Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 10.11.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №12073 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 02.02.2019 год., постановено по гр.дело №61383/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 141 с-в, Столична община е осъдена да заплати на З. „Б.И.“ АД по иск с
правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 383.04 лв., представляваща регресно вземане за изплатено
застрахователно обезщетение по договор за имуществено застраховане „Каско“ по
щета №14015201007467 за пътнотранспортно произшествие, настъпило на 11.04.2014
год. в гр.София, на общински път, с включени ликвидационни разноски, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 18.09.2018 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 457 лв. /определени по
компенсация/, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен
размер от 484.81 лв.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач „С.в.“
АД.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
Столична община. Жалбоподателят поддържа, че бил оспорил наличието на
застрахователно правоотношение, респ. на регресно вземане. Представеният по
делото застрахователен договор не съдържал подписи на страните съгласно чл.
184, ал. 3, т. 10 КЗ /отм./. Договорът за застраховка бил формален – трябвало
да бъде сключен в писмена форма. Неправилно първоинстанционният съд бил приел,
че е възникнало застрахователно правоотношение, като формата за действителност
на договора е преодоляна поради това, че е била заведена щета във връзка със
застрахователното събитие, по която е било заплатено застрахователно
обезщетение. Същевременно по делото нямало доказателства за плащания по
процесната полица. Неправилно било прието, че формата на договора е преодоляна
на основание чл. 293, ал. 3 ТЗ. Посочените в нормата последици не се разпростирали
по отношение на ответника, който не бил страна по застрахователния договор. Той
можел да прави в производството всички възражение във връзка с действителността
на договора. В съдебния процес застрахователното правоотношение трябвало да
бъде доказано само чрез съответната застрахователна полица /писмен
застрахователен договор/. Доказателствено значение можел да има
застрахователния сертификат за наличие на застрахователен договор само ако той
отговарял на императивните изисквания на чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът –
отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „Б.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с
доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./
е обусловено от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено
застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане
на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец, както и на
разноски за неговото определяне; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се
предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е във въззивното производство, а и от
съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, гласните доказателства
чрез разпита на свидетелката Е.С.В., които следва да бъдат ценени като ясни,
последователни, убедителни и неопровергани от останалия доказателствен материал
по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебна-автотехническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че
на 11.04.2014 год., около 13.30 ч., при движение по улица без име, с посока от
бул.“Цариградско шосе“ към магазин „Аутлет“, на входа на магазин „Техномаркет“,
лек автомобил „Тойота Ярис“ с рег.№********, управляван от водача Е.С.В. /и
нейна собственост/ е попаднал в шахта на пътното платно, без капак, която не е
била съответно обозначена и обезопасена, което обективно и неизбежно е довело
до увреждането му като движима вещ /гума, джанта, ходова част/. На 24.09.2014
год. ищецът е изплатил на Е.С.В. и на сервиз „А.***“ ООД /извършил ремонта на
процесния автомобил, който е бил одобрен от Е.С.В./ застрахователно обезщетение
в общ размер на 469.81 лв., за определянето на което направил ликвидационни
разноски в размер на 15 лв.
Основният спорен между страните въпроси по същество във
въззивното производство е свързан със съществуването на валидно застрахователно
правоотношение.
В производството по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж например Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС
по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК.
Настоящият съдебен състав приема за установено, че на 25.09.2013
год. между ищеца З. „Б.И.“ АД и Е.С.В. е бил сключен
договор за имуществено застраховане „Автокаско“, клауза „Пълно
каско“, който има за обект лек автомобил „Тойота Ярис“ с рег.№******** и със
срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 27.09.2013 год. до 24.00 ч. на 26.09.2014
год. Несъмнено е също така, че горепосоченият застрахователен договор е
включвал и обезщетяване при настъпването на щети, причинени от пътнотранспортно
произшествие /видно от Общите условия на З. „Б.И.“ АД за застраховка на
сухопътни превозни средства без релсови превозни средства „Автокаско“ – които
са представени по делото и са действали към момента на сключване на застрахователния
договор и представляват неразделна част от него – виж чл. 186, ал. 1, изр. 2 КЗ
/отм./.
Действително в разглеждания случай представената по
делото застрахователна полица не е подписана от страните /респ. техни
представители/, а същевременно за застрахователния договор е
предвидена писмена форма за действителност съгласно чл. 184, ал.
