РЕШЕНИЕ
№ 351
гр. ХАСКОВО, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Г.Т. К.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500455 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
С Решение № 138/19.05.2022 година, постановено по гр.д. № 1378/2021
година, РС-Димитровград е прогласил нищожността на Договор за
потребителски кредит Профи кредит Стандарт***г., сключен между „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, кв.Мотописта, бул.“България“ 49, бл.53Е, вх.В,
представлявано от управителите С.Н.Н., Ц.Г.С. и Я.К.Ч., и Н. В. Н., с ЕГН
**********, от ***, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречащ на
императивните разпоредби на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от
ЗПК и на чл.21 ЗПК вр.чл.10а ал.2 от ЗПК. Едновременно с това е уважил
предявения от ищцата Н. иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД,
като е осъдил „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД да заплати на Н. В. Н.
сумата от 217,75 лева като недължимо платена на ответното дружество по
недействителна клауза за възнаграждение по пакет за допълнителни услуги,
регламентирани в раздел VІ „Параметри“ от Договор за потребителски кредит
Профи кредит Стандарт No ***г., ведно със законната лихва върху нея,
1
считано от 01.09.2021г., до окончателното плащане. С оглед изхода на делото,
направените от ищцата разноски са възложени на дружеството-ответник, а в
полза на държавата, по сметка на РС-Димитровград, е присъдена държавна
такса в размер на 50 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 160
лева.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът
– „Профи кредит България“ ЕООД - София, който внася оплаквания за
неправилност на атакувания съдебен акт и за допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. На първо място счита, че решението е
недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Посочва, че
в хода на производството ищцата е преминала от установителен иск за
нищожност, при това на само една договорна клауза, към осъдителен иск с
правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата 1080 лева – недължимо
платена по недействителна клауза за възнаграждение по процесния пакет от
допълнителни услуги. Районният съд приел изменението, но излязъл извън
предмета на делото, като постановил отделен диспозитив относно
нищожността на целия договор – така, както би следвало да се произнесе ако
е бил сезиран с отделен иск за нищожност на договора в неговата цялост. На
второ място, в нарушение на процесуалните правила съдът не е дал на
ответника възможност да се запознае и да отговори на искането на ищеца за
намаляване на размера на исковата претенция от 1080 лева на 217,75 лева. В
съдебно заседание, в което е било прието изменението на иска,
процесуалният представител на дружеството-ответник не присъствал и така
бил лишен от възможността да възрази, да поиска уточнение относно
последиците на изменението (прекратяване поради частично оттегляне или
частичен отказ от иска), както и да предяви претенцията си за разноските
върху прекратената част от иска. По съществото на спора въззивникът
заявява, че счита направения в решението извод на съда за несъответствието
на договора на изискванията закона - чл. 11 ал. 1 т. 10 от ГПК, чл. 22 ЗПК и
чл. 26 от ЗЗД, както и за заобикаляне на закона – чл. 19 ал. 4 от ЗПК, за
неправилни. Настоява, че в случая страните ясно са уговорили в договора
процент на ГПР и ГЛП, както и точния размер на дължимите суми от
ответника. А невключването на заложеното в договора възнаграждение по
пакет допълнителни услуги не следвало да води до нищожност на договора
или отделна негова клауза. Следователно, не били налице основания за
2
обявяване на договора за недействителен, а от там – всичко платено от
ищцата, в това число и по възнаграждението по пакет допълнителни услуги,
било дължимо и предявеният иск за неоснователно обогатяване бил
неоснователен. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба,
се прави искане за обезсилване на решението в частта на постановения от РС
диспозитив за обявяване на целия договор за недействителен и за връщане на
делото за ново разглеждане. Алтернативно – иска се отмяна на решението
като неправилно и отхвърляне на предявения иск. Прави се искане за
присъждане на деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение, както
и за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като
бъде съобразено изменението на иска – намаляването на неговия размер.
Въведено е възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата
адвокатско възнаграждение, с искане за намаляването му.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата – ищца в
първоинстанционното производство Н. В. Н., чрез упълномощен адв. М., -
подава писмен отговор. Изразява становище за правилност –
законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. Счита, че не са
допуснати твърдените от въззивника процесуални нарушения. Моли за
оставяне на въззивната жалба без уважение. Възззиваемата счита, че
районният съд правилно е упражнил задължението си да повери изцяло и
служебно процесния договор за кредит, сключен с потребител, за наличието
на неравноправни клаузи. Правилно е констатирал, че поради нарушение на
клаузите на чл. 11 ал. 1 т.9 и т. 10 от ЗПК и на основание чл. 22 от ГПК
целият договор е нищожен. Правилни били и констатациите за заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Прави се искане за потвърждаване на
решението изцяло и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Алтернативно, ако ХОС обезсили решението в частта на уважения
установителен иск за нищожност, въззиваемата моли съда да не я осъжда да
заплати на въззивника деловодни разноски. Акцентува върху
обстоятелството, че тази отмяна ще бъде резултат от неправилно произнасяне
на съда, а не на процесуалното поведение на въззиваемата.
Хасковският окръжен съд, като прецени изложените от страните
доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и оплакванията
на страните, приема следното:
3
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК от лице с правен интерес от обжалване и е редовна. Разгледана
по същество – жалбата се явява частично основателна.
Ищцата Н. е подала искова молба, с която е предявила срещу
ответното дружество „Профи кредит България“ ЕООД иск, основан на
твърдение за недействителност (нищожност) на договорна клауза по Договор
за
потребителски кредит No ***, сключен с дружеството-ответник. Позовала се
на неравноправност и нищожност на договорни клаузи „Фаст“ и „Флекси“,
заложени в „пакет от допълнителни услуги“, съгласно който тя се
задължавала да заплати на ответника допълнително, над главницата,
възнаградителната лихва и свръх размерите на ГЛП и ГПР, на сумата в размер
на 1080 лева. Позовавайки се на неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл.
19 ал. 4 от ЗПК вр. чл. 22 и чл. 143 ал. 1 от ЗЗП е поискала обявяването на
клаузата, която предвижда заплащането на пакет от допълнителни услуги в
размер на 1080 лева за нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.
Дружеството-ответник е оспорил иска, в това число и наличието на
правен интерес за ищцата за провеждането му, с оглед обстоятелството, че тя
е заплатила всичко дължимо по договора.
С молба вх. № 4467/02.11.2021 година ищцата е заявила, че поддържа
твърдението си за нищожност на клаузата, създаваща за нея задължение да
заплати допълнително сумата 1080 лева по пакет за допълнителни услуги. В
същото време е поискала да бъде допуснато преминаване от установителен
иск за нищожност към осъдителен такъв с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1
от ЗЗД, с искане ответникът да бъде осъден да възстанови заплатената без
правно основание сума 1080 лева.
От извършения от съда доклад по чл. 146 от ГПК следва, че
преминаването от установителния към осъдителния иск е било допуснато. От
тук следва, че РС-Димитровград е бил сезиран не с два отделни иска, а само с
един – осъдителен иск, предявен на плоскостта на неоснователното
обогатяване. Заявлението на ищцата за нищожност следва да се третира като
имплицитно включено възражение в рамките на осъдителния иск, на който тя
основава претенцията си за липса на основание за заплащане на процесното
вземане на ответника. Така е третирал това възражение и районния съд – това
4
следва от цялостното му изложение в мотивите на съдебното решение и
дадената правна квалификация на иска, по който се произнася. В същото
време съдът е постановил отделен диспозитив за обявяване нищожността на
договора, което по общо правило съответства на произнасяне по отделен иск
за нищожност. Този подход е неправилен. Както вече бе казано, изричен иск
за нищожност не е предявен от ищцата, съгласно изискването на чл. 127 ал. 1
т. 4 и 5 ГПК, а за съда не е налице възможност да се произнесе с отделен
диспозитив в решението по възражение. Произнасяйки се по същество по
такъв иск, РС-Димитровград е постановил недопустимо решение в тази част,
подлежащо на обезсилване.
Неоснователни са оплакванията на въззивника за допуснати
процесуални нарушения в с.з. на 19.04.2022 година, изразяващи се в
неуведомяване на ответника за направеното от ищеца искане за допускане на
изменение на размера на иска (намаляване) За това съдебно заседание
ответникът е бил уведомен надлежно, при условията на чл. 56 ал. 2 от ГПК,
могъл е да изпрати свой представител, който да участва в извършването на
процесуални действия и така да заяви своевременно своите искания и
възражения във връзка с направеното от ищеца искане по чл. 214 ал. 1 изр. 3
от ГПК. Ето защо ХОС приема, че не е допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила, което да опорочава обжалвания съдебен акт.
Приетото от ВКС в Решение № 114/19.01.2017 година по гр.д. № 1357/2016
година, на което се позовава въззивникът, няма отношение към настоящия
казус. Това е така, тъй като в случая се касае за изменение на размера на иска,
а не за изменение на основанието на иска или за изменение на искането без
изменение на основанието – хипотезите по чл. 214, ал. 1, изр. 1 и 2 ГПК за
които ВКС приема, че недаването на подходящ срок за отговор на ответника,
неизготвянето на допълнителен доклад и недаването на указания във връзка с
приетото изменение, са съществени нарушения на съдопроизводствените
правила.
При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал
всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Съдът
обосновано е отговорил на всички направени от страните възражения.
Обсъдил е в съвкупност събраните по делото доказателства и не е допуснал
процесуални нарушения. Въз основа на доказателствения материал е
достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявеният иск с
5
правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД е основателен и доказан, поради
което го е уважил. Пред настоящата инстанция не се представиха нови
допустими доказателства, които да дават основание за извод, различен от
направения от решаващия съд. Изложената от РС-Димитровград фактическа
обстановка и анализ на доказателствения материал се споделят изцяло от
ХОС, поради това съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд
в тази им част, на основание чл. 272 от ГПК.
Няма спор, сключеният между страните договор придава на
кредитополучателя качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП. Поради това и с оглед изрично въведеното от ищцата възражение за
нищожност на договорната клауза по допълнителния пакет, съдържащ
уговорките за заплащане на услугите Фаст и Флекси в общ размер 1080 лева,
съдът дължи произнасяне относно действителността на същите, респективно
дали не се касае за неравноправна клауза.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправният
характер на клаузите по раздел VI.“Параметри“ от процесния договор за
потребителски кредит, в частта на „Възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ и „Възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Флекси“, произтича от липсата на еквивалентност между поетото
задължение за заплащане на допълнително възнаграждение и поетите
ангажименти от страна на кредитора, които представляват дейност по
усвояване и управление на кредита (Фаст и Флекси) и е поставено в
зависимост от волята на кредитора и изпълнение на редица „специфични
изисквания“ (Флекси). Повече от това, с така сключеното споразумение се
достига до предварително заплащане на цена в размер, приблизително равен
на главницата по договора за кредит, за бъдещи услуги (Флекси), без оглед на
това – дали и в какъв обем ще бъдат предоставени. Наред с това, от
съдържанието на договора е видно, че възнаграждението за допълнителна
услуга, макар наречена "незадължителна", става изискуемо с подписването на
договора, но се разсрочва за срока на договора и вноските се добавят към
месечните вноски за погасяване на кредита. Следователно длъжникът няма
6
възможност да избира дали да ползва тези услуги, а те са неотменна част от
самия договор за кредит, което потвърждава извода за неравноправния им
характер.
В случая не се касае за индивидуално уговорена клауза. От общия
формат на договора е видно, че той е типов и е сключен при Общи условия.
Освен това, доказването на индивидуалното договаряне е в тежест на
кредитора, а в настоящото исково производство успешно доказване в тази
насока не се провежда.
Тъй като договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат
съобразени от съда служебно. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е уредено, че при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, а в ал. 2 е предвидено, че когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не
може да надвишава законната лихва.
Както вече бе казано по-горе, договореното допълнително
възнаграждение за услугите Фаст и Флекси по своя характер е такова за
дейност по усвояване и управление на кредита и с това споразумение се цели
заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Размерът на тези
възнаграждения е определен произволно и противоречи и на добрите нрави,
тъй като общият им размер дори превишава цялата договорна главница.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. С оглед постановките, дадени от ВКС
в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК,
съдът намира, че тези клаузи са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Уговорката за заплащане на допълнителен пакт от услуги е нищожна и на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като с нея се заобикаля забраната по чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
В случая ГПР по процесния договор е 48,87 % при максимален размер от 50
%, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което ако към дължимата по договора
сума се присъединят и разходите по допълнителните услуги, ГПР ще
7
надхвърли нормативно допустимия размер от 50 %. Нищожността произтича
и от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Предвид цитираната разпоредба на чл.
33, ал. 1 ЗПК, е недопустимо под формата на "възнаграждение" кредиторът да
начислява други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата.
Тъй като противоречието между клаузите за заплащане на
възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“ е налице още при
сключването на договора, то според чл. 21 от ЗПК, вр. чл. 26 ал. 1, вр. ал. 4 от
ЗЗД не е налице валидно съглашение. В тази част процесният договор за
кредит не е породил правно действие, следователно задължение за заплащане
на възнаграждение по услугите „Фаст“ и „Флекси“ не е възникнало валидно.
С оглед тези изводи следва да се приеме, че заплатеното от ищцата по
клаузите по раздел VI.“Параметри“ от процесния договор е при начална липса
на основание, което води до основателност на предявения иск по чл. 55 ал. 1
пр. 1 от ЗЗД.
С помощта на представеното и прието по делото заключение на ССчЕ
искът е доказан и по размер (в размера, до който претенцията е намалена по
реда на чл. 214 от ГПК), поради което дружеството-ответникът дължи да
възстанови на ищцата заплатената от нея и получена от дружеството без
основание сума 214,75 лева.
РС-Димитровград е стигнал до същия краен извод по иска по чл. 55 ал.
1 т. 1 от ЗЗД, поради което атакуваното решение в тази част следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото, претенцията на въззивника за присъждане на
деловодни разноски се явява неоснователна. Постигнатият от въззивника
резултат от обжалването във въззивната инстанция (частично обезсилване на
решението) не е съпоставим със случаите, за които е предвидено правилото за
възлагане на разноски на страната, изгубила делото по чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК.
Частичното обезсилване на решението е резултат от неправилно формулиран
от съда диспозитив на съдебното решение, но не променя изхода от
предявения иск. Поради това частичното обезсилване на решението не следва
да доведе до възлагане на разноски, понесени от въззивника, в тежест на
въззиваемата.
На процесуалния представител на въззиваемата следва да бъде
определено възнаграждение на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за
8
адвокатурата за оказване на помощ на материално затруднено лице. За
въззивната инстанция на адвокат М. В. М. се дължи възнаграждение в размер
на 300 лева, което следва да бъде възложено в тежест на въззивника.
Искането на въззивника за изменение на първоинстанционното решение
в частта за разноските, като бъде съобразено изменението на иска –
намаляването на неговия размер, ХОС квалифицира като такова по чл. 248 от
ГПК. След връщане на делото на РС-Димитровград, първоинстанционният
съд ще следва да се произнесе по това искане, едва след което, при наличие на
жалба, ХОС ще бъде компетентен да се произнесе по този въпрос.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 138/19.05.2022 година, постановено по
гражданско дело № 1378/2021 година по описа на Районен съд –
Димитровград в частта, в която е прогласена нищожността на Договор за
потребителски кредит Профи кредит Стандарт***г., сключен между „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и Н. В. Н..
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 138/19.05.2022 година, постановено по
гражданско дело № 1378/2021 година по описа на Районен съд –
Димитровград в останалата част, в която е уважен предявеният иск по чл. 55
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в град София, кв. Мотописта, бул.
“България“ 49, бл. 53 Е, вх. В, представлявано от управителите С.Н.Н., Ц.Г.С. и
Я.К.Ч., ДА ЗАПЛАТИ на адв.М. В. М. от Адвокатско колегия - Пловдив, с адрес
на кантората в град Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81 ет. 3 ап. Б,
пълномощник на ищеца Н. В. Н., адвокатско възнаграждение на основание чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата - сумата в размер на 300 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10