Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 09.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на дванадесети февруари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ИНА РАЙЧЕВА
Членове: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
ИВАЙЛО
ЙОСИФОВ
при
секретаря Цветелина Димитрова и с участието на прокурора Кремена Колицова, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 18 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба на М.И.И.
***, против решение № 851/29.11.2019 г., постановено по АНД № 1924/2019 г. по
описа на РРС, с което е потвърдено наказателно постановление № 19-1085-001879/24.07.2019
г. на началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе. С
наказателното постановление, на основание чл.182, ал.1, т.6 от ЗДвП, за
нарушение по чл.21, ал.2 от същия закон, на касатора са наложени административни
наказания „глоба“ в размер на 750 лева и лишаване от право да управлява МПС за
срок от три месеца. В касационната жалба се развиват подробни оплаквания за
неправилност на обжалваното решение. Като касационни основания се сочат
допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон и съществени
процесуални нарушения при оценката на доказателствата. Иска се отмяна на
решението и решаване на делото по същество чрез отмяната на наказателното
постановление.
Ответникът по касационната жалба – сектор
„Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, е
депозирал писмено становище, в което излага аргументи за нейната
неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила
обжалваното решение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението
на РРС.
Съдът, като взе предвид изложените в
жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2
от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима
– подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт,
поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Във основа на събраните доказателства въззивната
инстанция е приела за установено, че на 24.05.2018 г., около 15:15 часа,
касаторът управлявал лек автомобил „*****“ с рег. № *****, негова собственост, по
бул.“България“ в гр.Русе, в посока ГКПП „Дунав мост“. Непосредствено до
бензиностанция „Лукойл“ автомобилът бил управляван със скорост 108,64 км/ч. В
този участък на пътя в сила било ограничение на скоростта до 50 км/ч, въведено
с пътен знак В26. На това място била инсталирана и работела дигитална
стационарна радарна установка „SITRAFFIC ERS 400”, фиксираща дата, час и
скорост, и заснемаща движещите се в посока ГКПП „Дунав мост“ моторни превозни
средства. Скоростта на движение на автомобила на касатора била отчетена от
системата като за констатираното нарушение бил изведен фотокадър, на който бил
заснет регистрационният номер и МПС, с което било извършено превишението на
разрешената скорост. Впоследствие разпитаният от районния съд свидетел – Н. К.,
младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, извършила
справка по регистрационния номер на автомобила и установила, че същият е
собственост на жалбоподателя.
Неоснователни са изложените в касационната жалба
доводи, според които тримесечният давностен срок по чл.34, ал.1 от ЗАНН започва
да тече от датата на заснемане на нарушението от радарната система, когато
следвало да се счита открит и нарушителя. Противно на поддържаното от касатора,
районният съд е приложил посочената разпоредба правилно.
При заснемане с техническо средство – дигитална
стационарна радарна установка, представляваща стационарно АТСС по смисъла на §
6, т.65, б“а“ от ДР на ЗДвП, се установява единствено факта на извършване на
нарушението, а именно управлението на конкретното МПС със скорост, превишаваща
максимално разрешената, но не и неговият автор, т.е. кое е лицето, управлявало
автомобила към момента на заснемането. Въз основа на справка по заснетия
регистрационен номер на автомобила може да се установи единствено неговия
собственик. Тъй като водачът, който го е управлявал към релевантния момент,
може да е лице, различно от собственика, в ЗДвП е предвидена процедура по
установяване самоличността на нарушителя. Според константната съдебна практика,
същият се счита открит, респ. тримесечният срок по чл.34, ал.1, пр.2 от ЗАНН
започва да тече, от датата, на която лицето, което е управлявало автомобила, е
посочено от собственика в подадената от него декларация по чл.188, ал.1 от ЗДвП. Ако пък е налице отказ от страна на собственика да посочи кое е това
лице, което обстоятелство също се установява към момента на връчване на
декларацията, същият се наказва с наказанието, предвидено за извършеното
нарушение.
В конкретния случай, с писмо изх. №
1085р-2057/27.02.2019 г., след извършената обработка на заснетите от АТСС снимки
за превишена скорост и установяване по този начин на нарушението, съгласно
докладна записка от 22.05.2019 г., на началника на РУ Момчилград при ОД на МВР
– Кърджали били изпратени снимков материал за заснетото нарушение, справка за
собственост на автомобила, с който то било извършено, покана до жалбоподателя
за явяване за съставяне на акт за установеното административно нарушение, както
и образец на декларация по чл.188 от ЗДвП. С писмо на РУ Момчилград материалите
били върнати в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе като в докладната
записка, изготвена от служител в посоченото
полицейско управление и заведена в ОД на МВР – Русе на 02.04.2019 г., е
посочено, че касаторът бил многократно търсен за връчване на поканата, но не
бил установен на посочения адрес. С оглед невъзможността авторството на
нарушението да се установи по обичайния ред - чрез попълване на декларация по
чл.188, ал.1 от ЗДвП, на 12.05.2019 г. актосъставителят – полицейският служител
Н. К., изготвила справка по ЕГН на касатора за пътуванията му в чужбина, при
което установила, че на 24.05.2018 г., в 15:27 часа, т.е. 12 минути след заснемане
на извършеното нарушение от техническото средство, жалбоподателят, като водач
на л.а.“****“ с рег. № *****, напуснал страната през ГКПП „Дунав мост“.
При това положение и при липсата на ангажирани
доказателства за противното, обосновано въззивната инстанция е приела, че
извършител на нарушението е именно касаторът, доколкото непосредствено след
констатиране на нарушението чрез АТСС, при преминаване на държавната граница на
ГКПП „Дунав мост“, било установено, че именно той управлява автомобила, с който
е извършено то, а с него не пътуват други лица. Обосновано е прието също, че
датата на установяване на нарушителя, предвид спецификата на фактите по делото,
е именно датата на извършване на посочената справка – 12.05.2019 г. Ирелевантно
е обстоятелството, сочено в касационната жалба, че след присъединяването на
Република България към ЕС граничните проверки на вътрешни за Съюза граници се
извършват не на всички лица и МПС, а при прилагане на методика за оценка на
риска, щом конкретно на касатора такава проверка е била извършена. Следователно
актът за установеното административно нарушение е съставен на 20.05.2019 г.,
т.е. в тримесечния срок по чл.34, ал.1, пр.2 от ЗАНН, както е приел и районният
съд.
Неоснователно е и възражението на касатора, че бил
изтекъл едногодишния срок от датата на извършване на нарушението, чийто краен
срок според последния се определял според датата на връчване на АУАН – на
05.06.2019 г. Двата давностни срока, уредени в чл.34, ал.1, пр.2 от ЗАНН, не се
намират помежду си в отношение на алтернативност, а са взаимоизключващи се.
След като нарушителят е известен, то акт за установяване на административно
нарушение следва да бъде съставен в течение на три месеца от неговото
откриване, както е и станало. Едногодишният срок от извършване на нарушението
се прилага само тогава, когато административнонаказващият орган не разполага с
данни, въз основа на които да може да идентифицира конкретния нарушител,
какъвто настоящият случай не е. Освен това крайния релевантен момент при
преценката дали е спазен едногодишният давностен срок е съставяне на АУАН, а не
неговото връчване, както поддържа касатора.
Неоснователни са и оплакванията за допуснато
нарушение по чл.40, ал.2 от ЗАНН. Действително, сред приобщените от въззивната
инстанция писмени доказателства липсва покана до касатора за явяването му в
сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе за съставяне на АУАН. Такава покана
обаче е описана както в писмото, с което материалите са изпратени на РУ
Момчилград, така и в това, с което те са върнати като невръчени от същото
управление, както и в изготвената докладна записка. По тези съображения
обосновано въззивната инстанция е приела, че, с оглед невъзможността касаторът
да бъде намерен за връчване на поканата, в съответствие с чл.40, ал.2 от ЗАНН АУАН
е съставен в негово отсъствие.
На следващо място касационната инстанция намира, че
принципно нарушението на чл.40, ал.1 от ЗАНН и съставянето на АУАН в отсъствието
на нарушителя не е съществено (така изрично решение № 8518 от 9.07.2008 г. на
ВАС по адм. д. № 4459/2008 г., V о.) и не съставлява основание за отмяна на
наказателното постановление, респ. на решението на въззивната инстанция, с
което това постановление е било потвърдено.
От събраните от въззивната инстанция доказателства
става ясно, че АУАН е редовно връчен на касатора на 05.06.2019 г., което
обстоятелство същият е удостоверил с подписа си. То има важно значение с оглед
гарантиране правото на защита на нарушителя (в този смисъл т.11 от
Постановление № 10 от 28.IX.1973 г., Пленум на ВС). По този начин на касатора е
дадена възможност да се запознае в пълнота със съдържанието на акта, каквато
всъщност е и преследваната цел с изискването за предявяване съгласно чл.43,
ал.1 от ЗАНН на АУАН на присъстващия при неговото съставяне нарушител. На
следващо място, връчването на АУАН обезпечава възможността по чл.44, ал.1 от ЗАНН последният да депозира в тридневен срок и писмени възражения срещу акта,
от която възможност касаторът се е възползвал. Законът не разграничава по
предмет възраженията, които могат да бъдат направени още при съставянето на
АУАН, от тези, които могат да бъдат депозирани писмено в тридневния срок от
връчването му. В този смисъл нарушителят е свободен да изтъкне в писмените си
възражения и аргументи, които биха могли да бъдат приведени и при съставяне на
АУАН. По тази причина следва да се приеме, че чрез връчването на препис от акта
на нарушителя е осигурена възможност както да се запознае с неговото съдържание,
така и да възрази срещу него, от която възможност той се е възползвал, като по
този начин следва да се считат отстранени евентуалните ограничения на
процесуалните му права, настъпили в резултат на лишаването му от възможността
да присъства при съставянето на АУАН.
Съответно на закона е разбирането на районния съд,
че непосочването на ЕГН на свидетеля в АУАН, както изисква чл.42, т.7 от ЗАНН,
не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като с това изискване се
обезпечава единствено възможността лицата, посочени като свидетели в акта, да
бъдат установени и евентуално разпитани в качеството на свидетели в съдебната
фаза на административнонаказателното производство. Обосновано е прието, че в
АУАН самоличността на свидетеля е достатъчно индивидуализирана чрез посочването
на три имена и адрес и отбелязването, че същият е служител в администрацията,
към която се числи и актосъставителя.
На следващо място, посочването на ЕГН на трети
лица, свидетели по АУАН, и разгласяването по този начин на посочените техни лични
данни пред нарушителя би било в нарушение на Регламент (ЕС) № 2016/679 (Общия регламент относно защитата на данните),
който акт на ЕС има примат над противоречащото му национално законодателство и
конкретно по отношение на изискването по чл.42, т.7 от ЗАНН за посочване на ЕГН
на свидетеля в АУАН. Това следва от разпоредбата на чл.15, ал.2 от ЗНА, която
предвижда, че ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз,
прилага се регламентът. Непосочването на ЕГН на свидетеля в АУАН с отразяване
на неговото качество „служител“, при налични три имена и адрес за призоваване, в
конкретната ситуация съставлява надлежно упражняване от страна на субекта на
данни (полицейският служител, посочен като свидетел) на правото на възражение
по чл.18, § 1, б.“г“ вр.чл.21, § 1 вр.чл.6, § 1, б.“д“ от Регламент (ЕС) №
2016/679. В тази хипотеза, както се подчертава и в съображение 69-то от
преамбюла на същия регламент, обработването на личните данни се ограничава,
макар и то по принцип да е законосъобразно, защото е необходимо за
упражняването на официални правомощия, предоставени на администратора, освен
ако последният докаже, че съществуват убедителни законови основания за
обработването, които имат предимство пред интересите, правата и свободите на
субекта на данни, или за установяването, упражняването или защитата на правни
претенции, до приключване на проверката дали законните основания на
администратора имат преимущество пред интересите на субекта на данните. В
случая самият администратор на лични данни, в лицето на актосъставителя, респ.
административнонаказващият орган, не твърдят, че обработването на личните данни
на служителя, посочени като свидетел в съставения АУАН, е необходимо за
упражняването на официалните му правомощия, разписани в ЗАНН, включително за
осигуряване идентификация на тези свидетели с оглед разпита им в съдебната фаза
на процеса. На следващо място, дори да се приеме, че има извършено нарушение по
чл.42, т.7 от ЗАНН, то то не е от категорията на съществените и не води до
незаконосъобразност на издаденото наказателно постановление. Това следва и от
разпоредбата на чл.53, ал.2 от ЗАНН, която изрично предвижда, че наказателно
постановление се издава и когато е допусната нередовност в акта, стига да е
установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на
нарушителя и неговата вина, които материални предпоставки в случая безспорно са
налице.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал процесуални нарушения и нарушения на материалния
закон и е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в
сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл.63, ал.5
от АПК в полза на ОД на МВР – Русе следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение, което съдът, на основание чл.27е от Наредбата за заплащането на
правната помощ, определя в размер на 100 лева.
Така
мотивиран и на осн. чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 851/29.11.2019 г., постановено по АНД № 1924
по описа за 2019 г. на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА М.И.И., с ЕГН **********,***, да
заплати на Областна дирекция на МВР – Русе, представлявана от директора Т. А. А.,
сумата от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: