Р Е Ш Е Н И Е
град София, 08.07.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …...……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №4015 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №293428 от 04.12.2019г., постановено по гр.дело №42198/2019г.
по описа на СРС, I Г.О., 41-ви състав, е осъдена М.И.К. (понастоящем с фамилно име М.) да заплати на Ж.Р.К. на основание чл.240, ал.1 ГПК, сумата от общо 11600 лв., предоставена в заем по неформални договори за заем,
както следва: сумата от 8300 лв. по неформален договор
за заем от 30.01.2013г. и сумата от 3300 лв. по
неформален договор за заем от 04.02.2013г., ведно със законна лихва от датата на
депозиране на исковата молба - 22.07.2019г. до
окончателното плащане, като са отхвърлени исковете за разликата над 11600 лв. до пълния предявен размер от 17900 лв. (или в частта по отношение на сумата от 6300 лв. по неформален договор за заем от 10.11.2010г.); на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 51.56 лв., представляваща лихва
за забава върху главница за периода 06.07.2019г. -21.07.2019г.,
като е отхвърлен предявения иск за разликата над 51.56 лв. до пълния предявен
размер от 987.56 лв.,
както и за периода 01.01.2019г. - 05.07.2019г.; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1222.65 лв., представляваща
сторени в производството разноски. С решението е осъдена Ж.Р.К. да заплати на М.И.К. (понастоящем с фамилно име М.) на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 229.87 лв., представляваща
сторени в производството разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата
- М.И.К. (понастоящем с
фамилно име М.), чрез
адв.К.Б., с която се обжалва решение №293428 от 04.12.2019г., постановено по гр.дело №42198/2019г. по описа на СРС, I Г.О., 41-ви състав, в частта, в която са уважени
предявените осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД общо за сумата от 11600 лв., предоставена в заем по неформални договори
за заем, както следва: сумата от 8300 лв. по неформален договор за заем от 30.01.2013г. и сумата от 3300 лв. по неформален договор за заем от 04.02.2013г., ведно
със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба - 22.07.2019г. до окончателното плащане; в частта, в която е
уважен предявения иск с правно основание
чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 51.56
лв., представляваща лихва за забава върху
главница за периода 06.07.2019г. -21.07.2019г.; с както и в частта на
възложените в тежест разноски за сумата
от 1222.65 лв.. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост
и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части, като постановено
в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по
делото доказателства. Излага се, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение
на диспозитивното начало като се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран
- в случая са предявени искове с правно
основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, а първостепенният съд е разгледал и уважил
искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.32 ал.2 от СК каквито
не са предявени - в мотивите на обжалваното решение е прието, че предмет на
исковете са дадени заеми от ищцата на ответницата и бившия й съпруг по време,
когато са били семейство, както и че искът е предявен срещу ответницата в качеството
й на солидарен длъжник. Излага се още, че неправилен и некореспондиращ със
събраните по делото доказателства е изводът на първостепенния съд, че по делото
е доказано, че между страните са били сключени неформални договори за заем,
както следва: за сумата от 8300
лв. по неформален договор за заем от
30.01.2013г. и за сумата от 3300 лв. по неформален договор за заем от 04.02.2013г.. Твърди се, че неправилно
първостепенният съд е дал вяра на показанията на разпитания свидетел – Румен
Куртев, брат на ищцата и бивш съпруг на ответницата, който е заинтересован от
изхода на спора и неговите показания не следва да се възприемат като достоверни
и обективно дадени. Твърди се още, че първостепенният съд не е обсъдил
релевираното възражение за липсата на доказателства относно причината за
сключване на процесните договори за заем. Сочи се, че ответницата е разполагала
с парични средства, тъй като е получава високо трудово възнаграждение,
извършила е продажба на недвижим имот, нейният брат й е предоставил сумата от
10000 евро, както и по делото се установява, че редовно е изплащала месечните
вноски за погасяване на изтегления от нея потребителски кредит за сумата от
8000 евро, т.е. липсват ангажирани от ищцата доказателства за причините, поради
които са сключените процесните договори за заем. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания от въззиваемата страна размер на адвокатското
възнаграждение за настоящата инстанция.
Въззиваемата
страна - Ж.Р.К., чрез адв.Т.М., депозира писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са
съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал
релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че по
делото е доказано, че ответницата като заемател е получила от ищцата като
заемодател претендираните суми, както следва: сумата от 8300 лв. по
неформален договор за заем от 30.01.2013г. и сумата от 3300 лв. по неформален договор за заем от 04.02.2013г.. Твърди се, че правилно първоинстанционният
съд е обсъдил показанията на разпитания свидетел Румен К.заедно с останалите
събрани по делото писмени доказателства и е приел, че следва да бъдат кредитирани
като дадени в резултат на негови лични впечатления, не са противоречиви и
напълно съответстват на останалите събрани доказателства. Поддържа се, че на
основание съвкупния анализ на събраните доказателства е обоснован правилен
извод, че по делото е доказан факта, че ответницата като заемател се е задължила
да върне дадените й в заем суми през 2018г., когато е следвало да се пенсионира
ищцата, което същата не е сторила. В тази връзка се твърди, че са доказани
основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответницата като заемател
да върне получените в заем процесни суми и предявените искове се явяват основателни
и доказани и като такива правилно са били уважени с обжалваното съдебно
решение. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно
и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
от Ж.Р.К. срещу М.И.К.
(понастоящем с фамилно име М.) при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1
от ЗЗД.
С оглед
предмета на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол
подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени
предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1
от ЗЗД. Постановеното
първоинстанционно съдебно решение в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като
такава е процесуално допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г.
по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната
проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените при условията на обективно
съединяване
искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата
правилност.
На първо място следва да се
разгледа релевираното във въззивната жалба възражение за допуснато от първоинстанционния съд нарушение
на диспозитивното начало в
гражданския процес, произнасяйки се извън очертания от страните по спора
предмет на делото, извън
обхвата на търсената от ищцата защита. Твърдението на въззивника, че СРС се е произнесъл по
непредявен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.32 ал.2 от СК не намира опора в диспозитива на постановеното решение, който се ползва със
сила на присъдено нещо. В обстоятелствената част на искова молба са изложени
конкретни факти и обстоятелства за сключени с ответницата неформални договори
за заем на посочени дати, липсват каквито и да е било твърдения, че
предоставените в заем суми са дадени за потребностите на семейството на
ответницата и съпруга й, както и че се претендира ангажирането на отговорността
на ответника в качеството й на солидарен длъжник. Отделно от това в исковата молба
ясно и точно е формулиран петитум на предявените при условията на обективно
съединяване два осъдителни иска, а именно искове с правно основание чл.240,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
претендираните суми. Така заявения петитум на исковата молба определят
пределите на търсената съдебна защита от ищцата срещу ответницата. В случая в диспозитива на обжалваното решение
съдът се е произнесъл по исковете, с които е сезиран като е дал вярната правна
квалификация - чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Ето защо въззивният
съд приема, че СРС като е разгледал исковете на предявеното основание се е
произнесъл по предмет, с който е бил сезиран, поради което постановеното
решение е допустимо. По горните аргументи неоснователни се явяват оплакванията
на въззивника за допуснато от първостепенния съд нарушение на принципа на
диспозитивното начало в гражданския
процес.
По доводите във въззивната жалба
досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното решение съдът приема
следното:
По исковете с правно основание
чл.240, ал.1 от ЗЗД:
Разпоредбата на чл.240, ал.1 от ЗЗД постановява, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Договорът за заем е реален – той
се смята за сключен и поражда желаните от страните правни последици от момента
на предаване на парите или другите заместими вещи, предмет на сделката.
Договорът е и каузален – основанието за предаване е предметът на сделката да
стане собственост на заемателя, който от своя страна се задължава да върне
заетото.
За да бъдат уважени предявените
искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, ищцата - Ж.Р.К. като заемодател следва
при условията на пълно и главно доказване да установи всички факти, на които
основава искането си. В нейна тежест е да докаже, че основава претенциите си на
реални, валидно сключени договори за заем, в това число, че е предала на ответницата
- М.И.К. (понастоящем с
фамилно име М.) твърдяните парични
суми, както следва: сумата от
8300 лв. по неформален договор за заем от
30.01.2013г. и сумата от 3300 лв. по
неформален договор за заем от 04.02.2013г., срещу насрещно задължение за връщането им от заемателя.
В конкретния случай от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че е
доказано възникването и съществуването на валидни облигационни правоотношения
между страните, създадени по силата на сключени между тях неформални
договори за заем от 30.01.2013г. и от 04.02.2013г.. Доколкото и двата процесни
договора за заем се твърди, че са сключени между страните след като ответницата
е била сключила граждански брак с брата на ищцата на 17.05.2012г., то правилно
СРС за установяване на твърдяните от ищцата факти е допуснал събиране на гласни
доказателства. В случая за сключването на договора за заем за сумата от 8300 лв. намира приложение изключението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК,
като изложените в тази част мотиви от първоинстанционния съд са правилни
и законосъобразни и настоящият състав напълно ги споделя и препраща към тях. Досежно сключването на договор за заем за сумата от 3300 лв., която стойност е под 5000 лв., не
е налице основание за приложението на предвидената в чл.164, ал.1, т.3 ГПК забрана. Противно на поддържаното във въззивната
жалба оплакване настоящият състав намира, че правилно първоинстанционният съд е
преценил показанията на разпитания по делото свидетел Р.Куртев, брат на ищцата,
при условията на чл.172 от ГПК като е приел, че следва да бъдат кредитирани,
тъй като са дадени в резултат на негови непосредствени впечатления, логично
последователни са, не са противоречиви, а напротив – кореспондират с останалите
събрани по делото писмени доказателства. От показанията на разпитания свидетел
Р.К.се установяват постигнатите между страните договорки относно съществени
реквизити на договора за заем – поемане на задължение от заемателя за връщането
на дадените в заем суми, както и уговаряне на срока за връщането им – падежът
на изпълнение на задължението е определяем – до края на 2018г., когато е
възнамерявала да се пенсионира заемодателката.
На следващо място в случая не е
налице спор между страните, че процесните суми са преведени по банкова сметка ***,
съответно на 30.01.2013г. сумата от 8300 лв. и на 04.02.2013г. сумата
от 3300 лв.. Само за
пълнота съдът намира да посочи, че възражението
на въззивника, че сумите са били предадени безвъзмездно
в помощ на брата на ищеца, който не е имал доходи и банкова сметка, ***. За установяване на този факт по
делото няма ангажирани доказателства.
На последно място неоснователно се
явява и твърдението на въззивника, че първостепенният съд не е обсъдил
релевираното възражение за липсата на доказателства относно причината за
сключване на процесните договори за заем доколкото установяването на този факт
е неотносим за действителността на сключените неформални
договори за заем от 30.01.2013г. и от 04.02.2013г..
Така мотивиран
въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото въззивно
производство, че в
случая въззивника-ответник не ангажира по делото доказателства, че е изпълнила
поетите от нея задължения да върне на заемодателя в уговорените срокове,
дадените й в заем парични суми, както следва: сумата от 8300 лв. по
неформален договор за заем от 30.01.2013г. и сумата от 3300 лв. по неформален договор за заем от 04.02.2013г., поради което се налага извода,
че се явява длъжник на претендираните вземане. Първостепенният съд е достигнал
до същия правен извод, който е правилен и законосъобразен, обоснован при
правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване
и прилагане на материалния закон.
По иска с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, въззивният състав препраща към мотивите на СРС в тази част на основание
чл. 272 ГПК.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъдена да
заплати на въззиваемата - ищца сторените от нея разноски пред настоящата инстанция.
Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е направено от
въззивника-ответник, чрез процесуален представител в съдебно заседание
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне. Настоящият
състав счита, че претендираните от въззиваемата - ищца разноски за платено
адвокатско възнаграждение от 1420.00 лв. пред настоящата инстанция не са
прекомерни, съобразени са с фактическата и правна сложност на спора,
размера на обжалвания материален интерес, както и действията на пълномощника на въззиваемата
страна във въззивното производство, който е депозирал писмен отговор и е
осъществил процесуално представителство в едно съдебно заседание. При това
положение справедливото възнаграждение за положения адвокатски труд с оглед характера
на делото и съобразно минималните размери на адвокатските възнаграждения,
регламентирани в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция действаща към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие/
следва да се определи на сумата от 1420.00 лв., която въззивника следва да бъде осъдена
да заплати на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №293428 от
04.12.2019г.,
постановено по гр.дело №42198/2019г. по описа на СРС, I Г.О., 41-ви състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА М.И.К. (понастоящем с фамилно име М.), с ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на Ж.Р.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, на правно основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1420.00 лв. /хиляда четиристотин и двадесет лева/,
сторени разноски пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./