Р Е Ш
Е Н И Е № 235
гр.П,06.08.2020
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на петнадесети юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№267 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №70 от
10.02.2020 г.,постановено по т.д.№364/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен
съд,ТО,XII-ти състав,са отхвърлени като неоснователни предявените от „Е.“ ООД-гр.П.,с ЕИК ***против М.С.Б. с
ЕГН ********** и К.Б., гражданин на Република Италия, роден на *** г. с ЛНЧ
**********,осъдителни искове за
заплащане солидарно от двамата ответници на сумата от 212 400 лева,
представляваща виновно причинени на
дружеството-ищец имуществени вреди от сключване на 18.11.2010 г. на
споразумение между „Е.“ ООД, ЕИК ***, представлявано от управителя К.Б. и „Б. –
И. Е.“ ЕООД, представлявано от управителя М.Б., ведно с мораторна лихва върху
така претендираната главница в размер на 140 868.03 лв., за периода 12.11.2011
г. до завеждане на исковата молба – 16.05.2018 г.,както и за присъждане на
законната лихва от 16.05.2018 г. до окончателното плащане на сумата.
Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и
исковете на „Е.“ ООД-гр.П., ЕИК ***против М.С.Б.
с ЕГН ********** за заплащане на
сумата от 37 692.30 лева,
представляваща общ размер на „противозаконно обсебени пари“ през периода
21.04.2010 – 22.03.2011 г.,, собственост на „Е.“ ООД, както следва:
-сумата 2692.30 лв. – главница,
„обсебена“ в периода 21.04.2010 – 23.08.2010, ведно със сумата 1785.59 лв. –
мораторна лихва за забава върху нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на
предявяване на исковата молба - 16.05.2018 г.;
-сумата 5000 лв, „обсебена“ на
01.03.2011 г., ведно със сумата 3316.10 лева – мораторна лихва за забава върху
нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба -
16.05.2018 г.;
-сумата 5000 лв, „присвоена“ на
02.03.2011 г., ведно със сумата 3316.10 лева – мораторна лихва за забава върху
нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба -
16.05.2018 г.;
-сумата 5000 лв, „присвоена“ на
07.03.2011 г., ведно със сумата 3316.10 лева – мораторна лихва за забава върху
нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба -
16.05.2018 г.;
-сумата 5000 лв, „присвоена“ на
08.03.2011 г., ведно със сумата 3316.10 лева – мораторна лихва за забава върху
нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба -
16.05.2018 г.;
-сумата 5000 лв, „присвоена“ на
14.03.2011 г., ведно със сумата 3316.10 лева – мораторна лихва за забава върху
нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба -
16.05.2018 г.;
-сумата 5000 лв, „присвоена“ на
21.03.2011 г., ведно със сумата 3316.10 лева – мораторна лихва за забава върху
нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба -
16.05.2018 г.;
-сумата 5000 лв, „присвоена“ на
22.03.2011 г., ведно със сумата 3316.10 лева – мораторна лихва за забава върху
нея, считано от 12.11.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба -
16.05.2018 г.
И на следващо място,с решение №70 от
10.02.2020 г.,постановено по т.д.№364/2018 г. по описа на Пловдивския
окръжен съд,ТО,XII-ти състав,е осъдено дружеството-ищец
„Е.“ ООД, ЕИК ***да заплати на
основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв, на адв. М. Г., в качеството й на процесуален
представител на ответниците, адвокатско възнаграждение, както следва: за
процесуална защита на ответницата М.С.Б.
с ЕГН **********-сумата от 13710.78 лева;за процесуална защита на К.Б.,
гражданин на РИталия, роден на *** г, с ЛНЧ **********-сумата от 10 701.52
лева.
Срещу горното
първоинстанционно решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.“ ООД, ЕИК ***,с която решението е
обжалвано изцяло.Дружеството-жалбоподател счита,че решението е постановено при допуснато
нарушение на процесуалните правила и алтернативно-че същото е необосновано и
незаконосъобразно. Излага аргументи за обосноваване на позицията си,че
първоинстанционният съд незаконосъобразно,немотивирано и в противоречие с
императивна съдебна практика е приел за основателно направеното от ответниците
възражение за изтекла погасителна давност относно процесните искове и е счел,че
само това е достатъчно същите да бъдат отхвърлени,без да бъдат разглеждани по
основание и по размер.
Жалбоподателят
е развил във въззивната жалба и аргументи против изложения в първоинстационното
решение извод,че исковете са предявени срещу всеки един от ответниците в лично
качество-като физически лица-граждани,а не като управляващи или представляващи
търговец.Заявява,въз основа на развитите в тази насока доводи,че като е
приел,че исковете са предявени срещу ответниците в качеството им на физически
лица-граждани,състава на съда е дал неправилна квалификация на всеки един от
предявените искове,респ.-при доклада на делото неправилно е разпределил
доказателствената тежест касателно фактите и обстоятелствата,които следва да
докаже в процеса всяка от страните.Това според жалбоподателя е самостоятелно
отменително основание за постановения по първоинстанционното дело съдебен акт.
И на
следващо място,дружеството-жалбоподател е изложило във въззивната си жалба
аргументи за неправилност на атакуваното решение и в частта,с която съдът е
приел,че са налице законовите предпоставки на чл.38 от Закона за адвокатурата
за служебно определяне на адвокатски хонорар за процесуалния представител на
ответниците.
Въз основа
на поддържаните в жалбата оплаквания,жалбоподателят моли обжалваното решение да
се отмени изцяло и да бъде постановено връщане на делото за ново разглеждане от
друг състав на ОС-Пловдив,с даване на задължителни указания касателно
определяне на правното основание за всеки един от предявените искове и
разпределение на доказателствената тежест между страните касателно фактите и
обстоятелствата,които следва да се установят и докажат в процеса.А ако
въззивният съд не сподели това виждане на жалбоподателя,то последният моли
първоинстанционното решение да се отмени като неправилно и да бъде постановено
ново,с което да се уважат предявените искове срещу ответниците,като заедно с
това същите бъдат осъдени да заплатят и направените за двете инстанции съдебни
разноски.
От
въззиваемите /ответници в първоинстанционното производство/-М.Б. и К.Б.,е
подаден в законния срок общ писмен отговор на въззивната жалба,чрез техния
пълномощник-адв. М.Г..В същия е поискано да бъде отхвърлена въззивната жалба
като неоснователна и да се потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно.Поддържат,че са правилни изводите на първоинстанционния съд за
изтичане на погасителната давност относно процесните вземания на ищеца,като
конкретните си аргументи в тази насока излагат в отговора.Развиват в същия и
доводи за това,че обжалваното решение не влиза в противоречие с цитираната във
въззивната жалба практика на ВКС,обективирана в решение №50/19.03.2019
г.,постановено по гр.д.№3438/2018 г. на същия съд,IV Г.О.Развили са подробни аргументи и
срещу довода на жалбоподателя за неправилна квалификация на предявените искове
от първоинстанционния съд,съответно-за неправилно разпределение на
доказателствената тежест.Вземат становище и по оплакванията на жалбоподателя
срещу частта от първоинстанционното решение,с която на пълномощника на
ответниците е присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от
ЗАдв.Считат,че в тази част жалбата изобщо не следва да бъде разглеждана като
недопустима и евентуално-ако съдът приеме,че жалбата следва да се разгледа в
тази й част,въззиваемите молят в същата част тя да се остави без уважение по
съображения,развити в подадения от тях отговор.В последния е заявено и искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАв. за оказване на
безплатна правна помощ на въззиваемите от представляващия ги пред въззивната
инстанция адвокат.
Жалбоподателят
и въззиваемите не представят писмени доказателства с жалбата,съответно-с
отговора на същата,нито пък са направили искания за събиране на нови
доказателства в настоящото въззивно производство.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба
е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да
обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния
срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и
преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение,по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение не е
нищожно.Същото е постановено от съдия от ОС-Пловдив в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма,а изразената в съдебния акт воля
на съда е ясна и разбираема.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№364/2018
г. по описа на Пловдивския окръжен съд,ТО,XII-ти състав,са предявени осъдителни
искове от „Е.“ ООД, ЕИК ***против
М.С.Б. с ЕГН ********** и К.Б., гражданин на Република Италия, роден на *** г.
с ЛНЧ **********,осъдителни искове за
заплащане солидарно от двамата ответници на сумата от 212 400 лева,
представляваща виновно причинени на
дружеството-ищец имуществени вреди от сключване на 18.11.2010 г. на
споразумение между „Е.“ ООД, ЕИК ***, представлявано от управителя К.Б. и „Б. –
И. Е.ЕООД, представлявано от управителя М.Б., ведно с мораторна лихва върху
така претендираната главница в размер на 140 868.03 лв., за периода 12.11.2011
г. до завеждане на исковата молба – 16.05.2018 г.,както и за присъждане на
законната лихва от 16.05.2018 г. до окончателното плащане на сумата.
Наред
с горните искове са предявени от дружеството-ищец и осъдителни искове само
срещу ответницата М.С.Б. с ЕГН
********** за заплащане на сумата от 37 692.30 лева като сума,която
представлява общ размер на „противозаконно обсебени чужди движими вещи-пари“ от
ответницата през периода 21.04.2010 – 22.03.2011 г.,които пари са собственост
на ищеца „Е.“ ООД,както и за заплащане на лихви за забава върху всяка от
главниците,от които е формирана посочената обща главница,начислени за периода
от 12.11.2011 г. до датата на
предявяване на исковата молба - 16.05.2018 г.Общият размер на така
претендираните мораторни лихви възлиза на сумата от 24 998,29
лв.,конкретизирани като отделен размер в уточняваща молба на ищеца с вх.№23065
от30.07.2018 г. /наименована „конкретизиране на искова молба“/.
Претендирани
са и законните лихви върху всяка от процесните главници,считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Исковете,с
които ищецът е заявил претенциите си за
осъждане на двамата ответници солидарно да му заплатят сумата от 212 400
лв.,са основани на твърденията,че на 18.11.2010 г. същите ответници,от които
ответникът К.Б. в качеството му на управител на ищеца „Е.“ЕООД,а ответницата-в
качеството й на управител на дружеството „Б.“ЕООД,са подписали споразумение,по
силата на което първото дружество признало,че дължи на второто сумата от 212
400 лв. като неплатена наемна цена на движими вещи /машини/,а впоследствие въз
основа на това споразумение /което е сключено с нотариална заверка на
подписите/,дружеството „Б.“ЕООД се снабдило по реда на чл.417 от ГПК със
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ищеца и така се
стигнало до образуването на изпълнително
дело №20108240401771 по описа на ЧСИ К. П.,по което с цел принудителното
събиране на горната сума бил възложен на взискателя възбранен имот,собственост
на ищеца-длъжник в изпълнителното производство.С това,според твърденията на
ищеца,му е била нанесена имуществена вреда в размер на 212 400 лв.,дължаща се
на извършените от ответниците в съучастие действия по подписването на горното
споразумение с цел да увредят дружеството-ищец,както и да облагодетелстват
дружеството „Б.-И. Е.“ЕООД.С оглед на твърденията за съучастие на ответниците,ищецът
е поискал ответниците да бъдат осъдени солидарно да му заплатят исковата сума
от 212 400 лв.,както и сумата по акцесорния иск за мораторни лихви.
Предявените
само срещу ответницата М.Б. се обосновават с твърденията,че на същата ответница
е предоставено пълномощно с рег.№174/02.12.2004 г.,с което К.Б. като управител
на „Е.“ООД я е упълномощил да представлява дружеството,включително и да
задължава банковите му сметки.И в този контекст се твърди,че ответницата Б. е
използвала даденото й пълномощно,за да се облагодетелства,като присвоила
парични средства,собственост на ищеца,общо в размер на 37 692,30 лв. в периода
21.04.2010 – 22.03.2011 г.,които изтеглила от банкова сметка ***-ищец и
използвала за свои лични нужди.
Във
връзка с предявените искове се поддържат още и твърденията,че съдружниците в
дружеството-ищец са подали жалба срещу ответниците,по която е било образувано
наказателно производство срещу последните.
Ответниците
са оспорили предявените срещу тях искове изцяло по съображения,поддържани в
подадените от тях отговори /на първоначалната и допълнителната искова
молба/.Основното поддържано от тях възражение е за погасяването на всички
искове по давност.
Във
връзка с предявените срещу двамата ответници искове за ангажиране на
солидарната им отговорност за заплащане на сумата от 212 400 лв.,не е спорно от
фактическа страна,че на датата 18.11.2010 г. е било подписано споразумение от
К.Б. като управител на „Е.“ООД /дружеството-ищец/ и М.Б. като управител на
„Б.-И. Е.“ЕООД,с което първото дружество е признало,че считано от 01.01.2001 г.
му е било предоставено от второ дружество ползването на описаните в
споразумението движими вещи /сушилни камери,дървообработващи машини и др./ и че
срещу това ползване към датата 15.11.2010 г. първото дружество дължи на второто
неплатена наемна цена в общ размер от 212 400 лв.,като заедно с това е и поело
задължението да погаси тази сума в срок до 30.11.2010 г.Същото
споразумение,сключено с нотариална заверка на подписите,е представено и прието
като доказателство по първоинстанционното дело и не е оспорено от страните.
На
следващо място не е спорно,че въз основа на горното споразумение,дружеството
„Б.-И. Е.“ЕООД се е снабдило по реда на чл.417 от ГПК със заповед за изпълнение
и изпълнителен лист,издадени по ч.гр.д.№20755/2010 г. по описа наРС-Пловдив,с
които настоящият ищец „Е.“ООД е осъден да заплати на същото дружество сумата от
212 400 лв.,ведно със законната лихва върху нея и направените в заповедното
производство разноски.Безспорно е още,че на основание издадения по посоченото
дело изпълнителен лист е било образувано изп.д.№20108240401771 по описа на ЧСИ
К. П.,по което с протокол от 27.05.2011 г. изнесеният на публична продан
възбранен недвижим имот,собственост на длъжника,е бил възложен вместо
изпълнение на взискателя за сумата от 212 400 лв.
По
процесните искове не е спорно още и обстоятелството,че с влязло в сила решение
№93/18.04.2019 г.,постановено по ВНОХД №1502/2018 г. по описа на ОС-Пловдив,е
потвърдена присъда №141/08.06.2018 г.,постановена по НОХД №473/2018 г. по описа
на РС-Пловдив,XVI-ти нак. състав,с която подсъдимият К.Б. е признат за виновен в престъпление
по чл.220,ал.1 от НК за това,че на 18.11.2010 г. в гр. П,в качеството си на
длъжностно лице-управител на „Е.“ООД, съзнателно е сключил неизгодна
сделка-споразумение от 18.11.2010 г. между това дружество и „Б.“ЕООД и от това
е произлязла значителна вреда за представляваното от него дружество в размер на
212 400 лв.
Със
същата присъда,потвърдена с горното решение на ОС-Пловдив,ответницата М.С.Б. е
призната за невиновна и оправдана изцяло по повдигнатите й обвинения в това,че
на 18.11.2010 г. в гр.П,като подбудител,в съучастие с К.Б.-извършител,умишлено
да е склонила К.Б. в качеството му на длъжностно лице-управител на „Е.“ООД с
ЕИК ***,съзнателно да сключи неизгодна сделка-споразумение от 18.11.2010 г.
между „Е.“ООД и „Б.“ЕООД и от това е произлязла значителна вреда в размер на
212 400 лв. за предприятието „Е.“ООД,което К.Б. представлявал.С тази влязла в
сила присъда ответницата М.Б. е призната за невиновна и е оправдана и за
повдигнатите й обвинения за това,че в периода 21.04.2010 г.-22.03.2011 г. в гр.
П,при условията на продължавано престъпление,
противозаконно е присвоила пари в общ размер на 37 692,30
лв.,собственост на „Е.“ООД,като описаните в присъдата отделни суми,както и дати
на присвояване на сумите изцяло съвпадат с претендираните от настоящия ищец
суми,от които е формирана главницата по предявения срещу ответницата Б.
осъдителен иск в размер на 37 692,30 лв.Самото наказателно дело,по което е
постановена присъдата,наред с въззивното наказателно дело,по което е
постановено решението,потвърждаващо тази присъда,са приложени към настоящото
дело /заедно с предходните наказателни дела,образувани за описаните по-горе
обвинения срещу ответниците,но неприключили с влязла в сила присъда/.
Съгласно
чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за
гражданския съд,който разглежда гражданските последици от деянието,относно
това,дали е извършено деянието,неговата противоправност и виновността на
дееца.В настоящия случай предявените срещу ответниците главни искове са
основани на твърдения за осъществени от тях противоправни деяния, идентични с
деянията,за които им е било повдигнато обвинение по проведеното наказателно
производство и съгласно влязлата в сила присъда,гражданският съд е задължен да
приеме за установено,че ответникът К.Б. е извършил соченото от ищеца
деяние,както и че същото деяние е противоправно и ответникът Б. има вина за
него.По отношение на ответницата М.Б. обаче,предвид постановената и
задължителна за гражданския съд оправдателна присъда спрямо нея,следва да се
приеме,че тази ответница не само не е извършила деянията,твърдяни от ищеца във
връзка с предявените срещу същата ответница искове,но и че е отречена
противоправността на деянията и вината на ответницата Б. за тях.Това се отнася
както за деянието,сочено във връзка с предявения срещу ответниците иск за
солидарно заплащане на сумата от 212 400 лв.,така и за деянието,сочено във
връзка с предявения само срещу ответницата иск за заплащане на сумата от 37
692,30 лв. като сума,представляваща „противозаконно обсебени пари“,собственост
на ищцовото дружество.Предвид изложеното,предявените срещу ответницата Б. главни
искове се явяват неоснователни,а предвид неоснователността им,такива се явяват
и предявените срещу същата ответница акцесорни искове за заплащане на моратирна
лихва върху главницата от 212 400 лв. и върху всяка от главниците,включени в
общата главница от 37 692,30 лв.
Обратното-предявения
срещу ответника К.Б. главен иск за заплащане на сумата от 212 400 лв. е доказан
по основание.В тази връзка настоящата инстанция не споделя изложения в
първоинстанционното решение извод,че същият иск е неоснователен и спрямо този
ответник поради обстоятелството,че е търсена солидарната отговорност на двамата
ответници,а постановената присъда изключва както наличието на основание за
солидарна отговорност на двамата ответници,така и въобще основание за
ангажиране на отговорността на ответницата Б. в качеството й на физическо
лице.При положение,че отговорността на единия от ответниците,посочени като
солидарно отговорни по претенцията на ищеца,е отречена,т.е. установено е,че
същият ответник изобщо не следва да носи отговорност по претенцията,съдът е
длъжен да се произнесе за дължимото от другия ответник-дали е отговорен и в
какъв размер,в рамките на общо заявената сума.В случая,предвид присъдата,с
която ответникът Б. е признат за виновен за описаната по-горе деяние и предвид
установената имуществена вреда за дружеството-ищец в размер на 212 400 лв. като
последица от това деяние,извършено от същия ответник в качеството му на
управител на дружеството,а също и предвид несъмнената причинна връзка между
вредата и деянието,въззивният съд намира иска за заплащане на сумата от 212 400
лв. за доказан по основание спрямо ответника Б. в пълния му предявен размер.
Крайният
изход от спора обаче е поставен в зависимост не само от гореизложеното,а и от
преценката на заявеното от ответниците /въззиваеми в настоящото
второинстанционно производство/ възражение за погасяване на процесните искове
по давност.С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел това
възражение за основателно и настоящата инстанция счита тази преценка за
правилна,съответно я споделя.От друга страна,въззивният съд намира за
неоснователни поддържаните в процесната въззивна жалба доводи,че първоинстанционният съд
незаконосъобразно,немотивирано и в противоречие с императивна съдебна практика
е приел за основателно направеното от ответниците възражение за изтекла
погасителна давност относно процесните искове и е счел,че само това е
достатъчно същите да бъдат отхвърлени,без да бъдат разглеждани по основание и
по размер.На първо място,не кореспондира с действителността довода на
жалбоподателя,че първоинстанционния съд е решил да отхвърли исковете като
погасени по давност,без да разглежда същите по основание
размер.Напротив,преценката по основателността на заявеното от ответниците
възражение за погасяване на исковете по давност е извършена от
първоинстанционния съд,след като е преценено за всеки от главните искове дали и
доколко те са доказани по основание спрямо всеки от ответниците,срещу които са
предявени.А по същество,както се посочи,възражението за изтекла погасителна давност
относно процесните искове,правилно е прието за основателно с
първоинстанционното решение.В тази насока аргументите на въззивния съд са
следните:
Предвид
съдържанието на претендираните от ищеца вземания в съответен размер от 212 400
лв. и 37 692,30 лв.,относно тези вземания е приложима общата петгодишна давност
по чл.110 от ЗЗД,за което поначало спор между страните няма.И тъй като по
съществото си това са вземания за вреди от непозволено увреждане /дори вземания
за вреди от престъпление/,то съгласно чл.114,ал.3 от ЗЗД погасителната давност
за същите вземания започва да тече от деня на откриване на дееца,респективно от
същия момент вземането става изискуемо,тъй като от този момент длъжникът изпада
в забава съгласно чл.84,ал.3 ЗЗД.В съдебната практика се приема /в този смисъл
са и мотивите към т.2 от Тълкувателно решение №5 от 05.04.2006 г. по тълк.
д.№5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС/,че в случаите,когато деецът е
известен,давността започва да тече от момента на извършване на деликта,като не
е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален
ред.И дори и деянието да е престъпление,давността тече от момента на
извършването,а не от влизане в сила на присъдата,с която се установява
престъпния му характер.Веднъж възникнало,вземането на пастрадалия за
обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен
срок.В случая се твърди от ищеца,че извършителите на непозволеното увреждане по
предявените искове са известни изначално и това по повод на първия иск са
двамата ответници /при твърдения за съучастието им/,а по предявения само срещу
ответницата Б. иск за заплащане на сумата от 37 692,30 лв.-че извършителя на
деянието е същата и е известно,че е тя още от момента на осъществяването на
деликта.С оглед на това следва да се приеме,че погасителната давност за
вземанията по процесните главни искове е започнала да тече от деня на
твърдяното извършване на съответния деликт.Иначе казано,за вземането от 212 400
лв. погасителната давност е започнала да тече от датата 18.11.2010 г.,когато е
сключено споразумението,довело според ищцовите твърдения до имущественото му
увреждане,а за вземанията,от които е формирана общата сума от 37 692,30 лв. по
предявения срещу ответницата Б. иск,погасителната давност е започнала да тече
от посочения в исковата молба ден на
присвояване на съответната сума пари,попадащ в исковия период от 21.04.2010
г.-22.03.2011 г.Процесната искова молба е подадена пред първоинстанционния съд
на датата 16.05.2018 г. и е очевидно,че към тази дата приложимият петгодишен давностен
срок по чл.110 от ЗЗД за исковите вземания в размер на 212 400 лв. и 37 692,30
лв. е бил изтекъл,което обосновава извода,че предявените искове за същите
вземания са погасени по давност.
Дружеството-ищец
/настоящ жалбоподател/ поддържа обаче и в първоинстанционното производство,и
във въззивната си жалба,че погасителната давност относно вземанията по
процесните искове е прекъсната на основание чл.116,б.“б“ от ЗЗД,тъй като
исковете са вече предявявани двукратно и приети за разглеждане в образуваното срещу
ответниците наказателно производство.От фактическа страна се потвърждава
твърдението на ищеца,че процесните искове са били вече двукратно предявявани и
приемани за разглеждане в рамките на образуваното срещу ответниците наказателно
производство.По-конкретно,на датата 07.10.2014 г. е била подадена молба от
настоящия ищец и въз основа на нея е постановено определение от същата дата по
НОХД №5131/2014 г. по описа на РС-Пловдив,II-ри н.с. /приложено към първоинстанционното
дело/,с което „Е.“ООД е конституиран
като граждански ищец в производството по наказателното дело и са приети за
съвместно разглеждане в същото производство предявените от дружеството
граждански искове против подсъдимите К.Б. и М.С.Б. за сумата от 212 400 лв. и
само срещу последната за сумата от 37 692,30 лв.,представляващи обезщетения за
имуществени вреди,причинени на дружеството от престъпленията,за които са били
повдигнати обвинения по наказателното дело срещу посочените две
лица.Производството по наказателното дело обаче е прекратено с определение от
12.11.2014 г. и делото е върнато на Районна прокуратура-Пловдив за отстраняване
на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила.
След
това е било образувано НОХД №2600/2015 г. по описа на РС-Пловдив /също
приложено към първоинстанционното дело/,отнасящо се за същите обвинения срещу
горните физически лица и в рамките на това дело дружеството „Е.“ООД отново /на
датата 07.10.2015 г./ е подало молба за конституирането му като граждански ищец
и е предявило с молбата същите граждански искове срещу подсъдимите, приети за
разглеждане в наказателния процес с определение от 12.11.2015 г.,постановено по
посоченото наказателно дело.По това дело е била постановена присъда от
06.02.2017 г.,с която подсъдимите К.Б. и М.Б. са били признати за виновни в
извършването на престъпленията,за които им е било повдигнато обвинение и наред
с това са уважени предявените от гражданския ищец „Е.“ООД осъдителни граждански
искове срещу двамата подсъдими за солидарно заплащане на сумата от 212 400 лв.
и е важен частично /до размера от 2 692,30 лв./ предявеният срещу подсъдимата
М.Б. осъдителен иск за заплащане на сумата от 37 692,30 лв. /а за разликата до
пълния предявен размер този иск е отхвърлен/.Тази присъда обаче е отменена
изцяло с окончателно решение №26 от 22.01.2018 г.,постановено по ВЧНД
№1810/2017 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,прекратено е в една част
наказателното производство,а в останалата част делото е върнато на ПРС за ново
разглеждане от друг състав на съда.Вследствие на това е образувано НОХД
№473/2018 г. по описа на РС-Пловдив,XVI-ти н.с.,по което „Е.“ООД отново е подало
молба с вх.№15551 от 13.03.2018 г. за конституирането му като граждански ищец в
наказателното производство и за предявяване на граждански искове срещу
подсъдимите със същия предмет,какъвто е бил предмета и на гражданските
искове,предявени в производствата по предходните наказателни дела.С определение
от 20.03.2018 г.,постановено по посоченото наказателно дело,искането на „Е.“ООД
за конституирането му като граждански ищец в наказателния процес е оставено без
уважение,съответно на което не са приети за разглеждане в този процес
гражданските искове на дружеството,описани в молбата му от 13.03.2018 г.
Видно
е при горните данни,че в хода на наказателното производство,водено срещу
настоящите ответници /въззиваеми/,двукратно са били предявявани и
съответно-приемани за разглеждане в наказателния процес,предявените от „Е.“ООД
граждански осъдителни искове срещу тези ответници,които искове са идентични по
основание и размер с предявените в настоящото граждански производство главни
осъдителни искове.Като краен резултат обаче се е стигнало до прекратяване на
производството по разглеждането на тези
искове в наказателния процес /единият път вследствие прекратяването на самото
наказателно производство и връщане на делото на прокуратурата,а вторият
път-вследствие отмяната на постановената присъда и връщане на наказателното
дело за ново разглеждане от първоинстанционния съд/.В тази връзка настоящата
инстанция съобразява разпоредбата на чл.116,б.“б“ от ЗЗД,която предвижда,че
давността се прекъсва с предявяването на иск или възражение или на искане за
почване на помирително производство,но ако искът или възражението или искането
за почване на помирително производство не бъдат уважени,давността не се смята
за прекъсната.С други думи,както правилно е прието и в обжалваното
първоинстанционно решение,прекъсването на давността в хипотезата на
чл.116,б.“б“ от ЗЗД,е условно,като изрично е предвидено в закона,че ако искът
или възражението или искането за започване на помирително производство не бъдат
уважени,давността не се смята за прекъсната.Аналогично разрешение се налага и в
случаите,когато делото по съответно предявените искове бъде прекратено,тъй като
вследствие на прекратяването се заличават с обратна сила извършените по делото
процесуални действия и отпадат правните последици от предявяването на иска.
