ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 951
гр. Бургас , 16.08.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на четиринадесети август, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно
гражданско дело № 20212100500963 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД , ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Кукуш” № 1,
подадена чрез адв.Искрен Йотов, против разпореждане № 1385/27.04.2021
г., постановено по ч.гр.д.№ 2156/2021 г. по описа на РС-Бургас, с което е
отхвърлено заявлението на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника „ГИЯС“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас,
ул.“Шейново“ № 69, ет.4, представлявано от Гергана Петкова Живкова, за
сумата 233.10 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за
ползване на мобилни услуги № ***86/09.06.2016 г., ведно със законната лихва
върху нея от подаване на заявлението до плащането, както и досежно
разноските за разликата над 254.17 лв. до 325 лв.
Според жалбоподателя, районният съд неправилно е приел, че
неустоечната клауза по договора е нищожна поради противоречие с добрите
нрави и излизала извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, тъй като мобилният оператор получавал имуществена
облага от насрещната страна без да предоставя услуги и по този начин се
обогатявал неоснователно. В тази връзка се сочи, че БРС не е съобразил
практиката на СЕС – Решение от 22.11.2018г. по дело С-295/2017, образувано
по преюдициално запитване на МЕО (дружество с основен предмет на
дейност извършването на телекомуникационни услуги на територията на П.),
в което е застъпено становището, че сумата, дължима при неспазване на
минималния срок на обвързаност, е неразделна част от общата цена, плащана
1
за доставките на услугата и разделена на месечни вноски, която става
незабавно изискуема в случай на неизпълнение на задължението за плащане,
без значение дали тази сума е квалифицирана като неустойка по
националното право. Сочи се, че районният съд е пренебрегнал и факта, че
неустойката е компенсаторна и съгласно чл.79 ЗЗД кредиторът може да иска
реално изпълнение, ведно с обезщетение за забава или да поиска обезщетение
за неизпълнение, като в случая заявителят е избрал втората възможност, тъй
като след прекратяването на договора е с спрял да начислява месечни такси
до края на срока на договора и е начислил договорената неустойка за
оставащия срок за използваните мобилни услуги. Поради това се счита за
неправилен извода на БРС за нищожност на клаузата за наустойка, като не е
отчел компенсаторния характер на договорените неустойки, а така също и
качеството на страните – търговци, които са ги договорили съобразно чл.309
ТЗ. В тази връзка се сочи също, че отхвърлянето на неустойките в пълен
размер поставя длъжникът-търговец, по отношение на които важи чл.309 ТЗ в
по-благоприятно положение от физическите лица-длъжници на оператора,
доколкото между жалбоподателя и КЗП е сключена спогодба по гр.д.
№12268/2014 г. на СГС, според която, когато абонатът е физическо лице,
максималната неустойка за предсрочно прекратяване на договора не може да
надвишава трикратния размер на месечните абонаменти такси.
Относно претендираната законна лихва за забава върху вземането за
неустойка се сочи, че тъй като неустойката е компенсаторна по своя характер
и представлява парично задължение на длъжника, няма пречка върху нея да
се претендира законна лихва за забава, за което жалбоподателят се позовава
на съдебна практика на ВКС.
Жалбоподателят счита, че съдът незаконосъобразно е намалил и
претендираните съдебни разноски, съобразно отхвърлената част от
заявлението, като не е отчел, че заповедното производството е едностранно и
в него не се прилага по аналогия чл.78 ГПК, още повече, че платеното
адвокатско възнаграждение е определено в минималния размер по НМРАВ,
което съдът не може по своя инициатива да намалява и/или да определя под
предвидения в Наредбата минимален размер.
В заключение, моли въззивния съд да отмени разпореждането и да
постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираната неустойка,
ведно със законната лихва върху нея и за направените разноски в пълен
размер.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е
връчен на насрещната страна.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано
лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по
2
същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частна
жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона,
намира следното от фактическа и правна страна:
Производството по ч.гр.д.№ 2156/2021 г. по описа на РС-Бургас е
образувано по подадено от „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против „ГИЯС“
ЕООД за сумата 338.81 лв. – месечни такси и потребление за ползване на
мобилни услуги по Договор М5088375 за периода 28.05.2018 г.-27.09.2018 г.,
сумата от 157.72 лв. – месечни такси и потребление за ползване на мобилни
услуги по Договор М5004781 за периода 28.07.2018 г.-27.04.2019 г., и сумата
от 573.10 лв. – неустойка за неизпълнение на Договор М5004781, ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението до
изплащане им, както и направените по делото разноски в размер на 25 лв. за
платена държавна такса и 300 лв. за платено адвокатско възнаграждение.
Във връзка с дадени от съда указания, с допълнителна молба-
уточнение заявителят е конкретизирал обстоятелствата, от които произтичат
претендираните вземания, включително начина, по който е формирана
неустойката, като за последната е уточнил, че се претендира неустойка за
предсрочно прекратяване на договора и неспазен срок (233.10 лв.), както и
неустойка за нарушаване на задължението за връщане на предоставено по
договора оборудване (340 лв.)
Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410
ГПК за претендираните главници от 338.81 лв. и 157.72 лв., както и за
неустойка от 340 лв., дължима за неизпълнение на задължението за връщане
на предоставени по договора устройства, ведно със законната лихва върху
главниците, като е присъдил и съдебни разноски общо от 254.17 лв.,
съразмерно с уважената част от заявлението.
С обжалваното разпореждане районният съд е отказал издаване на
заповед за изпълнение за сумата от 233.10 лв., представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договора в размер на 14 стандартни месечни
абонаментни такси, както и за законната лихва върху нея от подаване на
заявлението. Съдът е приел, че в случая клаузата за неустойката е нищожна
поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, тъй като
уговорената неустойка в размер на всички месечни такси по договора от
датата на прекратяването до края на срока му е в очевиден разрез с
присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функции, не е
3
съобразена с естеството на обезпеченото задължение и с възможните вреди
при неизпълнението му от абоната. Прието е също, че тя има подчертано
санкционен характер и би довела до това, без да предоставя ползване на
услугата доставчикът да получи имуществената облага от насрещната страна,
която би реализирал ако договорът не беше прекратен, като подобен
несправедлив правен резултат е несъвместим с добрите нрави, тъй като
създава условия за неоснователно обогатяване на “А1 България” ЕАД и води
до извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, още
към момента на уговарянето й.
Бургаският окръжен съд напълно споделя аргументите на първата
инстанция, като намира обжалваното разпореждане за правилно и
законосъобразно.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че заповедният съд
не е съобразил практиката на СЕС. Тук следва да се отбележи, че цитираното
в жалбата Решение от 22.11.2018г. по дело С-295/2017 на СЕС е неотносимо в
конкретния случай, тъй като същото не е постановено по спор за нищожност
на уговорена неустойка поради противоречие с добрите нрави, а по тълкуване
на Директивата за ДДС и предметът на делото е за това дали върху уговорена
компенсаторна лихва се дължи ДДС, на който въпрос СЕС е дал положителен
отговор, като в § 68 на решението е посочено, че за тълкуването на
разпоредбите на Директивата за ДДС е без значение дали съгласно
националното право тази сума представлява обезщетение за вреди на
деликтно основание или неустойка, или пък е квалифицирана като
обезщетение за вреди, компенсаторно обезщетение или възнаграждение. Ето
защо, така постановената практика не може да намери пряко приложение в
настоящия случай в смисъла на изложените от жалбоподателя доводи,
доколкото в посоченото решение на СЕС не се съдържа разрешение на
въпроса относно действителността на неустоечната клауза.
Неоснователни са и възраженията в жалбата за неправилност на извода
на БРС за нищожност на претендираната неустойка при предсрочно
прекратяване на договора. По този въпрос е формирана практика на ВКС,
която се споделя от настоящия съдебен състав – Решение № 110/21.07.2016 г.
по т.д.№ 1226/2015 г. на ВКС, I т.о. на ВКС и цитираните в него актове. В
същата е прието, че уговорената по този начин неустойка за предсрочно
прекратяване на договора (за времето до изтичане на срока му) излиза извън
присъщите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, създава условия за неоснователно обогатяване на
оператора, който след прекратяването на договора е преустановил
предоставянето на услуги на длъжника и нарушава принципа за
справедливост, залегнал в чл.9 ЗЗД. В този смисъл са и изводите на районния
4
съд, поради което възраженията в жалбата са неоснователни. Следва да се
има предвид също така, че претендираната от заявителя неустойка при
предсрочно прекратяване на договора всъщност не компенсира
жалбоподателя за действително претърпените от него вреди вследствие
неизпълнението, а пропуснатите от оператора ползи в резултат на
едностранното прекратяване на договора, предвидено в ОУ при неплащане на
вноски, какъвто не е характерът на заявената претенция.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателя относно
приложението на чл.309 ТЗ. Посочената норма е неотносима в случая, тъй
като касае невъзможността да се намалява поради прекомерност неустойка по
търговска сделка, сключена между търговци, каквато не е настоящата
хипотеза. В процесуалния закон и в ТЗ не е изключена проверката за
нищожност на клаузата за неустойка, поради което правилно районният съд е
проверил действителността на процесната клауза.
С оглед горното, въззивният съд намира за правилни изводите на БРС,
че уговорената с процесния договор неустойка при предсрочното му
прекратяване противоречи на добрите нрави, като излиза извън
обезпечителната и обезщетителната й функция, поради което тази клауза е
нищожна и не поражда задължение за плащане по нея. Ето защо, заявлението
по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за неустойката от 233.10
лв. е неоснователно и подлежи на отхвърляне в тази част. Съответно на това,
разноските в заповедното производство се дължат в редуциран размер,
съобразно уважената част от вземанията, както правилно е процедирал и
районният съд.
Предвид изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира
частната жалба за неоснователна, а разпореждането на БРС за правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1385/27.04.2021 г., постановено
по ч.гр.д.№ 2156/2021 г. по описа на РС-Бургас.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6