в закона предизвестие то 30 дни, приложимо в случая доколкото в
трудовия договор не е уговорен по-дълъг срок на предизвестие. При положение, че
работникът изрично е заявил, че няма да се явява повече на работа, то няма
съмнение, че става въпрос за упражняване от страна на работника на предвиденото
в чл. 220 от КТ право да прекрати договора преди изтичане срока на
предизвестието, при което същият при което дължи на другата страна обезщетение
в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за
неспазения срок на предизвестието. В конкретния случай срокът на предизвестието
е 30-дневен, с оглед на което ответникът дължи заплащането на работодателя на
брутното трудово възнаграждение, което е получавал за същия срок или в размер
на едномесечното му възнаграждение, което е било в размер от 310.00 лева. При
този извод следва, че решението на районния съд в частта, с която същият е
отхвърлил предявеният на основание чл. 422, ал. 1 от ГКП, вр. чл. 220 от КТ иск
за сумата до 310.00 лева следва да бъде отменено, като вместо това се постанови
решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът В.Н. дължи на „С.“
ЕООД сумата от 310.00 лева, представляваща обезщетение за неспазен 30-дневен
срок на предизвестие. В останалата част, с която районният съд е отхвърлил иска
по чл. 220 от КТ за сумата над 310.00 лева до пълния предявен размер от 935.58
лева, решението на районния съд следва да бъде потвърдено като правилно.
По
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ.
Съгласно чл. 203, ал. 2 от КТ -
отговорността на работника за умишлено причинена от него вреда се определя от
гражданския закон, като вината следва да се квалифицира като умишлена, когато
извършителят съзнава както противоправността, така и настъпването на вредата за
работодателя, като иска или допуска появата на вредоносните последици. Пълната
имуществена отговорност на основание чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ се определя от
гражданския закон - чл. 45 от ЗЗД, уреждащ отговорността за непозволено
увреждане. За да бъде уважен предявеният на това основание иск за присъждане на
обезвреда и да се ангажира пълната имуществена отговорност на работника, е
необходимо освен специфичните за трудовото правоотношение предпоставки на чл.
203, ал. 2 от КТ, да се установят и всички елементи от фактическия състав на
деликта, а именно: да се установи наличието на деяние, чийто автор е
работникът; противоправност на деянието; обективно настъпил вредоносен резултат
и наличие на причинна връзка между търпяната вреда и противоправното поведение
на деликвента. Установяването на тези елементи е в доказателствена тежест на
ищеца, т. е. в случая „С.“ ЕООД следва да докаже твърденията си за наличие на
предпоставките за реализиране на пълна имуществена отговорност на ответника. От
събраните по делото доказателства не може да се приеме, че ищецът е провел
изискуемото от процесуалния закон пълно и главно доказване на тези свои
твърдения. Това е така, на първо място, защото макар в представената по делото
касова бележка с фактура да не е посочен получател и регистрационен номер на
автомобил, този пропуск не е достатъчен, за да обоснове извод, че разходът в
действителност не е бил направен от страна на работника, както и че от страна
на последния е проявен умисъл, още повече, че става въпрос за документ, който
не е съставен на български език. С оглед на това, при липса на други
доказателства, които да подкрепят твърдението на ищеца, че ответникът е
представил документ, с който се е опитал да оправдае разход, който в
действителност не е бил направен от него, тази искова претенция не може да се
приеме за доказана.
Не може да се приеме за основателно и
твърдението на ищеца, че на 13.03.2013 г. ответникът В.Н. е получил сумата от 500.00
лева като служебен аванс, който да използва в случай на необходимост и която
сума не била възстановена на ищцовото дружество. Това е така, тъй като между
страните по делото не се спори, че съществувалото помежду им трудово
правоотношение е прекратено именно на датата 13.03.2013 г., който факт изключва
възможността тази сума да е преведена на работника, за да му послужи в случай
на необходимост при изпълнение на трудовите му задължения. Още повече, че други
доказателства, въз основа на които твърдението на ищеца да се потвърди липсват,
при което исковата претенция се явява неоснователна.
В обобщение на гореизложеното, изводът
на въззивния съд за неоснователност на предявените от „С.“ ЕООД, срещу В.Н.
искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ съвпада с
извода на първоинстанционния съд, поради което обжалваното понастоящем решение
следва да бъде потвърдено като правилно в тази негова част.
По
предявения насрещен иск с правна квалификация чл. 128, т. 2 от КТ.
Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ
работодателят е длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа. С оглед твърдението на В.Н., че работодателят не му е
заплатил следващото се за месец март 2013 г. възнаграждение в размер на 133.00
лева, то в доказателствена тежест на ответника по иска, а именно на „С.“ ЕООД е
да установи факта на извършеното плащане.
В отлика от възприетото от районния съд
становище, че по делото липсват доказателства за заплатено от страна на „С.“
ЕООД възнаграждение за м. март 2013 г. на В.Н., въззивният съд намира, че по
делото е налице доказателство, въз основа на което може обосновано да се
заключи, че работникът Н. е получил възнаграждение за м. март 2013 г. Това е
така, тъй като по делото е представено и прието платежно нареждане /л. 44/,
което не е оспорено от насрещната страна и от което се установява, че за м.
март 2013 г. В.Н. е получил възнаграждение в размер на 500.00 лева. С оглед на
това, изводът на районния съд не може да се сподели, а при наличие на горното
доказателство, предявеният на основание чл. 128, т. 2 от КТ иск за сумата от 133.00
лева следва да се отхвърли като неоснователен. Поради несъвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението на районния съд следва да се отмени в
частта, с която предявеният на основание чл. 128, т. 2 от КТ насрещен иск е
уважен, като вместо това следва да се постанови решение, с което исковата
претенция да се отхвърли като неоснователна.
По
предявения насрещен иск с правна квалификация чл. 215 от КТ.
От страна на ответника по този иск „С.“
ЕООД по делото са представени писмени доказателства, а именно копия на разходни
касови ордери /л. 45-54/, които са оспорени от насрещната страна, във връзка с
което съдът е задължил „С.“ ЕООД да представи документите в оригинал. Това
разпореждане на съда е било изпълнено, като в открито съдебно заседание на 08.07.2015
г. е извършена констатация между приложените по делото копия и представените
оригинали и е установена пълна идентичност, след което оригиналите са били
върнати на страната. С оглед на изложеното следва да се приеме, че оспорването
на приетите по делото копия на разходни касови ордери не е проведено успешно от
страна на В.Н., поради което съдържащата се в представените от „С.“ ЕООД
разходни касови ордери информация следва да бъде взета предвид от съда. От тези
документи се установява, че на В.Н. са изплащани командировъчни пари в размер
на суми, надвишаващи в пъти претендираните В.Н. суми за командировъчни. С оглед
на това, изводът на районния съд за това, че по делото липсват доказателства
претендираните суми за командировъчни да са били заплатени от страна на „С.“
ЕООД не почива на изводимата от събраните по делото доказателства информация.
Ето защо, решението на районния съд в тази негова част следва да се отмени,
като вместо това се постанови решение, с което предявеният на основание чл. 215
от КТ насрещен иск да се отхвърли изцяло като неоснователен.
При този изход на спора във въззивното
производство, въззивникът и ищец по първоначалните искове „С.“ ЕООД има правно
на разноски съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК съобразно уважената част на исковете,
т. е. за уважения иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 220 от КТ, което ще рече,
че му се следват ½ от направените в първоинстанционното производство
разноски, възлизащи в размер на сумата от 211.21 лева (1/2 от сумата 380 лева –
адвокатско възнаграждение и ½ от сумата за държавна такса в размер на
42.42 лева). Доколкото по делото липсват доказателства за плащането по банков
път на посоченото адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева /л. 36/,
съответна част от същото не следва да се присъжда в полза на страната. Ето
защо, решението на районния съд следва да се отмени в частта, с която „С.“ ЕООД
е осъден да заплати разноски на В.Н., както и разноски по сметка на Софийски
районен съд, като вместо това В.Н. следва да бъде осъден да заплати на „С.“
ЕООД сумата от 211.21 лева, представляващи направени в първоинстанционното
производство разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 1
от ГПК ищецът по насрещните искове В.Н. няма право на разноски в
първоинстанционното производство, тъй като исковите претенции са изцяло неоснователни.
Ето защо, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК именно той следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 100.00 лева за държавна
такса и 140.52 лева възнаграждение за вещо лице.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
въззивникът „С.“ ЕООД има право на направените във въззивното производство
разноски, поради което В.Н. следва да бъде осъден да му заплати сумата от
125.00 лева за държавна такса и сумата от 700.00 лева за адвокатско
възнаграждение. Освен това, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК В.Н. следва да
бъде осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 200.00 лева,
представляваща заплатено възнаграждение на вещо лице.
По тези мотиви, съдът,
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 19163
от 22.11.2016 г. по гр. дело № 25378/2014 г. на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 71-ви състав в частта, с която искът на „С.“ ЕООД, срещу В.Н.
по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 220 от КТ е отхвърлен за сумата до 310.00
/триста и десет/ лева; в частта, с която насрещните искове на В.Н., срещу „С.“
ЕООД по чл. 128, т. 2 от КТ и по чл. 215 от КТ са уважени; в частта, с която „С.“
ЕООД е осъден да заплати на В.Н. разноски за сумата над 100.00 /сто/ лева;
както и в частта, с която „С.“ ЕООД е осъден да заплати разноски по сметка на
Софийски районен съд, като вместо това, постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 220, ал. 1 от КТ, че В.М.Н., ЕГН: **********,
дължи на „С.“ ЕООД, ЕИК:********, сумата от 310.00 /триста и десет/ лева,
представляваща обезщетение за неспазен 30-дневен срок на предизвестие.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
частта, с която районният съд е отхвърлил иска на „С.“ ЕООД, ЕИК:********,
срещу В.М.Н., ЕГН: ********** по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 220 от КТ за
сумата над 310.00 /триста и десет/ лева до пълния предявен размер от 935.58
/деветстотин тридесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/ лева, както и в
частта, с която предявеният от „С.“ ЕООД, срещу В.М.Н. иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ е отхвърлен като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен, предявеният от В.М.Н., ЕГН: **********, срещу „С.“ ЕООД, ЕИК:********,
иск по чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за месец март
2013 г. в размер на 133.00 /сто тридесет и три/ лева.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен, предявеният от В.М.Н., ЕГН: **********, срещу „С.“ ЕООД, ЕИК:********,
иск по чл. 215 от КТ за сумата от 599.91 /петстотин деветдесет и девет евро и
деветдесет и един цента/ евро, претендирана като незаплатени командировъчни.
В частта, с която районният съд е
отхвърлил предявеният от В.М.Н., ЕГН: **********, срещу „С.“ ЕООД, ЕИК:********,
иск по чл. 215 от КТ за сумата над 599.91 евро до пълния претендиран размер от
724.14 евро, решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК В.М.Н., ЕГН: ********** да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК:********
сумата от 211.21 /двеста и единадесет лева и двадесет и една стотинки/ лева,
представляваща направени в първоинстанционното производство разноски съобразно
уважената част на исковете; сумата от 125.00 /сто двадесет и пет/ лева,
представляваща държавна такса за въззивното производство, както и сумата от
700.00 /седемстотин/ лева, представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК В.М.Н., ЕГН: ********** да заплати по сметка на Софийски
районен съд сумата от 100.00 /сто/ лева, представляваща държавна такса и сумата
от 140.52 /сто и четиридесет лева и петдесет и две стотинки/ лева, представляваща
възнаграждение за вещо лице, както и да заплати по сметка на Софийски градски
съд, сумата от 200.00 /двеста/ лева, представляваща възнаграждение за вещо
лице.
В частта, с която съдът се е произнесъл
по предявения от В.М.Н., срещу „С.“ ЕООД иск по чл. 128, т. 2 от КТ, решението
може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
В останалата част, решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.