Решение по дело №2663/2019 на Софийски градски съд

    Р Е Ш Е Н И Е

 

№

 

гр. София, 19.12.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV а въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                                                                                   ИВАН КИРИМОВ

 

при секретар Антоанета Луканова, като разгледа докладвано от младши съдия Киримов в. гр. д. № 2663/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 543405 от 23.11.2018 г. постановено по гр.д. № 33140/2018 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав е отхвърлен предявеният от В.С.В. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД срещу Г.С.И., за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в подадена тъжба, вх. № 32351/05.05.2015 г., от страна на ответника срещу ищеца пред СРС, по която било образувано н.ч.х.д. № 7009/2015 г. по описа на СРС, НО, 22 състав, което дело е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху главницата от 05.05.2015 г. до окончателното погасяване на задължението. С решението В.В. е осъден да заплати на процесуалния представител на ответника на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА сума в размер на 830 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

Срещу постановения първоинстанционен акт е постъпила бланкетна въззивна жалба с вх. № 5206553/ 14.12.2019 г. от В.В., чрез процесуалния му представител, в която се сочи единствено, че съдебният акт на СРС е неправилен, тъй като е постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон, като е посочено, че подробни съображения ще бъдат изложени допълнително. С молба с вх. 5010115/22.01.2019 г. е подадено допълнение към въззивната жалба, с развити съображения за неправилност на първоинстанционния акт.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор от ответника, чрез адв. Н.А., в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба и за недопустимост на подаденото допълнение към нея, поради подаването му след законоустановения двуседмичен срок. Моли се съдът да остави въззивната жалба без уважение, с потвърждаване на първоинстанцонното съдебно решение. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Както това е разяснено с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на Върховният касационен съд, въззивният съд се произнася по обосноваността на фактическите констатации и правилността на правните изводи само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци и ограничен от рамките на заявеното искане, освен когато се касае до приложението на императивна материално-правна норма или до хипотеза, при която съдът следи служебно за интереса на някоя от страните по делото.

Видно от депозираната бланкетна жалба, в срока за обжалване на първоинстанционното решение ищецът не е изложил пороците на постановения съдебен акт, като е посочил единствено, че същият е неправилен, тъй като е постановен при допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, без никакво изложение на доводи в тази насока.

 Съдът не е длъжен да указва на ищцовата страна да стори това, затова, защото законът не го изисква, аргумент от разпоредбата на чл. 262, ал. 1 ГПК, поради което не съществува и законово положение в ГПК въззивната жалба, като изцяло бланкетна, да е следвало да бъде оставена без движение до отстраняване на пороците в нея.

 С изтичане на срока за обжалване, се е преклудирала възможността да се сочат пороците на решението, затова дори да постъпят "допълнения" към жалбата – в устен или писмен вид, съдът не следва да обсъжда подобни, като несвоевременно постъпили, поради което не следва да бъдат разглеждани оплакванията изложени в допълнение към въззивната жалба от 22.01.2019 г., доколкото срокът по чл. 259, ал. 1 от ГПК е изтекъл на 18.12.2019 г.. Изводът на съда не се променя и от обстоятелството, че соченото „допълнение“ е депозирано, в предоставен на въззивника срок за отстраняване на нередовности на въззивната жалба, изразяващи се в незаплатена държавна такса, доколкото жалбоподателят след срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК не може да допълва въззивната си жалба в нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато те не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.

Предявеният пред първоинстанционния съд иск е с правна квалификация чл. 45 от ЗЗД.

 Доколкото въззивникът ищец иска отмяна на решението бланкетно, то въззивната проверка следва да се ограничи до посочените въпроси, за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно, при която служебна проверка се установи, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, тъй като обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно, предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната част не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, /такива не се и твърдят с жалбата/, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо.

 При постановяване на първоинстанционното съдебно решение не са нарушени императивни материалноправни норми. По делото е съставен доклад по реда на чл. 140 ГПК, като първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация съобразно фактическите твърдения в исковата молба и отговора и е разпределил доказателствена тежест за установяване на твърдените обстоятелства.  Във връзка с изготвения доклад страните не са изразили каквито и да било възражения, в резултат на което същият е стабилизиран като окончателен, с което съдът е предоставил равни възможности на страните за участие в исковото производство и е постановил съдебно решение по същество. За да се уважи искът по чл. 45 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже: извършено от ответника деяние, неговата противоправност, настъпила вреда – претърпени болки и страдания; пряка и непосредствена причинна връзка между противоправното поведение и настъпилите, в случая неимуществени вреди. По конкретното дело се претендират неимуществени вреди, претърпени от водено наказателно производство срещу ищеца, образувано по подадена от ответника тъжба и последвала оправдателна присъда от 29.11.2016 г. по н.ч.х.д. № 7009/2015 г. по описа на СРС, НО, 22 състав, потвърдена с решение № 705 от 20.06.2017 г. по в.н.ч.х.д. № 666/2017 г. на СГС, НО, 12 въззивен състав. Настоящата инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че с оглед установяване противоправност на поведението на ответника следва да се установи дали е налице злоупотреба с права, с оглед подадената от последния тъжба срещу ищеца, тъй като същия е съобразен с константната съдебна практика /в този смисъл Р. № 53/04.04.2018 г. по гр.д. № 1913/2017 г., III г.о. на ВКС; Р. № 758/11.02.2011 г. по гр.д. № 1243/2009 г., IV г.о. на ВКС; Р. № 245/05.11.2014 г. по гр.д. 1734/2014 г., III г.о. на ВКС. Противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право – подаване на тъжба - като установяване на недобросъвестността, съобразно разпоредбата на чл. 154 от ГПК е в тежест на ищеца. В случая, от ищеца, с исковата молба нито са наведени фактически твърдения за злоупотреба с права от страна на ответника, нито са представени доказателства в тази насока. Същевременно не следва да се обсъждат изложените в „допълнението“ към въззивната жалба твърдения на въззивника, че ответникът не бил добросъвестен при подаване на тъжбата си срещу В., тъй като същите не са своевременно заявени. По останалите въпроси въззивният съд се позовава на предоставената му от законодателя правна възможност, регламентирана за това с разпоредбата на чл. 272 ГПК.

При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на правния спор с правна възможност да претендира присъждането на деловодни разноски разполага въззиваемата страна. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на въззиваемия следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 830 лева.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

 

РЕШИ:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 543405 от 23.11.2018 г., постановено по гр. д. № 33140/2018 г. по описа на СРС, Г.О., 140-ти състав.

ОСЪЖДА В.С.В. ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на адв. Н.Д. А. – САК, л. а. № *******, с адрес: гр. София, ж.к. „**********“ № 48 сумата от 830 лева на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА, представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.                                                               Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от получаването му от страните.                                                                                                        Да се изпратят на страните преписи от решението.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.