№ 8648
гр. София, 25.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕНИЦА Н. УРУМОВА
при участието на секретаря ИВАНКА Н. МОНЧЕВА СТОЙНЕВА
като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело №
20221110151732 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Предявен e иск от Г. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: адрес, чрез адвокат Б. З., срещу
„К.Й.“ ООД, ЕИК номер, със седалище и адрес на управление: адрес, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 111,26 лв., представляваща платена от ищеца сума
без основание по Договор за паричен заем № 743305/19.09.2022г., поради нищожност на
същия, ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 26.09.2022 г., до
окончателното плащане на дължимото.
Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че на 19.09.2022 г. ищецът сключил с ответника Договор
за заем № 743305, по силата на който получил сумата от 500.00 лв., като в чл. 6 от договора
било уговорено задължение за заемателя да предостави обезпечение, а в чл. 8 била
уговорена неустойка в размер на 308,52 лв., в случай на неизпълнение на посоченото
задължение. Твърди, че не предоставил обезпечение, поради което му била начислена
неустойка в цитирания размер, която заплатил изцяло. Излага твърдения, че договорът е
нищожен, тъй като не бил написан по ясен и разбилаем начин и с изискуемия шрифт.
Поддържа, че ГПР бил посочен като процент, без да е конкретизирано какви разходи се
включват в него, което противоречало на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от
ЗПК. Сочи, че действителният размер на ГПР е по-висок от посочения, тъй като към него не
били включени други уговорени такси и плащания, като така се нарушавал
заканоустановеният праг в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че в договора не бил посочен размерът
на договорната лихва. Счита, че уговорката за предоставяне на обезпечение съдържала
условия, които я правили невъзможна за изпълнение. Твърди, че уговорнета неустойка
противоречала на добрите нрави, защото нейното начисляване било неизбежно, доколкото
съответното задължение за предоставяне на обезпечение било практически неизпълнимо и
така се осигурявала сигурна допълнителна печалба за кредитора. Смята, че така
уговоренеата неустойка надхвърляла присъщите си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Сочи, че с посочената неустойка се заобикаляла забраната на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, тъй като кредиторът обезпечавал евентуалните вреди от забавено изпълнение
1
поради липса на обезпечение, макар да имал право да претендира единствено мораторна
лихва в този случай. Поддържа, че уговорената неустойка представлявала скрита печалба,
тъй като не обезпечавала изпълнението на задъжението по договора за кредит, а
изпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение, като се позовава
и на чл. 71 ЗЗД за последиците от непредоставяне на обезпечение. Твърди, че клаузата е
неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като предвидената
неустойка не била индивидуално уговорена и била необосновано висока, прехвърляйки
риска от неизпълнение на задължението на ответника за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. Според ищеца
уговорката за неустойка заобикаляла забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като размерът й не
бил включен към ГПР, като това от своя страна следвало да води до нищожност на целия
договор на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото се приравнявало на липса на
посочен ГПР. Ищцовата страна смята, че това представлява и заблуждаваща търговска
практика, която също следвало да доведе до неправноправност на съответната договорна
клауза. Ищецът излага твърдения, че и уговорената възнаградителна лихва била нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, тъй като с прибавянето на горепосочената неустойка
се надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми и двукратния –
за обезпечени, като на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК целият договор следвало
да се счита за нищожен. Посочва се, че имало разлика между посочената за връщане сума и
реално върнатата, както и че липсвала яснота за базата, върху която се определя ГЛП, което
правило договора неясен, в нарушение на чл. 147 ЗЗП. Излагат се твърдения за нищожност и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Ищецът счита, че е заплатил необосновано висока
възнаградителна лихва, тъй като е погасил заетата сума предсрочно. Навежда доводи, че е
сключил договора при крайна нужда и явно неизгодни условия, доколкото не е разполагал с
достатъчно средства за задоволяване на своите нужди и тези на семейството си и е бил
принуден да вземе заем от ответника, макар и при явна нееквивалентност на насрещните
престации. В условията на евентуалност твърди, че не целият договор, а само неустоечната
клауза е нищожна, поради нарушение на закона, добрите нрави и неравноправност при
горепосочените съображения. Предвид изложените аргументи за нищожност, ищецът счита,
че е заплатил на ответника неустойка в размер на 308,52 лв. без основание, поради което
претендира връщане на част от същата, а именно – сумата от 50 лв.
В срока за отговор, ответника по делото е депозирал такъв, с който оспорва иска.
Поддържа, че договорът е написан по ясен и разбираем начин и при спазване на
изискванията за формат и шрифт. Твърди, че са спазени разпоредбите на ЗПК, като е
посочен общият размер на заема, условията за усвояването му, лихвеният процент, ГПР,
дължимата обща сума от заемателя, както и информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата. Ищецът подписал и погасителен план, в който били посочени
размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Сочи, че
уговореният лихвен процент бил фиксиран за целия срок на договора. Излага твърдения, че
размерът на уговорената неустойка бил точно предварително определен и отговарял на
кредитния риск от непредоставянето на обезпечение, като заемателят бил запознат с тази
клауза и доброволно се е съгласил с нея в условията на свободно договаряне. Същата
отговаряла на обезпечителната, обезщетиетлна и санкционна функции, като била
основателно начислена, тъй като ищецът не изпълнил поетото задължение да предостави
обезпечение, с което поставял кредитора в риск да претърпи вреди при евентуално
неизпълнение. Ответникът поддържа, че клаузата за неустойка е индивидуално уговорена,
като е съобразена със зададените от кредитополучателя параметри на договора. Излага
доводи, че дори и клаузата за неустойка да е нищожна, това не пораждало нищожност на
целия договор. С тези аргументи моли искът да бъде отхвърлен.
Претендират се разноски.
2
В съдебно заседание ищеца не се явява и не се представлява. По делото е постъпило
писмено становище, с което поддържа предявения иск и моли съда да го уважи.
Ответника, редовно призован, не изпраща представител.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
От събраните по делото писмени доказателства се установява следното:
На 19.09.2022г. ищеца е сключил с ответника Договор за паричен заем № 743305, по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 500
лева, като е уговорен месечен лихвен процент от 3.400 % и годишен процент на разходите –
49,698 %. Крайната сума, която ищеца е следвало да върне е в размер на 579,48 лв. Срокът
на договора е 8 месеца. В чл. 6 от договора е предвидено договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант и с още едно от посочените обезпечения по избор на заемателя – ипотека
върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна
книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 е договорено, че в случай, че заемателят не
предостави договореното в чл. 6 от договора в 3-дневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговоря на съответните условия, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 308,52 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно
посочен в Приложение към договора. Видно от погасителния план плащането на
неустойката по чл. 8 от договора при липса на обезпечение е разсрочено на 8 бр. вноски, в
размер от по 111.71 лв. месечно.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че ищеца е изплатил на ответника по Договор за паричен заем №
743305/19.09.2022г. сума в размер на 643,38 лв., с която са погасени по същия договор 500
лв. главница, 32,12 лв. договорна лихва и 111,26 лв. неустойка.
При така установеното съда направи следните правни изводи:
Предявеният в настоящето производство иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД.
Претенцията по чл. 55, ал.1 ЗЗД, предявена от ищеца, почива на твърденията за липса
на основание за извършено от него плащане, в резултат от което ответникът е получил суми,
които не му се следват. Елементите на неоснователното обогатяване по смисъла на закона са
липса на основание, обедняване на едно лице, обогатяване на друго лице и
причинноследствена връзка между обедняването и обогатяването, които в настоящия случай
са налице.
Ответното дружество "К.Й." ЕООД е небанкова финансова институция, по смисъла
на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това обстоятелство
определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. По отношение на
породеното между страните облигационно отношение намират приложение разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, доколкото същото е такова по смисъла на чл. 9 ЗПК, както
и чл. 143 - 148 ЗЗП.
Ищцата има качеството на "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, като чл. 24
ЗПК препраща към чл. 143, ал. 1 ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като за неравноправни клаузи в
договорите съдът следи служебно.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. Чл. 146, ал. 2 ЗЗП сочи, че клаузите по сключените
договори не са индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от доставчика,
3
поради което потребителят не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален
или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните
средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от
обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в
тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на
отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в
горепосочения размер, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите при
4
сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът
установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите на
договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази
на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния разход
по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. По така изложените правни съображения съдът намира, че при
сключване на кредита не е било допуснато соченото от ищеца нарушение на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ
основен лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по договора за
кредит, увеличен с 10 процентни пункта, намира че определеният размер на годишния
процент на разходите е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, според настоящия съдебен състав, съдът намира, че не е налице
соченото от ищеца основание за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит по чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Налице са и останалите, установени в закона изисквания за необходимо съдържание
на договора за потребителски кредит - изготвен е погасителен план, съдържащ информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се откаже от кредита в определен
срок.
В клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това
задължение, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 1/15.07.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3.
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между
5
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Следва да се посочи, че освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на
неустойката може да се придаде и санкционна функция. В случая неустойката е уговорена с
оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, близък до
този на главницата, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй
като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора,
извън установения годишен процент на разходите Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. Предвид
това съдът намира, че клаузата за неустойка по чл. 8 от договора за кредит, е нищожна.
Според заключеното на вещото лице ищеца е заплатил сумата от 111,26 лв. неустойка
по договора за кредит. С оглед на това и предвид гореизложеното, съдът приема, че иска по
чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД се явява основателен, тъй като ищецът доказа наличието на
имуществено разместване между страните, включително, че не е бил налице годен
юридически факт за възникване на правото на парично вземане на ответника за сумата от
111,26 лв. Ищецът е престирал без основание, поради което платеното от него подлежи на
връщане. С оглед на това, съдът намира, че ищецът е доказал по делото всички
предпоставки от фактическия състав на предявения иск по чл. 55 ЗЗД, поради което същият
се явява основателен и доказани в пълния размер.
По разноските:
Предвид изхода на спора, само ищеца има право на разноски, каквото искане е
направил и пълномощникът му. С оглед на това и съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК, ответника
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 800
лв., от които 50 лв. за заплатена ДТ, 350 лв. за адвокатско възнаграждение и 400 лв. за
депозит за вещо лице. Следва да бъде оставено без уважение искането за присъждане на
разноски на ответника.
Водим от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК номер, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати на Г. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: адрес, сумата от 111,26 лв. (сто и
единадесет лева и 26 стотинки), представляваща платена без основание сума по Договор за
паричен заем № 743305/19.09.2022г., ведно със законната лихва върху сумата , считано от
датата на подаване на исковата молба- 26.09.2022 г. до окончателното плащане на
дължимото.
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК номер, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати на Г. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: адрес, сумата от 800,00 лв. (осемстотин
лева), представляваща направени по делото разноски.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника „К.Й.“ ООД, да бъде осъден
ищеца Г. А. Д., да му заплати направените по делото разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7