МОТИВИ

към Присъда № 21 на С. районен съд от 28.09.2018 г.

по НЧХД № 256/2017 г. по описа на същия съд

 

В.Г.Д. ***.04.2017 г. тъжба срещу Д.В.М., В.А.М. и Х.В.Н.,***, с обвинения за следното:

-   за това, че на 15.04.2017 г. в с. П., Община С. Д.В.М., В.А.М. и Х.В.Н. в съучастие като съизвършители му причинили оток и зачервяване в областта на дясното слепоочие; разкъсно-контузна рана в областта на дясното ухо; леко охлузване в областта на десния лакът с размери 25х40 мм., оток, палпаторна болезненост и ограничения в движенията;

-   за това, че на горепосочените дата и място Д.В.М. му се заканил с престъпление против неговата личност, а именно с престъпление против телесната му неприкосновеност, с думите „Ще те утрепам, … е сега ще се върна и ще видиш какво ще ти се случи”, което заканване би могло да възбуди у В.Г.Д. основателен страх за осъществяването му;

-   за това, че на горепосочените дата и място В.А.М. му се заканил с престъпление против неговата личност, а именно с престъпление против телесната му неприкосновеност, с думите „Е са ще видите, … са ви изтрепах”, което заканване би могло да възбуди у В.Г.Д. основателен страх за осъществяването му;

-   за това, че на горепосочените дата и място Х.В.Н. му се заканил с престъпление против неговата личност, а именно с престъпление против телесната му неприкосновеност, с думите „Е сега те утрепах”, което заканване би могло да възбуди у В.Г.Д. основателен страх за осъществяването му;

-   за това, че на горепосочените дата и място Д.В.М. казал нещо унизително за честта и достойнството на В.Г.Д. като е изрекъл в негово присъствие и публично думите „ще ти еба майката”;

-   за това, че на горепосочените дата и място В.А.М. казал нещо унизително за честта и достойнството на В.Г.Д. като е изрекъл в негово присъствие и публично думите „ще ви еба майката”.

На тъжбата е даден ход със следните обвинения срещу подсъдимите:

- срещу Д.В.М. – за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за престъпление по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК и за престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК;

- срещу В.А.М. – за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за престъпление по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК и за престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК;

- срещу Х.В.Н. – за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и за престъпление по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК;

В съдебно заседание на 31.07.2017 г. след уточнение на тъжбата в наказателното производство са приети за разглеждане следните предявени от частния тъжител В.Г.Д. граждански искове:

- срещу Д.В.М., В.А.М. и Х.В.Н. – за солидарно заплащане на сумата 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от описаното в тъжбата престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.04.2017 г. до окончателното й изплащане;

- срещу Д.В.М. – за заплащане на сумата 666,67 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от описаното в тъжбата като извършено от този подсъдим престъпление по 144, ал. 1, предл. първо от НК, както и за заплащане на сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от описаното в тъжбата като извършено от този подсъдим престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от 15.04.2017 г. до окончателното им изплащане;

- срещу В.А.М. – за заплащане на сумата 666,67 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от описаното в тъжбата като извършено от този подсъдим престъпление по 144, ал. 1, предл. първо от НК, както и за заплащане на сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от описаното в тъжбата като извършено от този подсъдим престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от 15.04.2017 г. до окончателното им изплащане;

- срещу Х.В.Н. – за заплащане на сумата 666,67 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от описаното в тъжбата като извършено от този подсъдим престъпление по 144, ал. 1, предл. първо от НК ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.04.2017 г. до окончателното й изплащане;

В хода на съдебните прения адв. Ц. Т. – повереник на тъжителя, изтъква, че обвиненията са доказани по категоричен начин от събраните по делото доказателства и че подсъдимите от обективна и от субективна страна са осъществили състава на престъпленията, в които са обвинени. Отправя искане подсъдимите да бъдат признати за виновни в извършване на престъпленията, описани в тъжбата и да им бъдат наложени съответни справедливи наказания, а гражданските искове – да бъдат уважени в пълните им предявени размери така както са приети за разглеждане от съда срещу отделните подсъдими. Претендира присъждане на тъжителя на сторените от него разноски.

Пред съда адв. К.Г., упълномощен защитник на подсъдимите, сочи, че от събраните по делото доказателства не се установява описаната в тъжбата фактическа обстановка. Приемайки за безспорни част от обстоятелствата относно времето и мястото на инкриминираните деяния, защитникът на подсъдимите акцентира върху нелогичността и житейската недостоверност на гласните доказателствени средства, обективирани в показанията на свидетелката Д. Д., както и върху нейната заинтересуваност в полза на тъжителя и във вреда на подсъдимите с оглед съпружеската й връзка с тъжителя. Наред с това защитникът на подсъдимите изтъква, че от приобщената по делото медицинска документация, както и от заключението по съдебно-медицинската експертиза не се установява по несъмнен начин констатираните увреждания на тъжителя да са му причинени от подсъдимите – както поради вероятността с оглед експертното заключение уврежданията да са причинени при падане, така и с оглед липсата на възможност да се установи давност на тяхното причиняване. Сочи освен това, че от доказателствата по делото не се установява подсъдимите да са извършили вменените им престъпления по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК и по чл. 146, ал. 1 от НК. Отправя искане подсъдимите да бъдат признати за невинни и оправдани по всички обвинения, а предявените срещу тях граждански искове – да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира присъждане на разноски на подсъдимите в минимален размер.

В хода на съдебните прения подсъдимите напълно се солидаризират с речта на защитника им.

При упражняване на правото си на последна дума и тримата подсъдими заявяват, че очакват да бъдат оправдани.

По делото се установява следната фактическа обстановка:

Подсъдимите В.А.М. и Д.В.М. са баща и син, а подсъдимият Х.В.Н. е тъст на В.М. и дядо на Д.М.. Подсъдимият В.М. и тъжителят В.Г.Д. ***, а и останалите двама подсъдими също познавали тъжителя.

