Р А
З П О
Р Е Ж
Д А Н Е
№
6.08.2020 г. Гр.
Стара Загора
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА ТРЕТИ
ГРАЖДАНСКИ състав
На 6 август 2020 г.
В закрито заседание в следния състав:
Председател: ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
гр. дело № 1436 по описа за 2020
година.
СЪДЪТ ДОКЛАДВА
ДЕЛОТО:
Постъпила
е искова молба от Т.Ж.Т., в която твърди, че работил
в ответното предприятие на основание сключен трудов договор с дружеството №
80/31.10.2005 г. с място на работа гр. Стара Загора. През годините били
подписани между страните множество допълнителни споразумения към цитирания
трудов договор, от дати както следвало: № 80/01.01.2006 г.; № 71/03.01.2007 г.;
№ 474/01.03.2007 г.; № 508/01.04.2007 г.; № 576/29.08.2008 г.; № 675/05.01.2009
г.; № 189/02.05.2011 г.; № 163/28.06.2013 г.; № 3699/31.10.2014 г.; №
1033/01.04.2015 г.; № 1008/14.01.2016 г.; № 1058/01.08.2016 г.; №
1083/06.01.2017 г.; № 320/31.12.2018 г.
С допълнително споразумение № 1033/01.04.2015г.,
към трудов договор № 80/31.10.2005г., двете страни се договорили в т. 9, както
следва:
„При
прекратяване на Трудовия договор, Работодателят дължи на Работника/Служителя
обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни брутни работни заплати,
независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и
основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на
Работника ши служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от
прекратяване на договора. ”
В трудовия договор било допустимо с
оглед разпоредбата на чл.66, ал.2 от КТ да се договарят друг вид обезщетения
при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ /чл.220 КТ, чл.222 КТ и др./, но само ако юридическите факти, въз основа на които се
дължали, били различни.
В случая, договорната клауза в т.9
от допълнително споразумение № 1033/01.04.2015 г., към трудов договор №
80/31.10.2005 г. предвиждал по-благоприятен за него размер на обезщетението.
Договорната воля на страните
съответствала на принципа на договорна свобода в гражданското право и не
противоречала на императивни законови норми или на обичаите в практиката и
добросъвестността и била в съответствие със специалната норма на чл.66, ал.2 от КТ, като установявала, по- благоприятни за ищеца конкретния служител условия от
предвидените в колективния трудов договор.
Последното допълнително
споразумение подписано помежду им било № 320/31.12.2018 г. и заеманата от него
длъжност била „Оперативен директор”, а договореното основно месечно
възнаграждение 9000,00лв. и допълнително
възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит 7,80% или сумата от
702,00лв.
Твърди, че през
Със заповед от дата 29.01.2020 г. бил временно отстранен от
работа. Със заповед от дата 10.02.2020 г. трудовото му правоотношение било
прекратено считано от същата дата. В заповедта било записано да му бъде
изплатено обезщетение по чл.220, ал.2 от КТ и обезщетение по чл.224, ал. I от КТ. Сочи, че при прекратяване на трудовия му договор, работодателя не му
изплати дължимото обезщетение по т.9, от допълнително споразумение №
1033/01.04.2015 г., към трудов договор № 80/31.10.2005 г., в размер на 17072.00
лв., изчислено на база на 12-дванадесет брутни заплати за предходен пълен
месец.
С покана за плащане поканил ответника да му заплати сумата
от 117072.00 лв. в срок от 15 дни, но до момента дължимата му се сума не била
изплатена.
Моли съда да осъди ответната страна да му заплати сумата от
117072,00 лева /сто и седемнадесет хиляди и седемдесет и два лева/,
представляваща размера на неизплатеното му възнаграждение дължащо се на
основание т.9, от допълнително споразумение № 1033/01.04.2015 г., към трудов
договор № 80/31.10.2005 г., както и законната лихва върху главницата от датата
на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и
направените разноски за завеждане на настоящия иск и водене на исковото
производство — адвокатски хонорар.
В изпълнение на изискванията на чл. 127, ал. 4 от ГПК, посочва
банкова сметка, ***ието си: IBAN: ***.
В едномесечния
срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Булсатком“ ЕАД,
в който заявява, че оспорват изцяло предявения от Т.Т. иск по основание. Молят
съда да постанови решение, с което да остави исковата молба без уважение като
неоснователна.
Молят съда да
им присъди направените по делото разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
Молят съда да
вземе предвид следните аргументи:
Не оспорват,
че между "Булсатком" ЕАД, ЕИК *********. (наричано по-долу
„Ответника” или „Работодателя“) и Ищеца бил сключен Трудов договор No.
80/31.10.2005 г. на основание чл. 67. ал. 1. т. 1 от Кодекса на труда ( КТ”),
по силата на който Ищецът бил назначен на длъжност „Директор. Развитие на
мрежата и нови услуги“ („Трудовия договор"), както и че Трудовият договор
бил изменян с допълнителни споразумения.
Не оспорват
твърденията относно размера на основното трудово възнаграждение на Ищеца към
датата на прекратяване на Трудовия договор, изложени в исковата молба, а именно
9000 лв. (девет хиляди лева) и допълнително възнаграждение за придобит стаж и
професионален опит в размер на 7.80 %. или 702.00 лева.
Не оспорват и
че Трудовият договор бил прекратен със Заповед на Работодателя от 10.02.2020 г.
на основание чл. 326 от КТ във връзка с отправено от Т.Т. предизвестие до
Работодателя вх. № 17/24.01.2020 г. В тази връзка оспорват твърдението, че
Ищецът е „бил принуден" да подаде предизвестието си поради смяна на
ръководството на Работодателя през 2019 г. Действително, за целите на
стабилизиране на финансовото състояние на дружеството и избягване на обявяване на
дружеството в несъстоятелност, през периода 2018 г. - 2019 г. в Съвета на
директорите на дружеството били извършени някои промени, което се установявало
при справка в Търговския регистър. Изпълнителният директор на дружеството
„Невиван" ООД, с представител Саймън Максуел Зиф, който подписал и Заповед
за прекратяване на трудовото правоотношение от 10.02.2020 г.. обаче, бил
назначен с решение на едноличния собственик на капитала от 15.11.2018 г. и
вписан в Търговски регистър на 22.11.2018 г. с права да представлява
дружеството самостоятелно. В този смисъл, неоснователни се явявали твърденията
на Ищеца, че ръководството било сменено през 2019 г. и започнало подбор на
екип. „Невиван" ООД разполагало с работодателски правомощия още от 2018 г.
Следвало да се
има също така предвид, от една страна, че промените в състава на Съвета на
директорите не довели до негативна промяна на условията на труд за служителите.
Нещо повече, както се виждало от Допълнително споразумение № 319/31.12.2018 г.
към Трудовия договор (представено към исковата молба) основното трудово
възнаграждение на Ищеца било увеличено от 4250 лева на 9000 лева. т.е. с повече
от 100 %. От друга страна, служителят упражнил своето субективно право да
прекрати Трудовия договор, като изразил свободно волята си да напусне
дружеството. Това било видно от отправеното до Работодателя предизвестие за
прекратяване на Трудовия договор.
Копие от
предизвестие за прекратяване на Трудовия договор от Т.Т. прилагат като
Приложение No. 1 към този Писмен отговор.
Клаузата за обезщетение при
прекратяване на Трудовия договор, предвидена в т. 9 от Допълнително
споразумение № 1033/01.04.2015 г. (наричано по-долу „Допълнителното
споразумение"), на която се основавал искът, била недействителна.
Спорът по
настоящото дело бил правен и молят съда да вземе предвид изложените по-долу
аргументи.
Съгласно чл.
20 от Закона за задълженията и договорите при тълкуването на договорите
трябвало да се търси действителната обща воля на страните - върху какво
страните се споразумели и какъв правен резултат трябвало да бъде постигнат.
Отделните
уговорки трябвало да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се
схващала в смисъла, който произтичал от целия договор, с оглед целта на
договора, обичаите в практиката и добросъвестността - какви били и как се
съчетавали отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на
договора, какво поведение на страната кои правомощия пораждал за нея и как
можело да се упражняват те.
Съгласно
трайната практика на ВКС договорната клауза, предвиждаща, че работодателят
дължи обезщетение в размер на определен брой възнаграждения, била валидна
винаги, когато уволнението било по причина на работодателя, независимо от
основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата,
спиране на работата и др.. но не и в случаите, когато извършеното от
работодателя уволнение било по причина на работника или служителя -
дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при
липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на
работата и пр. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя
се дължало само в случаите, когато уволнението било законно или когато
уговореното обезщетение било за повече месечни възнаграждения от предвидените в
чл. 225, ал. 1 от КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови
възнаграждения.
В настоящия
случай било налице нищожност поради липса на основание - не можело да се
приеме, че имало валидна уговорка за плащане на обезщетение в случай на
прекратяване на Трудовия договор с предизвестие от служителя. В т. 9 от
Допълнителното споразумение не било уговорено изрично при наличието на кои
основания за прекратяване на трудовия договор възниквало това задължение.
Записано било, че обезщетението било дължимо „независимо от повода и
основанието за прекратяване на Трудовия договор". Посочената уговорка
показвала, на първо място, че задължението възниквало, когато работодателят
прекратявал трудовия договор без вина на работника - това правило нямало
смисъл, ако работникът бил уволнен дисциплинарно. Заявяват, че да се тълкувала
подобна договорка като даваща право на служителя на обезщетение и при
прекратяване на трудовото правоотношение по причина на работника или служителя,
би означавало, че при дисциплинарно уволнение, ще да се стигне до противоречие
с един от основните принципи на правото, а именно, че „никой не може да черпи
права от неправомерното си поведение". На второ място, възникването на
такова задължението имало смисъл и когато работникът прекратявал трудовото
правоотношение, но по причина на неправомерното поведение на работодателя.
Целта на това обезщетение била да се компенсира служителят за оставането без
работа за период, по-голям от предвидения в закон (1 месец при прекратителните
основания от работодателя без вина на служителя), съответно за претърпените
вреди (при прекратителните основания от служителя по вина на работодателя). От
разпоредбата в процесния случай не можело да се установи волята на страните да
била обезщетение да се дължи и при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя и с цел,
различна от посочените (т.е. при различни юридически факти).
Във връзка с
горното, изложените в исковата молба аргументи на Ищеца не можели да бъдат
споделени, а и същите били вътрешно противоречиви и неясни. От една страна, се
твърдяло, че е допустимо да бъде уговаряно обезщетение, извън предвидените в
КТ, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължало, били
различни. От друга страна., Ищецът не посочвал кои юридически факти твърди да
са различни и не обосновавал защо претендираното обезщетение в случая било
валидно уговорено.
Да се
приемело, че клаузата на т. 9 от Допълнителното споразумение за получаване на
обезщетение в размер на 12 брутни възнаграждение била приложима и при
прекратяване от страна на служителя на основание чл. 326 от КТ противоречало и
на добрите нрави, тъй като от една страна размерът на обезщетението бил
прекомерен, а от друга водило до възможност за служителя за злоупотреба с право
по смисъла на чл. 8 от Закона за задълженията и договорите и прекратяване на
Трудовия договор единствено с цел получаване на обезщетението.
От друга
страна, твърдението в исковата молба, че договорната клауза в т. 9 от
Допълнителното споразумение предвиждал по-благоприятен размер на обезщетението
за Ищеца, било неясно (не е посочено по-благоприятен размер спрямо кой размер)
и неоснователно, тъй като не намирало опора в действащото законодателство.
Възразяват
срещу искането да бъде задължен Ответника да представи цялото трудово досие на
Ищеца, доколкото доказателствата, относими към спора, били представени към
Исковата молба и към настоящия Писмен отговор.
Възразяват
срещу искането за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, тъй като не
оспорват предявения иск по размер и тъй като с оглед на неоспорените твърдения
за размера на брутното възнаграждение, не били необходими специални познания за
изчисляване размера на претендираното обезщетение.
От
изложените в исковата молба и отговора обстоятелства, съдът счита, че
предявените искове са с правно основание
т.9 от Допълнително споразумение към трудов договор от № 80/31.10.2005 г. във вр. чл. 326 от КТ и
чл. 66, ал.2 от КТ. В това производство съдът приема, че не се
нуждае от доказване обстоятелството, че страните са били в трудово-правни
отношения. Съдът счита за безспорно установено, че между страните е сключен
трудов договор, който е бил прекратен. Страните следва да докажат всички
твърдени от тях обстоятелства. В тежест на ответника е да установи, че клаузата
на чл. 9 от Договора между страните е недействителна.
СЪДЪТ:
ПРИКАНИ страните към спогодба, като им РАЗЯСНЯВА нейните
предимства, както следва: със спогодбата страните доброволно уреждат спора си и
десезират съда, поради което делото се прекратява; одобрената от съда спогодба
не подлежи на обжалване и има значението на влязло в сила решение, като се
ползва със сила на присъдено нещо и изпълнителна сила; при спогодба се дължи
заплащане на държавна такса в половин размер.
НАПЪТВА страните към
медиация – доброволна и поверителна процедура за извънсъдебно решаване на
спорове, при която трето лице – медиатор подпомага спорещите страни да
постигнат споразумение. Спорът може да
бъде решен и чрез друг способ за доброволното му уреждане – извънсъдебна
спогодба.
Съдът
счита, че следва да приеме като писмени доказателства приложените към исковата
молба документи, тъй като същите са допустими, относими и необходими по смисъла
на ГПК. Следва да назначи исканата съдебно-счетоводна експертиза.
Ето защо,
съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЕМА като писмени
доказателства по делото: Заповед от дата 10.02.2020г.; Трудов договор №
80/31.10.2005г.; Допълнително споразумение № 80/01.01.2006г; Допълнително
споразумение № 71/03.01.2007 г.; Допълнително споразумение № 474/01.03.2007 г.;
Допълнително споразумение № 508/01,04.2007 г; Допълнително споразумение №
576/29.08.2008 г.; Допълнително споразумение № 675/05.01.2009 г.; Допълнително
споразумение № 189/02.05.2011 г.; Допълнително споразумение № 163/28.06.2013
г.; Допълнително споразумение № 3699/31.10.2014г.; Допълнително споразумение №
1033/01.04.2015 г.; Допълнително споразумение № 1008/14.01.2016 г.;
Допълнително споразумение № 1058/01.08.2016г.; Допълнително споразумение № 1083/06.01.2017 г.;
Допълнително споразумение № 320/31.12.2018 г.; Длъжностна характеристика на
длъжност „Оперативен директор”; Заповед от дата 29.01.2020 г. за временно
отстраняване от работа; Предизвестие за прекратяване на трудов договор от Т.Т.
вх. № 17/24.01.2020 г.
ЗАДЪЛЖАВА ответника да
представи по делото цялото трудово досие на ищеца под опис.
НАЗНАЧАВА
съдебно-икономическа експертиза, като
вещото лице, след като се запознае с доказателствата по делото, и
извърши проверка в счетоводството на ответника, да отговори на въпросите
поставени от ищеца в исковата молба.
ОПРЕДЕЛЯ за вещо лице:
МИХАИЛ МИХОВ.
ОПРЕДЕЛЯ депозит за
изготвяне на експертизата в размер на 160 лв., които да се изплатят от бюджета
на съда.
ВНАСЯ делото в
открито съдебно заседание и НАСРОЧВА
същото за 13.10.2020 г. от 10.30 ч., за която дата да се призоват страните и вещото лице.
ПРЕПИС от разпореждането да се връчи на страните.
Разпореждането не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: