Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

 

                            град София, 04.10.2017 година

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публично заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

СЪДИЯ:  НЕВЕНА ЧЕУЗ

при секретаря Десислава Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 2 545 по описа на 2015 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

        Предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК вр. с чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД и чл. 34 от ЗЗД, съединени при условията на евентуалност с искове с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК вр. с чл. 26 ал.1 пр.1 и пр.3 от ЗЗД и чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, съединени при условията на евентуалност с два иска с правно основание чл. 307 от ТЗ.

          Ищцата М.В.О. твърди, че е в договорни отношения с ответника по силата на договор за ипотечен кредит, сключен на 31.07.2008 г. за закупуване на недвижим имот и други разплащания. Изложени са твърдения, че с оглед на същия банката – ответник й предоставила кредит в размер на 51 000 евро, при срок за погасяване от 420 месеца. Изложени са твърдения, че кредитът бил отпуснат в евро, а ответникът изисквал връщане на швейцарски франкове. Твърди се, че от месец ноември 2008 г. банката едностранно увеличила уговорения лихвен процент, което допълнително увеличило размера на дължимите погасителни вноски. Твърди се, че изпаднала в невъзможност да заплаща увеличените вноски и била принудена да сключи четири допълнителни споразумения, съгласно които заплащала намален размер на същите за 12-месечни периоди като с всяко последващо споразумение банката капитализирала начислените лихви и увеличавала главницата. При тези обстоятелства ищцата била принудена, за да погаси отпуснатият й кредит от 51 000 евро да заплати сумата от 247 327, 01 евро като месечната й вноска при сключване на договора от 312, 98 евро нараснала към февруари 2015 г. на 657, 63 евро. При тези фактически твърдения ищцата е обосновала правен интерес от предявяване на иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор и двустранна реституция на полученото по него от страните поради претенцията на банката – кредитор за несъществуващо вземане в швейцарски франкове и правото му едностранно да променя лихвата като цена на услугата. При условията на евентуалност е заявен иск за прогласяване на частична нищожност на чл. 6 ал.2 от договора в частта му „швейцарски франкове” поради противоречието му със закона - ЗЗП и добрите нрави, съединен с осъдителен иск по чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за възстановяване на сумата от 7 779, 59 лв. –валутни разлики, събрани от банката в периода 01.03.2010 г. – 10.10.2014 г., с която сума същата се е обогатила при начална липса на основание. Заявен при условията на евентуалност е и конститутивен иск по чл. 307 от ТЗ за изменение на договора в частта му относно валутата на кредита поради настъпване на такива обстоятелства, които страните на се могли и не са били длъжни да предвидят, съединен при условията на евентуалност с друг иск по чл. 307 от ТЗ за изменение на договора в частта му относно лихвата по кредита поради настъпването на обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят. Претендира се законна лихва върху главницата по заявения евентуален осъдителен иск и сторените по делото разноски.

          Ответникът „Ю.Б.” АД, редовно уведомен, оспорва исковете по подробни съображения, изложени в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК от процесуалния му представител адв. Вишанин. 

          Искове се поддържат в открито съдебно заседание от адв. Д.Д.. Депозирани са и писмени бележки.

          Възраженията на ответника се поддържат в открито съдебно заседание от адв. К. и са депозирани писмени бележки. Претендират се разноски.

          Съдът като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съобразно приетият доклад по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

        Видно от представения по делото договор за кредит за покупка на жилище НL 41242 на 31.07.2008 г. М.В.В. и „Ю.И Е.Д.Б.” АД  са постигнали съгласие да сключат договор, по силата на който банката, като кредитодател, е предоставила на М.В., като кредитополучател, кредит в размер на равностойността на швейцарски франкове на 51 000 евро с цел закупуване на жилище и други разплащания, обезпечен чрез договорна ипотека в полза на банката върху имота, чието закупуване се кредитира срещу насрещното задължение сумата да й бъде върната на 420 месечни вноски, включващи главница и лихва, чийто размер е определен в Приложение 1 към договора /чл. 5.1 от договора/.

Страните са се съгласили  кредитополучателят да дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ на „Ю.И Е.Д.Б.” АД за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 1,2 пункта /чл. 3.1 от договора/. Страните са постигнали съгласие действащият БЛП на БПБ да не подлежи на  договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните и договорените надбавки в него да не се променят/чл.3.5 от договора/.  В чл. 6.2 от договора е договорено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен – швейцарски франкове.

          Представени по делото са и четири допълнителни споразумения, сключени между страните съответно на 19.05.2010 г., 01.06.2011, 29.06.2012 г. и 11.09.2013 г.

          По делото е представено кредитното досие на ищцата. Събрани са гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Д.К.М.в съдебно заседание от 22.05.2017 г.

          По делото е  изслушано и прието заключение на съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице М.В..

          При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

          По главните искове:

          Предмет на настоящото производство е договор за кредит НL 41242, сключен от страните по делото на 31.07.2008 г. Ищцата е изложила твърдения в исковата си молба, че същият е изцяло нищожен поради претенцията на търговеца за несъществуващо задължение в швейцарски франкове и правото му да променя едностранно лихвата като цена на услугата. С оглед дефинитивната норма на чл. 430 ал.1 от ТЗ, установяваща естеството и съдържанието на договора за банков кредит настоящият съдебен състав не може да обоснове извод, че процесния по делото договор е изцяло нищожен на сочените от ищцата основания. При съблюдаване правилото на чл. 20 от ЗЗД и тълкувайки съдържанието на същия съдът намира, че страните биха сключили договора и без наличието на двете клаузи, на които се позовава ищцата, заявявайки иска си за прогласяване на същия в неговата цялост, което изпълнява изискването на чл. 26 ал.4 от ЗЗД. Същевременно с това, евентуалната нищожност на двете клаузи, обективирани в чл. 3 ал.5, чл. 6 ал.2 и чл. 12.1 от договора не би попречила същият да продължава да действа за страните по останалите условия, тъй като може да се изпълнява и без тези клаузи, за които са наведени твърдения, че са неравноправни доколкото те няма да бъдат обвързващи потребителя. В този смисъл е и решение на СЕС по дело С-618/10 Banco Espanol de Credito от 14.06.2012 г. Твърденията, заявени в исковата молба, че запазване на договора би противоречало на добрите нрави, тъй като неблагоприятните последици от прилагането на нищожните клаузи ще останат в тежест на ищцата настоящият съдебен състав намира за неоснователно, доколкото даденото при начална липса на основание подлежи на връщане по арг. на чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД. 

          С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намира, че заявеният главен иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен. С оглед на обстоятелството, че искът по чл. 34 от ЗЗД е обусловен от изхода на спора по установителния иск същия и този иск следва да се отхвърли.

          С оглед сбъдване на вътрешното процесуално условие настоящият съдебен състав намира, че дължи произнасяне по заявените при условията на евентуалност установителен и осъдителен искове.

          Предмет на заявения иск са прогласяване на нищожност на клауза от процесния по делото договор като сключени в пряко противоречие на закона, защото представлява неравноправна такива и накърняване на добрите нрави       Предявеният установителен иск е допустим на общо основание доколкото с него страна по спора цели да установи действителното съдържание на постигнатите между съконтрахентите по него уговорки и така да защити свой правен интерес.

          Страните по делото не са формирали спор относно факта, че са в договорни правоотношения, а това се установява и от ангажираните по делото писмени доказателства. Не е спорен и фактът, че ответникът е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ищец е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор. В тази връзка с оглед императивният характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК/.        

          За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправност на клаузата на чл. 6 ал.2 от договора, с които е сезиран настоящият съдебен състав, от които ищецът пряко черпи права, за защита на интересите си следва да се има предвид дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, където законодателят е установил характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка  във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца  да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/  или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на  неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП  и касаещи клаузи, с които доставчикът на  финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена  е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. 

          В  разпоредбата на чл. 2 ал.1 от договора е посочено, че разрешеният кредит се усвоява по „блокирана сметка”, открита на името на кредитополучателя. Ал.3 на същия член предвижда, че усвоеният кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува” швейцарски франк към евро на самата банка. От приетото по делото заключение на ССчЕ се установи, че ищцата е усвоила процесният кредит не от блокираната сметка в банката – ответник, от която е била преведена равносттойността в швейцарски франкове на 51 000 евро /съвсем отделен въпрос е, че са били налични само в рамките на 50 секунди/, а е бил усвоен от друга еврова сметка. Изводите на вещото лице са категорични, че ищцата в качеството й на кредитополучател не е усвоила кредита в швейцарски франкове, а в евро. При тази установена по делото фактическа обстановка настоящият съдебен състав намира, че клаузата на чл. 6 ал.2 от договора попада в хипотезата на чл. 143 т.3 от ЗЗП, тъй като поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля, което предопределя неравноправият й характер. С други думи банката – ответник е имала задължение да предостави кредит в швейцарски франкове респ. изпълнението по договора се дължи в същата валута. Това обстоятелство, обаче не е настъпило, поради волята на банката, тъй като „блокираната сметка” е едностранно условие на банката, а ищцата като кредитополучател е получила сумата по кредита в евро, но е била задължена и е заплащала анюитетните вноски в швейцарски франкове.

          С оглед заявените възражения на ищцата досежно едностранната промяна на БЛП, обуславящ неравноправността на клаузите на чл. 3 ал.5 и чл. 12 ал.1 от договора, заявени към главния иск, а и с оглед служебното задължение на съда по изложените вече съображения, същият намира, че в процесния договор за кредит липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на БЛП, въпреки изричното изискване на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора. В договора такава методологията за определяне не БЛП не се съдържа, липсва и препращаща разпоредба в договора към тази методология респ. няма данни при наличие на такава тя да е доведена до знанието на потребителя - ищец. 

          При ангажираните по делото доказателства съдът намира, че нормата на чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП не може да намери приложение. Това е така, защото за попадането й под приложното поле следва доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна по договора да има възможност незабавно да го прекрати. Страните са постигнали съгласие банката да известява кредитополучателя за настъпилите промени с оглед клаузата на чл. 3 ал.5 от договора, но липсва предвидена възможност кредитополучателят незабавно да прекрати договора. Такава възможност в договора не е предвидена.

        Съдът не споделя възражението на ответната страна, че уговорените клаузи не ползват едностранно банката, тъй като тя „не трябва да поема изцяло всички рискове, свързани с влошаване на икономическата конюнктура”/т.17 от възраженията по писмения отговор/. На първо място подобен критерий за равнопоставеност, който по естеството си обслужва само единият субект по правоотношението, не е предвиден в ЗЗП, а и същият по естеството си цели ограничаване на риска за банката, прехвърляйки част от него върху потребителя. С други думи липсва договорна реципрочност между страните, което като естествен резултат води до извод за неравноправно положение на съконтрахентите в договорната им обвързаност. С оглед на горното настоящият съдебен състав обосновава извод, че тези клаузи от договора за банков кредит между страните изпълняват хипотезата на нормата на чл.143,т.10 от ЗЗП като дават право на банката да променя  едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в договора. 

          С оглед на горните съображения и по аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП, за да изключи нищожността им, ответникът следва да докаже, че те са индивидуално уговорени.

          Ответникът твърди, че съдържанието на договора е резултат от проведени преговори между страните по него за всеки от основните му елементи, както и че клаузите не са неравноправни, защото между страните има индивидуално преговаряне по условията на договора. Страните не спорят, че между тях са проведени преговори. Съдът намира, че от това не следва извод за индивидуалното уговаряне всички клаузи, а само на тези касаещи основните права и задължения на страните, което не променя характеристиката на сключения договор като типов такъв. Това са договори, при които отнапред са предвидени отделните клаузи от една от страните по него, а индивидуално се уговаря единствено същественото съдържание на договора, за да може той да породи правно действие. Останалите типови клаузи, влизат в сила за страните и регулират отношения между тях като общи условия т.е. не може да се обоснове извод, че са определени индивидуално в процесния договор.

          С оглед изложеното искът за прогласяване нищожност на клаузата на чл.6, ал.2 в частта й „в швейцарски франкове” от договор за банков кредит № HL 41 242 за покупка на недвижим имот, следва да бъде уважен.

          По исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

          Вземането за връщане на дадено при изначална липса на основание за получаването му се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на основание за получаването, респ. даването. Следователно в тежест на ищеца е да докаже даването, респ. получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за това.

          Ищецът твърди, че за процесния по делото период е заплатил на ответника сумата от 7 759, 59 лв. респ. същият я е получил, която сума е платена при начална липса на основание, тъй като се явява валутната разлика между курсовете на евро и швейцарски франк. 

          Претендираната от ищеца валутна разлика между курс „швейцарски франк” и курс „евро”  оглед заключението на вещото лице по допуснатата съдебно счетоводна експертиза е основателна и искът следва да се уважи изцяло. Тези изводи на настоящия съдебен състав са с оглед изложените по-горе съображения, които му дават основание да приеме, че за ответника не съществува основание, по силата на което да задържи платените в повече от уговореното по договора.

          С оглед несбъдване на вътрешното процесуално условие настоящият съдебен състав намира, че не следва да се произнася по заявените евентуални искове с правно основание чл. 307 от ТЗ.

          При този изход на делото на спора право на разноски имат и двете страни по спора. Процесуалният представител на ищцата е заявил искане за определяне на възнаграждение на основание чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА. Искането е заявено в приклузивния по ГПК срок респ. в договора за правна помощ е посочено заявеното основание /чл. 38/1 т.2 от ЗА/, поради което са налице предпоставките за определяне на възнаграждение по този ред. С оглед уважената част от претенциите на ищцата, фактическата и правна сложност на делото и при съблюдаване на размерите, посочени в Наредба 1/2004 г. настоящият съдебен състав определя сумата от 968, 98 лв. На ответника се следват разноски в размер на 1 564, 66 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение,съобразно отхвърлената част от исковете като заявеното възражение на ищцата по реда на чл. 78 ал.5 от ГПК с оглед цената на заявените искове настоящият съдебен състав намира неоснователно.

           При този изход на спора и на основание чл. 78 ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС ДТ и съдебни разноски в размер на 510, 40 лв.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

          ОТХВЪРЛЯ предявените от  М.В.О., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***  искове с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. с чл. 26 ал.1 пр.1 и пр.3 от ЗЗД и чл. 34 от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за банков кредит HL41 242/31.07.2008 г. поради противоречие със закона – ЗЗП и добрите нрави и връщане на даденото по него срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление *** като неоснователни.

          ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД по иска на М.В.О., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление ***, като противоречаща на чл.143, т.3 от Закона за защита на потребителите клаузата на чл. 6 ал.2 от договор за банков кредит HL41 242/31.07.2008 г.  в частта й на израза „в швейцарски франкове”.

          ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК:*********да заплати на М.В.О., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** на основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 7 759, 59 лв. – надвзети валутни разлики в периода 01.03.2010 до 10.10.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2015г. до окончателното й изплащане.

          ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК:*********да заплати на адв. Д.Д., САК на основание чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА сумата от 968, 98 лв.- адвокатско възнаграждение.

          ОСЪЖДА М.В.О., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК:*********сумата от 1 564, 66 лв. – разноски.

          ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК:*********да заплати на основание чл. 78 ал.6 от ГПК по сметка на СГС сумата от 510, 40 лв. – държавна такса и съдебни разноски.

          РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчването на съобщението до страните.

                                                              СЪДИЯ: