Р Е Ш Е Н И Е №
…....
гр. Враца, 12.07.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
– гр. Враца, ГО, VII състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Районен съдия: КАЛИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Наталия П., като разгледа
докладваното от съдия Христова гр. д. № 764
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Производството е образувано по искова
молба от М.К.К., ЕГН **********, чрез адв. М.Л., против И.М.В., ЕГН **********.
В исковата молба ищецът твърди, че на
02.10.2017 г. с Договор за покупко – продажба на МПС с нотариална заверка на
подписите рег. № 4463, закупил от ответника лек автомобил марка „Ауди“, модел
„А6 3.0 ТДИ“ с рег. № *****, но вещта останала във фактическата власт на
ответника. В. поискал от ищеца да ползва автомобила две – три седмици, докато
си закупи друг, на което ищецът се съгласил поради приятелските взаимоотношения
между двамата. Две седмици по – късно ответникът поискал от ищеца
Свидетелството за регистрация Част I на автомобила, за да отиде на почивка в
Гърция, като обещал след като се прибере, да предаде автомобила на ищеца. Два
месеца след продажбата – в началото на м. декември 2017 г. ищецът поискал
ответникът да му предаде автомобила, но последният отказал. След това ищецът
многократно канил ответника да му предаде автомобила, което той отлагал под
различни предлози, докато през лятото на 2018 г. категорично отказал да предаде
автомобила. Ищецът сочи, че на 09.08.2018 г. подал жалба в РУ – Враца, а на
02.11.2018 г. подал жалба в ОД на МВР – Враца. Въз основа на подадено от него
заявление по ч. гр. д. № 4768/2018 г. по описа на РС – гр. Враца бил издаден
изпълнителен лист, с който ответникът бил осъден да му предаде владението върху
собствения му лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. № *****. С протокол за предаване на движими вещи от
18.01.2019 г. по изп. д. № 556/2018 г. по описа на ЧСИ Валери Йотов автомобилът
бил предаден на ищеца. Ищецът заявява, че за периода от 02.12.2017 г. до
18.01.2019 г. ответникът е ползвал автомобила без правно основание, за което
дължи на ищеца обезщетение за лишаване от ползването му в размер на средния
пазарен наем на вещта, а именно по 15 лева на ден за периода от 02.12.2017 г.
до 18.01.2019 г. или за 413 календарни дни общо сумата от 6 195 лева. С оглед
на изложените обстоятелства иска от съда да осъди ответника В. да заплати на
ищеца К. сумата от 6 195 лева, представляваща обезщетение за лишаването му от
ползване на собствени му лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег.
№ ***** за периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба – 28.02.2019 г. до окончателното
изплащане на вземанията. Претендира присъждане на сторените в производството
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника е
депозиран писмен отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва
като недопустим и неоснователен. На първо място се изтъква, че искът е
недопустим, тъй като след като между страните е бил налице сключен договор за
продажба на МПС, ищецът е имал право да реализира правата си в друго
производство, а субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД е недопустим. На следващо място
счита, че същият е неоснователен.Сочи, че основанието на претенцията – лишаване
на ищеца от ползването на автомобила и възможността да си служи с него, както и
да го отдава за ползване на трети лица срещу заплащане на наем, може да се
завят по друг исков ред и не може да бъде разгледан на основание чл. 59 ЗЗД.
Заявява, че ищецът и ответникът действително се познавали и между тях бил сключен
договор за заем от 22.04.2014 г. с нотариална заверка на подписите, по силата
на който ищецът К. предоставил на ответника В. в заем сумата от 1 600 лева с
лихва от 15%. Твърди, че в продължение на 8 месеца К. изплащал на ищеца
заемната сума в брой чрез месечни вноски, всяка в размер на 250 лева. След това
между двамата бил сключен договор за заем от 07.10.2015 г. с нотариална заверка
на подписите, съгласно който ищецът предоставил на ответника в заем сумата от 2
000 лева срещу лихва в размер на 15%. В продължение на 10 месеца ответникът
изплатил задължението си към ищеца в брой чрез месечни вноски, всяка в размер
на 300 лева. Между страните бил сключен договор за заем от 19.05.2016 г. за
сумата от 3 000 лева, като допълнително извън тази сума ищецът предал на
ответника и сумата от 1 000 лева, като ответникът ежемесечно заплащал на ищеца
в брой по 600 лева на месец до 02.10.2017 г. На 01.10.2017 г. В. поискал от К.
сумата от 3 500 лева, като последният се съгласил да му я предостави срещу обезпечение
– залог върху вещ. Ответникът се съгласил да даде в залог собствения си лек
автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. № *****, но ако бъде развален
сключеният между тях договор за заем от 19.05.2016 г. На 02.10.2017 г. в
кантората на нотариус Е.С. двамата сключили договор за продажба на МПС,
съгласно който ответникът прехвърлил на ищеца правото на собственост върху
собствения си лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. № *****,
срещу сумата от 9 000 лева. К. заявил на В., че след като му върне дължимите
суми, ще му върне автомобила и няма да има други претенции. К. предал на ищеца
сумата от 3 500 лева съгласно договора за заем, владението върху автомобила не
му било предадено. По последния договор за заем В. предал на К. два пъти по 1
125 лева средата на м. януари 2018 г., а
впоследствие и още 4 000 лева. През м. февруари 2018 г. ответникът предал на
ищеца последователно още 990 лева и след това 225 лева, с което счел, че е
погасил задълженията си към него. От своя страна, К. нито развалил заемния
договор от 19.05.2016 г., нито договора за продажба на лекия автомобил, а
предприел принудителни действия и се снабдил с изпълнителен лист, по силата на
който получил владението върху автомобила. С оглед тези твърдения ответникът
прави възражение за нищожност на договор за покупко – продажба на МПС от
02.10.2019 г., като същият прикрива действителна воля на страните – прикрива
сключен договор за заем от 02.10.2017 г. за сумата от 3 500 лева, а процесният
лек автомобил служи за обезпечение на договора за заем, като дължимата сума и
лихвите са върнали на заемодателя. Иска се постановяване на решение, с което
искът да бъде отхвърлен.
В съдебно заседание, проведено на 14.06.2019
г., по искане на ищеца и на основание чл. 214, ал. 1 ГПК съдът е допуснал
изменение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД чрез намаляване на
неговия размер, като същият се счита предявен за сумата от 5 113,11 лева
вместо за сумата от 6 195,00 лева, като за разликата над сумата от
5 113,11 лева до пълния предявен размер от 6 195,00 лева
производството по делото е прекратено на основание чл. 233 ГПК поради отказ от
иска.
Съдът,
като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа следното:
С Договор за покупко – продажба на МПС
от 02.10.2017 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 4463/02.10.2017 г. на
нотариус Е.С., И.В. продава на М.К. собствения си лек автомобил марка „Ауди“,
модел „А6 3.0 ТДИ“, ДК № *****, рама № WAUZZZ4F16N139112, двигател № BMK102547,
за сумата от 9 000 лева, която сума продавачът е заявил, че е получил
напълно в брой от купувача при сключване на договора. Видно от Свидетелство за
регистрация на МПС Част I, издадено на
06.02.2019 г., автомобилът е регистриран на името на ищеца М.К..
Със Заповед № 3007/12.11.2018 г. за
изпълнение на задължение за предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 4768/2018 г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, V състав, е разпоредено И.В. да предаде на М.К. процесната
вещ, а именно: лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“, ДК № *****, рама
№ WAUZZZ4F16N139112, двигател № BMK102547.
С Разпореждане № 8795/12.11.2018 г. по
ч. гр. д. № 4768/2018 г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, V състав, е допуснато незабавно изпълнение на заповедта
и е разпоредено издаването на изпълнителен лист. Такъв е издаден на 12.11.2018
г.
С Протокол за предаване на движими
вещи, изготвен по изп. д. № 20187210400556 по описа на ЧСИ Валери Йотов, на
18.01.2019 г. И.В. предал на М.К. лекия автомобил, ведно с талони част I и част II и 1 бр. ключ.
Видно от Договор за заем от 22.04.2014
г. с нотариална заверка на подписа рег. № 2395/22.04.2014 г. на нотариус Светла
Бошнакова, Договор за заем от 07.10.2015 г. с нотариална заверка на подписа
рег. № 4098/07.10.2015 г. на нотариус Е.С., и Договор за заем от 19.05.2016 г.
с нотариална заверка на подписа рег. № 2180/19.05.2016 г. на нотариус Е.С., на
посочените дати ищецът М.К. е предоставил на ответника И.В. в заем съответно
следните суми: 1 600 лева, 2 000 лева и 3 000 лева, които В. се
е задължил да му върне на съответните падежни дати, посочени във всеки от
договорите.
Видно от Заповед № 2781/09.10.2018 г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.
гр. д. № 4421/2018 г. по описа на РС – гр. Враца, изпълнителен лист от
10.10.2018 г. и покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 20189000401054 по
описа на ЧСИ Цветелина Дахлева, за изпълнение на задължението по Договор за
заем пот 19.05.2016 г. М.К. е предприел принудителни действия срещу И.В.. Видно
от отбелязването на гърба на изпълнителния лист от 10.10.2018 г. /62 – 63 от
делото/ по изп. д. № 20189000401054 по описа на ЧСИ Цветелина Дахлева
ежемесечно постъпват суми за погасяване на задължението.
Представените от ищеца и ответника
жалби, депозирани пред различни институции, съдът не възприема и няма да
обсъжда, тъй като само по себе си, депозирането на жалба не установява никакъв
факт с правно значение, а е единствено израз на конституционното право на всяко
лице да защитава своите права пред надлежните органи. Депозирането на жалба
обаче не установява фактите, които страните се домогват да установят, доколкото
не са ангажирани доказателства за развилите се по повод тези жалби производства
и наличие на евентуално произнасяне от съд с влязъл в сила съдебен акт.
Съдът не кредитира и находящата се на
л. 31 от делото декларация без дата, подписана от ответника И.В.. Същата е
представена от ответника и представлява писмено волеизявление на самия
ответник, в което отразява изгодни за себе си обстоятелства. Същите обстоятелства
са изложени в отговора на исковата молба и подлежат на доказване съобразно
разпределената между страните доказателствена тежест чрез допустимите от ГПК
доказателствени способи. Тази декларация не може да послужи за начало на
писменото доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, за което подробни
съображения ще бъдат изложени по – долу в настоящите мотиви.
От заключението на приетата по делото
съдебно-икономическа експертиза се установява, че средната наемна цена на ден
за кола като процесната в гр. Враца е 21,10 евро/ден за коли на възраст, не по
– голяма от 7 години. Като се вземе предвид възрастта на процесния автомобил с
първа регистрация 21.02.2006 г. и рискът от ненаемане на автомобила за целия
период както и че за процесния период собственикът не е правил разходи за
автомобила /тъй като не е бил в негова фактическа власт/, средната офертна цена
за конкретния автомобил следва да е 30% от средната наемна цена или в размер на
6,33 евро/ден. За периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г. – 413 дни
обезщетението е в размер на общо 5 113,11 лева. Съдът кредитира
заключението по изготвената СИЕ като пълно, обективно, мотивирано и компетентно
изготвено.
По делото са събрани и гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетелите В.В.В. и М.Т.В..
Свид. В., който е приятел на ищеца,
заявява, че знае, че в края на 2017 г. К. закупил от В. неговия автомобил „Ауди
А6“. Ищецът предоставил автомобила на ответника да го ползва, докато си купи
друг автомобил, а впоследствие ответникът не му го върнал. Свидетелят бил пряк
свидетел на телефонен разговор между ищеца и ответника по повод предаването на
автомобила, при който ищецът настоявал автомобила да му бъде върнат от
ответника. Знае, че автомобилът му е предаден по изпълнително дело на ЧСИ
Валери Йотов през 2019 г. В останалата част показанията на свидетеля са
неотносими.
Свид. М. В. – баща на ответника сочи,
че знае, че ответникът е продал колата на М.К. на 02.10.2017 г., но и след тази
дата автомобилът е бил във фактическа власт на ответника и не е бил предаван на
К.. Свидетелят заявява, че до отнемането му чрез ЧСИ Йотов, както синът му,
така и той самият са ползвали автомобила, плащали са данък, застраховка
„Гражданска отговорност“ и технически преглед. Поддържали са го в изправно
състояние – смяна на масло, филтри, ремъци и други. Автомобилът бил иззет от
ЧСИ Йотов на 18.01.2019 г., на което свидетелят присъствал. В останалата част
показанията на свидетеля са неотносими, а в частта, че автомобилът е предаден
като залог за взета назаем парична сума – показанията на свидетеля са
недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК и съдът не ги кредитира. .
Показанията на двамата свидетели
в посочените по – горе части са еднопосочни и последователни, поради което съдът ги кредитира с
доверие. И двамата свидетели установяват
релевантните за спора факти – че автомобилът е продаден от ответника на ищеца,
но ответникът не е предал същия във фактическа власт на новия собственик, а
продължил да го ползва до принудителното му изземване на 18.01.2019 г. с
протокол по изпълнително дело на ЧСИ Йотов.
Други относими
доказателства в производството не са ангажирани.
При така установената
фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:
След допуснато в съдебно заседание от 14.06.2019
г. изменение на иска на основание чл. 214, ал 1 ГПК от М.К.К., ЕГН **********,
против И.М.В., ЕГН **********, е предявен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 113,11 лева,
представляваща обезщетение
за ползването без основание на собствения на ищеца лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. № ***** за
периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба – 28.02.2019 г. до окончателното изплащане на
вземанията.
Искът е допустим, а възраженията на
ответника за недопустимост на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД поради наличие на друг
ред за защита на правата му по договора за продажба на МПС, са неоснователни. Квалификацията
на спорното право по посочения текст произтича от изложените твърдения, че
между ищеца, от една страна, и ответника – от друга, няма възникнало валидно
правоотношение, което да оправдае имущественото разместване – единствено в този
случай приложим е чл. 59, ал. 1 ЗЗД, защото нормата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД урежда
основният състав на неоснователното обогатяване като субсидиарен – когато
кредиторът не разполага с друг иск за защита на правата си. В случая следва да
се има предвид, че се претендира обезщетение за лишаване от ползването на
собствения на ищеца лек автомобил. За ползването му между страните не е налице
валидно правоотношение, а ищецът твърди, че същото е без правно основание, именно
с оглед на което ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца.
Съществуването на сключен между страните договор за продажба на МПС служи единствено
за защита на правото на собственост на ищеца върху автомобила, но не и за
възмездяване на имущественото разместване вследствие ползването му без
основание, а искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е предназначен именно за тази хипотеза.
Фактическият състав на непрестационната кондикция, уредена в чл. 59 ЗЗД, е
налице, когато едно лице получава нещо без правно основание по друг начин, т. е.
не чрез престиране от другото лице. Получаването по друг начин означава
обогатяване посредством действия на обогатилия се, което от своя страна
представлява вмешателство, посегателство върху чужда правна сфера. При този вид
неоснователно обогатяване е налице правото да се иска онова, с което се е
обогатило другото лице, но до размера на обедняването. В конкретния случай сме
изправени пред тази хипотеза на неоснователното обогатяване. Твърди се, че след
сключването на договора за продажба, ответникът не е предал вещта на ищеца, а е
продължил да я ползва, като с действията си е лишил собственика – ищеца от
ползването на собствената му вещ. При тези релевирани от ищеца твърдения е
налице имуществено разместване, в резултат на което се твърди неоснователно
обогатяване на ответника за сметка на ищеца. С оглед изложеното, предявеният
иск е допустим.
Заявеното от ответника възражение за нищожност
на договора за продажба на МПС на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ вр. чл.
152 ЗЗД, има преюдициален за спора характер и следва да бъде разгледано първо
по ред. По това възражение в тежест на ответника е да установи, че договорът за
продажба на МПС е сключен за обезпечение на договор за заем между страните и че
страните са уговорили автомобилът да служи за удовлетворение на кредитора.
В случая ответникът е оспорил договора
за покупко-продажба на МПС с твърдение, че е послужил за обезпечение на
задължения по сключен между него и ищеца договор за заем, т. е. че договорът за
продажба е нищожен поради наличието на съглашение по смисъла на чл. 152 ЗЗД. Съгласно тази разпоредба, съглашението, с което се уговаря
предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане
собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря
предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е
предвиден в закона, е недействително.
Съдът е оставил без уважение искането
за събиране на гласни доказателства относно обстоятелствата, че договорът за
продажба на МПС е сключен за обезпечение на договор за заем между страните и че
страните са уговорили автомобилът да служи за удовлетворение на кредитора, тъй
като свидетелски показания са недопустими предвид забраната по чл. 164, ал. 1,
т. 6 ГПК и предвид изрично заявеното от
ищеца несъгласие за събиране на гласни доказателства за тези факти.
Чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК забранява
опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ да става
със свидетелски показания, т. е. твърденията за симулация на волеизявлението
трябва да се доказват с документ. Отклонение от този принцип е въведено с
правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК, което допуска страната да доказва
симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено
доказателство. Касае се за документ, изходящ от другата страна и правещ
вероятно основателен доводът за наличие на привидност, т. е. документ, който не
разкрива сам по себе си симулацията /не съдържа признание за нея, иначе би
представлявал обратно писмо, достатъчно за разкриване на симулацията/, но от
текста му може да се заключи, че е възможно страните по сделката да не са
желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно.
Когато страна по договора твърди, че същият е привиден, последната е следвало
да се снабди с обратно писмо, разкриващо действителните й отношения с другата
страна по договора за пълно доказване на симулацията или да представи т. нар.
„начало на писмено доказателство”, което прави вероятно твърдението за
привидност на договора, като във втория случай са допустими и свидетелски
показания. /в този смисъл Решение № 39/02.05.2018 г. по гр. д. № 1859/2017 г.,
ВКС, I г. о., Решение № 205/25.11.2013 по гр. д. № 3243/2013 г., ВКС, ІІ г. о.,
Решение № 484/11.06.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г., ВКС, ІV г. о. и други/.
За да е допустимо доказването на
действителната воля на страните по договора за продажба на МПС със свидетелски
показания, ответникът е следвало да представи т. нар. „начало на писмено
доказателство” – документ, изходящ от другата страна – от ищеца К. или негово
изявление пред държавни органи, които правят вероятно твърдението на ответника,
че договорът за продажба на МПС е сключен за обезпечение на сключен между тях
договор за заем. По делото не са представени допустими доказателства за
установяване на това, че договорът за покупко-продажба на МПС е сключен като
обезпечение на договор за паричен заем и прикрива съглашение между страните, че
ако паричното задължение на ответника не бъде изпълнено, кредиторът (ищецът в
настоящото производство) ще стане собственик на процесния автомобил, което
попада в хипотезата на чл. 152 ЗЗД. Тежестта за установяване на това
обстоятелство се носи от ответника и въпреки изрично дадените му от съда
указания, не представи „обратно писмо“ или „начало на писмено доказателство“. Находящата
се на л. 31 от делото декларация без дата, подписана от ответника И.В., не
представлява „начало на писмено доказателство“. Същата е представена от
ответника и представлява писмено волеизявление на самия ответник, в което
отразява изгодни за себе си обстоятелства. Същите обстоятелства са изложени в
отговора на исковата молба и подлежат на доказване съобразно разпределената
между страните доказателствена тежест чрез допустимите от ГПК доказателствени
способи. Тази декларация не може да послужи за начало на писменото
доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, тъй като е частен документ,
изходящ от страната, която се домогва да докаже прикритата сделка и освен
всичко, не разполага с достоверна дата. За да са допустими свидетелски
показания, чл. 165, ал. 2 ГПК изисква писмени доказателства, изходящи от
другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавни органи,
които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Представената
декларация, подписана от ответника, не попада в нито една от посочените
категории документи и не обуславя допустимост на свидетелските показания.
Представените заемни договори, сключени
между страните, удостоверяват единствено наличието на заемни правоотношения
между страните по делото, но същите са съвсем самостоятелни правоотношения и не
се установява връзка между тях и договора за продажба на МПС. В представените
договори никъде не фигурира клауза за учредяване на обезпечение на задълженията
на заемополучателя, нито начин на удовлетворение на кредитора, различен от този,
който е предвиден в закона – че ако задължението не бъде изпълнено от заемополучателя,
кредиторът ще стане собственик на лекия автомобил.
Настоящият съдебен състав не споделя
съдебната практика на ВКС, на която се позовава ответникът, с която е прието,
че доколкото забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на
кредитора, различен от предвидения в закона/чл. 152 ЗЗД и чл. 209 ЗЗД/ е
наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати
незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити
обезпечения в периоди на стопанска криза, ако страната бъде лишена от
възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта
на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и
неморална дейност и съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да
даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка,
като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат
ограниченията на чл. 165, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Да се приемат горните изводи за меродавни,
означава да се застраши в огромна степен сигурността на гражданския оборот за
всички сделки, за които се изисква форма за доказване или действителност, като
се предостави на всяка от страните неограничена възможност съобразно нейния
моментен интерес да установява по най – свободен и недобросъвестен начин симулативност
на волеизявлението си – по начин и в момент, както и когато на нея й е изгодно,
единствено чрез разпит на избран от нея свидетел. Забраните в чл. 164 ГПК са
предвидени именно с цел защита сигурността на документооборота и оттам освен на
правата на страните по сделките, и на правата на трети добросъвестни лице –
приобретатели на права. Да се счете, че прилагайки забраните по чл. 164 и
ограниченията по чл. 165 ГПК, съдът „ще узакони и ще придаде правно действие на
незаконна и неморална дейност“, както се сочи решението на ВКС, е на първо
място повърхностно, а след това и невярно. Колкото и една страна по договора да
е икономически слаба или финансово затруднена, сключването на заемен договор
или прехвърлянето на имуществени права следва да се извършва разумно и с оглед
най – добрия й интерес. Сключвайки симулативни договори, без да защити интереса
си и без да се снабди с обратно писмо, е последица единствено от действията на
самото лице, за което то следва да понесе последиците. Финансовото състояние на
лицето не може да бъде достатъчно оправдание за поставянето му в ситуация на
невъзможност да докаже симулативността на волеизявлението си. Да се приеме
обратното, би означавало заради едно изключение да се постави в опасност
сигурността на целия документооборот в страната. Ето защо настоящият състав не
споделя тази практика на ВКС, а цитираната по – горе, която е постановена
изцяло съобразно духа на закона и икономическата обстановка в страната.
С оглед всичко гореизложено,
възражението на ответника за нищожност на договора за продажба на МПС на
основание чл. 26, ал. 1, предл. второ вр. чл. 152 ЗЗД е неоснователно.
За основателността на предявения иск по
чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и
обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях /доколко
обедняването и обогатяването произтичат от един общ факт/, а именно: че през
процесния период ищецът е бил собственик на лек автомобил марка „Ауди“, модел
„А6 3.0 ТДИ“ с рег. № *****, че който ответникът е ползвал без правно основание
и без съгласието на ищеца през процесния период, както и размера на претенцията
си. Искът е предявен за сумата от 5 113,11 лева /след изменението на иска/
и за периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г.
От събраните по делото доказателства се
установяват предпоставките за уважаване на предявения иск. Считано от
02.10.2017 г., по силата на договор с нотариална заверка на подписите ищецът М.К.
е собственик на процесния лек автомобил „Ауди А6“. Ползването на автомобила от
ответника през процесния период също се установи, а и този факт не се оспорва
от ответника. От показанията на свидетелите В. и В. се установява, че
ответникът – продавач по договора не е изпълнил задължението си да предаде
вещта на новия собственик и автомобилът въобще не е бил предаван във фактическа
власт на ищеца след сключването на договора до 18.01.2019 г., на която дата
автомобилът е предаден на ищеца с Протокол за предаване на движими вещи по изп.
д. № 20187210400556 по описа на ЧСИ Валери Йотов. Ответникът не доказа наличие
на основание за ползването на вещта.
Следва да се посочи, че обстоятелствата
дали новият собственик е регистрирал автомобила на свое име, както и че
ответникът е плащал данъка и застраховката на автомобила са ирелевантни за
настоящия спор. Фактически ответникът е плащал задълженията за чужда вещ.
Релевантните обстоятелства са, че за процесния период ищецът е бил собственик
на вещта, а ответникът я е ползвал за свои нужди, без да има основание за това.
С Решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр.
д. № 2858/2014 г., ВКС, ІІІ г. о., е разяснено, че с разпоредбата на чл. 59 ЗЗД
е предвидена възможността за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен
субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне
онова, с което се е обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие
между субектите до размера на обедняването. Ползването на чужда вещ без правно
основание и препятстването на собственика да я ползва съобразно нейното
функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава,
пречи на възможността собственикът лично да я ползва или да реализира от нея
имуществена облага по друг начин. Имуществените облаги имат материално
естество, те са оценими в пари и се изразяват или в увеличаване актива на
имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите пасиви, или пък в
спестяване от страна на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало
да понесе /ползването на чужда вещ спестява разходите за заплащане цената на
това ползване/. Този извод съответства и на Постановление № 1/28.05.1979 г. на
Пленума на ВС, в което е прието, че обогатяване е налице не само при
увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за
сметка на имуществото на друго лице. След като ответникът ползва автомобила без
правно основание, то за него възниква отговорност да обезщети собственика, като
обоготяването му се изразява в спестен от него наем, които би плащал за
ползване на вещта. Обедняването на
собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума,
измерваща се в пазарния наем на вещта за процесния период.
Фактическата власт върху процесния лек
автомобил за периода, предмет на спора, е упражнявана от ответника В., който не
твърди и не установява да е бил страна по валидно правоотношение със
собственика на вещта – ищеца. Това означава, че ищецът е бил в обективна
невъзможност да упражнява две от правомощията, включени в правото на
собственост – да владее вещта и да извлича полезните й свойства, като си служи
с автомобила по предназначение или получава граждански плодове от същия чрез
съответно сключена гражданско-правна сделка. Невъзможността титулярът на едно
вещно право да получи гарантираното му от закона материално благо сочи, че е
налице обедняване – намаляване на активите от имуществото чрез пропуснато
сигурно тяхно увеличение от ползването на движимата вещ. Неполученото от ищеца материално
благо има имуществен характер и паричният му еквивалент е средната пазарна
наемна цена, която би могла да бъде получена срещу ползването на автомобила.
Следователно, в правната
сфера на ищеца са настъпили неблагоприятни изменения в размер на пазарната
стойност на неполученото благо, който размер е изчислен от кредитираното
заключение на СИЕ и за процесния период възлиза на сумата 5 113,11 лева.
Вторият елемент от състава
– обогатяване, в случая увеличение на активите на едно имущество чрез
спестяване на престирането на определено материално благо – цена за ползване на
недвижима вещ – се установява от факта, че ответникът в качеството си на
фактически владелец е извличал полезните свойства на вещта, без да има правно
основание за това по отношение на действителния собственик.
Установява се и третата
предпоставка – връзка между обедняването и обогатяването, тъй като е общ
правопораждащият ги факт – ползване на чужда движима вещ без правно основание.
Ето защо предявеният осъдителен
иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен,
като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 5 113,11
лева, представляваща обезщетение за ползването без основание на собствения на ищеца лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0
ТДИ“ с рег. № ***** за периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 28.02.2019 г. до
окончателното изплащане на вземанията.
При този изход на спора и съобразно
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски за производството възниква
за ищеца К..
Същите се претендират съгласно списък
по чл. 80 ГПК в общ размер на 1 077,80 лева, както следва: 247,80 лева
платена държавна такса, 180 лева депозит за вещо лице и 650 лева адвокатски
хонорар, платен в брой, видно от Договор за правна защита и съдействие № 28.02.2019
г. Представени са доказателства, че тези разноски са действително извършени. С
оглед предприетото от ищеца изменение на иска чрез намаляване на неговия размер
и прекратяване на производството за разликата до пълния предявен размер поради
отказ от иска, то и разноските следва да му бъдат присъдени съобразно намаления
размер на иска. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от общо
889,57 лева – сторени в производството разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА И.М.В., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на М.К.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, Противочумен институт, бл. 3, ап. 2, на основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 113,11 лева /пет хиляди сто и тринадесет лева и единадесет стотинки/,
представляваща обезщетение
за ползването без основание на собствения на ищеца лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0
ТДИ“ с рег. № ***** за периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 28.02.2019 г. до
окончателното изплащане на вземанията, както и на основание чл. 78, ал. 1
сумата от 889,57 лева /осемстотин осемдесет и девет лева и петдесет и седем
стотинки/ - разноски за първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: …………………………….