№ 3954
гр. София, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100512017 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20167062 от 03.08.2021 г., постановено по гр. д. № 15220/2021 г. на
Софийски районен съд, 32-ри състав, е осъдена Прокуратурата на Република България, с
адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на Р. В. Р. с ЕГН **********, сумите: -
1600лв. - обезщетение за имуществени вреди за платени адвокатски възнаграждения,
настъпили вследствие повдигане и поддържане на незаконно обвинение по ДП
№1771/2005г., пр. пр.2047/2006 г. по описа на СРП за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, за
което ищецът е оправдан с присъда от 29.9.2020 г., влязла в сила на 15.10.2020 г. по
в.н.о.х.д. №625/2020 г. XIII възз. състав, СГС, с която е отменена осъдителна присъда по
н.о.х.д. №11890/2014 г., 110 състав, НО, СРС, ведно със законната лихва върху главницата
от 15.10.2020 г. до окончателното плащане; - 3500 лева - обезщетение за неимуществени
вреди вследствие стрес, притеснение, безсъние, уронване на престижа и доброто му име в
обществото, настъпили по причина повдигане и поддържане на незаконно обвинение по ДП
№1771/2005г., пр. пр.2047/2006г. по описа на СРП за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, за
което ищецът е оправдан с присъда от 29.9.2020 г., влязла в сила на 15.10.2020 г. по
в.н.о.х.д. №625/2020 г. XIII възз. състав, СГС, с която е отменена осъдителна присъда по
н.о.х.д. №11890/2014 г., 110 състав, НО, СРС, ведно със законната лихва върху главницата
от 15.10.2020 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска в частта за
неимуществените вреди за сумата над 3 500 лв. до предявения размер от 10 000 лв.
Решението е обжалвано съответно в неблагоприятната част от Прокуратурата на
Република България. Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на
решението в обжалваната уважителна част. Поддържа се, че ищецът не е провел пълно и
главно доказване за претърпени неимуществени вреди, а освен това не е доказана и
причинно-следствена връзка между твърдените вреди и незаконността на процесното
обвинение. Излагат се подробни съображения за недоказаност на предявения иск. Моли се в
обжалваната част решението да бъде отменено, като предявеният иск бъде отхвърлен
1
изцяло, при условията на евентуалност присъденият размер на обезщетение да бъде намален
съгласно чл. 52 ЗЗД.
Ответникът по въззивната жалба - Р. В. Р., действащ чрез процесуалния си
представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. С него се
излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на районния съд в
обжалваната част. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на въззиваемия за въззивната
инстанция.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е приел, че
в разглеждания случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По категоричен
начин се установява, че Р. В. Р. е бил привлечен като обвиняем по ДП №1771/2005г.,
пр.пр.2047/2006г. по описа на СРП за престъпление по чл.206, ал.1 НК, за което е оправдан с
присъда от 29.9.2020г., влязла в сила на 15.10.2020г. по в.н.о.х.д. №625/2020г. XIII възз.
състав, СГС, с която е отменена осъдителна присъда по н.о.х.д. №11890/2014г., 110 състав,
НО, СРС.
Наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда
поради това, че Р. В. Р. е невиновен. Приключването на наказателното производство спрямо
ищеца с оправдателна присъда, обосновава правилност на извода на районния съд, за
наличие на незаконност по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук - и
на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на Република България по повод
образуваното досъдебно производство, привличането на ищеца като обвиняем, внасяне на
обвинителен акт в съда, поддържане на обвинението. Незаконността на обвинението
съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на
нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените
от засегнатото лице вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение. Анализът на събраните доказателства в хода на
първоинстанционното производство води до категоричен извод на въззивния съд, че ищецът
е претърпял имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от Прокуратура на
Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 4 ЗОДОВ.
Неоснователни се явяват обективираните във въззивната жалба възраженията на
Прокуратура на Република България за липсата на елементи от фактическия състав на иска
2
по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпените неимуществени вреди. В разглеждания случай
всички предпоставки за уважаване на предявения иск са налице – установени са по
категоричен начин. Следва да се посочи, че всички предпоставки за възникването на
задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно
поведение на длъжностните лица. Това води на извода, че това е обективна отговорност,
която се носи винаги когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. В случая с
окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били
незаконосъобразни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от
производството действията на прокуратурата или разследващите органи са били
законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали
при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Дължимото
обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от
съответното длъжностно лице.
Районният съд е отчел всички релевантни обстоятелства, свързани с тежестта на
повдигнатото обвинение, което се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК,
продължителността на наказателното производство, степента на засягане на емоционалния,
личния и професионалния живот на увредения, данните за личността му, определяйки
размера на обезщетението за неимуществени вреди на 3500 лв. Този размер отговаря на
принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и е съобразен с предназначението на
обезщетението да поправи претърпяната лична болка и страдания от незаконното
преследване, които са установени по делото. В тази насока основателно районния съд е
съобразил и че в случая не са събрани доказателства ищецът да е преживял психически и
емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение
в престъпление, като е отхвърлил предявеният иск за обезщетяване на неимуществени вреди
над уважения размер до пълния предявен такъв от 10 000 лв.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е определил
размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищеца, са
законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона (чл. 52 ЗЗД) и след
анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
Неоснователни са възраженията на Прокуратурата на Република България, за
неправилна преценка на събраните доказателства от страна на районния съд, която да е
довела до определяне на несъответен и несправедлив размер на обезщетение. Последният,
както вече беше посочено, според настоящият съдебен състав, не е занижен, нито завишен, а
напротив, напълно съответства на установените по делото обстоятелства, касаещи
процесното увреждане, и на принципа, закрепен в чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за
неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права,
блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални,
психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро
име в обществото. Съгласно константната съдебна практика е нормално да се приеме, че по
време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление,
за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е
притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността,
както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната
практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се
изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така следва да бъде посочено, че
когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или
конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед
конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено
положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да
станат част от предмета на иска. В тази насока районният съд обосновано е заключил, че на
3
обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с
увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената
процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Основателно е съобразена
тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността
на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мерки за
процесуална принуда. Също така данните за личността на подсъдимия с оглед на това
доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и наложената мярка за
неотклонение, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите
и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху
възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други
обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания.
В процесния случай от приложената прокурорска преписка №12250/2006 г. се
установява, че ищецът не е бил ангажиран с участие в наказателното производство, като не
е бил редовно пР.ан за извършените процесуални действия. По процесното наказателно
производство се установява, че ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление за
привличане на обвиняем от 29.5.2014 г., като досъдебното производство е било проведено
задочно, а с разпореждане от 08.08.2014 г. н.о.х.д. № 11890/2014г. е било спряно, тъй като
подсъдимият не е бил открит. Бил е обявен за общодържавно издирване. На 19.07.2018 г.
производството е възобновено. Ищецът е задържан във връзка с обявяването му за
общодържавно издирване на 12.6.2018 г. Развило се е съдебно производство през първа
инстанция, завършило с осъдителна присъда, както и пред въззивна инстанция, завършило с
оправдателна присъда, влязла в сила на 15.10.2020 г. Следователно ищецът е бил ангажиран
с участие в наказателното производство в периода 12.6.2018 г.-15.10.2020 г. В тази връзка
следва да бъде посочено, че възражението на Прокуратурата, че не носи отговорност за
продължителността на процеса в съдебната му фаза, тъй като няма ръководни функции в
рамките на същата, е неоснователно. При обвинение в извършване на престъпление
държавата отговоря на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинените вреди чрез
Прокуратурата, на която е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес,
като последната носи отговорност и за вредите, претърпени в рамките на съдебната фаза на
процеса, тъй като тези вреди са причинени от предявеното и поддържано неоснователното
обвинение, извършено от неин представител, и без него същите не биха настъпили.
Обосновано районният съд е отчел и че от справката от СДВР-МВР се установява
образуване на наказателно производство по пр. пр. №12250/2006 г. срещу Р. В. Р., но не се
установява да са извършвани процесуално-следствени действия по отношение на него по
това производство. От свидетелските показания, събрани пред районния съд, се установява,
че ищецът е преживял болки и страдания от незанното обвинение, страхувал се да не го
осъдят, да не си загуби работата, търпял неудобства във връзка с явяването си пред съда,
тъй като му се налагало да се връща от Германия в България. Когато се връщал в България,
отсядал при свидетеля и бил много притеснен, мълчалив, не можел да спи, бил различен
човек. С оглед на тези установени обстоятелства районният съд обосновано е съобразил
характерът на обвинението, за което е предвидено наказание над 5 г. лишаване от свобода,
продължителността на наказателното преследване – 2 г. и 4 месеца; настъпилите последици
в личния живот на ищеца - притеснението и негативните емоции във връзка с обвинението в
деяние, което не е извършил, душевните болки и страдания, които е търпял във връзка с това
наказателно производство, по което в крайна сметка е оправдан; страхът на ищеца, че „ще
си загуби работата“ и „ще го вкарат в затвора“, както и от последиците от евентуално
осъждане в личния и професионалния му живот. Поради всичко гореизложено настоящият
съдебен състав намира, че определеният от районния съд размер на обезщетение (3 500 лева)
напълно съответства на претърпените от пострадалия неимуществени вреди.
Неоснователни са възраженията на Прокуратура на Република България за
недоказаност на иска за имуществени вреди – липсата на реално плащане в брой на
процесния адвокатски хонорар в размер на 1600 лева и неговата прекомерност. Видно от
приложения в наказателното производство договор за правна защита и съдействие са
изплатени в брой суми от 1000 лв. и от 600 лв. за адвокатско възнаграждение за защита в
4
двете инстанции. За престъплението по чл. 206, ал. 1 НК се предвижда наказание лишаване
от свобода от 1 до 6 г. Съгласно действащата към момента на провеждането на
наказателното производство разпоредба на чл. 13, ал. 1, т. 3 Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) минималното адвокатско
възнаграждение е в размер на 1000 лв. (когато обвинението е за престъпление с предвидено
наказание до 10 г. лишаване от свобода), поради което основателно районният съд е приел,
че договореното възнаграждение не е прекомерно. Съгласно чл. 15 НМРАВ за изготвяне на
въззивна или касационна жалба без процесуално представителство възнаграждението е в
размер 3/4 от възнаграждението по чл. 13 или в случая 750 лв., платено в случая
възнаграждение от 600 лева е по-ниско.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди в обжалваната
част.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият съгласно чл. 78, ал. 3
ГПК вр. с чл. 273 ГПК има право да му бъдат присъдени сторените от него разноски. По
отношение на дължимостта на адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна
защита съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, следва да се посочи, че същата не е безусловна. В
разглеждания случай от наличните данни по делото пред районния съд може да се заключи,
че Р. В. Р. не попада в хипотезата на материално затруднено лице, поради което чл. 38, ал. 2
ЗА е неприложим, а възнаграждението за процесуално представителство не може да бъде
вменено в отговорност на Прокуратура на Република България. Освен това липсва
представен нарочен договор за правна защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за въззивното
производство. Такъв действително е представен в първоинстанционното производство, в
което в полза на процесуалния му представил е присъдено съответно възнаграждение по чл.
38, ал. 2 ЗА. Поради изложеното въззивният съд намира, че за въззивното производство не
се дължат на основание чл.38, ал.2 ЗА разноски в полза на процесуалния представител на
въззиваемия.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 20167062 от 03.08.2021 г.,
постановено по гр. д. № 15220/2021 г. на Софийски районен съд, 32-ри състав.
Решението на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд с касационна жалба в 1-месечен срок от получаването на препис, при
обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5