Р Е Ш Е Н И Е
№ 3270
гр.
Пловдив, 02.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V гр. състав, в публично съдебно заседание на осми
юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 20513 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на
искова молба от „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Витоша, ж.к. Малинова Долина, ул. „Рачо Петков – Казанджията“
№ 4-6 против Б.Т.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 415 ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 240 и
чл.86 от ЗЗД и чл.9 от ЗПК за признаване
на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 1000,00 лв. - главница, дължима по Договор за отпускане на потребителски кредит № ............... от
02.12.2014 г., сключен с ..............., задълженията по който са били погасени
от поръчителя ..............., съгласно Договор за поръчителство от 08.12.2014 г.,
който от своя страна ги е прехвърлил с Договор за цесия от 22.12.2015 г. на „ЕОС
Матрикс“ ЕООД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 04.10.2018 г., сумата
от 224,00 лв. – договорна лихва за периода
от 10.02.2015 г. до 22.12.2015 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15771по описа за 2018 г. на РС-
Пловдив, І-ви бр. с-в.
Сумата в размер от 546 лв. – договорно възнаграждение за поръчителство,
за която е издадена заповед за изпълнение, не е предявена за установяване в настоящото
производство. Доколкото обаче още с исковата молба претенцията не е заявена, то
не е налице оттегляне на искова претенция и
компетентен да се произнесе е заповедният съд.
Сочи се, че на 02.12.2014 г. в гр. Пловдив между ...............,
.............., в качеството му на кредитор, и Б.Т.Д., ЕГН: **********, в качеството
на кредитополучател, бил сключен Договор за отпускане на потребителски кредит № .............., по силата
на който ............... предоставил на кредитополучателя в деня на сключване на
договора заем общо в размер на 1000,00 лв., с включено към договора задължение за
заплащане на възнаграждение за осигурено поръчителство. Съгласно договора ответникът
получавал сумата по кредита в пълен размер. С Договор за поръчителство от
12.08.2014 г., сключен между .............., ............... и Б.Т.Д., поръчителят
............... поел задължение да отговаря солидарно за всички задължения на длъжника
по договора за потребителски кредит срещу възнаграждение. Твърди се, че кредитополучателят
се задължил да погаси предоставената в кредит
сума, ведно с начислените лихви и договореното възнаграждение за обезпечение /поръчителство/
по погасителен план чрез 12 месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 177,00 лв.
Всяка погасителна вноска включвала част от главницата, лихвата и част от задължението
за възнаграждението за поръчителство. Първата погасителна вноска била дължима считано
от 02.12.2014 г., а последната била с падеж 01.12.2015 г. Сочи се, че поради неплащане на месечните погасителни
вноски по договора за потребителски кредит от страна на кредитополучателя ...............,
като солидарно задължено лице, изпълнило паричното задължение, въз основа на което
се суброгирало в правата на ............... и придобило качеството кредитор по Договора
за поръчителство. На основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 22.12.2015 г. и приложенията към него между ..............., ..............
и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК: ********* задължението
на Б.Т.Д., произтичащо от горепосочения договор за потребителски кредит и договор
за поръчителство, било изкупено от ищеца. Длъжникът бил уведомен за цесията от цесионера,
въз основа на изрично упълномощаване от страна на цедента. Тъй като ответникът не
изплатил задълженията си договора за кредит
и поръчителство, ищецът подал заявление по
чл.410 от ГПК на 04.10.2018 г. срещу ответника, по което било образувано частно гр. дело № 15771/2018 г. по описа на РС
- Пловдив, по което била издадена заповед за парично изпълнение, но тъй като длъжникът
подал възражение срещу издадената заповед, се предявявал настоящият установителен
иск за съществуване на вземането. Моли същият
да бъде уважен. Претендират се и разноските в заповедното и настоящото производство.
В законоустановения срок по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал
писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Прави се възражение срещу дължимостта на посочените
в исковата молба суми. Оспорва се обстоятелството, че било налице плащане от страна
на ................ Твърди се, че не било налице уведомление от страна на ...............,
респ. от страна на ищеца, на основание чл.143, ал.1 от ЗЗД , че ще изпълни към ...............,
поради което се считало, че ответникът не отговарял спрямо ..............., респ.
„ЕОС Матрикс“ ЕООД. Твърди се, че в процесния случай от представените писмени доказателства
не се установявало, че ответникът бил надлежно уведомен за извършеното плащане,
а също и, че не били налице предпоставки в договора за фингирано връчване. Счита
се, че не било налице редовно връчване, респ. уведомяване от страна на ...............,
респ. от ищеца, че на основание чл.143, ал.3 от ЗЗД ще изпълни към ...............,
тъй като уведомлението не било достигнало до ответника, а последният не бил сменял
посочения в договора за кредит адрес. Оспорва се обстоятелството, че изпратената
пратка от страна на ищеца съдържала уведомление за направеното от поръчителя плащане
към ..............., тъй като от приложената товарителница не можело да се установи,
че пратката била с посоченото съдържание.
Твърди се, че в клаузите на процесния договор липсвало изрично приравняване
на опита за доставяне на кореспонденция на фактическото му получаване. Сочи се,
че при липсата на ясно разписани в договора правила относно предпоставките, при
които кредиторът можел да счита, че опитът му за връчване представлявал полагане
на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на неуспешния опит за връчване
с конкретни последици за получаващата страна, се считало, че договорната клауза
не предвиждала фингирано връчване на съобщения. Посочва се практика на ВКС във връзка
с избрания от кредитора ред за връчване на съобщението – чрез пощенска пратка, съгласно
която в чл.5, ал.3 на Общите правила във вр. с чл.36, ал.2 от Закона за пощенските
услуги били разписани действията, които следвало да извършват пощенските служители,
когато препоръчаната пощенска пратка не била предадена при посещение на адреса.
Пощенският оператор удотоверявал, че пратката не била доставена на адреса и същата
била върната на подателя. Твърди се, че Общите правила и чл.36, ал.2 от ЗПУ не въвеждали
фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията
на пощенския оператор по чл.5, ал.3, пратката да се счита за доставена на получателя. Посочва се, че при доставяне на пощенските пратки
не се прилагали разпоредбите на ГПК, поради което макар и изпратени по адреса на
ответника, нямало основание писмата да се считат за редовно връчени. Сочи се, че
действително на 02.12.2014 г. ответникът сключил с дружеството ............... договор за кредит,
по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на
1000,00 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 39,06%, ГПР – 46,94% и срок за
погасяване на заема: 12 месеца, с размер на погасителна вноска 102,00 лв. Посочва
се, че съгласно т.2 от договора, договорът за заем следвало да бъде опезпечен, като
в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в
т.2 от договора, ............... сключвало договор за поръчителство с дружество
поръчител и кредитополучателят дължал възнаграждение в размер на 900,00 лв., която
следвало да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Ответникът усвоил
изцяло заемния ресурс, но не дължал плащания за лихва и възнаграждение за поръчителство,
тъй като договорът за кредит бил нищожен. Твърди се, че посоченият в договора лихвен
процент в размер на 39,06% не отговарял на действително приложения лихвен процент,
тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Сочи
се, че поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР, но същият
не бил обявен на потребителя и не бил посочен в т.6 от договора в действителния
му размер в нарушение на изискванията на чл.5 и на чл.11, т.10 от ЗПК. Счита се,
че с договорения лихвен процент в размер на 39,06%, към който се кумулирало вземането,
представляващо скрита печалба, визирана в т.3 от договора за възнаграждение за поръчителство,
се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията
на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността,
което водело до нищожност на договорното съглашение. Посочва се съдебна практика,
според която се приемало, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен
критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера на законната лихва,
без обаче тя да се приемала като максимален размер. Трайно било прието, че противоречаща
на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва. Твърди се, че в настоящия случай договорената лихва между страните надхвърляла
повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави на
основание на това, че не отговаряла на действителните договорни параметри, доколкото
към нея се кумулирала уговорената в т.3 неустойка. Реално прилаганата договорна
лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите
нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността, поради което клаузите, въз
основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно, били нищожни. Твърди се,
че поради факта, че нищожните уговорки не произвеждали действие, следвало да се
приеме, че лихва не била уговорена между страните по договора и такова задължение
не било възникнало за ответника. Посочва се, че през 2014 г. била въведена закрилна
норма с нови три алинеи на чл.19 от ЗПК, като били обявени за нищожни уговорки за
размер на разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва, с което се целяло
постигане на справедлив баланс между интересите на кредитодателите и кредитополучателите.
Осъществявала се защита на потребителите на „бързи“ небанкови кредити, изолирани
от банковите услуги поради ниска кредитоспособност. Твърди се, че се целяло да се
преустанови злоупотребата с договорната свобода, при която икономически по-силният
участник в оборота налагал на по-слабия си клиент условия, при които да реализира
необосновано висок приход чрез добавяне на неясни по вид разходи. Счита се, че,
за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за
кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят. След създаването на
предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на непосилни за
потребителите изиксвания, кредитодателите включили в договорите за потребителски
кредити санкции, изразяващи се в заплащането на неустойки или заплащането на такси
за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които обезпечавали задълженията
на потребителите. По този начин небанковите финансови институции си осигурявали
допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна
лихва, като същевременно преодолявали законовото изискване за таван на лихвените
нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Сочи се, че преценката за
действителността на клауза за неустойката и нейния размер следвало да се извършва
с оглед на претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени
в т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09 г., в което било дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от
нейните функции, както и от принципа за справедливост. Твърди се, че неустойката
за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на
банкова гаранция било загубило присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото
чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици
за кредитора. Сочи се, че предвидената неустойка/възнаграждение в размер на
900,00 лв. била загубила присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото
тя била близо 100% от заетата сума в размер на 1000,00 лв., като по никакъв начин
не кореспондирала на последиците от неизпълнението. Посочва се, че в конкретния случай били предвидени
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не можел да изпълни договорното
си задължение: за кредит от 1000,00 лв. и обща сума за плащане 1224,00 лв., заемателят
се задължил да осигури поръчителство само на физически лица, които трябвало да отговарят
на конкретно определени изисквания. По този начин недобросъвестно и в ущърб на потребителя
небанковата институция била поставила неизпълними изисквания, за да обосновяла получаването
на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.19, ал.4 от ЗПК. Отново
се въвеждат твърдения , че неустойката била договорена в нарушение на изискванията
на добросъвестността и била излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Твърди
се, че било явно, че кредитодателят не търсел обезпечение, тък като бил поставил
ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на на поръчители – едва
три дни лед сключване на договора. Посочва се, че поставянето на изискването за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана
в ЗПК, доколкото от чл.8, пар.1, съображение 28 ставало ясно, че преди сключването
на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя. Твърди се, че в този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи
неустойка при неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на Директивата,
защото на практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водело до увеличаване на размера на задълженията. Твърди се,
че неустойката по спорния договор имала санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска
с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаряло на изисквания,
създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречало на принципа на
добросъвестността, тъй като целяло да създаде предпоставки за начисляването на неустойката.
Сочи се, че по изложените съображения неустойката била излязла в разрез с добросъвестността
извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. Твърди се, че по същество
тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатявала
неоснователно. Договорена при тези условия тя представлявала допълнителна облага-печалба
към възнаградителната лихва, без обаче тя да била обявена на потребителя по този
начин по реда на чл.5 от ЗПК и без да била включена в договорното съдържание като
договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Посочва се съдържанието
на разпоредбата на чл.5 от ЗПК, като информацията, съдържаща се в нея следвало да
бъде предоставена на потребителя във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2. Твърди
се, че в случая не било извършено отнапред разясняване на потребителя на клаузите
във връзка с крайните задължения по договора. Сочи се, че заемателят не бил запознат
с действителния размер на ГПР. Твърди се, че от една страна неустойката била включена
като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същата била предвидена
в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима
с предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19,
ал.4 ЗПК при определяне на ГПР – неустойката представлявала близо 100% от заетата
сума. Посочва се съдържанието на пар.1, т.1 от ДП на ЗПК, в което се описвало подробно
всичко, което се включва в понятието „общ разход по кредита за потребителя“. Твърди
се, че макар да била предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата
по визираната т.3 от договора, представлявала
предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя
съобразно изискванията на чл.5 от ЗПК. Същата била в противоречие с обявеното в
чл.2, т.7 от договора, в която изрично било предвидено, че общият размер на всички
плащания възлизал на сумата от 1224,00 лв. Твърди се, че посочената в договора обща
сума в размер на 1224, 00 лв. била подвеждаща за потребителя и същият не бил могъл
да прецени действителния размер на задължението си и последиците от забавата си. Счита се, че клаузата на т.3 от договора противоречала
на добрите търговски практики, доколкото илюстрирала директно уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя, като задължавала последния при неизпълнение на задълженията му да
заплатял необосновано високо обезщетение или неустойка. Такава разпоредба била в
пряко противоречие и с добрите нрави, поради което била нищожна на основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД. Твърди се, че поради невключването на неустойката в посочения в договора
размер на ГПР, последният не съоветствал на действително прилагания от кредитора
в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания,
увеличен със скрития добавък от неустойката. Счита се, че посочването в кредитния
договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,
т.1 от ЗЗП. Цитира се съдебна практика, в която било посочено, че нищожността на
неравноправна клауза в договор, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на
кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Навеждат се твърдения, че не било изпълнено и изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК в договорът да се посочвал лихвеният процент по кредита, тъй като потребителят
бил заблуден относно действителния му размер.
Посочва се, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията
на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит, като недействителен,
не пораждал права и задължения за страните
по договора. Сочи се, че по силата на чл.23 от ЗПК в този случай потребителят дължал
само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита,
поради което ответникът нямал правно основание да претендира исковите суми, тъй
като следвало в ГПР и във ФЛП да било посочено
вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от
компонентите на ГПР. Посочва се, че нормите, регламентиращи потребителската защита,
имали характера на императивни и специални такива, а специалните основания за недействителност
на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК били въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора
за предоставяне на финансови услуги. Сочи се, че сгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД било
възможно договор да бъде частично недействителен, като нищожността на отделни части
от договора можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не би
могла да се замести по право от повелителни правила на закона или ако не можело
да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Твърди
се ,че на плоскостта на процесния казус нищожните клаузи на договора относно определянето
на процента на възнаградителната лихва не било възможно да се заместят по право
от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не бил въвел императивни
размери на цените на кредитите, а също и че с оглед на задължителното тълкуване
на редица преюдициални заключения на Съда на ЕС националните съдилища не били овластени
да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи. Договорът следвало
да продължи да действа без друго изменение, освен произтичащото от премахването
на неравноправните клаузи. Твърди се, че била неприложима и втората хипотеза на
чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могъл да се
сключи без недействителната му част, тъй като той нормативно бил уреден като възмезден
и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.
Сочи се, че поради този факт се формирал изводът, че недействителността на уговорката
относно договорната лихва водела до нищожността на целия договор. Посочва се, че съгласно чл.22 от ЗПК – при неспазване
на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.7-12 и 20 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, сред които било точното определяне
на възнаградителната лихва – чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се явявал изцяло недействителен. Твърди се,
че претендираните от ищеца суми, описани в исковата молба за възнаградителна лихва
в размер на 224,00 лв., били погасени по давност , тъй като същите били с 3 – годишна
погасителна давност съгласно разпоредбата на чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Посочва се ТР
на ВКС в този смисъл. Твърди се, че погасителната давност не била прекъсвана или
спирана. На основание изложените в отговора съображения се моли предявените искове
да се отхвърлят. Счита се, че до момента на преустановяване на плащанията от страна
на ответника му били надвзети неправомерно неустойка/възнаграждение по т.3 от договора
и възнаградителна лихва, като били получени без основание. С оглед на това при условията
на евентуалност се прави възражение за прихващане в случай, че искът бъде уважен до размера на
сумата от 1000 лв. – главница, то същата да се счита погасена до размера от 900
лв.- платена от ответника в периода 01.01-2015 г. до 01.12.2015 г. неустойка /
възнаграждение по т. 3 от договора и възнаградителна лихва. Моли се исковете да
се отхвърлят претендират се разноски.
Съдът, след
като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори и от приложените
доказателства се установява, че на 02.12.2014 г. между .............., като заемодател и Б.Т.Д., като заемател е сключен Договор за
потребителски кредит за сумата от 1000
лв. Договорът е сключен на основание депозирано от ответника искане за кредит
от 01.12.2014 г. и на база извършена оценка. В договора е предвидено, че годишният лихвен процент е в размер от 39,06
%, а годишният процент на разходите е 46,94 %, като общият размер на сумата,
която следва да се върне от ответника е 1224 лв. В чл. 3 от договора е предвидено, че в случай,
че кредитополучателят не представи обезпечение в петдневен срок от подписване
на договора, изразяващо се в поръчителство от страна на две физически лица,
наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение в
размер на 1500 лв. или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от
кредитора банка, то се съгласява .............. чрез ..............да сключи от
негово име и за негова сметка договор за поръчителство с одобрено от кредитора
дружество – поръчител за стойност в рамките на 900 лв. Към договора за кредит е
приложен Погасителен план, в който са отразени месечните погасителни вноски,
размерът на същите, падежа, както и компонентите, включени във всяка вноска и
остатъкът от дълга Отразено е, че
стойността на допълнителната услуга, свързана с предоставянето на обезпечение
при сбъдване на условието по чл. 3 от договора е в рамките на 75 лв. месечно.
Кредитополучателят е заявил, че с полагане на подписа си на погасителния план
удостоверява, че е получил от Кредитодателя изцяло и в брой сумата по
отпуснатия кредит. Представен е и
погасителен план с отразени месечни вноски в размер на 102 лв. месечно, като
падежът на последната погасителна вноска настъпва на 01.12.2015 г. Общите
условия, приложими към договора за кредит са подписани и приети от
кредитополучателя. В чл. 33 от общите
условия е предвидено изрично, че кредитодателят може по всяко време да прехвърли
правата си по Договора на избрано от него трето лице, без да е нужно
предварително да получи негово изрично съгласие, като е задължен да уведоми
кредитополучателя за това в срок от 14 календарни дни. В чл.40 е предвидено, че всички изпратени
известия, във връзка с изпълнението на договора се считат за получени на адреса
за кореспонденция, посочен от кредитополучателя.
Приет е като доказателство и подписан от кредитора стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
както и подписано от ответника искане за кредит. В искането е посочен адреса, на който са
изпращани съобщения във връзка с изпълнението на договора за кредит.
На 12.08.2014 г. между кредитора ..............,
ответникът Б.Т.Д. в качеството на клиент
и ..............в качеството на поръчител е подписан договор за
поръчителство. В чл.1, ал.1 от договора поръчителят е поел задължение да
отговаря солидарно за всички задължения на клиента при условията и за срока на Договор за кредит. Съгласно договора
ответникът получава сумата по кредита в пълен размер. С Договора за
поръчителство, поръчителят ..............е поел задължение да отговаря
солидарно за всички задължения на длъжника по договора за кредит срещу възнаграждение.
Договорено е възнаграждение в размер на 900 лв. Уговорен е обхвата на
отговорността на поръчителя, като в чл. 3 е предвидено, че поръчителят ще
отговаря за всички последици от неизпълнението на главното задължение по
кредита, включително за лихвите, неустойките и за разноските за събиране на
вземането по кредита.
На основание сключен Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 22.12.2015 г. и приложенията към него,
сключен между ..............в качеството на цедент и ищцовото дружество в
качеството на цесионер задължението на ответника, произтичащо от горепосочения
договор за кредит и договор за поръчителство е прехвърлено, като е отразено, че същото е в
общ размер от 1770 лв., включващо сумата от 1020 лв.- задължение по кредит –
суброгирано и 750 лв.- възнаграждение за обезпечение. В т.2.5. от договора е предвидено, че
цесионерът приема прехвърлянето на вземанията по силата на всеки конкретен
договор за цесия срещу заплащане на определената в него покупна цена. На същата
дата е сключен конкретен договор за продажба и прехвърляне на вземания. Прието е като доказателство потвърждение за
извършената цесия на парични вземания.
На 22.12.2015 г. е подписано споразумение между ..............
и .............., с което кредиторът .............. е заявил и изрично
потвърдил, че поръчителят ..............е изпълнил изцяло задълженията на
физическите лица – длъжници по договорите за потребителски кредит, посочени в
Приложение № 1 към Договора. Поръчителят е заявил, че встъпва и се суброгира в
правата на удовлетворения кредитор по договорите за потребителски кредит срещу
длъжниците. Кредиторът се сочи, че предал на поръчителя всички документи,
установяващи правата на Кредитора срещу физическите лица – длъжници. Липсва
Приложение № 1 към споразумението, от което да е видно, че е погасено задължението, именно по процесния
договор за кредит.
С пълномощно от 28.12.2015 г. цедентът е упълномощил
цесионера да изпраща уведомления до длъжниците за извършената продажба на
вземания. На ответника са изпратени съобщения за
извършената цесия и за изпълнение на задълженията от страна на поръчителя и
съответно суброгирането му в правата на кредитора, но пратката е върната, като
непотърсена.
От приетото по делото заключение на съдебно- счетоводната
експертиза, което съдът кредитира изцяло, като компетентно изготвено, пълно и
обосновано, се установява, че усвоената от кредитополучателя Б.Д. сума по
Договора за потребителски кредит от 02.12.2014 г. е в размер от 1000 лв.
Посочва се, че са извършвани плащания на дължимите вноски, съгласно
погасителния план, както следва: на 23.01.2015 г. и на 10.02.2015 г. в брой на
каса са платени две суми от по 177 лв.,
като с тези суми са погасени вноските по кредита, както следва – 139,83
лв. – главница и 64,17 лв.- възнаградителна лихва и 150 лв.- неустойка или
стойност на допълнителна услуга за предоставяне на обезпечение. Размерът на остатъчното задължение по
договора за кредит и поръчителство е както
следва: сумата от 860,17 лв. – главница по договора за кредит, 159,83 лв.-
възнаградителна лихва и 750 лв.- възнаграждение за поръчителство. Размерът на
ГПР по договора е 46,94 %, като в него е включена като компонент само
договорната лихва. Процентът, с който се оскъпява кредита с постигнатата
договорка за заплащане на неустойка – възнаграждение за обезпечение
/поръчителство/, изчислен годишно и месечно е- годишен процент на
възнаграждението за неустойка спрямо главницата по кредита - 90 % и месечен процент на възнаграждението
за неустойка спрямо главницата по кредита 7,50 %. Размерът на постигнатата
договорка за заплащане на неустойка – възнаграждение за обезпечение
/поръчителство/ в т. 3 от процесния договор самостоятелно е в размер на 900 лв., а ведно с договорната
лихва се достига сумата от 1124 лв. за периода, за който е отпуснат кредита.
общо в размер от
189 лв., с която сума е погасена главница в размер от 84,09 лв., лихва в размер
на 35,91 лв. и вноска по гаранция в размер от 69 лв. Неиздължената сума от
кредитополучателя към 22.12.2015 г., както и към 28.12.2016 г. е общо в размер от 2079 лв., от която 1115,91
лв.- главница, 204,09 лв.- лихва и 759 лв.- вноска по гаранция. Вещото лице
заявява в съдебно заседание, че не получил документ за изплатена или получена
от кредитополучателя сума, като се е ръководил от отразеното при подписване на
договора и от представеното извлечение.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Установителните искове по реда
на чл.422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок в резултат от
своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедно производство, имащо
за предмет същите вземания.
Между ответника и трето за спора лице .............. са
възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. От събраните
по делото доказателства се установява, че по – голяма част от императивно
определеното съдържание на договора е налице, като неоснователни се явяват
доводите за липса на реквизити по чл. 11, ал.1, т. 1, 7 и т. 9 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит обаче, е
невалиден поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Така, в процесния договор, кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита / кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 46,94% /. В този порядък следва да се посочи, че
съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина / бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита / следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент по заема / който е фиксиран /,
както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора / механичният им сбор дава резултат по- висок от
посочения в договора процент на разходите /. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо / в материалноправен смисъл /. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни
и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса.
В този
порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на заема / чл. 3, ал. 9 от процесния
договор / и защо то е изключено от ГПР. След като кредиторът, при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено
в тях. От приетото по
делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че в
посочения годишен процент на разходите е включена само договорната лихва, но не
и възнаграждението за поръчителство, предвидено в самия договор, като при
включването му, ГПР значително се завишава. Тези обстоятелства относно
включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно посочени при сключване на
договора, за да може потребителят да прецени дали да сключи договора за кредит при така
определените условия за връщането на заетата сума.
Съобразно
гореизложеното, кредитното правоотношение между страните се явява
недействително на основание чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни
последици. Съобразно
нормата на чл. 23 ЗПК,
при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на
кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс. Тази сума обаче,
не може да бъде присъдена в рамките на настоящия процес, доколкото неговият
предмет е заплащане на суми, за които кредиторът твърди, че са му
дължими на основание сключен договор за поръчителство и суброгиране в правата
на кредитора, което вземане впоследствие е прехвърлено с договор за цесия,
които последващи правоотношения изискват наличие на действителен договор за
заем. Доколкото съдът счита, че процесният договор е
недействителен, то останалите, релевирани от страните съображения
досежно валидността и обвързващия страните ефект на кредитното правоотношение не следва да се обсъждат. Договорът за
поръчителство, чието сключване е предвидено, като задължение в самият договор
за кредит, изисква обезпечаване на задължения по действителен договор за
кредит, какъвто в случая не е налице. Още повече, че не се установява при
разпределена доказателтсвена тежест за това, че поръчителят е изпълнил
задълженията именно по процесния договор за кредит.
На основание
изложените доводи исковете следва да се отхвърлят изцяло, като неоснователни и
недоказани, като в полза на ответника следва да се присъдят разноски в
размерите, отразени в приетия списък по чл. 80 ГПК. Същите се констатираха от съда в размер на 100
лева- депозит за съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
на която се позовава пълномощникът на ответницата, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В представения ДПП
е постигнато съгласие, адвокатската защита да бъде оказана безплатно. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно
цената на иска и чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ възлиза на 315,68 лева, която сума ответникът ще следва да
заплати лично на пълномощника на ищеца – адв. Е.И..
Според мотивната част
на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът в исковото производство следва
да се произнесе и по въпроса за направените в заповедното производство разноски,
като с оглед изхода от спора, такива се дължат на длъжника, който надлежно ги е
претендирал с изрична молба пред заповедния съд. В заповедното производство по ч.гр.д.
№ 15771/2018 г. на ПРС длъжникът също е бил
представляван безплатно на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, ЗАдв., поради което следва
да се присъди и възнаграждение за процесуално представителство в заповедното
производство. Ищецът е направил
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и доколкото
е депозирано възражение по чл. 414 ГПК, приложено към връчената на длъжника
заповед за изпълнение на парично задължение, то възнаграждението за заповедното
производство следва да се определени на основание чл. 6, т. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г.
Процесуално представителство
за подаване на възражение по чл.414 от ГПК от длъжник срещу издадена заповед за
изпълнение не е сред изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. случаи,
поради което и на основание § 1 от ДР на Наредба № 1, възнаграждението следва да
се определи по аналогия. За да се приложи по аналогия възнаграждението, следва да
се изходи от вида на самото процесуално действие. За възражението е налице утвърден с Наредба на Министъра
на правосъдието образец. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение към
заповедта винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и
която съдържа указания за попълването и, включително за необходимостта, когато част
от вземането се признава, това да се посочи изрично.
В настоящия случай
длъжникът чрез процесуален представител е подал
бланкетно възражение в утвърдения образец срещу цялото вземане.
Ето защо с оглед извършените
от адвоката действия по изготвяне на възражението, съдът намира, че по аналогия
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1 – възнаграждения
за изготвяне на книжа и молби, чиито минимален размер е 50 лева, доколкото тези
действия на адвоката са най-близко до действията му свързани с подаване на възражение
по чл. 414 от ГПК.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Витоша, ж.к. Малинова Долина, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6 против
Б.Т.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** искове за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1000,00 лв. - главница, дължима
по Договор за отпускане на потребителски
кредит № ...............от 02.12.2014 г., сключен с ..............., задълженията
по който са били погасени от поръчителя ..............., съгласно Договор за поръчителство
от 08.12.2014 г., който от своя страна ги е прехвърлил с Договор за цесия от
22.12.2015 г. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК – 04.10.2018 г. и сумата от 224,00 лв. – договорна лихва за периода от 10.02.2015 г. до 22.12.2015 г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15771по описа за 2018 г. на РС- Пловдив, І-ви бр. с-в.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК:
********* да заплати на Б.Т.Д., ЕГН: **********,
с адрес: *** сумата от 100 лв.- разноски.
ОСЪЖДА „ЕОС
МАТРИКС” ЕООД, ЕИК: ********* да заплати
на Б.Т.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на адв. Е.Г.И.,*** № 2 сумата от 315,68
лева - разноски в настоящото производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
и сумата от 50 лв. -разноски по ч.гр.д. №
15771/2018 г. на ПРС на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване
пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните
по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п./ Дафина
Арабаджиева
Вярно с оригинала!
ММ