Това означава още,че прекъсванията на давността с предявяването на исковете,се
заличават с обратна сила,тъй като не се е стигнало до уважаването на исковете,а
до прекратяване на производството по тях.Според настоящия състав,не са
изключение от това правило случаите,в които исковете са били предявени не пред
гражданския съд,а в рамките на дадено наказателно производство,като само по
себе си наказателното производство не спира и не прекъсва давността за
гражданския иск.
Гореизложеното
обосновава крайния извод,че с предявяването на исковете в рамките на
наказателното производство срещу ответниците съгласно молбите на ищеца от
07.10.2014 г. и 07.10.2015 г.,не е прекъсната погасителната давност по чл.110
от ЗЗД,щом като производството по тези искове е било прекратено,респективно
следва да се приеме,че през времето на наказателния процес срещу ответниците
погасителната давност е продължила да тече,а процесната искова молба,с която са
предявени разглежданите в настоящото производство искове,е подадена,след като
вече е изтекъл приложимият петгодишен давностен срок по горната разпоредба.Ето
защо се налага и извода,че към момента на подаване на процесната искова молба
общата петгодишна давност е изтекла,а процесните вземания са погасени по
давност,както правилно е прието и в първоинстанционното решение.Затова
исковете,предявени срещу двамата ответници за солидарно заплащане на сумата от
212 400 лв.,а също и предявения срещу ответницата Б. иск за заплащане на сумата
от 37 692,30 лв. подлежат на отхвърляне като погасени по давност.Това в
частност се отнася и за предявения срещу ответника Б. иск,въпреки
установеността по основание на този иск спрямо същия ответник.
Във
въззивната си жалба дружеството-жалбоподател,освен доводи срещу приетите от
първоинстанционния съд изводи за изтекла погасителна давност,поддържа и
аргументи,че същият съд бил приел,че исковете са предявени срещу ответника К.Б.
само в личното му качество,без да отчита,че се касае за извършени от него
противоправни действия в качеството му на управител на ищцовото дружество,което
според ищеца-жалбоподател е довело до неправилна квалификация на предявените
исковеуреспективнодо неправилно разпределяне на доказателствената тежест в
доклада по делото касателно фактите и обстоятелствата,които следва да докаже
всяка от страните в конкретния исков процес.тези аргументи на жалбоподателя са
неоснователни,тъй като в първоинстанционното решение,а и в изготвения от
първоинстанционния съд доклад по делото изрично е указано,че се претендира Б. да бъде осъден по повод на
длъжността си като управител за причинените на управляваното и представляваното
от дружеството вреди.
Като
краен резултат,предвид всички изложени по-горе съображения, въззивният съд
счита,че предявените срещу ответниците главни искове в съответен размер на 212
400 лв. и 37 692,30 лв. /срещу ответницата Б./ подлежат на охвърляне изцяло.А с
оглед отхвърлянето им,такъв следва да е резултата и по предявените акцесорни
искове за заплащане на мораторни лихви,като в тази връзка следва да се отчете и
разпоредбата на чл.119 от ЗЗД,предвиждаща,че с погасяване на главното вземане
по давност,се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания /каквото е
вземането за лихви/,независимо дали давността за тези вземания е изтекла.Ето
защо се налага крайния извод,че всички предявени от дружеството-ищец срещу
ответниците искове подлежат на отхвърляне.До този краен резултат е достигнал и
първоинстанционния съд с обжалваното решение,поради което същото решение следва
да бъде потвърдено в отхвърлителната му част относно процесните искове.
Решението
е обжалвано от „Е.“ООД и в частта,с която дружеството е осъдено на основание чл.38,ал.2 от Закона за
адвокатурата да заплати на адв. М. Г. в
качеството й на процесуален представител на ответниците, адвокатско
възнаграждение, както следва: за процесуална защита на ответницата М.С.Б. с ЕГН **********-сумата от
13710.78 лева;за процесуална защита на К.Б., гражданин на РИталия, роден на ***
г, с ЛНЧ **********-сумата от 10 701.52 лева.В тази част решението е атакувано
с поддържани от жалбоподателя аргументи,че не са налице основанията на чл.38 от
Задв.,тъй като ответниците притежават собственост над недвижими имоти,дружествени
дялове от търговски дружества,а М.Б. е и управител на такива.Освен това се сочи
от жалбоподателя,че никой от ответниците не е представил по делото декларация и
надлежно издадени му документи за това,че е регистриран като социално слаб или
че е безработен.Поддържаните от жалбоподателя доводи са неоснователни.Поначало
изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по
чл.38,ал.1 от ЗА обвързват съда и то не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза-достатъчно за уважаването на искането по чл.38,ал.2 от ЗА
е:правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на
доверителя размер на възнаграждението по чл.36,ал.2 от ЗА;заявление,че
предоставената правна полощ е договорена като безвъзмездна и липсата на
данни,които да го опровергават;отговорност на насрещната страна за разноски
съобразно правилата на чл.78 ГПК.Всички тези предпоставки в случая са били
налице към момента на постановяване на първоинстанционното решение,поради което
и с оглед изхода от спора пред първата инстанция правилно е присъдено на
адвоката-пълномощник на ответниците /адв. М. Г./ адвокатско възнаграждение на
основание чл.38,ал.2 от ЗА за извършената от нея процесуална защита на
ответниците пред първата инстанция.Събирането на доказателства за материална
затрудненост на доверителите на адвоката не е условие за уважаване на искането
за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 във вр. с
ал.1,т.2 от ЗАдв.Ако обаче противната страна твърди,че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице,каквито твърдения в
случая се поддържат от жалбоподателя,тя следва да представи доказателства в
подкрепа на това свое твърдение в производството по чл.248 ГПК,като опровергае
наличието на поддържаното основание.В случая не е било инициирано от
жалбоподателя производство по чл.248 от ГПК,нито са представени от него
доказателства в подкрепа на поддържаните от него твърдения за липса на
предпоставките за приложение хипотезата на чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв. спрямо
адвоката-пълномощник на ответниците.По тези съображения въззивната жалба се
явява неоснователна и в частта,с която е атакувано първоинстанционното решение
и в осъдителната му част,с която дружеството-ищец е осъдено да заплати на адв.
Г. адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗДв.И противно на
поддържаното в жалбата,настоящият съд счита за правилно първоинстанционното
решение и в посочената му осъдителна част.
В
крайна сметка,изводът е,че разгледаната въззивна жалба на „Е.“ООД е изцяло неоснователна,а
обжалваното с нея решение на ОС-Пловдив е правилно и законосъобразно и като
такова следва да се потвърди изцяло.
По разноските пред въззивната инстанция:
В подадения отговор на
въззивната жалба,а и в последващо депозирано по делото становище от 14.07.2020
г.,е направено искане от адвокат М. В. Г. да й бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за
осъщественото от нея процесуално представителство на въззиваемите в настоящата
въззивна инстанция.В тази връзка,в приложения по делото договор за правна
помощ,сключен между адв. Г.,от една страна,и въззиваемите М.Б. и К.Б.,от друга
страна,е уговорено изготвянето и предявяването от адвоката на отговор на
въззивната жалба,както и осъществяване на представителство спрямо въззиваемите
в рамките на настоящото въззивното производство,като в тази връзка е уговорено
и защитата да бъде осъществена от адвокат Г. „безплатно по реда на
чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв като на материално затруднени лица“.Съгласно чл.38,ал.2
от ЗАдв,при положение,че адвокатската защита е осъществена при условията на
ал.1-ва,адвокатът има право на възнаграждение,което се определя в размер
съобразно Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.В случая с оглед изхода от спора пред въззивната инстанция и
предвид наличната уговорка между адв. Г. и въззиваемите за осъществяване на
безплатна защита в настоящата инстанция на основание чл.38,ал.1,т.2 от
ЗАдв.,същият адвокат има право на възнаграждение съгласно чл.38,ал.2 от
посочения закон за защитата на всеки от въззиваемите,като същото възнаграждение
съгласно приложимата в случая разпоредба на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,следва да се определи в
следните размери:в размер на 8595,36 лв.-за процесуална защита на ответника
К.Б. пред настоящата инстанция и в размер на 9849,17 лв.-за процесуална защита
от адв. Г. на ответницата М.Б..Именно тази размери следва да бъде осъдено
дружеството-жалбоподател да заплати на адв. М.Г. на основание чл.38,ал.2 от
ЗАдв. за осъщественото от нея процесуално представителство на ответниците в
настоящата въззивна инстанция.
Мотивиран
от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №70 от 10.02.2020
г.,постановено по т.д.№364/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд,ТО,XII-ти състав.
ОСЪЖДА „Е.“ООД с ЕИК ***,със седалище и
адрес на управление *** да заплати на основание чл.38,ал.2 във вр. с
чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата на
адвокат М.В.Г. в качеството й на процесуален представител във въззивното
производство по т.д.№267/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив на
ответниците по въззивната жалба,адвокатско възнаграждение,както следва:за
процесуална защита на ответницата /въззиваема/ М.С.Б. с ЕГН **********-сумата
от 9 849,17 лв. /девет хиляди осемстотин четиридесет и девет лева и
седемнадесет стотинки/ и за процесуална защита на ответника /въззиваем/
К.Б.,гражданин на РИталия,роден на *** г., с ЛНЧ **********-сумата от
8 595,36 лв. /осем хиляди петстотин деветдесет и пет лева и тридесет и
шест стотинки/.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.