Решение по дело №1037/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 84, ал. 3, вр. чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ).

Образувано е по жалба на Х. С. М. И. – [държава], против Решение № 10742/14.10.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет.

 

В жалбата се сочи, че оспореният административен акт е постановен в нарушение на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Изложените съображения, основаващи отказа, били незаконосъобразни, тъй като административният орган игнорирал факта, че причините жалбоподателят да напусне страната били свързани с наличието на заплаха за живота и сигурността му. Причините, поради които същият напуснал [държава], изложил добросъвестно пред административния орган и те били възприети правилно. Оспорващият се опасявал за своята сигурност вследствие на водещите се военни действия в неговия район. Решаващият орган се позовал на справки, изготвени от Дирекция „Международна дейност“, в които се съдържала информация за състоянието на сигурността в [държава], но след като анализирал информацията в същите, неправилно преценил, че спрямо оспорващия не били налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал, 1, т. 3 от ЗУБ. Въпреки, че през последните години международното внимание било изместено от въоръжения конфликт в [държава], същият безспорно продължавал. Макар и този въоръжен конфликт да се намирал в латентно състояние, не съществували гаранции, че военните действия няма да се възобновят и обстановката да се влоши. При завръщането на жалбоподателя в [държава] съществувала реална опасност да претърпи тежки посегателства като цивилно лице, поради наличието на безогледно насилие в района, където последно живял.

Решението било незаконосъобразно и поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с приложимия материален закон, по следните съображения:

В множество свои решения ЕСПЧ посочвал, че отправната точка при разглеждане на исканията за убежище/международна закрила следва да бъдат Женевската конвенция от 1951 г. и Протоколът към нея от 1967 г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификационната директива (2011/95/ЕС). Принципът „забрана за връщане“ (non-refoulement) бил главното основание на закрилата на бежанците. Квалификационната директива, преразгледана през 2011 г., въвела в правото на ЕС набор от общи стандарти за признаването на лицата за бежанци или като такива, нуждаещи се от международна закрила. Това включвало правата и задълженията, свързани с тази закрила, ключов елемент от които била забраната за връщане съгласно член 33 от Женевската конвенция от 1951 г. Чл. 18 от Хартата за основните права на ЕС гарантирала правото на убежище, което включвало зачитане на принципа „забрана за връщане“. В член 19 от хартата се посочвало, че никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която може да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В мотивите към хартата се заявявало, че чл. 19, ал. 2 инкорпорира съответната сложила се съдебна практика на ЕСПЧ относно приложението на чл. 3 от ЕКПЧ. По силата на чл. 2 и чл. 3 от ЕКПЧ, се налагала абсолютна забрана на всяко връщане на лице, което е изправено пред действителен риск от отнасяне, противоречащо на тези разпоредби. Тази защита била различна от защитата от преследване поради една от причините, посочени в Женевската конвенция от 1951 г. В практиката си ЕСПЧ приемал, че чл. 3 от ЕКПЧ включва една от основните ценности на демократичното общество и по категоричен начин забранява изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, колкото и нежелателно или опасно да било поведението на жертвата. По силата на чл. 3 държавата носела отговорност, когато било извършено експулсиране в случаи, при които са били представени съществени доводи, че засегнатото лице ще е изложено на реален риск от изтезание или друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание в държавата, в която е било върнато - делото Hirsi Jamaa and Others срещу Италия. Призната била и нуждата от закрила на лица, чиито основания за убежище са възникнали, когато те вече са се намирали в приемащата държава („бежанци sur place“). Чл. 5 от Квалификационната директива изрично включвала в обхвата си въпроса за тежки посегателства въз основа на събития, състояли се, след като жалбоподателят е напуснал своята държава на произход. Квалификационната директива уреждала и субсидиарна (допълнителна) закрила за лицата, които не могат да бъдат определени като бежанци, но които, ако бъдат върнати в своята държава на произход или в държавата на предишното си обичайно местопребиваване, ще бъдат изложени на сериозен риск от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция (чл. 15, буква „а”), изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (чл. 15, буква „б”) или тежки и лични заплахи срещу живота или личността като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на международен или вътрешен въоръжен конфликт (член 15, буква „в”). В тази връзка административният орган при постановяване на решението си не се съобразил с наличието на решение от 17 февруари 2009 на Съда на Европейския Съюз (голям състав) година по дело С-465/07 (Meki Elgafaji and Noor Elgafaji срещу Staatssecretaris van Justitie), по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква д) от същата директива. Административният орган приел, че ситуацията в [държава] се характеризира като вътрешен въоръжен конфликт, който е достигнал такова високо равнище на безогледно насилие, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако оспорващият, в качеството му на цивилно лице бъде върнат в [държава], ще претърпи посегателствата и заплахите по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, поради самото си присъствие на територията на страната. Предвид това органът неправилно приел, че при връщането на жалбоподателя в страната му на произход, животът му не би бил поставен в сериозна опасност, което било в противоречие с чл. 3 от ЕКПЧ и чл. 15, б. „в” от Квалификационната директива. Предвид фактите, касаещи липсата на сигурност за живота и личността на всеки [държава], оспорващият счита, че към настоящия момент липсват гаранции за предоставяне на вътрешна закрила, в която и да е друга част на страната, съгласно, дадените в чл. 8 от КД критерии. По така изложените в жалбата съображения се моли за отмяна на оспореното решение със законните последици от това.

 

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява. Назначеният му процесуален представител поддържа жалбата и моли за отмяна на обжалваното решение.

 

Ответникът – ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЕЖАНЦИТЕ при Министерски съвет, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание, заявява, че жалбата е неоснователна. Моли оспореното решение да бъде потвърдено.

Представителят на ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – ХАСКОВО счита жалбата за неоснователна, а оспореното решение - за правилно и законосъобразно.

Съдът, като обсъди доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С Молба вх.№ 271000-6003 от 10.07.2024 г. по описа на ОД на МВР – Хасково, Районно управление - Харманли жалбоподателят е поискал предоставяне на закрила в Република България. На основание чл. 58, ал. 4 от ЗУБ молбата е изпратена до Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), където е регистрирана с рег.№ УП-33445/11.07.2024 г. Желанието за закрила е потвърдено и с Молба вх. № 1674/11.07.2024 г. по описа на РПЦ – Харманли. Чужденецът е бил регистриран чрез попълване на Регистрационен лист рег. № УП-33445/11.07.2024 г., в който е вписан с имената Х. С. М. И., от мъжки пол, роден на [дата]. в [населено място], [държава], със същия постоянен адрес, [държава], *** по народност, религия - *** - ***, образование – ***, професия – ***, семейно положение - [семейно положение], без документи за самоличност. Личните данни на чужденеца са установени въз основа на подписана декларация по чл. 30, ал. 1, т. 3 от ЗУБ.

С Писмо рег. № УП-33445/15.07.2024 г. от Специализирана дирекция „М“ - ДАНС е изискано писмено становище по постъпилата от Х. С. М. И. молба за закрила. В писмо с рег. № М-12328/22.08.2024 г. (рег. № УП-33445/22.08.2024 г. в ДАБ при МС) на За Директор на Специализирана дирекция „М“ към Държавна агенция „Национална сигурност“ е посочено, че не се възразява да бъде предоставена закрила в Република България на лицето, в случай, че отговаря на условията по ЗУБ.

С жалбоподателя е проведено интервю на 09.08.2024 г., в което същият е потвърдил отбелязаното при попълването на регистрационния лист, и е заявил, че не е използвал други имена или псевдоними. Имал син, който живеел в България от три месеца – О. С. Х., на ** години, който се намирал в Пловдив и имал статут на пребиваване. Предстояло му да получи лична карта. Оспорващият напуснал [държава] нелегално на 1 юли 2024 г., преминавайки първо през Турция. На 10 юли 2024 г. влязъл нелегално в България, преминавайки през оградата със стълба, като част от група от девет души с трафикант. Вървели два-три дни през гората, след което достигнали до Харманли, където О. се предал на полицията. Същият бил [семейно положение] за Ф. М. А., [възраст] [държава] от 2001 г., като имали граждански брак. Семейството имало три деца: М., на ** години; О., на ** години, който вече бил в България, и дъщеря Л., на **12 години. Жена му и другите две деца останали в [държава], в [населено място], област И.. По време на престоя си в Турция О. не подал молба за международна закрила и нямал издадени документи от турските власти. В България също не бил подавал молба за закрила. Не бил арестуван или осъждан, нито в [държава], нито в друга държава. Нямал проблеми заради етническата си принадлежност или заради религията си. Нямал проблеми с официалните власти в [държава], не бил членувал в политически или религиозни организации и не принадлежал към религиозни секти. Напуснал [държава] заради войната. През 2015 г. в родния му [населено място] избухнали конфликти между *** армия, Свободната *** армия и ДАЕШ. През годините бил принуден да се мести от едно място на друго заради военните действия – първо в М., където останал две години, после в Д. А. и Ракка. Последно пребивавал в [населено място] в област И.. Според него, нямало сигурен район в [държава], затова решил да напусне страната, насочвайки се към България, която възприема като спокойна държава. Заявява, че не е пострадал физически, но счита, че завръщането му в [държава] не е възможно поради нестабилната ситуация и липсата на сигурност, която засягала и семейството му, останало там.

С Решение № 10742/14.10.2024 г. Председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет е отказал да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на жалбоподателя, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ. Решението е връчено на 18.10.2024 г. на чужденеца срещу подпис и при налично удостоверяване, че е запознат с текста на същото на език, който разбира, потвърдено с подписа на преводач. Жалбата срещу решението е депозирана на 21.10.2024 г.

 

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Подадена е срещу индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, подлежащ на съдебен контрол, от активно легитимирано лице - адресат на акта и засегнат неблагоприятно от него, съгласно чл. 152, ал. 1 от АПК и чл. 84, ал. 3 от ЗУБ, в указания 14-дневен срок.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореното в настоящото производство решение изхожда от компетентен орган – Председател на Държавна агенция за бежанците, който съобразно нормата на чл. 48, ал. 1, т. 1, предл. второ от ЗУБ има законоустановено правомощие да отказва международна закрила в Република България.

На второ място, производството за предоставяне на международна закрила е образувано с регистрирането на Х. С. М. И. като чужденец по подадена от него молба за международна закрила (чл. 68, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 4, ал. 2 от ЗУБ). Изискано е становище от Държавна агенция „Национална сигурност“, съгласно чл. 58, ал. 10 от ЗУБ. Становището на ДАНС е задължително за административния орган, който действа в условията на обвързана компетентност, в случаите, в които се възразява да бъде предоставена международна закрила за чужденец, който представлява заплаха за националната сигурност. Подобно възражение не е обективирано, като е посочено, че следва да бъде предоставена закрила в Република България на лицето Х. С. М. И., в случай че то отговаря на условията на ЗУБ. Следователно, при произнасяне по постъпилата молба административният орган изследва именно наличието на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, обективирано в оспорения акт.

В случая е проведено интервю, в хода на което се посочват от молителя факти и обстоятелства във връзка с подадената молба, като на същия е предоставена възможност да даде подробни обяснения. По време на интервюто, проведено в присъствието на интервюиращия орган и преводач (чл. 63а, ал. 6 от ЗУБ) и удостоверено с подписите на същите (чл. 63а, ал. 9 ЗУБ), е съставен протокол (чл. 63а, ал. 3 от ЗУБ), по отношение на който не са изразени възражения, като жалбоподателят се е подписал и под изявлението, че текстът е преведен на разбираем за него *** език и не са съществували комуникативни пречки, както и, че добре разбира смисъла на написаното и няма възражения по него (чл. 63а, ал. 9 от ЗУБ).

Интервюиращият орган обективно и безпристрастно е изготвил становище, представено на Председателя на ДАБ за вземане на решение (чл. 74, ал. 1 от ЗУБ). Молбата за предоставяне на международна закрила е разгледана от Председателя на ДАБ индивидуално, обективно и безпристрастно, извършена е преценка за предоставяне на статут на бежанец, разгледана е необходимостта от предоставяне на хуманитарен статут (чл. 73 от ЗУБ). Взето е решение, с което на жалбоподателя се отказват статут на бежанец и хуманитарен статут.

 

В този смисъл настоящата инстанция приема, че не са допуснати процесуални нарушения, от категорията на съществените, които да ограничават правото на защита на Х. С. М. И., и да са предпоставка за отмяна на оспорения административен акт, съгласно чл. 168, ал. 1, във връзка с чл. 146, т. 3 от АПК.

 

При извършване на преценка за законосъобразността на акта – издаден ли е той в съответствие с материалния закон и неговата цел, бе взето предвид следното:

От компетентния орган е извършена преценка на всички факти, сочени като осъществени от чужденеца, и писмените доказателства, представляващи административната преписка по издаване на акта, като е изследван въпросът следва ли да му бъде предоставен статут на бежанец.

Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Без значение е обстоятелството дали чужденецът принадлежи към тези раса, религия, националност, социална група, или изразява политическо мнение, които са в основата на преследването (чл. 8, ал. 2, изр. първо от ЗУБ). В конкретния случай Х. С. М. И. не е обосновал твърденията си за осъществено спрямо него преследване поради някоя от причините по чл. 8, ал. 1, във връзка с ал. 4 от ЗУБ. Не се констатира да са нарушени негови основни права или да е осъществена съвкупност от действия, които да доведат до нарушаване на основните му права, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Х. С. М. И. не заявява да е преследван поради етническата или религиозната си принадлежност в страната си по произход – [държава]. Същият не е бил и политически ангажиран, не е бил арестуван, нито осъждан. В този смисъл не може да се обуслови извод за осъществено спрямо молителя преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ или действия по преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ от някой от субектите по чл. 8, ал. 3 от ЗУБ, при това в държавата му по произход.

Липсват данни, че са настъпили събития, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход, или е извършена от него дейност след отпътуването му, които могат да обосноват опасения от преследване, особено ако се установи, че тази дейност представлява израз или продължение на убежденията или ориентацията, изразявани в държавата по произход по смисъла на чл. 8, ал. 6 от ЗУБ. Нещо повече, напуснал е [държава] само заради войната, където и в момента продължава да живеят съпругата му и две от трите му деца. Напускането на [държава], а впоследствие и на Турция, е напълно оправдана житейска ситуация, но то е обусловено от причини от личен характер, а не от такива, предпоставящи предоставяне на международна закрила.

Следва да се акцентира и върху изявленията на чужденеца, дадени пред интервюиращия орган, от които се обуславя извод, че доброволно, по собствено желание е напуснал [държава]. С оглед твърдението му, че няма намерение за завръщане в [държава], включително и доколкото лицето е преминало нелегално границата между България и Турция, се налага извод, че нежеланието му да се върне в държавата по произход не е обосновано от причини за основателно опасение от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 6 от ЗУБ.

Доколкото не се установява да е осъществено спрямо жалбоподателя преследване, то не се изследва дали закрила срещу него въобще може да бъде предоставена от държавата, партии или организации, включително международни организации, които контролират държавата или значителна част от нейната територия, съгласно чл. 8, ал. 7 от ЗУБ, въпреки наличието на данни по делото за контролирани от Турция и САЩ и контролирани от тях недържавни организирани въоръжени групи зони, маршрути на руски патрули, за оказваната от ВКБООН помощ. Доколкото не се установява да е осъществено спрямо жалбоподателя преследване, то не се изследва дали има част от държавата по произход, в която чужденецът да може сигурно и законно да пътува и да получи достъп, както и да се установи там по смисъла на чл. 8, ал. 8 от ЗУБ.

Правилно е формиран от административния орган извод, че искането на чужденеца за предоставяне на международна закрила (статут на бежанец) следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

 

От компетентния орган е извършена и преценка на всички факти, сочени като осъществени от молителя, и писмените доказателства, представляващи административна преписка по издаване на акта, относно въпроса следва ли да бъде предоставен хуманитарен статут.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: 1. смъртно наказание или екзекуция, или 2. изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, или 3. тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт.

Не се доказва в конкретния случай реална опасност от тежки посегателства спрямо Х. С. М. И. като изброените в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ.

Изрично е заявено от чужденеца, че същият не е бил арестуван или осъждан в страната си по произход (чл. 9, ал. 1, т. 1 от ЗУБ).

Не се установява да е бил подложен на посегателство (физическо или психическо) по смисъла на чл. 3 - „Забрана за изтезания“ от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (чл. 9, ал. 1, т. 2 от ЗУБ).

По отношение на жалбоподателя не са налице и материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, съгласно която норма хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като „тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт“. В тази връзка административният орган правилно е изследвал бежанската история на кандидата в светлината на Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на Европейския съюз по дело C-465/07, по тълкуването и прилагането на член 15, буква „в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква „д“ от същата директива. Съгласно посоченото решение, член 15, буква „в“ от Директивата, във връзка с член 2, буква „д“ от същата, трябва да се тълкува в смисъл, че: съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна, или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Понастоящем с член 40 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, Директива 2004/83/ЕО е отменена, но текстът на член 15 от последната е преповторен в текста на член 15 от Директива 2011/95/ЕС, поради което и тълкуването дадено с Решение от 17.02.2009г. по дело № С-465/2007г. на Съда на Европейския съюз е запазило своето значение.

Съдът намира, че посочените хипотези от Решението на Съда на Европейския съюз не са налице в случая, тъй като споделената пред орган на ДАБ информация за личното положение на жалбоподателя, както и останалите данни и доказателства, не водят до извод, че към настоящия момент на цялата територия на [държава] конфликтът достига до ниво, пораждащо сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещият закрила, върнат в тази страна, в конкретен регион, поради самия факт на присъствието си на територията се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността си.

Административният орган е извършил преценката си по прилагане на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ въз основа на обективираната в Справка вх. № ЦУ-1841/23.08.2024 г. и Справка вх. № ЦУ-1850/27.08.2024 г. (двете, издадени от Дирекция „Международна дейност“ при ДАБ), информация относно Сирийска арабска република. Предвид изложеното в тях е приел, че не може да се направи обоснован извод, че в момента е наличен вътрешен или международен въоръжен конфликт на цялата територия на [държава]. Посочил е, че макар и насилието като цяло да е на неприемливо високо ниво, то не генерира общ риск от тежки посегателства за живота и сигурността за всяко лице, независимо от самоличността му, единствено поради физическото му присъствие на тази територия. Мащабът и интензитетът на насилието не са такива, че всяко лице да е изправено пред реална опасност от убийство, нараняване или малтретиране. Според информацията в справките, насилието в страната не е изключително, жестоко и ширещо на цялата територия на [държава], което да излага на реална опасност гражданите от малтретиране. Конфликтите не са повсеместни и с интензивност, обосноваваща предоставяне на закрила по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. От друга страна, в случая не са налице лични обстоятелства, сочещи, че търсещият закрила може да стане специфична цел на такова насилие поради присъщите на положението му елементи, включително свързани с работата му, с ангажименти и/или подкрепа за въоръжени групировки или международни организации.

Съдът намира формираните от административния орган съображения за обосновани, тъй като са изцяло съобразени с изложената пред него бежанска история. Същата е правилно възприета и съпоставена с реалната обстановка в [държава] като цяло и с тази в провинцията, в която е роден и живял жалбоподателят, както и с личното положение на последния.

Видно от информацията в приложената по административната преписка Справка с вх.№ЦУ-1841/23.08.2024 г., на територията на [държава] е налице вътрешен въоръжен конфликт считано от 2011 г., но от 2020 г. насам конфликтът се намира в състояние на застой. Фронтовите линии остават относително стабилни и никоя от враждуващите страни не започва нова продължителна офанзива за превземане на територия. Конкретно се сочи, че фронтовите линии в [държава] към момента са повече или по-малко стабилизирани и фактически съществуват четири зони под контрола на различни участници в конфликта – зони под контрола на официалното сирийско правителство, зони под контрола на кюрдското самоуправление, зона под контрол на т.нар. „Правителство на сирийското спасение“ и зони под контрола на Турция и съюзническите й милиции. Сирийското правителство контролира над 60 % от общата територия на страната, вкл. центъра, средиземноморското крайбрежие, а всички големи градски зони, вкл. Д., Х., Х. и Х., са разположени в контролираната от правителството зона. Отразено е, че макар да съществува риск за сигурността, свързаното с конфликта насилие е спорадично, а и от 2012 г. е налице мълчаливо споразумение между сирийското правителство и кюрдската партия „Демократичен съюз“, което предоставя на последната известна степен на автономия в районите с кюрдско мнозинство, в североизточната част на страната, в замяна на което кюрдската партия не участва в конфликта. От справката се установява също, че последният останал анклав от първоначалната опозиция на правителството е в северозападната част на провинция И. на границата с Турция, където били разположени десетки предимно ислямистки групи.

От съдържанието на справките и от информацията от общодостъпни източници, става ясно, че дори и да се приеме, че е налице въоръжен конфликт в [държава], то същият явно не е повсеместен. Съответно не може да се счита, че със самото си присъствие в родния си край или в друго населено място, жалбоподателят ще бъде изложен на тежки заплахи срещу живота или личността му поради безогледно насилие, породено от въоръжения конфликт.

Не се установява да е налице реална опасност от тежки посегателства спрямо Х. С. М. И., следствие на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход (чл. 9, ал. 3 от ЗУБ).

Правилно е формиран от административния орган извод, че искането на чужденеца за предоставяне на международна закрила (хуманитарен статут) следва да бъде отхвърлено като неоснователно (чл. 75, ал. 1, т. 4 от ЗУБ).

Липсват предпоставки за предоставяне на статут по чл. 8, ал. 9 и чл. 9, ал. 6 от ЗУБ, а именно – член от неговото семейство да има предоставена международна закрила, нито с оглед разпределената доказателствена тежест се сочат доказателства от страна на жалбоподателя, въз основа на които да се опровергае горното твърдение.

Следва да се добави и, че Х. С. М. И. доброволно е напуснал [държава], за да се засели другаде, от желание за промяна и причини от личен характер, което го прави мигрант, а не бежанец, съгласно глава II, § 62 от Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец, издаден от службата на Върховния комисар на Организацията на обединените нации.

В конкретния случай с твърденията си молителят цели получаването на международна закрила по лични причини, а не поради наличието на някоя от предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ.

Този извод се подкрепя и от факта, че жалбоподателят не се яви в проведеното открито съдебно заседание, в което да изложи личната си бежанска история, да заяви и да представи доказателства, да формира доказателствени искания извън твърденията за наличието на война в [държава], с което да потвърди, че в действителност желае да му бъде предоставена в Република България поисканата международна закрила.

 

Мотивиран от горното, съдът приема, че оспореното решение е законосъобразно издаден административен акт, поради което и жалбата на Х. С. М. И. – гражданин на Сирия, против Решение № 10742/14.10.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

 

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Хасково

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. С. М. И. – гражданин на ***., против Решение № 10742/14.10.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Препис от решението да се изпрати на страните на основание чл. 138, ал. 3, във връзка с чл. 137 от АПК.