РЕШЕНИЕ
гр.
София, ……09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „А”
състав
в публично заседание на седемнадесети февруари през двехиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
д. № 7518/2019г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение от 11.03.2019г., постановено
по гр. д. № 21978/2018г. по описа на СРС, 159 състав, е осъден ответника П.на Р.Б.да
заплати на Д.И.И., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 7000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато
обвинение за престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 2 НК, а впоследствие и
по-тежко обвинение по чл. 244, ал.1 вр. чл. 243,
ал.2, т. 2 НК в хода на досъдебно производство 5263/2008г., пр.пр. № 34872/2007г. по описа на СРП, за което е постановено
определение за прекратяване на досъдебното производство от 24.01.2014г., ведно
със законната лихва от 06.04.2018г. до окончателното изплащане на сумата, като
е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 20 000 лв.,
като неоснователен; осъден е ответника П.на Р.Б.да заплати на Д.И.И., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 100 лв. –
обезщетение за имуществени вреди – сторени разноски за адвокатско
възнаграждение в досъдебното производство, причинени от незаконно обвинение за
същото престъпление, като е отхвърлен иска за сумата от 3 120 лв. – претърпени
имуществени вреди в размер на неполучено трудово възнаграждение по 520 лв.
месечно за периода 27.05.2009г. – 28.10.2009г., като неоснователен. С решението
са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец Д.И.И. обжалва решението в частта за отхвърляне на иска за
неимуществени вреди за разликата над сумата 7000 лв. до пълния предявен размер
от 20 000 лв., както и в частта за отхвърляне на иска за имуществени
вреди за сумата 3120 лв., с оплаквания
за неправилно приложение на материалния закон и нарушения на съдопроизвоствените правила, довели до необоснованост. Поддържа,
че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в занижен размер, с оглед доказания
по делото емоционален стрес от воденото продължително време досъдебно
производство, който е в причинна връзка с последвалите значителни здравословни
проблеми – затлъстяване, дислипидемия и захарен
диабет. Сочи, че следва да се приеме с немалък процент вероятност, че и
установеният анемичен синдром е резултат на воденото срещу него наказателно
преследване. Твърди, че изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на
иска за имуществени вреди, са неправилни, тъй като от показанията на
свидетелката И.се установява, че е бил принуден да напусне дружеството – работодател,
вследствие на обтегнатите отношения със собствениците на дружеството след
съставения на последното акт за административно нарушение. Сочи, че е подал
молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Моли
съда да отмени решението в обжалваната от него част и да уважи изцяло исковете,
с присъждане на разноски.
Въззивникът – ответник П.на
Р.Б.обжалва постановеното решение в частта за уважаване на иска за
неимуществени вреди в размер на 7000 лв., с оплаквания за неправилност и необоснованост.
Поддържа, че размерът на присъдените неимуществени вреди е завишен, като СРС не
е отчел, че ищецът е привлечен към наказателна отговорност на 12.11.2010г. и от
този момент следва да се преценява продължителността на наказателното
производство при определяне на размера на обезщетението, а не от образуването
му. Поддържа, че показанията на разпитаните свидетели за промяна в личните
взаимоотношения на ищеца с близките и приятелите му вследствие на образуваното
наказателно производство, са общи и не установяват вреди в присъдения размер.
Сочи, че при определяне на обезщетението
съдът не е взел предвид наличието и на друго водено наказателно производство
срещу ищеца, като присъденото от СРС обезщетение не е съразмерно с конкретно
претърпените вреди. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
иска, евентуално да намали претендираното
обезщетение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на жалбата на П.на РБ, с който същата се оспорва. Въззиваемият – ищец поддържа,
че правилно е определен от първоинстанционния съд периода на претърпените
неимуществени вреди, считано от образуването на досъдебното производство на
07.04.2008г. до прекратяването му на 24.01.2014г., както и правилно е преценено
наличието на взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ при определяне
размера на обезщетението. Моли съда да потвърди решението в частта за уважаване
на иска до размера на сумата 7 000 лв.
Решението в частта за уважаване на иска
за имуществени вреди в размер на сумата 100 лв. е влязло в сила, предвид
прекратяване на въззивното производство след оттегляне на жалбата в посочената
част, с влязло в сила определение на настоящия съдебен състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от
ГПК, въззивният съд намира следното:
СРС е сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на
сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие незаконно
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 2 НК, а впоследствие
и за по-тежко обвинение по чл. 244, ал.1 вр. чл. 243,
ал.2, т. 2 НК в хода на досъдебно производство 5263/2008г., пр.пр. № 34872/2007г. по описа на СРП, прекратено с
постановление от 24.01.2014г. на прокурор при СГП.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ,
Държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от органите на
дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от
незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Отговорността на П.за повдигане на
незаконно обвинение и незаконно задържане под стража е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно
длъжностно лице при Прокуратурата.
В случая по делото е безспорно
установено, че с постановление на прокурор при СРП от 07.04.2008г. срещу ищеца е било образувано ДП №
5263/2008г. по описа на СДВР – София за
престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 2 НК за това, че на 27.03.2007г. в гр.
София, на територията на зеленчукова борса „Слатина“, в склад на фирма „П. к.“
ООД, държал на склад акцизни стоки, облепени с неистински бандероли – 936
бутилки гроздова ракия.
С постановление от 25.10.2010г. ищецът е
привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 234, ал.1, пр. 2 НК.
С постановление на СГП от 14.01.2011г. на
основание чл. 199 вр. чл. 35, ал. 2 НПК е прието по
компетентност наказателно производство срещу ищеца за това, че в град София си
служил с подправени ценни книжа – неистински бандероли – 936 броя, като знаел,
че са подправени – престъпление по чл. 244, ал. 1 вр.
чл. 243, ал.2, т. 2 НК.
С постановление от 17.06.2013г. ищецът е
привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 244, ал.1 вр.
чл. 243, ал. 2, т. 2 НК.
С постановление от 24.01.2014г. на
прокурор при СГП наказателното производство е прекратено.
Ето защо и предвид влязлата в сила част
на първоинстанционното решение за уважаване на иска
за имуществени вреди, е налице гореописания фактически състав за възникване на притезателното
право на увредения – ищец за обезвреждане на претърпените вреди от незаконно
повдигнатото му обвинение, които подлежат на обезщетяване от П.на РБългария. Отговорността е обективна и наличието на
увреждане е в пряка причинно - следствена връзка от привличането на лицето за
обвиняем, независимо че не е повдигнато обвинение и не е проведена съдебна фаза
на наказателното преследване.
По отношение на размера на иска за заплащане на
неимуществени вреди:
За да уважи иска до размера на сумата 7000 лв., СРС е обсъдил
всички относими в тази връзка обстоятелства, като е приел,
че периодът, релевантен за преценка на вредите от незаконно обвинение, е от
датата на образуване на наказателното производство на 07.04.2008г. до
прекратяването му на 14.01.2014г., като се е позовал на практика на ВКС в тази
връзка.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователен
довода в жалбата на ответника П.на РБ досежно
началния момент на периода на присъденото обезщетение. Становището на
въззивника, че обезщетението следва да се присъди, считано от 12.11.2010г., когато
на ищеца е предявено разследването /а не е привлечен като обвиняем, противно на
твърденията в жалбата/, е неоснователно. В мотивите на решение №
425/01.12.2015г. по гр.д. № 3143/2015г.
на ВКС, ІV ГО и решение от 13.06.2012г.
по гр.д. № 1215/2011г. на ВКС, ІІІ ГО, коментирани в атакувания съдебен акт на
СРС, е даден отговор на материалноправния въпрос
относно началния момент, от който пострадалото лице търпи неимуществени вреди
от незаконно наказателно преследване, а именно, че изразът „обвинение в
извършване на престъпление“ следва да се тълкува по-широко, респ., че се дължи
обезщетяване на вреди и в случаите на прекратено наказателно производство без
повдигнато обвинение, като лицето, срещу което е образувано наказателното
производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно производство и
в случаите на прекратено наказателно производство без повдигнато обвинение. В
мотивите на цитираното решение на ВКС по гр.д. № 3143/2015г. е прието като допълнение
и развитие на предходна практика на ВКС, както и на указанията в т. 7 на ТР №
3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ВКС, ОСГК, че в случаите, когато
първоначалното наказателно производство е образувано срещу неизвестен
извършител, а впоследствие бъде уличено конкретно лице или бъде повдигнато
обвинение, уличеният/обвиненият търпи вреди от момента на узнаването за
образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което
единствено той би могъл да извърши. В случая наказателното производство е
образувано конкретно срещу ищеца, поради което и следва да се приеме, че
релевантният период е именно от образуването му. Ето защо са правилни изводите
в обжалваното решение, че при определяне на обезщетението релевантният период
на висящото наказателно производство е близо 6 години.
Съдът намира, че в случая присъденият размер от 7000
лв. обезщетява в пълен размер доказаните вреди, без да води до неоснователно
обогатяване за ищеца, с оглед събраните по делото доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД,
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Съгласно ППВС № 4/1968г. понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано
с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
При определяне на това заместващо
обезщетение в случая от първоинстанционния съд са взети предвид обичайните
настъпили вреди от преживения емоционален стрес от висящото производство срещу
ищеца, като са съобразени разпоредбите на чл. 52 ЗЗД вр.
чл. 4 ЗОДОВ - отчетена е тежестта на обвинението – считано от м.06.2013г., обвинението
е за тежко умишлено престъпление; продължителността на периода, в който същото
е било поддържано – почти 6 години, както и поведението на компетентните органи,
довели до недоказаност на обвинението и прекратяване на производството, поради
опорочени процесуално – следствени действия; степента и интензитета на
конкретно изживените емоционални страдания и продължителността им, съгласно
показанията на разпитаните свидетели И./съпруга на ищеца/ и Х., както и конкретните
доказани здравословни проблеми и психически неудобства, които са в пряка
причинно-следствена връзка с наказателното преследване. Правилно е кредитирано
заключението на приетата СМЕ, съгласно което, диагностицираните
по време на наказателното преследване затлъстяване, дислидемия
и захарен диабет тип 2, са в причина връзка с преживения стрес, безсъние и
напрежение, резултат от дългогодишното разследване. Съгласно констатациите на
вещото лице, поддържащото лечение с медикаменти за посочените хронични
заболявания е до края на живота.
Неоснователно е оплакването на въззивника – ответник П.на РБ, че не е отчетено наличието
на друго образувано производство срещу ищеца – за престъпление по чл. 324, ал1,
пр. 2 НК, тъй като първоинстанционният съд е взел предвид визираното
обстоятелство. С оглед изложеното и отчитане възрастта на ищеца, засягането на
личната му и професионална сфера, както и доказаното хронично ендокринно
заболяване, присъденият размер на обезщетение не е завишен.
От друга страна, е неоснователна жалбата
на ищеца срещу решението в отхвърлителната част на
иска за неимуществени вреди. Съгласно заключението на СМЕ, другото получено от
ищеца по време на наказателното преследване заболяване - пернициозна
анемия, не може да бъде обусловено
категорично от воденето наказателно преследване срещу него, респ. не
може да се приеме, че е налице дори и косвена причинно- следствена връзка между
заболяването и причинения стрес. Поради изложеното, присъждането на по-голям
размер на обезщетение би довел до неоснователно обогатяване.
Ето защо въззивният съд намира всяка от жалбите за
неоснователна по същество досежно дължимостта
и размера на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди.
По иска за заплащане на имуществени
вреди в размер на сумата 3120 лв., представляваща неполучено трудово
възнаграждение за периода 27.05.2009г. – 28.10.2009г. Искът е изцяло недоказан,
тъй като по делото не са представени никакви доказателства за сочената дата и
причина на прекратяване на трудовото правоотношение с дружеството –
работодател, което по твърдения в исковата молба е „Д.“ ООД, а съгласно
доводите в жалбата – „П.К.“ ООД. Отделно от това, съгласно твърденията на самия
ищец, трудовото правоотношение формално е прекратено по взаимно съгласие,
поради което доводите за наличие на причинно-следствена връзка между оставането
без работа /дори да се приеме за доказано/ и образуваното наказателно
производство, са изначално неоснователни, отделно недоказани. Показанията на
св. И.не налагат различен извод и са без значение за крайния извод.
Ето защо решението следва да бъде
потвърдено и в посочената част за отхвърляне на иска за заплащане на
имуществени вреди, като изцяло недоказан.
При този изход на правния спор, на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, приложима ред. ДВ, бр. 43/2008г., въззивникът – ответник следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските по делото в размер на сумата 5 лв. – заплатена държавна такса,
както и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част на иска. Въззивникът – ищец претендира разноски за адвокатско
възнаграждение по два отделни договора за правна защита и съдействие в размер на по 917 лв. всяко – съответно за
подаване на жалба и за депозиране на отговор на жалбата на насрещната страна.
От насрещната страна е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е неоснователно, тъй като уговореният размер от 917 лв. по всеки
договор е под минималния по чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 4/2004г.
С оглед изхода на спора, на въззивника И. следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на сумата 278 лв., съобразно уважената част на иска, по
арг. от чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 4/2004г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, изчислено на база уговореното
и доказано възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 13.05.2019г.
за подаване на отговор на въззивна жалба. Ето защо общо на въззивника – ищец
следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата 283 лв.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.03.2019г.,
постановено по гр. д. № 21978/2018г. по описа на СРС, 159 състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА
П.на
Р.Б.да заплати на Д.И.И., ЕГН **********, на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата 283 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване в 1- месечен срок от съобщенията до страните пред
ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.