Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София,18.06.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на девети май през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от
съдия Кордоловска гр.дело № 12591 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С Решение № 36840 от 28.06.2018
г. по гр.д. № 75745/2016 г. по описа на СРС, ІI ГO, 53 състав съдът е уважил предявените
от „Т.С."
ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.К.К., ЕГН ********** и В.К.К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. Чл. 149 ЗЕ
за признаване за установено в отношенията между страните, че Д.К.К. дължи на ищцовото дружество сумата от 52,99 лева, доставена топлинна
енергия и такса дялово разпределение за периода 01.11.2013 г. – 30.04.2016 г., за
топлоснабден имот с аб. № 034805, ведно със законна лихва за периода от
03.11.2016г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 6,95 лева за периода
от 31.12.2013г. до 18.10.2016г., а В.К.К. дължи
сумата от 52,99 лева, доставена топлинна енергия и такса дялово разпределение
за периода 01.11.2013 г. – 30.04.2016 г., за топлоснабден имот с аб. № 034805,
ведно със законна лихва за периода от 03.11.2016г. до изплащане на вземането,
лихва в размер на 6,95 лева за периода от 31.12.2013г. до 18.10.2016г. Съдът
също така е осъдил ответниците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на
ищеца сумата от 200 лева, представляваща разноски в заповедното и в исковото
производство.
Недоволни от така постановеното решение, с което са уважени
установителните искове при квалификацията на чл. 415
вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. чл. 415 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.86,
ал. 1 от ЗЗД във вр. Чл. 149 ЗЕ са
останали ответниците Д.К.К. и В.К.К., които в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалват при твърдения за неправилност, необоснованост
и постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Искането към
въззивната инстанция е да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли изцяло
предявените искове.
Въззиваемата страна „Т.С."
ЕАД не представя писмен отговор, не
изпраща процесуален представител. Същата е депозирала молба, с която не възразява
хода на делото да се даде в нейно отсъствие. Изразява се становище за
постановяване на решение, с което да бъде оставено в сила първоинстанционното такова,
релевира възражение за прекомерност на разноските на другата страна, не се
правят доказателствени искания.
Третото лице помагач на ищеца “Т.С.” ЕООД не взема становище
по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване
правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото
обаче е неправилно, като решаващият въззивен състав споделя по-надолу своите
мотиви.
Предявеният пред първоинстанционния съд иск е
установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на
ответниците като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав намира, че съобразно
разпределената в чл. 154 ГПК тежест, ищецът е длъжен да установи при условията на
пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи
плащане на процесната сума, заявена в исковата молба по реда на чл. 415, вр.
чл. 422 ГПК по предявените установителни искове, като в случая настоящият
състав намира, че липсва пълно и главно доказване, проведено от въззиваемия - ищец
в хода на първоинстанционното производство.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния период, "потребители
на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1,
т. 42 от ДР на ЗЕ (в редакцията релевантна за част от периода),
"потребител на енергия за битови нужди" е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот,
потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Налага се изводът, че установителните искове
за дължимост на цената на доставена топлинна енергия не са доказани по
основание, тъй като не се е осъществила една от
процесуалноправните предпоставки за това, а именно – ищецът не е провел пълно и главно доказване
на факта какво е реалното количество доставена и незаплатена топлинна енергия
до процесния имот, както и дали начислените от него суми са в съответствие
с подзаконовата нормативна уредба в областта на енергетиката, в това число и Общите
условия на ищеца, а също така и във вр. със задълженията, посочени в Наредба № 16-334/06.04.2007г.
Отделно от това следва да се спомене, че доказателствени искания не са
направени от въззиваемия и в хода на въззивното производство, като същия в
депозираната молба от дата 07.05.2019 г. за гледане в отсъствие изрично е
посочил, че няма доказателствени искания.
При това развитие
на делото и поради неправилност на първоинстанционното решение, същото следва
да бъде отменено, като съдът дължи произнасяне с отделни мотиви.
Настоящият
въззивен състав намира за неоснователен така предявения иск, като отхвърля
същия при следните мотиви: Ищецът претендира от ответниците при условията на разделна
отговорност по ½ от тях сумата от 119,88 лв., от които - 105,98 лв. –
главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г.,
законна лихва за забава в размер на 10,94 лв. за периода 31.12.2013 г. –
18.10.2016 г., заявява се претенция за заплащане на сума в размер на 17,68 лв.,
представляваща стойност на услуга дялово разпределение, законна лихва за забава
за услугата дялово разпределение в размер на 2, 95 лв. от 31.12.2013 г. –
18.10.2016 г., както и законна лихва върху главницата до окончателното
изплащане на задължението.
В срока за отговор
на исковата молба, ответниците са депозирали такъв, като оспорват, да са потребители на топлинна енергия, оспорват
количество, качество и стойност на доставена топлинна енергия. Правят
възражение за изтекла погасителна давност, не заявяват доказателствени искания.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената топлинна енергия,
то при определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на
прогнозния дял, а сумите по изравнителните сметки, т.е. реално постъпилото количество
топлинна енергия.
В хода на съдебното дирене пред първа
инстанция, ищецът-въззиваем не е проявил процесуална
активност, като не е поискал при оспорване от страна на ответниците, допускане
и изслушване на съдебно-техническа експертиза, с оглед доказване на факта за
реално доставеното до топлоснабдения имот количество топлинна
енергия, респ. неговата стойност. Неправилно в мотивите СРС приема, такова
заключение да е изслушано и прието, както и че стойностите, дадени в тази
експертиза са именно претендираните от ищеца.
Съгласно
разпоредбата на чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите и обстоятелствата,
на които обуславя своята претенция. При така заявената претенция ищецът следва
да установи с оглед оспорването на ответниците наличието на облигационна връзка
между страните. Настоящият съдебен състав намира, че възражението за липса на
облигация на ответниците е неоснователно, т.к. по делото са представени
доказателства (неоспорени от страните), от които е видно че ответниците са собственици
на процесния топлоснабден имот. При липса на изрично посочване кой от
ответниците каква част притежава, съдът приема, че дяловете от собствеността са
равни и всеки един от тях дължи по ½ част от задължението. По делото
следва да бъде проведено пълно и главно доказване какво е реалното количество топлоенергия,
доставена до процесния имот. В тежест на ищеца е било да ангажира доказателства
при оспорване на доставката в количествено и качествено отношение както и нейната
стойност, каквото доказване по делото от ищеца не е проведено. Поради липса на
доказване на доставка на топлинна енергия, съдът не следва да обсъжда
възраженията на ответника за погасяване на част от процесните суми по давност,
независимо, че същите са частично основателни, както и възраженията по отношение
на претенцията за заплащане стойността на услугата дялово разпределение.
Мотивирана
от горното, въззивната инстанция отхвърля изцяло така предявените от „Т.С." ЕАД установителни
искове, като неоснователни и недоказани.
По разноските:
По делото и
двете страни претендират разноски, като с оглед изхода на делото претенцията на
въззивниците се явява основателна съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Депозирана
е молба от въззиваемата страна, в която е релевирано възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК, което съдът намира за неоснователно, тъй като въззивниците са представлявани
в производството от двама адвокати, като претендираното възнаграждение за всеки
един от тях е в минимален размер на 300 лева, който представлява минималния размер,
предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, отделно от това се дължат разноски, представляващи държавна
такса за въззивната жалба в размер на 25 лева и 5 лева такса за банков превод. Съдът дължи при този изход на делото
произнасяне и по разноските в първоинстанционното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на въззивниците се дължат разноски в първоинстанционното
производство в размер от по 700 лв. за всеки един от тях – по 350 лв. за исковото и
заповедното производство.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
изцяло решение № 36840 от 28.06.2018 г. по гр.д. № 75745/2016 г. по описа на СРС,
ІI ГO, 53 състав, както и в частта за разноските, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Т.С.” ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** срещу Д.К.К., ЕГН ********** и В.К.К., ЕГН **********, искове с правно основание чл.
415 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД във вр. Чл. 150 ЗЕ като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати
на Д.К.К., ЕГН **********
и В.К.К., ЕГН **********, сумата от по 700 лв.
на всеки един, представляваща сторени разноски пред Софийски районен съд (по
350 лв. в заповедното и по 350 лв. в исковото производство).
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати
на Д.К.К., ЕГН **********
и В.К.К., ЕГН **********, сумата от по 300 лв.
на всеки един, представляваща сторени разноски пред въззивната инстанция, както
и сумата от 30 лв. общо за двамата, представляваща заплатена по сметка на СГС държавна
такса.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца “Т.С.” ЕООД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.