№ 16
гр. Дряново, 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и пети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100340 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си адвокат Б. З. от АК София основава
исковата си претенция на обстоятелството, че на 27.07.2021г. сключила договор за
паричен заем № 563055 с ответното дружество „Креди йес“ ООД. Посочва, че страните
се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2700 лв., видът на вноската бил
месечен – 10 бр, а размер на месечен лихвен процент не бил посочен.
Заявява, че в чл. 6 от договора било посочено, че заемателят се задължавал да
предостави на кредитора едно обезпечение физическо лице – поръчител и банкова
гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ. В чл. 8 страните се договорили,
че в случай на непредставяне на обезпечение на кредитополучателя щяла да се начисли
неустойка в размер на 1271,24 лв. твърди, че още със сключване на договора, на
ищцата била начислена неустойка в размер на 1271, 24 лв., тъй като същата не е
представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение.
Счита, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. В процесния договор
било уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора
обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя
неустойка, която щяло да бъде заплащана на части, съгласно предоставения
погасителен план. От една страна била налице една изначална невъзможност
1
потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител (солидарен длъжник),
отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо считат, че била
налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и приотрицателна оценка да откаже сключването
на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се
сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедират по този начин".
В този смисъл смятат, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем
било уговорено, че заемателят дължал неустойка в случай, че не предостави в
тридневен срок от сключването му, обезпечение — двама поръчители/солидарен
длъжник, които отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена
преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия, вкл. и дали ще е
необходимо обезпечение. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да
осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторел това
дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.
Отделно от горното смятат, че неустойка за неизпълнение на задължение, което
не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредставянето на обезпечение) бил типичен пример за неустойка, която
накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. В този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/
15.06.2010г. по тълк. дело № 1/ 2009г. на ВКС.
Считат, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 2
от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на
потребителя, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано
от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва
2
по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва
било недопустимо.
Посочва се, че непредставянето на обещани обезпечения, когато същите били
реално очаквани от кредитора, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД давала
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с
периодичните вноски. Изводимо било, че нито една от страните нямала реално
намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора
по чл. 71 от ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да
получи обезпечение, същият могъл да отложи даването на кредит, каквато била
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело,
че страните допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Последиците от
неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение не били типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив
договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план,
но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Тази клауза била изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 о ЗЗП, тъй като същата
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така считат, че тази клауза не била
индивидуално уговорена съгласно чл. 146 ЗЗП.
В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК ответникът не бил включил в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“,
която по своята същност представлявала печалба на кредитора, надбавка към
главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от
годишния лихвен процент и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан,
действително такъв щял да възлиза многократно над допустимия. Ето защо било
налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния
размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да
надхвърлят 50 % от взетата сума. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни. С тези действия ответникът
3
заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита
за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове били приети в Република България, въз основа на
присъединяването към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за
синхронизиране на българското законодателство с европейското. Приложимото
национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ ЕО на
Европейския парламент и Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ ЕО да има единен съпоставим
прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни
продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми да се
уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това
да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор
на потребителя. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил прилаганият в
отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.
Твърдят, че договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 1,
ал. 1,т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва (ГЛП) била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва за изключително
висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно
договорната лихва води до нищожност и на целия договор (per argumentum чл. 11, ал.
1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК). Налице била разлика между посочената в процесния договор
за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищцата била
върнала на ответното дружество. Липсвали каквито и да било условия за прилагане на
ГРП. Липсвало уточнение на базата, върху която се начислявал лихвения процент –
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението
било още по-съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало
отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението с главницата по кредита, за да можело да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително
прилагания от кредитодателя. Тази неяснота съществено ограничавала правата на
потребителя и била основание за недействителност на потребителски кредит, в
последния следвало на ясен и достъпен език да бъде описано визираното в законовата
норма на чл. 11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от основанията на чл. 22 ЗПК
4
последица от което била връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и
други разходи по кредита. От това следвало, че неизпълнението на задължението на
кредитодателя (банка или небанкова финансова институция), който по занятие
осъществявал сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв бил по-
силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата
информация, водеща до лишаване от правото му да получи възнаграждение по
договора. Клаузите по договора не били формулирани по ясен и недвусмислен начин
съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗПК и разглеждани както самостоятелно,
така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени
икономическите последици.
Не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно който
договорът за потребителски кредит следвало да съдържат условията за издължаване,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на изплащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяване. Процесният договор съдържал
информация за размера, броя, периочността и датите на плащане на погасителните
вноски, но в същия не била посочена последователността на разпределение на
вноските между различните неплатени.
Нищожни били отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ар. 1, пр. 2 ЗЗД поради нарушаване
на добрите на нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради
неравноправност. Твърдят нищожност на отделни негови клаузи, а именно неустоечна
клауза, на база на която на ищцата била наложена процесната неустойка. Молят съда
да приеме спрямо ответника, че били налице пороци, обуславящи нищожността на чл.
8 от договор за потребителски кредит № 563055, с която да се начислява такса за
неустойка, като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 от
ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято невалидност молят да бъде прогласена.
Претендират разноски.
Ответникът „Креди йес“ ООД в дадения от съда срок не е депозирал отговор.
В молба от 21.11.2023г. процесуалният представител на ответника адвокат Д. М. от
САК оспорва исковата молба, като твърди, че договорът бил действителен, а клаузата
на чл. 8 от същия била индивидуално уговорена. Моли съда да остави без уважение
исковата молба. Твърди, че неустойката по чл. 8 от договора се дължала в пълен размер
още в момента на възникване на основанието за начисляването , а именно – при
непредставяне в срок на поръчител, който да обезпечи по достатъчно надежден и
сигурен начин вземането на кредитора. Размерът на неустойката бил предварително
точно определен в договора за заем, като по този начин заемателят предварително бил
5
запознат с размера на последиците, който била настъпили за него при непредставяне на
исканото обезпечение. Тя била посочена с цифри и думи, достатъчно ясно, за да бъдела
прочената от грамотен човек.
Това споразумение било постигнато в израз на доброволно формирана воля на
страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне. Налице било
пълно съответствие между съзнаваното желание и неговото външно проявление като
страните в процесния договор в рамките на свободата на договаряне се били
съгласили, че неустойка се дължи и били определили нейния размер. При сключване
на процесния договор за паричен заем страните били действали в рамките на свободата
на договаряне (чл. 9 ЗЗД) и по тяхна воля били формулирали клаузата по чл. 8 по
начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на заемателя (обезпечителна
функция), да осигури обезщетяването на заемодателя за евентуални вреди при
неизпълнение (обезщетителна функция), както и евентуално да санкционира
неизправния заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза на
изправната страна (санкционна функция). Като клауза, уговорена в договора,
неустойката била проявление на принципа на автономия на волята в частното право
(чл. 9 ЗЗД). Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар, претендиран от ищцата.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 27.07.2022г. между
страните е сключен договор за паричен заем № 563055, по силата на който ответното
дружество предоставило на ищцата сумата 2700 лв. срещу насрещното задължение на
ищцата – заемополучател да върне сумата на 10 бр. месечни вноски по 321,88 лв.
Размерът на месечната лихва бил уговорен в размер на 3,330 %, а размерът на
годишния процент на разходите бил 48,38 %. Общият размер на сумата, който ищцата
следвало да върне възлизал на 3218,76 лв.
В клаузата на чл. 6, ал. 1 страните са уговорили, че договорът за заем ще бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от общите условия
към договора за заем и с още едно от посочените – ценна книга, издадена в полза на
заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено, че в случай, че заемателят не
предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключването му или
предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и 4
от общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 1271,24 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в
погасителния план.
В представения погасителен план към договор за заем № 563055/ 27.07.2021г. е
предвидена разсрочена неустойка по чл. 8 от договора за заем при липса на
6
обезпечение, а именно 10 месечни вноски по 127,12 лв. всяка, първата от които
дължима на 26.08.2021г., а последната – на 26.05.2022г.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10, ал. 1
ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК;
едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на
договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на
съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава шеста от ЗЗП, за която
съдът следи служебно.
В клаузата на чл. 8 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължение за представяне на обезпечение по чл. 6, ал. 1 от същия в срок в размер на
сумата от 1271,24 лв., която се заплаща месечно в размер на 127,12 лв.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1/ 15.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В
цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва
да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението
на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и
др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може
да се придаде и санкционна функция, като в случая неустойката е уговорена с оглед
7
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем. Съгласно чл. 71, изр. последно от ЗЗД при неизпълнение на задължението
длъжникът да обезпечи вземането на кредитор, последният има право да поиска
изпълнение преди срока. В случая договарянето на неустойка излиза извън нейния
обезпечителен и санкционен характер, като представлява нарушение на добрите нрави.
По начина, по който е уговорена, неустойката за неизпълнение на договора
представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на
когото следва да е било предварително известно, че в краткия тридневен срок за
длъжника би било невъзможно добросъвестно да осигури искането обезпечение чрез
поръчителство. Доказателство в тази насока е обстоятелството, че в договора е
уговорено, че неустойката следвало да се заплати разсрочено на части, които са
прибавени към вноската по кредита в представения по делото погасителен план.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер,
близък до ½ от размера на главницата, според съда цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на
разходите. Поради което намира, че така договорената неустойка противоречи на
добрите нрави.
На следващо място спорната клауза от договора не е резултат от индивидуално
договаряне и постигнато взаимно съгласие по съдържанието на клаузите съобразно чл.
146, ал. 2 ЗЗП, както се твърди в молбата на процесуалния представител на ответника
от 21.11.2022г. Съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП и постоянната практика на ВКС,
обективирана в решение № 98/17г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение №
51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по
гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК, III ГО не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.
146, ал. 2 ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е
индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика – чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Подписването
на договор за кредит от потребителя не освобождава ответника от задължението да
докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като
неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената
тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се
носи именно от доставчика на услугата. В настоящия случай презумпцията на чл. 146,
ал. 4 ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя
8
клауза и по делото не са ангажирани убедителни доказателства потребителят да е
могъл да изрази становище по съдържанието на договора, включително по клаузите на
чл. 8 от него, както и да е имал възможност да повлияе върху тях. Поради което като
окончателен се налага извода, че процесната клауза по чл. 68от договора е
недействителна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Поради което предявеният иск
следва да бъде уважен като основателен.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че е неоснователно твърдението
на ищцата, че с договорената неустойка се нарушавало изискването на императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, съгласно която кредиторът имал право на лихва
върху неплатената сума за времето на забавата. В случая се касае за предварително
уговорена санкция за неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на
обезпечение, а не за забава на длъжника да изпълни задължението си за връщане на
дадената сума по договора за потребителски кредит. Поради което цитираната
разпоредба е неотносима.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е определен в Постановление № 426/ 18.12.2014г. в размер на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли,
на текущата година плюс 10 процентни пункта. Съдът, съобразявайки определения от
БНБ основен лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по
договора за кредит, увеличен с 10 процентни пункта, намира че определеният размер
на годишния процент на разходите е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Следователно не е налице соченото от ищеца основание за недействителност на
процесния договор за потребителски кредит по чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по чл. 80
от ГПК в общ размер на 450,85 лв., от които 50,85 лв. – платена държавна такса. В
производството по делото ищцата е била представлявана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
Закона за адвокатурата. Поради което следва да се присъди адвокатско възнаграждение
в размер на 400 лв. с ДДС. Определеното възнаграждение е в минимален размер
съгласно Наредба № 1/ 01.07.2004г., в редакцията, действаща към датата на
постановяване на настоящото решение, поради което не са налице предпоставки за
намаляването му. Направеното възражение от представителя на ответното дружество
за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ищцата е
неоснователно.
Воден от горното съдът
9
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения
от Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***, общ. ***, ул. *** иск против „КРЕДИ ЙЕС“ ООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул. ***, представлявано от В. М.
И. клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № 563055, сключен между страните на
27.07.2022г. поради противоречие с добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. ***, ул. ***, представлявано от В. М. И. ДА
ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***, общ. ***, ул. *** сумата 450,85 лв.
(четиристотин и петдесет лв. и осемдесет и пет ст.) – разноски.
Присъдените суми за разноски може да бъдат заплатени по банкова сметка IBAN
BG21INTF40012050647658.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
10