Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 15.11.2016 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание,
състояло се на осми ноември през
две хиляди и
шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
Мл.с. МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА
при секретаря Н.С.
като разгледа докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 8700 по
описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.
С
решение от 08.04.2016 г., постановено от СРС, Второ ГО, 61 с-в по гражданско
дело № 53524 по описа за 2015 г. се:
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Р.“ АД да заплати
на „Ф.**“ ЕООД, сумата в размер на 21 401,08лв.,
представляваща получена на отпаднало основание сума за цена за достъп до
електроразпределителната мрежа на ответника, платена от ищеца за периода м.
септември 2012г.- м. септември 2013г., въз основа на раздел III, т. 2 от
решение № Ц-33/14.9.2012 г. на ДКЕВР, отменено с решение № 4071/22.3.2013 г. по
административно дело № 13918/2012 г. на Върховния административен съд, IV
отделение, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
исковата молба- 08.09.2015г., до окончателното плащане на сумата, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3ЗД. В
тежест на ответника /в полза на ищеца/ са присъдени разноски в размер на 856,04лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
За
да постанови решение в обжалвани смисъл, СРС е приел че между страните не било
спорно, че: 1/ ищецът е производител на електрическа енергия чрез собствената
му фотоволтаична централа; 2/ за процесния период ответникът е лицензиран
оператор на собствена електроразпределителна мрежа, в района на която попада
електроцентралата на ищеца; 3/ между ищеца и ответника е сключен договор №
ДПЕРМ ********** SАР № IB- 32-11- 15008 от 07.03.2011г., по силата на който
ответникът предоставял достъп до преносната и разпределителната мрежа; 4/ с
решение № Ц-33/14.9.2012 г. на ДКЕВР, прието на основание чл. 32, ал. 4, чл.
30, ал. 1, т. 13 във вр. с § 197, ал. 2 ЗИДЗЕ, били определени, считано от
18.9.2012 г., временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа на
ответника, който административен акт бил отменен в частта, касаеща ищеца, с
влязло в сила съдебно решение № 4071/22.3.2013 г. по административно дело №
13918/2012 г. на Върховния административен съд, IV отд., потвърдено с решение №
12500/30.9.2013 г. по административно дело № 6472/2013 г. на ВАС, 5 чл. състав,
5/ въз основа на посоченото решение на ДКЕВР и в периода между приемането и
отмяната му ответникът начислил, а ищецът му заплатил суми за достъп до
разпределителната мрежа в размер на исковата сума от 21 401,08 лева. Посочено
е, че на съда е служебно известно, че с последващо решение № Ц- 6/ 13.3.2014г.
на ДКЕВР, са утвърдени, считано от
13.3.2014 г. окончателни цени за достъп до електропреносната мрежа на „Е. с. о.“
ЕАД , дължима от производителите на електрическа енергия, произведена от
слънчева или вятърна енергия, която се изкупува на преференциални цени, а
именно - 2,45 лв./МВтч без ДДС, която цена се дължала от производителите,
независимо от мястото на присъединяване, а тези присъединени към
разпределителните мрежи заплащали цените на операторите на
електроразпределителните мрежи, които ги превеждат на „Е.С.О.“ ЕАД. Предвидено било,
че производителите на електрическа енергия, произведена от възобновяеми
източници, различни от слънце и вятър, която се изкупува по преференциални
цени, не дължат цена за достъп до електропреносната мрежа на „Е.С.О.“ ЕАД /тя била определена в размер на
0,00 лв./МВтч /, както и, че не се дължи цена за достъп до разпределителните
мрежи на ответника, „ЕВН Б.“ ЕАД и „Е.П.М.“
АД /тя била 0.00 лв./МВтч/ от всички производители на електрическа енергия,
произведена от възобновяеми източници.
Единственият
спорен въпрос по делото бил дали след отмяната на решението на ДКЕВР за
определяне на временни цени за достъп до преносната и разпределителната мрежа е
отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на сумите, предмет на
исковата претенция.
СРС
като се е позовал на това, че дейността на електроразпределителните предприятия
/оператори на електроразпределителни мрежи - § 1, т. 34б от ДР на ЗЕ/, каквото
е и това на ответника, е подложена на цялостно административно регулиране, е
достигнал до извода, че мрежовият оператор може да събира от ползвателите на
съответната електроразпределителна мрежа само цени за предоставяните мрежови
услуги, които по вид и размер са определени от ДКЕВР. Следователно, този
административен акт /решението на ДКЕВР/ представлявал материално-правно
условие за възникване на вземането на електроразпределителното предприятие за
съответната цена в определения от ДКЕВР размер, вкл. и за процесната временна
цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ. Действително,
отношенията между ползвателя на електроразпределителната мрежа и
електроразпределителното предприятие се уреждали от договори - за
присъединяване и за ползване на мрежата /чл. 104 ЗЕ/. От втория тип били предвидените в чл. 84, ал. 2 ЗЕ договори за
достъп до електроразпределителната мрежа, сключвани от производителите на
електрическа енергия и оператора на мрежата наречени „договори за достъп и
пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа" - чл.
11, т. 3 и чл. 14 от действалите през процесния период Правила за търговия с
електрическа енергия /ДВ, бр. 64/17.8.2010 г./, както и чл. 11, т. 3 и чл. 14
от сега действащите Правила за търговия с електрическа енергия, в сила от
26.7.2013 г. /ДВ, бр. 66/26.7.2013 г., изм. и доп./. В редакцията си към датата
на сключване на процесния договор за търговска продажба разпоредбата на чл.36,
ал.2 от ЗЕ предвиждала, че ДКЕВР утвърждава цени в отношенията /т.е. в
договорните връзки/ между енергийните предприятия, доставящи ел. енергия по
регулирани цени, от една страна, и операторите на преносни и
електроразпределителни мрежи- от друга, "като пределни цени на всеки
лицензиант с решение, което е индивидуален административен акт". Чрез този
договор се регламентирали правата и задълженията на страните във връзка с
диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Извън
предмета на договорно уреждане били , обаче, дължимите цени за предоставените
от електроразпределителното предприятие услуги, които подлежали на
административно регулиране единствено от ДКЕВР и по-специално - цените за
достъп и за пренос /чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ/. Определената от ДКЕВР цена за
достъп/пренос ставала част от съдържанието на договорното отношение и нейното
заплащане било дължимо на договорно
основание. Този елемент от договорното отношение не бил подвластен на волята на
страните по договора, а подлежал на принудително административно регулиране от
държавния енергиен регулатор. С оглед изследването си на правната уредба СРС е
достигнал до извода, че задължението на производителите на електрическа енергия
за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа
възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен
договор за достъп и пренос /такъв бил
налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически
присъединен към мрежата на оператора/ и административно-правен елемент /решение
на ДКЕВР за определяне на цена за достъп - временна или окончателна/. При тази
законова уредба липсата на административно-правния елемент означавало и липса
на основание за начисляване от електроразпределителното предприятие на цена за
достъп/пренос. Ето защо СРС е приел за довода на ответника, че единствено
сключеният между страните договор е достатъчно основание за заплащането от
ищеца на процесната цена за достъп. По смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
представлявало наличие на валидно задължение за извършването на дадена
имуществена престация, като различните видове престации по един договор имали
различно основание. Процесният договор представлявал основанието за
имуществената престация на ответника /да предостави на ищеца услугите
„достъп" и „пренос" по мрежата си/. Валидното задължение за
имуществената престация на ищеца обаче изисквало освен наличието на договор и
наличие на решение на ДКЕВР за определянето на конкретна цена за достъп, което
решение било материално-правно условие за дължимост на такава цена.
Следователно, макар договорът да бил достатъчно основание за определяне на вида
и обхвата на дължимата от електроразпределителното предприятие престация, то
същият договор сам по себе си не бил достатъчно основание за определяне на вида
и обхвата на дължимата от ползвателя на мрежата парична престация, чието
конкретно индивидуализиране се определяло не от страните по договора, а с
административен акт на енергийния регулатор. Затова СРС е приел, че противно на
доводите на ответника, в процесния договор липсвало уговорено задължение за
заплащане на цена за достъп. Липсата на клауза за такава цена означавало, че не
съгласието на страните, обективирано в договора, е основанието за дължимостта
й. Тази дължимост можела да се обоснове само чрез принудителното й въвеждане по
административния ред на чл. 30, ал. 1 ЗЕ. А единствено ДКЕВР била компетентна
да определя конкретния размер както на цената за достъп, така и на тази за
пренос - чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Не можело да се приеме и че основанието за
дължимост на процесната цена за достъп е единствено законовото задължение по
чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. От една страна, посочените
разпоредби не предвиждали задължение за заплащане на цена за достъп, а
предвиждали задължение за сключване на договор за достъп. Дали срещу този
достъп ползвателят дължи цена и в какъв размер зависело от това дали такава е
определена от ДКЕВР. От друга страна, без определянето на конкретен размер на
тази цена от ДКЕВР не била ликвидна дължимата от ищеца престация. Счетено е, че
в регулативните правомощия на комисията е да определи и нулев размер на тази
цена, т.е. такава въобще да не се дължи; това било направено с последващото
решение № Ц-6/13.3.2014 г. за определяне на окончателни цени за достъп.
Следователно, основанието за дължимост на процесните цени за достъп представлявал
фактически състав, включващ като необходим елемент и решение на ДКЕВР за
определяне на цена за достъп до разпределителната мрежа на ответното дружество,
а не само наличието на договор между страните. При това положение задължението
за ищеца за плащане на цена за достъп на ответника възниквало с издаването на
цитираното решение № Ц-33/14.9.2012 г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ
решението подлежало на изпълнение, независимо дали е обжалвано, но същото
отпаднало с влизане в сила от 30.9.2013 г. на решението на ВАС, с което
решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп по чл. 32, ал. 4 ЗЕ
било отменено. Съгласно чл.177, ал.1 АПК
решението имало сила за страните по делото, но ако с него оспореният адм. акт
бъде отменен или изменен, този съдебен акт имал действие по отношение на всички
(erga omnes). Съобразно разпоредбата на чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК
отменителното съдебно решение имало действие спрямо всички лица, независимо
дали тези лица са участвали в съдебното производство по оспорване на акта. При
това отмяната имала обратно действие в случаите на индивидуален или общ
административен акт, какъвто бил процесният. Действие занапред на съдебно
решение за отмяна на административен акт било предвидено с разпоредбата на чл.
195, ал. 1 АПК, но само по отношение на решенията, с които се отменят подзаконови
нормативни актове. Процесното решение на ДКЕВР нямало такъв характер, поради
което и по аргумент от обратното на чл. 195, ал. 1 АПК, съдебният акт за
отмяната му отменял и последиците от решението на ДКЕВР именно с обратна сила.
Това от своя страна водело до отпадане с обратна сила и на основанието за
дължимост на заплатената от ищеца цена за достъп през процесния период, което
обуславяло възникване в тежест на ответника на кондикционно задължение за
връщане на получените суми. Такова било и становището на енергийния регулатор,
съдържащо се в мотивите на представеното по делото решение № КМ-1/13.03.2014 г.
на ДКЕВР. По въпроса за темпоралното действие на постановено от ВАС и влязло в
сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт /по
смисъла на чл.13, ал.2, предл.1 ЗЕ/, инкорпориран в решение № Ц-33/14.09.2012 г. на тогавашната ДКЕВР /сега КЕВР/ били постановени решения по
чл.290 ГПК, с които се приемало, че конститутивното действие на влязлото в сила
решение на ВАС, с което се отменя решение № Ц-33/14.09.2012 г. на
тогавашната ДКЕВР, настъпва с обратна
сила. Не можело да се приеме, че заплатената от ищеца цена за достъп е дължима
по аналогия на чл. 326, ал. 2 ТЗ, както и, че отпадането на цената следвало да
има действие занапред на основание чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В конкретния
случай липсвало основания за прилагане на посочените разпоредби, дори и по
аналогия. Първата предвиждала, че при договор за търговска продажба ако цената
не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, се смятало, че
страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на
сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства.
Процесният договор не бил такъв за търговска продажба, а и за процесната „цена
за достъп" не можели да се приложат критериите по чл. 326, ал. 2 ТЗ, тъй
като нямало с какво тя да бъде сравнена - на територията, където ответникът
осъществявал дейността си, липсвал друг оператор на разпределителна мрежа, за
да се определи обичайната цена за тази услуга на тази територия. Разпоредбата
на чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД уреждала какво е действието на развалянето на
договорите - по принцип обратно, освен при договорите с продължително или
периодично изпълнение. От тази специална разпоредба за действието на едно
прекратително основание не можело се изведе генералният извод, че това правило
е важимо за правното действие на всички други прекратителни основания по
отношение на договорното правоотношение. Вярно било обратното - за правното
действие на всяко прекратително основание били приложими собствени правила в
зависимост от естеството му. Отмяната на административния акт за определяне на
временните цени за достъп не можело да се приравни по естеството си на
развалянето на един договор, а било по близко като правна фигура до
унищожаването на клауза от договора /клаузата за цената, въпреки че в случая и
такава не била налице/, имащо обратно действие дори и при договори с
продължително или периодично изпълнение. Не било налице основание за прилагане
по аналогия и поради това, че в случая липсвала законова празнина /неуреден от
закона случай/, а уредба на отношенията има и тя се съдържала в чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Доколкото основанието за дължимост на заплатените от ищеца на ответника
процесни суми за цена за достъп /решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР/ било
отпаднало с обратна сила, поради отмяната му, то предявеният иск по чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД се явявал изцяло основателен, заедно с претендираната законна
лихва от подаване на исковата молба до окончателното погасяване. При иск по чл.
55, ал. 1 ЗЗД, законът не съдържал изискване, че се дължи връщането на
по-малката сума между обединяването и обогатяването, поради което в случаите на
се дължало всичко, което е получено без основание или при отпаднало или неосъществено
основание. Обстоятелството, че в платената цена е начислен ДДС, щяло да обуслови
основание за коригиране на подадените декларации по ЗДДС.
Подадена
е въззивна жалба от „Ч.Р.Б.“ АД,
ответник пред СРС, в която се излагат доводи за неправилност на обжалваното
решение Счита, че платената цена, която се искала да бъде върната на отпаднало
основание, възниквала на основа на договора, а не на решението на ДКЕВР, което
впоследствие било отменено от ВАС. Цитираната от СРС съдебна практика не била
приложима в отношенията по процесния случай. В случая се приемала безвиновна
отговорност; нарушен бил чл.82 ЗЗД. Решението било необосновано и постановено
при неправилна преценка на събраните доказателства. Сочи, че плащането на
предоставената услуга не можело да се постави от модалитет – решение на ДКЕВР. Налице
били две насрещни задължения на страните по договора. Цитира се практика на САС
и СТС. СРС не бил обявил на страните, че му е известно решение № Ц-6/2014 г. на
ДКЕВР, а същото било и обжалвано от ответника като незаконосъобразно. Счита, че
СРС трябвало да спре производството до приключване на адм.д.№ 3947 по описа за
2015 г. на АССГ. Цитира се съдебна практика на ВКС относно соченото нарушение
на чл.155 ГПК. Нарушен бил принципа на стабилитета на търговските отношения. ЗЕ
давал възможност за договаряне на цена. Договорът изключвал института на
неоснователното обогатяване. В случая договорната връзка не била отпаднала. Основанието
за плащане било предоставената услуга. Сделката била възмездна и липсвала
възможност тя да стане безвъзмездна. СРС неправилно бил тълкувал уговорките
между страните в договора, което представлявало нарушение на чл.20 ЗЗД. Счита,
че отношенията между страните по договора не могат да се влияят от действията
на трети субект. Сделката била такава с периодично изпълнение и съгласно чл.88 ЗЗД развалянето нямало обратно действие. Задължителни били само тълкувателните
мотиви на решенията на ВКС. Неправилно било отхвърлено и възражението във
връзка с ДДС. Сочи, че бил изтекъл срока по чл.72, ал.1 ЗЗД за издаване на
кредитни известия.
Иска
се решението да бъде обезсилено или да бъде отменено и претенцията-отхвърлена.
Претендира разноски.
Подаден
е отговор от „Ф.“ ЕООД, ищец пред СРС.
Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на
постановеното от СРС, решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника
нарушения на материалния и процесуален закон. Решението било постановено при
анализ на събраните по делото доказателства; същото било обосновано и
съобразено с установената фактическа обстановка по делото. Сочи, че
претендираната от него по реда на неоснователното обогатяване сума бил принуден
да заплаща въз основа на допуснато от ДКЕВР предварително изпълнение на решение
за определяне на временна цена, което решение впоследствие било отменено от
ВАС. Правилно СРС се бил позова на чл.177, ал.1 АПК. Недопустимо било саниране
на порочен административен акт от гражданския съд. Сочи, че в чл.4 от анекса
към процесния договор било посочено, че достъпа до мрежата на ответника се
осъществява по цена, определена с решение на ДКЕВР. Цените в сектор
„Електроенергия“ се определяли единствено и само от КЕВР като регулаторен
орган. Действащите към момента на сключване на договора нормативни и общи
административни актове изрично сочели, че следва да бъде определена цена за
достъп като цена върху използувана ел.енергия. Пренос по смисъла на пар.1,т.15
от ДР на ЗЕ не бил осъществен и затова цена на услуга не се дължала. Позовава
се и на влезлия в сила към настоящият момент ЗЕВИ. Налице била хипотезата на
чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД; решението на СРС не било недопустимо. Сочи, че
въззивника се позовава на невлезли в сила съдебни решения, а същите били и
неотносими по спора. Не се оспорвало от ответника събирането на сумите;
последният не бил доказал правно основание на което ги е събрал, поради което
претенцията му правилно била уважена от СРС. Ако ответникът бил претърпял вреди
от отмяната на решението на ДКЕВР, то следвало да защити правата си по реда на
ЗОДОВ. Претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника е бил уведомен на 18.04.2016
г.
Въззивната
жалба е подадена на 03.05.2016
г./първи работен ден/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След
служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във
валиден и допустим процес. С оглед изложените факти и обстоятелства в
исковата молба, СРС е дал правилна правна квалификация на иска, с който е
сезиран; решението не е недопустимо.
Правилно
СРС е установил фактическата обстановка по спора; отделил е спорното от безспорното
и е постановил съдебен акт при обстоен анализ, както на събраните по делото
доказателства, така и при съобразяване с действащите и относими разпоредби на
ЗЕ досежно отношенията между страните по спора. Противно на твърдяното от
въззивника, обжалваното решение е изключително обосновано и мотивирано; не са
допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон.
Действително, страните са обвързани от облигационно
отношение. Действително, цената е съществен елемент на договора. Действително,
в чл.9 от ЗЗД е уредена свободата на договаряне. Но в случая се касае до
отношения в сектор „Електроенергия“, където законодателят е решил цените да се определят
единствено и само от ДКЕВР /сега КЕВР/ като регулаторен орган, т.е.дейността на
ответното дружество подлежи на административно регулиране, арг. от пар.1,т.34 б
от ДР на ЗЕ.
Задължението на производителите
на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на
елекроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ
частноправен елемент-сключен договор за достъп/ такъв е налице и при липса на
писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата
на оператора/, и административно-правен акт- решение на ДКЕВР за определяне цена
за достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба липсата на
административно-правния елемент означава и липса на основание за начисляване на
ищеца на цена за достъп, тъй като само
чрез административния елемент подлежи определяне и съдържанието на
договорната клауза за цената, дължима от ответника.
Ето
защо въззивната инстанция счита, че правилно СРС е приел наличие на смесен
фактически състав в отношенията между страните по делото- договор и решение на
регулаторен орган.
При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД
при отпадане на основанието - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже
предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и
твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от
ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на
основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за
задържане на полученото- ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. Съгласно това
ППВС при третия фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но
след това то е отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при
унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите
поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е
сключена при такова условие, и в други подобни случаи. Когато е извършено
изпълнение въз основа на влязло в сила решение, което впоследствие е отменено,
връщането на даденото също се основава на третия фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД,
Основният спорен въпрос
между страните е досежно правните последици, свързани с отмяната на Решение №
Ц-33/14.09.2012 г., в частта му на раздел ІІІ, т.9 и т.10.
Безспорно е, че с Решение №
14046/28.10.2013 г. на ВАС-5-членен състав, е потвърдено Решение №
7158/27.05.2013 г. на ВАС, постановено по адм. дело № 1237/2013 г., Решение № Ц-33/14.09.2012 г., в
частта му на раздел ІІІ, т.9 и т.10 на ДКЕВР, е отменено, които части касаят и
процесният случай.
Като елемент от смесения
фактически състав, формиращ основанието за използване на разпределителна мрежа
срещу заплащане от присъединен производител, незаконосъобразността на кой да е
от административните актове за определяне на цени, прогласена с отмяната им,
обуславя и отпадането с обратна сила на правната обвързаност за заплащане на
възнаграждение за достъп. Това е така, защото този административен акт е
отменен, правоунищожителното (конститутивното) действие на съдебното решение
действа по отношение на всички, дори и те да не са били страна в съдебното
административно производство - арг. чл. 177. ал. 1. изр. 2 АПК, който предписва, че ако
оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на
всички. Съдът, разглеждащ гражданско правните последици от настъпването на
конститутивното действие на съдебното решение на административния съд, е
обвързан от установяването на незаконосъобразностга на административния акт - чл. 302 ГПК. При отмяна на решението на
ДКЕВР следва да се счита, че временни цени за достъп не са били определяни, а
плащането им за лишено от основание, което изключва законовата възможност за
енергийният регулатор да приема компенсаторни мерки по чл.32, ал.4 от ЗЕ. Това
отпадане на последиците от отменен административен акт поражда и задължението
за предприемане на възстановителни мерки - арг. чл. 301 АПК, част от които са действията
по реституция на даденото между страните при отпаднало с обратна сила правно
основание.
При това положение правилно
СРС е приел, че отмяната на решението на ДКЕВР има обратно действие в случаите
на индивидуален или общ административен акт, какъвто е процесният. Действие
занапред на съдебно решение за отмяна на административен акт е предвидено с разпоредбата
на чл. 195, ал. 1 АПК, но само по отношение на решенията, с които се отменят
подзаконови нормативни актове. Процесното решение на ДКЕВР няма такъв характер,
поради което и по аргумент от обратното на чл. 195, ал. 1 АПК, съдебният акт за
отмяната му отменя и последиците от решението на ДКЕВР именно с обратна сила, виж приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 19.11.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2014 Г., ОСГТК
НА ВКС, което
отговаря и отрицателно на въпроса следва ли да се спира гражданско дело при
образувано административно производство досежно отмяната административен акт.
Разпоредбата
на чл.88 от ЗЗД е неприложима в случая, тъй като не се касае до разваляне на
договора по реда на чл.87, ал.2 ЗЗД. В този смисъл и чл.82 ЗЗД не подлежи на
обсъждане.
Настоящото
производство е по общия исков ред и съдът не може да се произнесе по доводите
на въззивника за определяне на публичните му задължения, респ. коригиране на
същите по реда на ЗДДС.
При
това положение налага се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова
ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода по спора
пред настоящата инстанция обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски
не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени,
изразяващи се в адв.възнаграждение в размер на 1 514, 65 лв, поради
което му се присъжда такова в размер, в който е извършен.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.04.2016 г., постановено от СРС, Второ ГО, 61 с-в по
гражданско дело № 53524 по описа за 2015 г.
ОСЪЖДА
„Ч.Р.Б.“ АД, ***, да заплати на „Ф.“ ЕООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, м.“*****“, общи *****,
съдебен адрес:***-одв.С., сумата в размер на в
размер на 1 514, 65 лв.-адв.възнаграждение
за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението
може да се обжалва пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: