РЕШЕНИЕ
№ 233
гр. К., 24.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Красимира Бл. Божакова
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20235320100561 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 21,
ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.
Ищецът - Д. Т. Б. твърди, че с „И.А.М.“ АД е сключила договор за
паричен заем № ***** от 03.10.2022г., а с „Ф.Б.“ ЕООД е сключила акцесорен
договор за предоставяне на гаранция № ***** от 03.10.2022г. Счита, че с
договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35.00% се
нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради
което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
1
законната лихва. При необезпечени заеми, възнаградителната лихва следва да
не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай
договорената между страните лихва в размер на 35% годишно надхвърляла
повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите
нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.
Твърди, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден
като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва,
респ. на клаузата за ГПР, която е съществен елемент на договорното
съдържание имала за юридическа последица изначална недействителност на
кредитната сделка. Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т.11 от ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан
действителния размер на Годишния процент на разходите (ГПР). Твърди, че
действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от
посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 40.20% е
заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е
довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на
клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 от ЗПК -
нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от
ЗПК.
Уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 от
ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1
2
и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 40.20% разходите,
които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата
- гарант.
Поради невключването на възнаграждението в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453Д0 е
прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се
в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер
на ГПР от 40.20% съставлявал невярна информация, която е заблудила
потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще
следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът
недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка
при планирани разходи в размер на 40.20% ГПР. На ищцата не е било
разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5
от ЗПК преди сключване на договора - какъв е размера на всички разходи, за
която тя следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за
него начин от условията на договора и поради незапознаването й с основните
характеристики на услугата, тя не е могла да разбере икономическите
последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички разходи,
които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.
Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски
формуляр за кредит в размер на 800 лв., с посочен лихвен процент от 35% и
ГПР 40.20%, с общ размер на всички плащания 877.37лв. Поради това, че
кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от
възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите
финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.
3
Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното
правоотношение.
Кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в
договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР.
Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските
сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл.
147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и
разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в
практиката на ВКС. Според Съда на ЕС, яснотата и разбираемостта не се
отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и
до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от
поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите
договорни клаузи. Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 40.42%,
поради което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е
внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е
бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици
от поетото от него задължение и по-конкретно какъв е действителния размер
на разходите, които ще направи.
На собствено основание намира, че е нищожен и сключения договор за
предоставяне на гаранция от 03.10.2022г. и уговорката за заплащане на
възнаграждение за гаранция не е породила правни последици, поради
следните съображения:
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за
кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В
този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
4
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им. Поради
изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. Възлагането на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на
търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и
търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако
кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен
общия фактически състав на чл. 143 от ЗЗП и с оглед на неизчерпателното
изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка,
тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и
непораждаща правни последици за потребителя.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи спрямо
„И.А.М.“ АД нищожността на договор за паричен заем № ***** от
03.10.2022г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за
задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит.
МОЛИ съда с решението си да прогласи спрямо „Ф.Б.“ ЕООД
5
нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на поръчителство №
***** от 03.10.2022г., доколкото същият е лишен от правно основание,
уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите
нрави и не е породил правни последици и на основание на обстоятелството,
че обезпечава нищожна кредитна сделка.
Ответното дружество - „И.А.М.“ АД, счита предявеният иск за
допустим, но изцяло неоснователен. Твърди, че уговореният лихвен процент
не представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на
главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на
паричния заем. Заемът е предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2
от Закона за кредитните институции, която отпуска заеми със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, т.е. възможностите й в тази насока са по-ограничени в сравнение с
банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на договора е бърз,
лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от този начин на
предоставяне на кредит имат своята цена в гражданския оборот, която е
фиксирана в договора и ищеца се е съгласил да я заплати при сключването
му. Поради това тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителна
лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите
нрави. Към момента на сключване на договора за кредит в действащото
законодателство е нямало ограничение на максималния размер на цената на
услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. От друга страна,
законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничава правото на
страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен
размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е наречено от законодателя с
термина „лихва“, а е определено като обезщетение за вреди от неточното
(забавено) изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение.
За разлика от лихвата, това вземане няма възнаградителен характер и не се
дължи на договорно, а на законно основание. Поради това следва да се
приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на
законната такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по взаимно
съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите
разполагат. В случая страните свободно са уговорили съдържанието на
договора за кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва има
6
за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя
не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина
законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база
на който може да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем
- отговаря на „добрите нрави“. Договорната лихва по своята същност
представлява „цена“ за ползване на парични средства за определен период от
време. Тази „цена“ се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,
риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулират цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би
имало при заблуждение относно цената на опредЕ. стока, но когато една цена
е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване
и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска да я
ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави” не
може да има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по
настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по - високи от нивата на
банковите кредити.
Ищецът е бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който
ясно е записан в договора, и той се е съгласил с него. Няма основание тук да
се счете, че е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при
положение, че няма предвидено нормативно ограничение за размер на
възнаградителната лихва. Такова има обаче единствено за годишния процент
на разходите, а видно от посоченото в Договор за паричен заем, ГПР не
надхвърля размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Доколкото при
формиране на ГПР се взема предвид размера на договорната лихва и тук ГПР
не надвишава допустимия размер, то не може да се приеме, че клаузата в
договора, определяща възнаградителната лихва е неравноправна и
противоречаща на добрите нрави. Счита посочената практика в подкрепа на
аргументите на ищеца за неактуална и моли да не бъде кредитирана.
Не счита, че договорът нарушава изискванията на чл. 11, ал.1, т. т.11 от
ЗПК, а и липсват нарочни оплаквания, защо ищецът счита че не са спазени
изискванията на разпоредбата. Годишният процент на разходите не е по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на
7
Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка
в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта (Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения),
с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК, а видно от текста на
договора в него са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин, с оглед на което е спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т.10 от
ЗПК. ГПР представлява възнаграждението на кредитора под формата на
договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Възнаграждението на Дружеството гарант не е част от заемното
правоотношение по Договора за заем. Същото е дължимо не към Заемодателя,
а за предоставена услуга от „Ф.Б.“ ЕООД, която е уговорено да възникне
задължение по нея, само при неизпълнение от страна на заемателя на
задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора
за заем.
По процесния договор за паричен заем, ГПР е фиксиран. Посочена е и
общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР е по
формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като няма законово
изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния
процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следва да се
тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до
промяна в ГПР. В конкретния случай договорът за кредит не съдържа
възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки
или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни
периоди от действие на договора, ГПР е изчислен на база първоначално
уговорения размер на лихвата. Т.е. в договора не е уговорена възможност за
промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни
допускания. Не би следвало да се кредитират твърденията на ищеца, че е
налице нарушение поради невключването на възнаграждението по
8
гаранционната сделка, дължимо по Договора за предоставяне на гаранция в
годишния процент на разходите на Договор за паричен заем. Договорът за
предоставяне на гаранция е едно второ, акцесорно облигационно
правоотношение и не би могло дължимата по него такса за възнаграждение на
гаранта да бъде включена в годишния процент на разходите по Договора за
паричен заем. Задължението по договора за предоставяне на гаранция не е
обвързано с договора за паричен заем. Това възнаграждение към „Ф.Б.“
ЕООД не представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се
дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не. Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10
предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за
кредит, към която дата на кредитора няма как да е известно дали заемателят
ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или
ще избере да не предоставя обезпечение. Ето защо несъществуващи към деня
на сключване на договора разходи и възнаграждения за гарант няма как да
бъдат включени в ГПР. Ако някакви хипотетични разходи, изначално биват
включвани в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на
заематели, които са изпълнили задължението си за предоставяне на
обезпечение, чрез предоставяне на поръчители, на които не са дължат
възнаграждения или да се обхванат възнагражденията на всяка банка в
страната, която предоставя услугата по издаване на банкова гаранция.
Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочва какви допускания са взети предвид
при изчисляване на ГПР, с оглед на което е налице пълна прозрачност по
отношение на въпросния коефициент. Освен това, възнаграждението е
уговорено като дължимо само при настъпване на визираното условие т.е. е
дължимо само ако потребителят прибегне до тази възможност - обезпечаване
на вземането чрез гарант, който предоставя гаранционни сделки, а не е
дължимо предварително, за да е известно към момента на сключване на
договора за заем. Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът
може още със сключването на договора за заем да предостави обезпечение,
може да го направи и в тридневен срок след това, т.е. потребителят, преди да
е обвързан от договора, има цялата необходима информация, за да вземе
решение дали да сключи договор за кредит при тези условия или не,
съответно дали разполага с възможност да осигури необходимото
обезпечение, както и кое от трите алтернативни обезпечения да предостави.
9
Съответно има достатъчно време още със сключването на договора да
предостави обезпечение, а ако прецени, че не може да осигури такова, изобщо
да не пристъпва към подписване на договора или да се откаже от него в
законоустановения 14-дневен срок. В този смисъл невярно е твърдението в
исковата молба, че длъжникът не бил информиран за икономическите
последици от поемането на задължението. Ищцовото дружество е поело риск
да отпусне необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
няма как към деня на сключване на договора да включи в ГПР разходи за
предоставяне на обезпечение, тъй като не е ясно дали ще има обезпечение.
Освен изложеното, включването на задължението за заплащане на
хипотетично възнаграждение и бъдещи несигурни разходи в калкулацията на
ГПР не само не би дало на потребителя реална информация за кредита, но би
го объркало и заблудило, тъй като, в случай че за него не се породи
задължение по Договора за предоставяне на гаранция, то изчисления въз
основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на
действителните условия по кредита. Процесният договор за кредит е
съобразен и с императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл.
11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм,
по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския
съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две
математически формули за изчислението на ГПР (т. 1 и т. 2 от Приложение
№1 към ЗПК), които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР.
Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 от ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в
смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19
от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейното
изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови
10
допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“
Приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания (чл. 19, т.5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви - „в“, „г“, „д“, „е“, „ж“, ,,з“, „и“, „к“, „л“, „м“
към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за всеки вид
потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени
видове креди, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с
неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж“ на
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при
сключване на договора, се налага се правят допускания за бъдещето, за да се
изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая (т.2б. „г“ от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно
разяснено в решение на СЕС С- 290/2019г. В настоящия случай е приложимо
единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на Приложение №1, а
именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил
сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора, което е посочено в чл. 2, т.
8 от договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи
лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и
подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не
са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове
потребителски кредити, какъвто настоящия не е. Смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която
ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е
изпълнено. С оглед на изложеното счита, че е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Твърденията за недействителност на договора за предоставяне на
гаранция намира за неоснователни. „Ф.Б.“ ЕООД е търговско дружество,
вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите
институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни
сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец, дружеството
следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка, с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем. С
оглед на изложеното следва да се преценяват приложимите към това
11
правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, с което да избегне неблагоприятни последици
(търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от
договора за заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е
потърсила услугите на дружеството гарант за изпълнение на задълженията му
по договора за паричен заем. Именно изпълнението на договорното
задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договор за заем е
породило сключването на договора за предоставяне на гаранция, а
дружеството гарант е сключило договора поради възможността да получи
възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това счита за
неоснователно твърдението, че договорът между ищцовата страна и „Ф.Б.“
ЕООД, в качеството й на втори ответник в настоящото производство е бил
лишен от правно основание.
По отношение на твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне
на гаранция противоречал и на добрите нрави, в исковата молба не е наведена
никаква конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явява
голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал.
Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи
на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в
случая - от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в
противоречие на добрите нрави са неоснователни и поради това, че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае,
с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставляват кръга на т.нар. волева автономия, която
се предоставя на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради
това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии там, където
12
обществените отношения не са уредени с императивни правни норми.
С оглед на изложеното, моли съда, да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от
страна на ищеца. Моля, в полза на „И.А.М.“ АД, да бъдат присъдени
сторените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК, в това число и разноски за процесуално представителство в размер на
360.00 лева. В случай че ищцовата страна претендира адвокатско
възнаграждение в по-голям размер от предвидения с Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
правим възражение за прекомерност и моли то да бъде намалено до
минимума съгласно посочената наредба.
Ответното дружество - „Ф.Б.“ ЕООД счита иска за допустим, но изцяло
неоснователен. Сочи, че дружество е вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно
в това си качество - на търговец, дружеството следва да получава съответно
възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка
(поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем. С
оглед на изложеното следва да се преценяват приложимите към това
правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД, с което да избегне
неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на
задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора
поради неизпълнението) е потърсила услугите на дружеството да издадена
гаранция за плащане за изпълнение на задълженията му по договор за
паричен заем.
Именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за
обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем е породило
сключването на договора за предоставяне на гаранция, а дружеството е
сключило договора поради възможността да получи възнаграждение за
предоставената услуга. С оглед на това счита за неоснователно твърдението,
че договорът между ищцовата страна и „Ф.Б.“ ЕООД е бил лишен от правно
13
основание.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в
противоречие на добрите нрави са неоснователни и поради това, че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае,
с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставляват кръга на т.нар. волева автономия, която
се предоставя на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради
това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии там, където
обществените отношения не са уредени с императивни правни норми. В този
смисъл процесния договор се явява действителен. Добрите нрави са морални
норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански и
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се
изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да
било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави
претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за
добри нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване и
доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца.
14
Такива доказателства не са ангажирани.
Не счита, че престациите са явно нееквивалентни, тъй като с договора
за предоставяне на гаранция са поели задължение, което изпълняват, съгласно
поетия ангажимент. Дружество, задължавайки се да отговаря солидарно с
цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга,
който е много над уговореното възнаграждение по договора), не получава
нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу
възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни в
срок задълженията към заемателя, последният ще ангажира отговорността на
гаранта. От своя страна гаранцията се простира върху всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по
събиране на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат
разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в
полза на гаранта, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер,
надвишаващ с много полученото възнаграждение. Дължимото им се
възнаграждението по договор за предоставяне на гаранция е определено след
извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за
несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора.
С предоставената гаранция, процесуално представляваното от „Ф.Б.“
ЕООД извършва възмездна услуга в полза на заемодателя. Видно е и от
договора за паричен заем и по-точно от чл. 4 от същия, заемодателят не е
поставил изискване към заемателят да обезпечи вземането по договора
единствено чрез сключване на договор с дружество-гарант, каквито
твърдения са наведени в исковата молба. Дори напротив, действайки
добросъвестно и отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности
на всеки заемател, заемодателят му е предоставил възможност да избере един
от три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако прецени да не
изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по
общия ред.
Сочи, че договора за предоставяне на гаранция е сключен само и
единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че
ще получат уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки
гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни
сделки. Не следва да се забравя, че предоставянето на гаранционни сделки е
15
от основният предмет на дружеството, поради което не може да си позволят
да ги извършват безвъзмездно. Никой търговец не може да предоставя стока
или услуга без да очаква приход, защото търговската дейност по дефиниция
се извършва, за да получи търговеца печалба.
Сочи, че в исковата молба ищецът претендира нищожност на договора
за предоставяне на гаранция, сключен между „Ф.Б.“ ЕООД и него, освен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, но и на основание чл. 143, ал. 2, т.19 от ЗЗП,
като сключен при неспазване на нормите на ЗПК чл. 11 с последица чл. 22 от
ЗПК. Следва да се има предвид, че в исковата молба не е наведена никаква
конкретна обосновка в тази връзка и твърденията на ищеца се явяват напълно
голословни и неподкрепени от аргументи или доказателствен материал.
Искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за предоставяне
на гаранция на основание чл. 143, ал.2, т.19 от ЗЗП във връзка с неспазване на
чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК е напълно неотносимо към процесния договор,
поради факта, че разпоредбата на чл. 11 от ЗПК и последиците от
неприлагането й са относими единствено и само за договори за
потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не е. В чл. 1-
4 от Закона за потребителския кредит ясно са посочени за кои лица се
прилага цитираният закон и по отношение на какви договори за кредит. В
тази връзка следва още веднъж да се уточни, че договорът за предоставяне на
поръчителство не се регулира от ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка всякакви
твърдения за нищожност на основание ЗПК са напълно ирелевантни.
С оглед на изложеното, моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от
страна на ищеца. Моли, в полза на „Ф.Б.“ ЕООД, да бъдат присъдени
сторените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК, в това число и разноски за процесуално представителство в размер на
360.00 лева. В случай че ищцовата страна претендира адвокатско
възнаграждение в по-голям размер от предвидения с Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, прави
възражение за прекомерност и моли то да бъде намалено до минимума
съгласно посочената наредба.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
16
От приложения по делото Договор за паричен заем № ***** от
03.10.2022г. се установява, че „И.А.М.“ АД е предоставило на ищеца сумата
от 800 лв., която следвало да бъде върната на 13 вноски, като срокът на заема
бил 26 седмици, а размерът на двуседмичната вноска възлиза на 67.49 лева.
Съгласно договора, фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35.00%,
годишният процент на разходите - 40.20 %. Лихвеният процент на ден
възлиза на 0.10%. Падежът на първата вноска е 20.10.2022г., а на последната -
06.04.2023г., като общата сума по кредита е посочена в размер на 877.37 лева.
Съгласно чл.4 от договора, заемателят следва в 3-дневен срок от
сключването му да осигури, едно от трите предвидени обезпечения: т.1 - две
физически лица - поръчители, отговарящи на условията, подробно описани в
договора; т.2 - банкова гаранция или т.3 - одобрено от заемодателя дружество
- гарант.
Кредиторът „И.А.М.“ АД е предложил обезпечение, предоставено от
гарант - „Ф.Б.“ ЕООД, което дружество било одобрено и лицензирано. В тази
връзка на 03.10.2022г. между длъжника и гаранта е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № *****, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД се
задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора и да гарантира
изпълнението на задълженията по Договора за кредит. Съгласно чл.3 от
договора за предоставяне на гаранция, длъжникът се е задължил да плати на
Гаранта възнаграждение в размер на 383.63 лева, платимо на разсрочени
вноски, 13 на брой, всяка от които в размер на 29.51 лева. От посочените дати
на дължимите вноски е видно, че същите са платими ведно с вноската по
кредита.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена.
Видно от заключението на вещото лице, по Договор за паричен заем № *****
от 03.10.2022г., по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК са включени следните
разходи в ГПР, разписан в договора в размер на 40.20% - главница,
възнаграждения дължими на посредниците за сключване на договора, преки и
косвени разходи. По зададените параметрина погасителния план,
двуседмичната погасителна вноска по Договор за паричен заем № ***** от
03.10.2022г. е с главница от 800 лева; срок на кредита в двуседмична: 26 (дата
на първата вноска – 26.10.2022г. и дата на последната вноска – 06.04.2023г.);
17
размер на двуседмична вноска: 97.00 лева, в която се включва – 67.49 лева за
главница, договорна лихва, както и възнаграждение за предоставена гаранция
в размер на 29.51 лева (общ размер на гаранцията е 383.63 лева); сума за
връщане в общ размер на 1261.00 лева; общо изплатено по кредита – 1621.00
лева; оскъпяване за срока на кредита – 57.63%; годишния лихвен процент
(ГЛП) е в размер на 193.60%, а на годишният процент на разходите (ГПР) –
569.19%.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
изводи от правна страна:
По иска за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №
***** от 03.10.2022г., сключен с първия ответник „И.А.М.“ АД, съдът
намира, че по делото няма спор между страните, че е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил сумата от 800.00 лева. Ответникът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Тя е изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
18
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест,
в посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
В случая съдът намира, че тона правило е нарушено, тъй като в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият
от 40.20%. Посочената годишна фиксирана лихва от 35.00% не е ясно как
точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този
начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере - какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от
40.20% и общата сума на плащанията от 877.37 лева, не съответстват на
действителните. Въведените изисквания в чл.4, т.1 и т.2 от договора за вида
обезпечение - банкова гаранция или поръчителство от две физически лица,
отговарящи на предвидените в договора условия и срока за представянето му
(тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Срокът е твърде кратък и за
потребителя се създава значително затруднение, както относно физически
лица - поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници, в т.ч. и
относно банковата гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима
обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се
изисква набавяне на документи, одобрение и пр. за всички договорени
условия е нужно технологично време и чуждо съдействие. На практика,
19
заемателят няма как да изпълни тези условия и не разполага с друг избор
освен да се възползва от предвиденото в чл.4, т.3 условие за обезпечаване на
кредита посредством договор за гаранция с определено от кредитодателя
дружество и възлагането в негова тежест да заплати възнаграждение в общ
размер на 383.63 лева, платимо разсрочено заедно с всяка вноска.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за
кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Възнаграждението за дружеството - гарант, води до скрито оскъпяване на
кредита. Включено по този начин към погасителните вноски, тази сума се
явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба
за заемодателя. Видно от данните по делото, в случая ГЛП възлиза на
193.60%, а на ГПР възлиза на 569.19%.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.
10 от нея води до неговата недействителност, съобразно разпоредбата на чл.
22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Ето защо и поради липса на част
от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът се явява
недействителен.
Следва да се има предвид и следното - посочването само с цифрово
изражение на ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради
20
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Съгласно трайната
съдебна практика, поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува
всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение
за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от
ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването
на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на чл. 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
Налага се извод, че тази клауза е неравноправна, защото е в нарушение
на принципа за добросъвестност, води до значителна неравнопоставеност
между договарящите страни относно правата и задълженията и е във вреда на
потребителя. Като такава е нищожна и поради противоречие със закона, а
именно поради директно нарушение на разпоредбите на ЗПК. При
възприетите изводи следва са приеме, че е налице едновременно
противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, а противоречието
със закона по правило винаги „поглъща“ накърняването на добрите нрави,
респ. специалното основание изключва общото (така Решение № 97 от
8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК).
И тъй като съдът не е обвързан от посочения от ищеца начин на
съединяване на исковете, когато те са за обявяване на нищожност на правна
сделка на няколко основания (в този смисъл мотивите на Решение №
527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г. на IV г. о. на ВКС), следва да разгледа
всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдения порок
според основанията по чл. 26 от ЗЗД. Но при установеното „противоречие със
21
закона“ позоваването на основание „накърняване на добрите нрави“,
изключва възможността съдът да се произнесе по него (Решение № 417 от
21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на ВКС, Гражданска колегия, III г. о.), в
който случай основанията, правният резултат от уважаването на иска на едно
от тях, изключва интереса от обявяване на нищожност на другите основания.
Или прогласената от съда нищожност на сделката в процесната част като
неравноправна, респ. противоречаща на закона, ще има идентични правни
последици, които законът свързва с обявяването на нищожността й като
противоречаща на добрите нрави. В този случай съдът не дължи произнасяне
по другите въведени в процеса основания за нищожност на договора за
кредит.
По иска за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на
гаранция (поръчителство) № ***** от 03.10.2022г., сключен чрез с втория
ответник „Ф.Б.“ ЕООД, съдът намира следното: Поръчителството е каузален
договор с основание кредиторът да бъде обезпечен и с основание на
поръчителя да обезпечи кредитора. Предметът на поръчителството е
идентичен с предмета на главния дълг, затова поръчителството има акцесорен
характер и е функция на друго, главно правоотношение. Съгласно
Тълкувателно решение №2 от 9.07.2019г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017г.,
ОСГТК: „Поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник
трябва да осъществи - и дължи това, което последният дължи /“каквото и
колкото дължи главният длъжник, това и толкова дължи и поръчителят “/ -
освен ако не е уговорено друго или друго следва от естеството на дължимата
престация. Отговорността му е акцесорна - в генетична и функционална
зависимост от главния дълг /обуславя се от съществуването и обема на
отговорността на главния длъжник/ - но и относително самостоятелна
/поръчителството може да бъде дадено при по-леки условия/“.
От изложеното е видно, че нищожността на договора за кредит води до
извод за нищожност и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция
(поръчителство) № ***** от 03.10.2022г., поради невъзможен предмет, т.е.
този иск също следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат направените по делото разноски, видно от списъка на разноски по чл.
22
80 от ГПК.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер, съобразно цената на исковете и Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 400.00 лева, дължими от „И.А.М.“ АД и 400.00 лева, дължими от
„Ф.Б.“ ЕООД за осъществено от адвокат Е. И. процесуално представителство.
Освен адвокатско възнаграждение в полза на ищеца, ответниците следва
да заплатят на последния разноските за държавна такса в размер на 100.00
лева и внесеният депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 150.00
лева, дължими поравно от двамата ответници или всеки от по 125.00 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН, на основание чл.26, ал.1, предл.1-во от
ЗЗД, Договор за паричен заем № ***** от 03.10.2022г., сключен между
„И.А.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С. ****,
ж.к. „Л.“ № 7, бул. „******, представлявано от управител С.К.К., като
заемодател и Д. Т. Б. от гр. К., бул. ****** с ЕГН **********, като
заемополучател, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.2, предл.1-во от
ЗЗД договор за предоставяне на гаранция № ***** от 03.10.2022г., сключен
между „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С. ****, ж.к. „Л.“ № 7, бул ******, като гарант и Д. Т. Б. от гр. К., бул. ******
с ЕГН **********, поради невъзможен предмет.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ****, ж.к. „Л.“ № 7, бул. „******, представлявано от
управител С.К.К. да заплати на АДВ. Е. Г. И., личен № ********** с адрес на
упражняване на дейността: гр. П., ул. „*****, адвокатско възнаграждение за
23
осъществено на ищеца - Д. Т. Б. от гр. К., бул. ****** с ЕГН **********
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 400.00 лева,
определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ****, ж.к. „Л.“ № 7, бул ****** да заплати на АДВ. Е. Г.
И., личен № ********** с адрес на упражняване на дейността: гр. П., ул.
„*****, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца - Д. Т. Б. от гр.
К., бул. ****** с ЕГН ********** безплатно процесуално представителство
по делото, в размер на 400.00 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ****, ж.к. „Л.“ № 7, бул. „******, представлявано от
управител С.К.К. да заплати на Д. Т. Б. от гр. К., бул. ****** с ЕГН
**********, сумата от общо 125.00 лева, представляваща разноски по делото
за заплатена държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ****, ж.к. „Л.“ № 7, бул ****** да заплати на Д. Т. Б. от гр.
К., бул. ****** с ЕГН **********, сумата от общо 125.00 лева,
представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса и
възнаграждение на вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
24