На 15.04.2017 г. /съботният ден преди Великден за 2017 г./ тъжителят В.Д. и съпругата му – свидетелката Д. Д. били в къщата им в с. П., Община С. и около 19,00 ч. си тръгнали оттам с автомобил към гр. С.. Автомобилът бил управляван от тъжителя, а съпругата му пътувала на предната дясна седалка до мястото на водача. На една от улиците в центъра на с. П. срещу техния автомобил се движел лек автомобил марка „С. И.”, управляван от подс. Д.М.. При разминаването между тях подс. Д.М. внезапно отклонил управлявания от него автомобил към автомобила на Д., показал среден пръст и отправил към В.Д. жест, изразяващ се в преминаване на ръката му през врата му и символизиращ обезглавяване. Тъжителят се учудил от тези жестове, почти незабавно обърнал посоката на движение на автомобила си и тръгнал след автомобила на Д.М., който се движел с ниска скорост. Д.М. забелязал, че автомобилът на Д. се движи зад него и още повече намалил скоростта, но Д. не го изпреварил. Докато двата автомобила се движели много бавно един зад друг Д.М. отворил предната лява врата на автомобила, обърнал се назад и показвайки главата си и раменете си извън автомобила, отново повторил тези жестове.

След около 150 м. подсъдимият Д.М. спрял управлявания от него автомобил близо до къщата на дядо му – подс. Х.Н. и слязъл от автомобила. Тъжителят спрял своя автомобил на около 50 м. зад автомобила на Д.М. и двамата със св. Д. Д. също излезли от него, а В.Д. започнал да призовава подсъдимия да дойде при него и да се разберат. Тогава подсъдимият Д.М. започнал да го замерва с камъни и викал „Сега ше видиш, сега ше те утепам, стой тука да видиш какво ще ти се случи”. Тъжителят се предпазвал от камъните с движения встрани и взел от багажника на своя автомобил прът от обработено дърво, подобен на бейзболна бухалка. След като хвърлял известно време камъни по тъжителя, подсъдимият Д.М. се прибрал в двора на къщата на дядо си. Тъжителят тръгнал към дворната врата, за да поиска обяснение от бащата на подс. Д.М., а именно от подс. В.М., с когото били приятели и колеги, за поведението на неговия син.

Тогава подс. Д.М. отново излязъл на улицата, следван от баща си – подс. В.М.. И двамата псували на майка тъжителя и съпругата му, а В.М. ги заплашвал, че ще ги утрепе. Подсъдимият Д.М. ударил с юмрук тъжителя в главата, в областта на дясното слепоочие, а след него и подсъдимият В.М. нанесъл на тъжителя два удара с ръка в същата област на главата. От ударите тъжителят паднал на земята. По това време на улицата пред къщата вече бил излязъл и подсъдимият Х.Н., който също викал по адрес на тъжителя, че ще го утрепе. Докато тъжителят бил още на земята и се опитвал да се изправи, подс. Н. взел донесения от тъжителя дървен прът и с него му нанесъл удар, насочен към главата. Тъжителят вдигнал дясната си ръка над главата си, за да се предпази и прътът го ударил по тази ръка в областта на лакътя. Непосредствено след това тримата подсъдими се прибрали в двора на къщата си, а тъжителят и съпругата му си тръгнали от мястото. В областта на дясното ухо на тъжителя имало рана, която кървяла.

Незабавно след това тъжителят потърсил медицинска помощ в „МБАЛ С.”, но тъй като дежурният лекар тъкмо си тръгвал, тъжителят бил прегледан от д-р Р. М. – лекар от поликлиниката към болницата. От тъжителя била снета анамнеза, че около 19,15 ч. същия ден бил нападнат от три познати лица и бил ударен с юмруци в лицето и с дървена бухалка в областта на десния лакът, а при прегледа са констатирани лек оток и зачервяване в областта на дясното слепоочие, разкъсно-контузна рана в областта на дясното ухо и леко охлузване в областта на десния лакът с размери 25/40 мм., оток, палпаторна болезненост и ограничение в движенията.  Поради съмнение за счупване на дясната ръка д-р М. назначила рентгенография на дясна лакътна става. Рентгенографията била извършена в първия работен ден след Великденските празници /вторник – 18.04.2017 г./ и от която не се установила фрактура. В този ден тъжителят бил прегледан и от д-р Б. П., който освен амбулаторен лист за прегледа издал на тъжителя и медицинско свидетелство за пред съда.

Видно от заключението на експерта д-р Н.Х. по допуснатата съдебно-медицинска експертиза, от изследваната от него медицинска документация, представена във връзка с инкриминирания инцидент се установява, че тъжителят е получил контузия в областта на дясното слепоочие с оток, разкъсно-контузна рана в областта на дясното ухо, охлузване и контузия в областта на дясната лакътна става, които по своята медико-биологическа характеристика са причинили болки и страдания с период на възстановяване в рамките на 2-3 седмици. Според заключението описаните телесни увреждания са причинени по механизма на действието на удари с или върху твърд тъп предмет и могат да бъдат получени по начина, описан в тъжбата на пострадалия.

По искане на защитника на подсъдимите адв. К. Г. /тогава новоупълномощена/ и по изложените от съда съображения в с. з. на 14.05.2018 г. е допуснат допълнителен разпит на вещото лице д-р Н. Х. по вече приетото заключение по съдебно-медицинската експертиза. Според разясненията на вещото лице д-р Х., дадени в с. з. на 02.07.2018 г. при така допуснатия негов допълнителен разпит, констатираните при първоначалния преглед на тъжителя на 15.04.2017 г. лек оток и зачервяване в областта на дясното слепоочие напълно съответстват на удари, нанесени в тези области около 30 минути, до 1 час преди прегледа. Зачервяването е признак на контузия на меките тъкани, изразяваща се в повърхностно кръвонасядане, получено в резултат на нараняване на кръвоносните съдове и излив на червени кръвни телца в междутъканните пространства. При такива кръвонасядания отокът и зачервяването на кожата се проявяват почти веднага след нараняване и това оцветяване на кожата продължава да е видимо за период от около 24 – 48 часа от увреждането, след което приблизително от 3-тия до 5-тия ден то преминава постепенно в кафеникаво оцветяване на кожата, после на мястото се появява зеленикав оттенък, който постепенно преминава в жълт цвят, а до около 2 седмици той също избледнява и изчезва. Вещото лице посочва също така, че с оглед описанието на останалите увреждания на тъжителя в първичната медицинска документация – разкъсно-контузна рана на дясното ухо и охлузване в областта на десния лакът не може да се установи по категоричен начин период от време /т. нар. давност/ от уврежданията до констатацията за наличието им при медицинския преглед, извършен на 15.04.2017 г. Въпреки това, анализирайки от медицинска гледна точка външните проявления на стадиите на развитието на повърхностно охлузно нараняване, вещото лице посочва, че видимите белези от него по кожата изчезват за период от около 2-3 седмици. Що се касае до разкъсно-контузната рана на тъжителя в областта на дясното му ухо, вещото лице посочва, че човешкото ухо има няколко области и в случая в медицинската документация не е описано коя област е засегнало нараняването, с какви размери е била раната и дали същата е кървяла, поради което не се ангажира с възможната давност на това нараняване. Според вещото лице, с оглед двете анатомични области от човешкото тяло, в които са констатирани описаните в медицинската документация телесни увреждания на тъжителя, е възможно те да бъдат причинени при падане от собствен ръст върху терена, но ако са причинени по механизма на удар с предмет върху тялото, те не могат да бъдат причинени само от един-единствен удар.

Подсъдимият Д.В.М., с ЕГН **********, е роден на 18 януари 1998 г. в гр. С., български гражданин, с постоянен и настоящ адрес ***, неженен, с основно образование, ученик, работи като настройчик в „С..” АД, гр. С.

С одобрено от съда на 03.10.2017 г. споразумение по НОХД № 412/2017 г. по описа на РС – С., с последици на влязла в сила присъда от датата на одобряването му, подсъдимият Д.М. е признат за виновен за престъпление по чл. 198, ал.  1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, извършено на 07.09.2016 г., за което при прилагане на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 4 месеца, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от 3 години, считано от одобряване на споразумението.

Подсъдимият В.А.М., с ЕГН **********, е роден .. г. в гр. С., български гражданин, с постоянен и настоящ адрес ***, женен, със средно образование, работи като шофьор в ДГС – С.. Подсъдимият В.М. не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на Глава Осма, раздел ІV от Общата част на НК.

Подсъдимият Х.В.Н., с ЕГН **********, е роден .. г. в с. П., Община С., български гражданин, с постоянен и настоящ адрес ***, женен, с основно образование, не работи - пенсионер.

Установените осъждания на подсъдимия Х.В.Н. по НЧХД № 83/1972 г. на РС – С., по НОХД № 519/1972 г. на С. военен съд, по НОХД № 175/1972 г. на РС – С. и по НОХД № 85/1975 г. на РС – С., както и техните последици са заличени независимо от предвиденото в закон или указ на основание чл. 88а от НК далеч преди датата на описаните в тъжбата деяния. Поради това подсъдимият Х.Н. не следва да се счита осъждан, респ. освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на Глава Осма, раздел ІV от Общата част на НК.

Гореописаната фактическа обстановка съдът приема за безспорно установена въз основа на събраните по делото гласни доказателствени средства: показания на свидетелката Д. Д., показания на свидетеля М. К. /частично/ и обяснения на подсъдимия Х.Н. /частично/; експертно заключение на д-р Н.Х. по съдебно-медицинската експертиза, прочетено и прието в с. з. на 27.11.2017 г., ведно с разясненията на вещото лице при допуснатия от съда допълнителен негов разпит, проведен в с. з. на 02.07.2018 г.; писмени доказателства, прочетени в съдебното производство по реда на чл. 283 от НПК – амбулаторен лист № 003083/15.04.2017 г., издаден от д-р Р.М. /л. 7 от делото/, амбулаторен лист № 000802/18.04.2017 г., издаден от д-р Б. П. /л. 8/, медицинско свидетелство за пред съда, амб. № 802 от 18.04.2017 г., издадено от д-р Б. П., копие от амбулаторен журнал в травматологичен кабинет на Медицински център „С.” ООД – д-р Б. П. П. за извършените прегледи на 18.04.2017 г., изпратен с писмо изх. № 135/28.05.2018 г. от управителя на МЦ „С.” ООД до съда /л. 53-55/, служебно изискани справки за съдимост за всеки от подсъдимите /л. 62-64/.

За пълнота следва да се отбележи, че представените от защитата на подсъдимите в хода на съдебното следствие предмети, приобщени по реда на чл. 284 от НПК като веществени доказателства с протоколно определение от с. з., проведено на 02.07.2018 г. с нищо не изясняват предмета на доказване по делото. Без да се отрича процесуалното право на страните по наказателни дела от частен характер да представят веществени доказателства, в случая по никакъв начин не може да се установи дали тези предмети представляват части именно от дървения прът, изваден от тъжителя от багажника на автомобила му непосредствено преди инцидента, а дори и евентуално да се приеме, че това е така, то от самото им наличие в държане на подсъдимите до представянето им по делото не може да се направи извод за никакъв конкретен факт от значение за делото.

Фактическите си изводи относно авторството на деянията, механизма на извършването им и обстоятелствата, при които са извършени, съдът основава на детайлната и съвкупната преценка на показанията на свидетелката Д. Д., на експертното заключение на д-р Н.Х. по съдебно-медицинската експертиза, ведно с устните му разяснения пред съда при проведения допълнителен негов разпит, както и на приобщената медицинска документация.

Свидетелката Д. Д. е присъствала на инкриминираните дата и място и е възприела цялостното поведение на тримата подсъдими от самото начало на инцидента до неговия край. Това впрочем се потвърждава и от обясненията на подс. Х.Н. пред съда, който сочи, че когато излязъл на улицата, той видял там тъжителя и жена му, а така също подс. Н. посочва и реплики на св. Д. в твърдяния от него край на инцидента.

Показанията на тази свидетелка за цялостното развитие на инцидента и за конкретното участие на тъжителя и тримата подсъдими в него са логични, последователни и безпротиворечиви.

Напълно логично е тъжителят да потърси средство за защита като вземе дървен прът от багажника на автомобила си докато подс. Д.М. замерва него и съпругата му с камъни и впоследствие – след като този подсъдим преустановил тези действия – да се отправи към къщата на тримата подсъдими, за да потърси обяснение от баща му – подс. В.М., с когото се познавали като колеги и били в приятелски отношения. Последващите действия на подс. Д.М. и на подс. В.М., които последователно излезли на улицата преди тъжителят да успее да влезе в двора на къщата, изразяващи се в закани към тъжителя, псувни и нанесени му удари, първият от които бил нанесен от подс. Д.М. с юмрук в дясната слепоочната област на главата на тъжителя, а следващите два – от подс. В.М. ***, както и падането на тъжителя на терена вследствие на тези удари и последвалия удар с дървения прът, нанесен от междувременно появилия се на мястото подсъдим Х.Н., който удар попаднал в десния лакът на тъжителя, напълно кореспондират с обективното състояние на последния, установено при прегледа му, извършен от д-р Р. М. в същия ден непосредствено след инцидента, както и със заключението на съдебно-медицинската експертиза и устните разяснения на вещото лице пред съда.

В тази връзка следва да се подчертае, че вещото лице не изключва възможността констатираните увреждания на тъжителя да бъдат причинени от падане от собствен ръст на терена, но също така сочи, че е възможно те да бъдат причинени и с удари върху тялото му, в какъвто случай тези удари неминуемо следва да са повече от един. Тази алтернативност в експертния извод относно механизма на причиняване на уврежданията на тъжителя не е необичайна, нито сама по себе си може да обоснове съмнение относно действителния механизъм на причиняване на уврежданията. Това е така, защото експертното заключение и разясненията на експерта пред съда при разпита му не са и не могат да бъдат с оглед разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от НПК единствено доказателствено средство с предварително установена сила за тези обстоятелства. От експертна съдебно-медицинска гледна точка не е изключено възможните причини за уврежданията да са повече от една, но от компетентността на съда е да анализира цялостната доказателствена съвкупност и да изгради обоснован фактически извод за конкретно осъществения механизъм за настъпването им. В случая, при положение, че от показанията на свидетелката Д. еднозначно се установява, че и тримата подсъдими са нанасяли удари на тъжителя по горепосочения начин, съдът счита, че тези показания напълно кореспондират с експертния извод, че при нанесени повече от един удар в различни /две/ анатомични области на тялото на тъжителя, с тези удари са могли да му бъдат причинени установените увреждания.

Необходимо е също така да се подчертае, че между показанията на св. Д. и заключението по съдебно-медицинската експертиза е налице кореспонденция и в още една насока. Според вещото лице д-р Х. описаните в амбулаторния лист, издаден от д-р Р. М. на 15.04.2017 г. в 19,44 ч. лек оток и зачервяване в областта на дясното слепоочие на тъжителя напълно отговарят по това тяхно описание като външен признак на увреждане, причинено по-рано същия ден /в рамките на период от 30 минути до 1 час преди прегледа/. Поради това доводите на защитника на подсъдимите, че времето на причиняване на уврежданията, а оттам и участието на подсъдимите в причиняването им по време на инкриминирания инцидент не били установени по категоричен начин, са неоснователни. Вярно е, че за останалите констатирани при прегледа на тъжителя на 15.04.2017 г. негови увреждания – разкъсно-контузна рана в областта на дясното ухо и леко охлузване в областта на десния лакът с размери 25/40 мм., оток, палпаторна болезненост и ограничение на движенията, вещото лице не се ангажира с категоричен извод за времето на причиняването им, но според него това се дължи най-вече на оскъдното описание на тези увреждания. Обстоятелствата обаче, че по дясното ухо на тъжителя имало кръв непосредствено след инцидента, както и че подс. Х.Н. нанесъл удар с дървен прът, който попаднал в десния лакът на тъжителя, се установяват от показанията на св. Д.. В тези им части показанията на св. Д. се подкрепят от разясненията на вещото лице д-р Х., че охлузването на десния лакът на тъжителя е причинено от тангенциалното въздействие при удар на човешкото тяло с или върху твърд тъп предмет, както и кореспондират с обстоятелството, че още при прегледа му на 15.04.2017 г. тъжителят е насочен за рентгенография на дясна лакътна става. Изключено е в такъв случай от наличната доказателствена съвкупност тъжителят отпреди инцидента да е имал оток в десния лакът, палпаторна /т. е. на пипане/ болезненост в тази област и ограничение на движенията на този крайник и дотогава да не е предприел никакви мерки за медицински изследвания, а да е „използвал случая” по повод инцидента да съобщи и за тези свои страдания на преглеждащия го лекар.

Съдът не кредитира показанията на свидетеля М. К. в частите им, в които той сочи, че инкриминираният инцидент се е свеждал до това, че тъжителят дошъл пред дома на подс. Д.М., носейки дървена бухалка в ръка, посегнал да го удари с нея, обвинявал го в кражба и заплашвал, че ще го пребие, след което на улицата излязъл подс. Х.Н., който се опитал да вземе бухалката от ръцете на тъжителя, а последният паднал на земята и подсъдимите Д.М. и Х.Н. се прибрали в двора на къщата си. Видно е от самите показания на св. К., че те се отнасят до определени епизоди /фрагменти/ от поведение на тъжителя и на подс. Х.Н., които свидетелят сочи да е възприел, твърдейки, че по това време се намирал в автомобила, управляван дотогава от подс. Д.М., но в един определен момент телефонът му звъннал и той се разсеял, тъй като започнал телефонен разговор. На първо място, твърденията на свидетеля за този телефонен разговор обосновават дори според него собствената му уклончивост за подробности от инцидента. Далеч по-същественото е друго – напълно нелогично е, ако св. К. е видял как тъжителят заплашително доближава подс. Д.М. извън автомобила с дървена бухалка в ръка и посяга да го удари с нея, обвинява го в кражба и го заплашва, че ще го пребие, тоест ако св. К. е видял, че се създава непосредствена опасност за телесната неприкосновеност на човек, който най-малкото е негов добър познат /двамата се движели заедно в автомобила на Д.М., а и след инцидента свидетелят влязъл в двора на къщата му/, този свидетел напълно и изцяло да се дезинтересира от по-нататъшното развитие на събитията само защото го потърсили по телефона и той започнал да води телефонен разговор. Според съда този телефонен разговор е само удобно оправдание за свидетеля К. да отрече качеството си на очевидец за обстоятелства, за които следва да говори истината. Ето защо съдът не кредитира показанията на този свидетел в гореобсъдените им части.

Обясненията на подсъдимия Х.Н., дадени пред съда в с. з. на 02.08.2017 г. почти изцяло кореспондират с показанията на св. К.. Поради това и с оглед кредитираните показания на св. Д., а също и при липсата на кредитирани от съда доказателствени източници, които да подкрепят тези обяснения, съдът ги възприема в частите им относно развитието на инкриминирания инцидент единствено като израз на защитната позиция на този подсъдим, но не ги кредитира като доказателствено средство.

Неоснователен е упрекът на защитника на подсъдимите в съдебните прения за заинтересуваност на показанията на св. Д. Д. в полза на тъжителя и във вреда на подсъдимите предвид съпружеската й връзка с тъжителя. Както вече се посочи, показанията на св. Д. са логични, последователни и безпротиворечиви, а и не се опровергават от други кредитирани от съда доказателства, поради което съдът ги кредитира независимо от това, че свидетелката е съпруга на тъжителя. Съпружеската връзка на свидетелката с тъжителя преди всичко логично обяснява присъствието й на инцидента, което, както вече се посочи, се установява и от обясненията на подс. Н.. Не може обаче да се приеме, че ако по силата на обстоятелствата съпругата на тъжителя е присъствала на инцидента, показанията й по дефиниция следва да бъдат възприети от съда като заинтересувани, при положение, че по вече изложените съображения те съдържат достоверна информация, подкрепена от други източници на доказателства.

 Освен това, не може да се приеме, че възпроизведените пред съда възприятия на свидетелката Д. за действията на подс. Д.М. непосредствено преди извършване на инкриминираните деяния – докато управлявал лек автомобил „С. И.” в с. Продановци – пресъздават една невъзможна фактическа обстановка. В този момент свидетелката е пътувала на предната дясна седалка в автомобила, управляван от съпруга й, освен това тя познава подс. Д.М. от детските му години и има къща в селото, в което той живее, поради което няма нищо необичайно в това при разминаване с неговия автомобил да е възприела визуално както внезапното му отклонение в посока към автомобила, в който тя е пътувала, така и веднага да го разпознае, съсредоточавайки вниманието си не върху неговата идентификация, а направо върху конкретните жестове на този подсъдим.

На следващо място, вярно е, че показанията на свидетелката за последващото поведение на подс. Д.М. – в интервала от време, в който тя и съпругът й се движели с автомобил след автомобила на този подсъдим – сочат на едни действия на подс. М., които са твърде рискови ако се вършат от водач на МПС докато то се движи, а именно – отваряне на вратата на автомобила откъм мястото на водача, обръщане на горната част от тялото му назад през отворената врата и повтаряне на тези жестове. Тези действия на подс. Д.М. наистина носят повишен риск за безопасността на движението при управление на МПС, но в никакъв случай не са невъзможни за изпълнение, особено при твърде ниска скорост на движение на автомобила и то в село, където движението не е интензивно. Не на последно място, макар и опасни, тези действия на подс. Д.М. се явяват логично и естествено продължение на жестовете му, отправени към тъжителя при разминаването им с автомобилите. Казано иначе, подс. Д.М. е бил мотивиран да ги извърши независимо от риска за самия него, за да подчертае адресирането на жестовете именно към тъжителя след като е забелязал, че последният го следва с автомобила си.  Освен това, позицията на свидетелката в автомобила, управляван от тъжителя не обосновава и невъзможност тя да възприеме тези действия на подс. М.. Дистанцията между двата автомобила не е била голяма, а и при посочената ниска интензивност на движението в този участък от улицата в с. П. не е съществувала необходимост автомобилът на тъжителя да се движи по широчина на пътното платно стриктно в габаритите на широчината на движещия се пред него автомобил.

По всички изложени съображения акцентът, поставен от защитника на подсъдимите в съдебните прения върху невъзможността подс. Д.М. да извърши сочените от св. Д. действия по време на движението на двата автомобила и върху невъзможността тя да ги възприеме лично и непосредствено, не намира доказателствена опора, поради което и обоснованият с него довод за дискредитиране на показанията на тази свидетелка, е неоснователен. Нещо повече, движението на автомобилите на подс. Д.М. и на тъжителя един зад друг по улица в с. П. хронологически предхожда инкриминираните с тъжбата деяния и като цяло обстоятелствата относно начина на това движение нямат пряко отношение към предмета на доказване по делото, а изясняват преди всичко начина на придвижване на подс. Д.М. и на тъжителя до инкриминираното място, както и причината за озоваването на тъжителя на това място, като друга такава причина, различна от посочената от св. Д. /тъжителят да разбере на какво се дължи поведението на този подсъдим и да разговаря по този повод с баща му/, не се установява от събраните доказателства, включително и от показанията на св. К. и от обясненията на подс. Х.Н..

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:

Съдът е сезиран с тъжба от В.Г.Д., в която са описани фактически обстоятелства, уточнени в съдебно заседание на 31.07.2017 г., за следните престъпления:

- престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, извършено на 15.04.2017 г. в с. П., Община С. от подсъдимите Д.В.М., В.А.М. и Х.В.Н. в съучастие като съизвършители;

- престъпления по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК, извършени поотделно от горепосочените подсъдими по същото време и на същото място;

- престъпления по чл. 146, ал. 1 от НК, извършени поотделно от подсъдимите Д.В.М. и В.А.М. по същото време и на същото място.

Тъжбата е подадена в 6-месечния преклузивен срок съгласно чл. 81, ал. 3 от НПК. В същия срок са извършени и гореспоменатите уточнения на тъжбата.

Преди всичко следва да се отбележи, че не следва да се отрече принципната възможност лице, спрямо което е отправена закана с престъпление, да я възприеме като закана с престъпление против неговата телесна неприкосновеност, а не като закана с убийство, независимо от твърдяните заканителни думи и действия. По смисъла на чл. 144 от НК заканването с престъпление не е формално престъпление, т. е. на просто извършване, а е престъпление със специфичен съставомерен противоправен резултат – възможност за възбуждане на основателен страх у адресата на заканването за неговото осъществяване. В този смисъл дори външната формулировка на заканителните думи или действия да сочи според съдържанието на тъжбата на заканване с убийство /”утрепване”/, то конкретните посочени в тъжбата обстоятелства, при които заканването се твърди да е осъществено, както и субективното усещане на породен от това заканване основателен страх за осъществяване не на убийство, а на посегателство срещу телесната неприкосновеност на тъжителя, обосновават извод, че съдът е надлежно сезиран за престъпления по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК, които съгласно чл. 161, ал. 1 от НК се преследват по тъжба на пострадалия, без да са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл. 287, ал. 7 от НПК.

По съществото на повдигнатите с тъжбата обвинения съдът намира следното:

Подсъдимите Д.В.М., В.А.М. и Х.В.Н. са осъществили обективните признаци на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като на 15.04.2017 г. в с. П., Община С. са причинили на В.Г.Д. лека телесна повреда с разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, изразяваща се в контузия в областта на дясното слепоочие с оток, разкъсно-контузна рана в областта на дясното ухо, охлузване и контузия в областта на дясната лакътна става, които увреждания са довели до временно разстройство на здравето на В.Д., неопасно за живота му, с период на възстановяване в рамките на 2-3 седмици.

Първоначално подсъдимият Д.М. е нанесъл на тъжителя един удар с юмрук в главата в областта на дясното слепоочие, а непосредствено след това подсъдимият В.М. е нанесъл на тъжителя два удара с ръка в същата област. От тези удари тъжителят паднал на земята и тогава подсъдимият Х.Н. взел носения от тъжителя дървен прът и с него му нанесъл един удар, насочен към главата, но тъй като тъжителят вдигнал ръка над главата си, за да се предпази, ударът попаднал в областта на лакътя на дясната му ръка. Тези удари, които тримата подсъдими нанесли последователно един след друг за кратко време на тъжителя, обосновават категоричен извод, че и тримата подсъдими са участвали в изпълнението на престъплението.

Горепосочените увреждания на тъжителя са установени по несъмнен начин от заключението по съдебно-медицинската експертиза. По своите медико-биологически характеристики те представляват кратковременно разстройство на здравето, изразяващо се в леко увреждане на анатомическата цялост на организма или тъканите, както и в по-леки изменения във физиологическите функции на организма извън болката и страданието. Поради това и с оглед задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 15 от ППВС № 3/1979 г. тези увреждания следва да се квалифицират като разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК. Локализацията на уврежданията и тяхното естество напълно кореспондират с установената фактическа деятелност на подсъдимите, поради което следва да се приеме за доказана по несъмнен начин причинната връзка между деянията на всеки от подсъдимите и съставомерния противоправен резултат.

Необходимо е да се допълни и подчертае, че при формиране на своите правни изводи относно естеството на причинения с деянията на подсъдимите противоправен резултат съдът не е обвързан от непрецизно формулирания извод на вещото лице в заключението му по съдебно-медицинската експертиза, а именно – че констатираните увреждания на тъжителя са му причинили болки и страдания. Както самото вещо лице сочи в устните си разяснения пред съда, част от тези увреждания представляват кръвонасядания в областта на дясното слепоочие, които са леки тъканни увреждания, а те по смисъла на горецитираната т. 15 от ППВС 3/1979 г. представляват разстройство на здравето извън случаите на тежки и средни телесни повреди. Съгласно същата задължителна за съдилищата съдебна практика разкъсно-контузната рана /в случая в областта на дясното ухо на тъжителя/ също представлява такова разстройство на здравето. Поради всичко изложено съдът в настоящия си състав настоява да отбележи, че формулировката в заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че уврежданията на тъжителя са му причинили болки и страдания с период на възстановяване 2-3 седмици, ценено в съвкупност с цялостните му устни разяснения пред съда, не означава, че подсъдимият е претърпял само болки и страдания без разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, а акцентира преди всичко на периода на пълно възстановяване на тъжителя от уврежданията, в който дори и болките и страданията, неминуемо съпътстващи уврежданията, биха отшумели.

От субективна страна всеки от тримата подсъдими - съизвършители е извършил деянието при форма на вината пряк умисъл. Всеки от тях е съзнавал общественоопасния характер на извършваното от него деяние – че с него засяга телесната неприкосновеност на тъжителя; предвиждал е, че с това ще засегне обществените отношения, свързани със защитата на тази неприкосновеност и е искал настъпването на общественоопасния резултат на деянието, обективиран в нанесените на В.Д. травматични увреждания.

Наред с характеристиките на прекия умисъл на всеки от подсъдимите към извършваното от него деяние, от събраните по делото доказателства се установява общността на прекия умисъл у тримата подсъдими. При извършване на деянието всеки от тях е съзнавал, че го извършва съвместно с другия и че другият също действа умишлено, съзнавал е общественоопасния характер и е искал настъпването на общественоопасните последици – както на своето деяние, така и на деянието на другия подсъдим. Достатъчно красноречиви в подкрепа на този извод са установените по делото обстоятелства, че непосредствено преди инцидента подс. Д.М. е влязъл в двора на къщата си, след което е излязъл, последван в твърде кратък интервал от време първо от подс. В.М., а след това и от подс. Х.Н., като и тримата един след друг нанесли удари на тъжителя.

Ето защо съдът намира, че всеки от подсъдимите Д.В.М., В.А.М. и Х.В.Н. виновно е извършил престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.

За престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, което е умишлено престъпление, законът предвижда наказание лишаване от свобода до две години или пробация.

Подсъдимият Д.В.М. е осъждан за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, извършено на 07.09.2016 г. Това престъпление и престъплението по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК – предмет на настоящото наказателно производство, са извършени преди за което и да било от тях да е била постановена влязла в сила присъда. Поради това престъпленията се намират в отношение на реална съвкупност, която е типичен случай на множество престъпления. Поради това и независимо от наличието на предпоставките по чл. 78а, ал. 1 от НК, по отношение на подс. Д.М. е налице пречка, визирана в чл. 78а, ал. 7 от НК за освобождаването му от наказателна отговорност за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК с налагане на административно наказание. Обективният факт, че към датата на извършване на това престъпление този подсъдим вече е бил извършил друго престъпление, за което, макар и впоследствие, е наказан с одобрено от съда споразумение с последици на влязла в сила присъда по НОХД № 412/2017 г. по описа на РС – С., обосновава извода на съда за наличие на множество престъпления, извършени от този подсъдим в условията на реална съвкупност.

Затова и при условията на чл. 54 от НК съдът наложи на подсъдимия алтернативно предвиденото в чл. 130, ал. 1 от НК наказание за това престъпление, а именно „пробация“, при следните пробационни мерки, определени по вид и продължителност в съответствие с чл. 42а, ал. 2, т. 1 и 2, вр. ал. 3, т. 1 и ал. 4 и чл. 42б, ал. 1 и 2 от НК, а именно: 1/. „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 1 година, изразяваща се в явяване и подписване на подсъдимия пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице с периодичност 2 пъти седмично и 2/. „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 1 година. Съдът наложи по-лекото алтернативно предвидено в чл. 130, ал. 1 от НК наказание на този подсъдим с оглед превеса на смекчаващите отговорността му обстоятелства – твърде младата му възраст /същият е бил на 19 години при извършване на деянието/ и сравнително ниската степен на обществена опасност на извършеното от него престъпление. Съдът счете, че видът и продължителността на пробационните мерки са от естество да постигнат целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК.

С оглед доказаното извършване на престъпления от подсъдимия Д.М. в реална съвкупност, на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът определи общо наказание на този подсъдим за престъпленията му по НОХД № 412/2017 г. на РС – С. и за престъплението по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което е признат за виновен по настоящото дело, като му наложи най-тежкото от тях, а именно – наказанието „лишаване от свобода” за срок от 4 месеца по НОХД № 412/2017 г. на РС – С. и на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложи изтърпяването му за срок от 3 години, считано от 03.10.2017 г. – датата на влизане в сила на споразумението с последици на влязла в сила присъда по НОХД № 412/2017 г. на РС – С.

Подсъдимият В.А.М. не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на Глава Осма, раздел ІV от Общата част на НК.

Осъжданията на подсъдимия Х.В.Н. и последиците им са заличени на основание чл. 88а от НК независимо от предвиденото в закон или указ преди той да извърши престъплението по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК – предмет на разглеждане в настоящото наказателно производство. Поради това същият не следва да се счита осъждан или освобождаван от наказателна отговорност по реда на Глава Осма, раздел ІV от Общата част на НК.

С извършените от подсъдимите В.М. и Х.Н. деяния не са причинени съставомерни имуществени вреди.

Не са налице обстоятелства, съставляващи съгласно чл. 78а, ал. 7 от НК пречки за освобождаването на подсъдимите В.М. и Х.Н. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.

Ето защо и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК съдът освободи тези двама подсъдими от наказателна отговорност за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и наложи на всеки от тях административно наказание „глоба”.

При индивидуализацията на административното наказание на всеки от подсъдимите В.М. и Х.Н. съдът взе предвид следните смекчаващи отговорността им обстоятелства - ниска степен на обществената им опасност като извършители на престъпление, липса на предходни осъждания, както и сравнително невисока степен на обществена опасност на деянията им. Поради това и като взе предвид изложените обстоятелства, смекчаващи отговорността на тези подсъдими, съдът наложи на всеки от тях административно наказание „глоба” в размер 1000 лв. – в минималния размер на това административно наказание съгласно чл. 78а, ал. 1 от НК.

Съдът счете, че размерът на тези административни наказания е от естество да постигне целите на административното наказване съгласно чл. 12 от ЗАНН.

Съдът призна и тримата подсъдими за невинни по обвиненията за извършени поотделно от всеки от тях престъпления по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК. Установява се от доказателствата по делото, че всеки от тях е изрекъл вменените му с тъжбата заканителни думи по адрес на тъжителя непосредствено преди да започне изпълнението на престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК, от което тъжителят е пострадал. Както вече се посочи, съдът приема за възможно всяко от тези изпълнителни деяния /изричане на заканителни думи с конкретно посочено в тъжбата съдържание/ да бъде елемент от състава на престъпление по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК – заканване с престъпление против личността на тъжителя, а именно заканване с престъпление против неговата телесна неприкосновеност. В случаи като конкретния обаче, когато всяко от тези деяния на тримата подсъдими е непосредствено последвано от извършено от всеки от тях засягане именно на телесната неприкосновеност на тъжителя, т. е. от изпълнение на заканата, причиняването на лека телесна повреда на тъжителя поглъща заканването и последното изгубва значението си на елемент – изпълнително деяние – от състава на престъпление по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК. Този извод се обосновава и с това, че съставомерен противоправен резултат на това престъпление е възможността то да възбуди у другиго основателен страх за осъществяването му, поради което негов непосредствен обект е психическия интегритет на личността. Поради това ако непосредствено след заканването то е осъществено, то заканителните думи или действия не пораждат съставомерния за престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК страх у адресата им от тяхното осъществяване, а имат правно значение единствено като конкретни фактически обстоятелства, при които престъплението – предмет на тези думи или действия, е осъществено. По изложените съображения за несъставомерност на деянията на подсъдимите, вменени им в тъжбата като извършени поотделно от всеки от тях престъпления по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК, съдът на основание чл. 304 от НПК ги призна за невинни и ги оправда по обвиненията за престъпления по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК.

Съдът призна подсъдимите Д.В.М. и В.А.М. за невинни и по обвиненията за извършени поотделно от тях престъпления по чл. 146, ал. 1 от НК. Изречените от тях обидни думи /псувни на майка/ по адрес на тъжителя в негово присъствие са съпровождали действията им отправяне на закани и по нанасянето на удари на тъжителя. Поради това в така създадената конкретна конфликтна ситуация тези думи са представлявали съпътстващ външен израз на агресията на двамата подсъдими спрямо тъжителя, ясно обективирана в други техни действия, изразяващи се в заканите, които те са му отправили и в ударите, които са му нанесли. Казано иначе, нанесеният от подсъдимите побой на тъжителя е бил насочен както към засягане на телесната му неприкосновеност, така и към засягане на честта и достойнството му, поради което съпътстващите го деяния на подсъдимите Д.М. и В.М., изразяващи се в отправяне на обидни думи към тъжителя в негово присъствие, разглеждани самостоятелно, са несъставомерни от субективна страна като престъпления по чл. 146, ал. 1 от НК. Поради това и на основание чл. 304 от НПК съдът призна подсъдимите Д.М. и В.М. за невинни и ги оправда по обвиненията срещу тях за престъпления по чл. 146, ал. 1 от НК.

По предявените срещу подсъдимите граждански искове за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени с описаните в тъжбата престъпления, съдът прие следното:

Съгласно чл. 45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост /чл. 52 от ЗЗД/. По смисъла на посочената законова разпоредба справедливостта не е абстрактно понятие, а е критерий, обусловен от редица конкретно съществуващи обстоятелства, подлежащи на преценка от съда при определяне размера на обезщетението. 

По настоящото дело съдът отчита претърпените от пострадалия тъжител В.Г.Д. болки и физически и психически страдания, причинени му от подсъдимите Д.В.М., В.А.М. и Х.В.Н. с извършеното от тях престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, чийто противоправен резултат са няколко травматични увреждания с относителна самостоятелност – контузия в областта на дясното слепоочие с оток, разкъсно-контузна рана в областта на дясното ухо и охлузване и контузия в областта на дясната лакътна става. Значителна част от тези увреждания засягат главата на тъжителя, която е най-важната анатомична област на човека и е наситена с най-много нервни клетки, поради което без съмнение в периода, необходим според заключението на съдебно-медицинската експертиза за пълно възстановяване на пострадалия от уврежданията /2-3 седмици от получаването им/, те са предизвиквали у тъжителя физически болки и страдания, макар и с неголям интензитет.

Освен това, нанесеният на тъжителя побой е непосредствено предшестван от отправени към него от подсъдимите закани за осъществяването му, както и е съпътстван от обидни думи, казани от подсъдимите Д.М. и В.М. в присъствието на тъжителя и неговата съпруга. При тези обстоятелства деянията на тримата подсъдими, съставомерни като престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК несъмнено са причинили на тъжителя и психически страдания.

Поради това и при отчитане на изложените по-горе конкретни обстоятелства съдът счита, че един размер на обезщетение от 1500 лв. е справедлив паричен еквивалент на неимуществените вреди, причинени от болките и страданията, претърпени от тъжителя от престъплението по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В съответствие с разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД съдът осъди солидарно тримата подсъдими да заплатят обезщетението за неимуществени вреди в този размер. Върху тази сума на обезщетението подсъдимите дължат лихва за забава, считано от деня на увреждането до окончателното изплащане на присъдената сума. За разликата до пълния предявен размер от 2000 лв. съдът отхвърли гражданския иск като неоснователен и недоказан.

Предвид обстоятелството, че съдът призна и тримата подсъдими за невинни в извършване на престъпления по чл. 144, ал. 1, предл. първо от НК, както и призна подсъдимите Д.В.М. и В.А.М. за невинни в извършване на престъпления по чл. 146, ал. 1 от НК поради несъставомерност на вменените им с тъжбата деяния като такива престъпления, гражданските искове на тъжителя срещу всеки от подсъдимите за неимуществени вреди, причинени от всяко от тези престъпления, бяха изцяло отхвърлени като неоснователни. В тази връзка следва да се отбележи, че фактическата деятелност на подсъдимите, реализираща отделни елементи от съставите на тези престъпления, е отчетена от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от престъплението по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, чието извършване тя непосредствено е предхождала и съпътствала.

Предвид изхода на делото и с оглед направените от страните искания за присъждане на разноски, на основание разпоредбите на чл. 189-190 от НПК съдът разпредели отговорността за разноските по делото въз основа на следните съображения и по следния начин:

Съгласно чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, върху уважения размер на гражданския иск се дължи държавна такса в размер 60 лв. Отговорността за разноски не е солидарна, поради което съдът осъди всеки от тримата подсъдими да заплати в полза на РС – С. по една трета от тази държавна такса, а именно по 20 лв.

Тъжителят е направил разноски по делото в общ размер 1032 лв., от които 12 лв. за внесена държавна такса по тъжбата, 120 лв. внесен депозит за възнаграждение на вещо лице по съдебно-медицинската експертиза и 900 лв. за платено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Разноските за държавна такса и депозит за възнаграждение на вещо лице, или общо сумата 132 лв., са направени във връзка с обвинението за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, по което тримата подсъдими са признати за виновни. Платеното от тъжителя адвокатско възнаграждение е уговорено като брутна сума без конкретизация на размер по отделните предявени с тъжбата обвинения. Деянията на подсъдимите са квалифицирани като три вида престъпления по НК, поради което и с оглед признаването на подсъдимите за виновни само за едно от тези престъпления съдът счете, че те следва да понесат отговорност за една трета от платеното от тъжителя адвокатско възнаграждение, т. е. за 300 лв. Така общият размер на разноските, сторени от тъжителя и дължими от подсъдимите на основание чл. 189, ал. 3, вр. ал. 4 от НПК е 432 лв., като съдът определи всеки от тях да заплати на тъжителя по една трета от тази сума, т. е. по 144 лв.

Видно от представения договор за правна защита и съдействие, сключен между подсъдимите и адв. К. Г. /л. 38/ всеки от тях й е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 500 лв. Срещу подсъдимите Д.М. и В.М. са предявени по три обвинения, като всеки от тях е признат за невинен и оправдан по две от тях. Следователно и в съответствие с чл. 190, ал. 2 от НПК съдът осъди тъжителя да заплати на посочените двама подсъдими по 333,34 лв. за разноски, която сума представлява две трети от платените от тези подсъдими адвокатски възнаграждения. Подсъдимият Х.Н. също е платил адвокатско възнаграждение на адв. Г. в размер 500 лв., но срещу него са повдигнати две обвинения, по едно от които той е признат за невинен и оправдан. Затова и в съответствие с чл. 190, ал. 2 от НПК съдът осъди тъжителя да заплати на този подсъдим половината от сторените от последния разноски за адвокатско възнаграждение, или сумата 250 лв.  

По изложените съображения съдът постанови присъдата си.

                                      

                                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: