Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, …………….2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на деветнадесети юни
през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря ВАЛЕНТИНА
ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 6283 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника В.Х.А. срещу
Решение № 283575 от 01.12.2017 г. на СРС, I
ГО, 124 състав
по гр.д. № 20811 по описа на СРС за 2017 г., с което е признато за
установено по предявените искови претенции с правно основание по чл.422, ал.1
от ГПК вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответникът В.Х.А. дължи
на ищеца „Е.М.“ ЕООД сумата от 309.00
лева, представляваща дължима главница по договор за заем, сключен на
23.01.2013 г. със „ЗИ – М.“ АД, ведно със законната лихва от датата на
подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – от 21.12.2015 г. до окончателното
му изплащане, както и сумата от 192.51
лева, представляваща договорна лихва, дължима по договора за заем за
периода от 23.01.2013 г. до 10.09.2013 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК от 28.12.2015 г. по гр.д. № 79572/ 2015 г. по описа
на СРС, ГО, 124 състав.
С решението на основание
чл.78, ал.1 от ГПК ответникът А. е осъден да заплати на ищцовото дружество
сумата от 50.00 лева, представляваща сторените в производството разноски.
Във въззивната жалба на
ответника А. се релевират подробни съображения за недопустимост, неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение. Мотивират се
доводи, според които с исковата молба на ищеца „Е.М.“ ЕООД е обективирано
изявление, че претенцията за договорната лихва в размер на 192.51 лева не се
поддържа като такава, поради което производството по нея е следвало да бъде
прекратено. Произнасянето на първоинстанционният съд, уважавайки претенцията за
договорната лихва, е довело до недопустимо решение и то следвало в тази му част
да бъде обезсилено от въззивната инстанция. По отношение неправилността и
незаконосъобразността на обжалваното първоинстанционно решение се релевират
твърдения, че по делото липсвали доказателства, от които да може да се изведе
извод, че ответникът А. като длъжник е бил надлежно уведомен за извършената
цесия между ищеца „Е.М.“ ЕООД като цесионер и цедента „ЗИ-М.“ АД. В тази насока,
се считат за неправилни изводите на първоинстанционният съд, че по делото са
налице доказателства, изходящи от цедента „ЗИ – М.“ АД, а именно уведомление от
негова страна до длъжника А., с което последният да е надлежно уведомен за извършената
цесия. Твърди се, че в производството не се установявало наличие на правилно оформено
уведомление от страна на цедента „ЗИ – М.“ АД до длъжника А., а от представеното
такова е било видно, че то е подписано само от представител на цесионера „Е.М.“
ЕООД чрез адвокат П.В.. В тази връзка, уведомлението, приложено към исковата
молба, не е подписано от страна на цедента „ЗИ-М.“ АД чрез негов пълномощник,
като неговото връчване на ответника А. като длъжник по извършената цесия не
може да замести изискването уведомлението за цесията да се извърши именно от
стария кредитор – цедента. При тези съображения, се релевира искане за отмяна
на първоинстанционното решение и за постановяване друго, с което предявеният
иск за главницата от 309.00 лева да бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендират се разноски.
В законоустановеният срок
по чл.263, ал.1 от ГПК от ищеца „Е.М.“ ЕООД е постъпил отговор на въззивната
жалба. Развиват се доводи за правилност и законосъобразност на постановеното от
СРС решение и за неоснователност на въззивната жалба на ответника А..
Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, с обоснован
и доказан правен интерес, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол и е допустима, а разгледана
по същество - основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
От
фактическа страна, съдът намира, че със заповед от 28.12.2015 г. за изпълнение
на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по гр.д. № 79572 по описа за
2015 г. на СРС, ГО, 124 състав е разпоредено длъжникът В.Х.А. да заплати на
кредитора „ЕОСМ.“ ООД сумата от 309.00 лева,
представляваща дължима главница по договор за заем, сключен на 23.01.2013 г.
със „ЗИ – М.“ АД, ведно със законната лихва от датата на подаването на
заявлението по чл.410 от ГПК – от 21.12.2015 г. до окончателното му изплащане; сумата
от 192.51 лева, представляваща
договорна лихва, дължима по договора за заем за периода от 23.01.2013г. до
10.09.2013г., както и сторените в производството разноски в размер на 25.00
лева за държавна такса.
По делото е налице постъпило
в срока по чл.414, ал.2 от ГПК възражение от длъжника В.Х.А. за недължимост на
претендираните суми. След указания на съда от 02.03.2016 г. до кредитора „ЕОСМ.“
ООД, че може да предяви иск за вземанията си по реда на чл.422, ал.1 от ГПК,
които са предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, то в
срока по чл.415 от ГПК заявителят „ЕОСМ.“ ООД е предявил с исковата си молба от
15.04.2016 г. положителен установителен иск за признаване на дължимостта
единствено на претенцията си за сумата от 309.00
лева, представляваща дължима главница по договор за заем, сключен на
23.01.2013 г. със „ЗИ – М.“ АД, ведно със законната лихва от датата на
подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – от 21.12.2015 г. до окончателното
му изплащане. С исковата молба е обективирано изявление, че ищецът „ЕОСМ.“ ООД
не поддържа претенцията си за сумата от 192.51
лева, представляваща договорна лихва, дължима по договора за заем за
периода от 23.01.2013г. до 10.09.2013г. Поради тези съображения, ищцовото
дружество е заявило, че се отказва от възможността да иска установяването на
дължимостта на тази сума по исков ред. Т.е. тази искова претенция следва да се
счита за непредявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. При отчитане на тези
съображения и приемайки противно, обаче, е видно, че първоинстанционният съд, в
нарушение на диспозитивното начало, е постановил недопустимо решение в частта,
в която е приел, че е дължима сумата от 192.51
лева, представляваща договорна лихва, дължима по договора за заем за
периода от 23.01.2013г. до 10.09.2013г. В
тази насока е Решение
№ 2 от 4.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2968/2013 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ж.Д., постановено по реда на чл.290 от ГПК и др., според което когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало, съдът се е произнесъл по предмет,
за който не е бил сезиран или е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен
иск или предявен иск на непредявено основание.
По изложените съображения, обжалваният съдебен акт следва да бъде обезсилен в
частта, в която първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл по
претенцията за договорната лихва за сумата от 192.51 лева.
В останалата част –
решението е процесуално допустимо.
По съществото на спора:
Не се спори от страните и от
доказателствата по делото се установява, че на 23.03.2013 г. е бил сключен индивидуален договор за заем № 25734С
по силата, на който заемодателят „ЗИ – М.“ АД предоставял в заем на ответника В.Х.А.
сумата от 250.00 лева срещу задължението на заемополучателя да върне на
заемодателя предоставната сума в едномесечен срок от получаването й при една
погасителна вноска в размер на 309.00 лева, съгласно уговорен между страните
погасителен план.
Съгласно кредитно известие
от 23.01.2013 г. и на основание приетите без възражения от страните ССчЕ и
допълнителна ССчЕ, които съдът кредитира като обосновани, настоящата инстанция
приема за доказано, че предоставената сума в заем сума от 250.00 лева е била
усвоена от ответника А. по банковата му сметка в „П.И.Б.“ АД, на която бил
поименен титуляр.
Не се спори от страните и от
договор за цесия от 09.10.2013 г. се установява, че заемодателят по
индивидуалният договор за заем от 23.03.2013 г. „ЗИ М.“ АД в качеството си на
цедент е прехвърлил чрез възмездна цесия на цесионера „ЕОСМ.“ ООД на основание
чл.99 от ЗЗД свои парични вземания срещу трети лица, произтичащи от договори за
заеми, подробно описани в Приложение № 1 към договора за цесия. В представеното
Приложение № 1 под № 50 е отразено вземането към ответника А. за главница в
размер на 250.00 лева, ведно с конкретните размери на вземанията за лихви и
такси, съгласно индивидуалният договор за заем от 23.03.2013 г.
При отчитане на тези
обстоятелства и релевираното в отговора на исковата молба подробно мотивирано възражение
от страна на ответника В.Х.А., че извършената на 09.10.2013 г. цесия между
цедента „ЗИ М.“ АД и цесионера „ЕОСМ.“ ООД не му е била надлежно съобщена в
качеството му на длъжник от страна на цедента „ЗИ М.“ АД, то въззивният съд
следва да установи дали това е действително така и дали е спазена разпоредбата
на чл.99, ал.4 от ЗЗД. В разрешаването на този въпрос се състои възникналият
между страните правен спор.
Въззивната инстанция установява, че в
представеният договор за цесия от 09.10.2013 г. не се съдържа изрично уговорена
упълномощителна клауза, по силата на която да е видно, че в полза на цесионера „ЕОСМ.“
ООД (новия кредитор) е изрично учредена от цедента „ЗИ М.“ АД (стария кредитор)
представителна власт да уведомява длъжниците за извършената цесия от името на
цедента. Такава възможност, ако не се съдържа в самият договор за цесия, то
няма пречка същата да е обективирана в самостоятелно изрично пълномощно между
цесионера и цедента. Съществуващото в този смисъл пълномощно следва да е
представено по делото. На практика, обаче, в настоящия случай то липсва, респ.
не се доказва да е налице.
По делото се установява приложено
на л.12 уведомление по реда на чл.99, ал.4 от ЗЗД, от което е видно, че адвокат
П.В., действащ като пълномощник на цесионера „ЕОСМ.“ ООД, уведомява от името на
цедента „ЗИ-М.“ АД длъжника В.Х.А. за извършената цесия и за дължимите суми по
договора за заем от 23.03.2013 г. към цесионера (новия кредитор) с покана за доброволно
изпълнение на задълженията. Т.е. с посоченото уведомление цесионерът (новият
кредитор), действащ чрез своя пълномощник, уведомявал лично от своя страна от
името на цедента (стария кредитор) длъжника А. за извършената цесия. От
пълномощното на л.54 и пълномощното за преупълномощаване на л.56 от делото се
установява, обаче, че от страна на цесионера „ЕОСМ.“ ООД е била учредена
представителна власт по отношение на Адвокатско дружество „В. и партньори“ и
конкретно спрямо адвокат П.В. да уведомява всички длъжници по законоустановения
ред и съгласно одобрените образци към съответния договор за цесия между
съответният цедент и цесионера „ЕОСМ.“ АД. Т.е. цесионерът е имал свой собствен
пълномощник, но за самият цесионер не се доказва да е действал като пълномощник
на цедента с валидно пълномощно за представителна власт.
При тези съображения е
видно, че от страна цесионера „ЕОСМ.“ ООД, без да е бил надлежно упълномощен от
цедента „ЗИ – М.“ АД, е извършено уведомление по чл.99, ал.4 от ЗЗД спрямо
длъжника А.. Довеждането от страна на цесионера до знанието на ответника А. на
уведомлението до него като длъжник по цесията с връчването на преписа от
исковата молба и приложенията към нея не може да замести императивното
изискване на чл.99, ал.4 от ЗЗД уведомлението да бъде извършено от стария
кредитор „ЗИ – М.“ АД, именно с оглед изпълване на критериите на защита срещу
ненадлежно изпълнение – в тази насока е постановеното по чл.290 от ГПК Решение
№ 123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II ТО.
Въззивният съд споделя и съдебната практика, залегнала в Решение № 142-7 от
11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, според която правно релевантно за действието на
цесията е единствено съобщението до длъжника, извършена от цедента (стария
кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор) В
случай, че посоченото уведомление бе подписано от представител на цедента, при
което с връчването му на ответника като приложение към исковата молба, то
следва на основание чл.235, ал.3 от ГПК като новонастъпил факт от значение за
спорното материално право, съдът логично да съобрази това проявило се обстоятелство.
В настоящият случай, обаче, с оглед конкретиката на установените факти, е
видно, че уведомлението до длъжника А. изхожда от представител на цесионера,
без обаче, за последният да е налице валидно учредена представителна власт от
страна на цедента. От друга страна, ако такава представителна власт, в случай
че е била учредена, е съществувала към момента на нотификацията, то съдът при
изследваните материали и доказателства по делото не установява тя да е доказана
с прилагане на съответното пълномощно по между цедента и цесионера. До момента
на надлежното съобщаване на цесията на длъжника от предишния кредитор – цедент,
титуляр на вземанията по облигационното правоотношение от 23.01.2013 г. спрямо
това лице остава цедента.
С оглед изложеното, в
нарушение на материалният закон първоинстанционният съд неправилно е приел, че
в хода на производството се доказвал факта на уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД от страна на цедента „ЗИ М.“ АД към длъжника А. по договора за цесия от
09.10.2013 г.
При отчитане на тези
обстоятелства, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта на
уважената претенция за главницата от 309.00 лева, а предявеният иск по реда на
чл.422, ал.1 от ГПК вр. 240, ал.1 от ЗЗД за тази сума – да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора на основание
чл.78, ал.3 от ГПК на ответника А. се следват сторените в производството
разноски за адвокатско възнаграждение. Следва да бъде отчетено, че процесуалният
представител на ищеца „Е.М.“ ЕООД е релевирал своевременно пред
първоинстанционният съд на 07.11.2017 г. възражение за прекомерност на
адвокатските възнаграждения, претендирани от ответника А. за исковото и
заповедното производство. По делото е представен един договор за правна помощ
от 11.02.2016 г. за заповедното производството с уговорена сума за адвокатско
възнаграждение в размер на 800.00 лева с отбелязване в договора, че същата е
заплатена в брой. В тази част договора за правна помощ има характера на
разписка. Съдът намира, че възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищцовото дружество е основателно и уговорената сума от 800.00
лева за адвокатското възнаграждение следва да се намали до сумата от 150.00 лева на основание чл.7, ал.7 вр.
ал.2, т.1 от Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. По отношение на претенцията за разноски за адвокатско
възнаграждение за исковото производство страната претендира разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1000.00 лева с оглед представеният списък
на разноските. В материалите по делото, обаче, не фигурира договор за правна
помощ, с която да се доказва по надлежен начин, че уговорената сума от 1000.00
лева е била действително платена в брой или по банков път. Договор за правна
помощ не е представен обективно към отговора на исковата молба, въпреки описанието
за приложение в него, че се представя и до приключване на производството пред
първоинстанционният съд.
По разноските за въззивната инстанция е
представен от ответника А. банков документ за заплатена държавна такса в размер
на 50.00 лева и един договор за правна помощ от 09.01.2018 г. – л.16 за
въззивното производството с уговорена сума за адвокатско възнаграждение в
размер на 800.00 лева с отбелязване в договора, че същата е заплатена в брой. В
тази част договора за правна помощ има характера на разписка. Съдът намира, че
възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищцовото дружество от 19.06.2018 г. е основателно и
уговорената сума от 800.00 лева за адвокатското възнаграждение следва да се
намали до сумата от 300.00 лева на
основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Общият размер на разноските, дължим в полза на
ответника А. за въззивната инстанция възлиза на 350.00 лева.
С оглед цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА като НЕДОПУСТИМО Решение № 283575 от 01.12.2017 г. на СРС, I ГО,
124 състав по гр.д. № 20811 по описа на СРС за 2017 г., в частта, в която е признато за установено по предявената искова
претенция с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, че В.Х.А.
с ЕГН:********** дължи на ищеца „Е.М.“ ЕООД с ЕИК: ******** сумата от 192.51 лева, представляваща договорна
лихва, дължима по договор за заем от 23.01.2013 г. за периода от 23.01.2013 г.
до 10.09.2013 г., за което вземане е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК от 28.12.2015 г. по гр.д. № 79572/ 2015 г. по описа на СРС, ГО,
124 състав.
ОТМЕНЯ Решение № 283575 от 01.12.2017 г. на СРС, I ГО,
124 състав по гр.д. № 20811 по описа на СРС за 2017 г., в частта, в която е признато за установено по предявената искова
претенция с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, че В.Х.А.
с ЕГН:********** дължи на „Е.М.“ ЕООД с ЕИК: ******** сумата от 309.00 лева, представляваща дължима
главница по договор за заем, сключен на 23.01.2013 г. със „ЗИ – М.“ АД, ведно
със законната лихва от датата на подаването на заявлението по чл.410 от ГПК –
от 21.12.2015 г. до окончателното му изплащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 28.12.2015 г. по гр.д. № 79572/ 2015
г. по описа на СРС, ГО, 124 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Е.М.“ ЕООД с ЕИК: ******** срещу В.Х.А. с
ЕГН:********** положителен установителен иск с правно основание по чл.422, ал.1
от ГПК вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено, че В.Х.А. с ЕГН:********** дължи на „Е.М.“ ЕООД с ЕИК: ********
сумата от 309.00 лева,
представляваща дължима главница по договор за заем, сключен на 23.01.2013 г.
със „ЗИ – М.“ АД, ведно със законната лихва от датата на подаването на
заявлението по чл.410 от ГПК – от 21.12.2015 г. до окончателното му изплащане,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от
28.12.2015 г. по гр.д. № 79572/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 124 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД с ЕИК: ******** да заплати на В.Х.А. с ЕГН:**********
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 150.00
лева, представляваща сторените в заповедното производство разноски.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД с ЕИК: ******** да заплати на В.Х.А. с ЕГН:**********
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 350.00
лева, представляваща сторените във въззивната инстанция разноски.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.