1, изр. 1 КЗ /отм./. От друга страна разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ установява забраната за позоваване на
нищожността на договора по отношение на страната, която с поведението си е
демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката. Поведение, от
което може да се заключи, че липсва оспорване, е приемането на изпълнението на
насрещната страна по договора, какъвто е именно
разглеждания случай. И това е така, доколкото от всички събрани доказателства
по делото е видно, че след настъпване на процесното ПТП – в срока на действие
на договора за имуществено застраховане, Е.С.В. е подала до ищеца уведомление
за щета и ищецът е извършил действия по образуването на щета, определянето на
застрахователно обезщетение и престирането на такова в размер на процесната
сума, като е изготвен и опис на щетите, който е двустранно подписан. Следователно ищецът, а още по-малко трето за договора лице, каквото е ответникът, не
разполага с възражение за нищожност на договора.
В тази връзка следва да бъдат съобразени и задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 2А от Тълкувателно решение № 1 от
07.03.2019 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2018 год., ОСТК, според които липса на съгласие
по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, като основание за нищожност на
застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не е
налице в хипотезата на неположен подпис от някоя от страните, поради което и правните
последици на тази вид недействителност няма да настъпят. Наистина формалното
отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с
императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установено с чл. 344, ал. 1 КТ
/респ. чл. 184, ал 1 КЗ – отм./, може да обективира и липсата на съгласие за
неговото сключване, но характерът на този договор на абсолютна търговска сделка
и разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ /респ. чл. 183, ал. 2 КЗ – отм./, дават
основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо правилото на чл.
293, ал. 4 ТЗ. Макар да се отнасят до действителността на застрахователния
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, при липсата
на положен подпис от някоя от страните, посочените разяснения на ВКС следва да
намерят приложение и в настоящия случай, доколкото договорът за имуществено
застраховане /“Каско“/ по правната си същност представлява абсолютна търговска
сделка, към която приложение намира посочената разпоредба от ТЗ.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински по смисъла на чл. 3, ал. 3
от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8, ал. 3 от закона, поради
което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме,
че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Столична община. Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на
които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на
последните по ремонта и поддържането на процесния път е довело и до
неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Канализационните шахти по улиците са част от
канализационния колектор, но по своето предназначение те са част от пътната
инфраструктура, доколкото осигуряват отвеждане на дъждовни и отпадъчни води с
цел използване и експлоатация на изградената пътна мрежа. В този смисъл те
попадат в обхвата на пътя, част от земното платно като конструктивен негов
елемент по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗП, като по своето същество
представляват пътно съоръжение по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗП, а
предпазните капаци на канализационните шахти се явяват пътна принадлежност – §
1, т. 4 от ДР на ЗП. Освен това съгласно чл. 191, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 19, ал.
1, т. 4 от Закона за водите, кметът на общината контролира изграждането,
поддържането и експлоатацията на водостопанските системи и съоръжения на
територията на общината. На основание § 7, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА общината е
собственик на мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на
канализационната система, които обслужват територията на съответната община,
поради което и тя, доколкото стопанисва пътя, трябва да ги поддържа в изправно
състояние, като незабавно сигнализира препятствията по него и ги отстранява във
възможно най-кратък срок – виж и чл. 167, ал. 1 ЗДвП. Следователно дори и по
отношение на конкретна канализационна шахта съответен ВиК оператор да е
отговарял за нейното поддържане в изправно състояние, Столична община, като
собственик на пътя, върху който се намира това съоръжение на техническата
инфраструктура, е била длъжна незабавно да сигнализира това препятствие по
пътното платно и да го отстрани в най-кратък срок, за да осигури нормален
достъп, проходимост и придвижване на превозните средства по него – ЗП предвижда
общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа общинските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
/собственикът на застрахованото МПС/ – Е.С.В., има
срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи,
че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им – чл. 208, ал. 3 КЗ
/отм./, а това обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по
съдебната автотехническа експертиза. Щом вещото лице
сочи, че детайлите на лек автомобил „Тойота Ярис“ са увредени
и се нуждаят от подмяна, то заплащането на стойността им е дължимо. Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно
меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се
извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява, че
стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени – с нови
части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 368.04 лв., а както вече бе
посочено по-горе, не се спори между страните, че разноските по определянето на
застрахователното обезщетение по процесната преписка по щета възлизат на 15 лв.
– виж чл. 213, ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./. Следователно релевираната главна
претенция се явява основателна до размера от 383.04 лв. и подлежи на уважаване,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
02.02.2019 год., постановено по гр.дело №61383/2018 год. по описа на СРС, ГО,
141 с-в, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/