Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 27.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на седми юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 654 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Д.А.Х., че дължи на „Теленор
България” ЕАД сумата от 506,65 лв.,
представляваща договорна неустойка за прекратяване на договори за мобилни
услуги от 04.04.2018 г., изменен с допълнително споразумение от 13.08.2018 г., и
от 13.06.2018 г. за телефонни номера +359********* и +359*********, за която сума
е издадена Заповед № 106 от 05.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 264/2020 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди, че с
ответника Д.А.Х. сключил договори за мобилни услуги от 04.04.2018 г., изменен с
допълнително споразумение от 13.08.2018 г., и от 13.06.2018 г., съгласно които
на клиента били предоставени следните телефонни номера: +359********* и
+359*********. При възползване от преференциалните условия на мобилния оператор,
абонатът взел на лизинг мобилно устройство HUAWEI Р20 Dual Black. Посочено е,
че описаното мобилно устройство било предоставено за ползване на ответника с
отстъпка в размер на 489,74 лв. Твърди се, че договорът за мобилни услуги бил
прекратен предсрочно по вина на потребителя поради изпадането му в забава. В
случай на предсрочно прекратяване на договора по вина или инициатива на
потребителя, последният дължал неустойка в размер на сумата от всички
стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на
уговорения срок, като така определената неустойка не може да надвишава
трикратния размер на стандартните месечни абонаменти без ДДС. В тази хипотеза
потребителят дължал и част от стойността на отстъпките за предоставени на
потребителя устройства, съответстваща на оставащия срок до края на договора за
мобилни услуги, в случай че такива устройства са били предоставени на лизинг
или срещу заплащане в брой. Предвид изложеното, претендира неустойка за
прекратяването на договорите в размер на 144,93 лв., включваща три стандартни
месечни абонамента, и разликата между стандартната цена на мобилното устройство
без отстъпка и преференциалната цена, за която е сключен договорът за лизинг,
на стойност 361,72 лв. Тъй като длъжникът не заплатил тази сума, ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въз основа на
заявлението било образувано ч. гр. д. № 264/2020 г. по описа на РС Свиленград и
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за горепосочената сума. С
оглед обстоятелството, че заповедта за изпълнение била връчена при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК, предявил установителен иск за вземането си. По тези
съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131 ГПК
не е постъпил отговор на исковата молба от особения представител на ответника Д.А.Х.
– адв. И.. В съдебно заседание адв. И. изразява становище за неоснователност на
предявения иск, тъй като не били представени доказателства, че сключените между
страните договори за мобилни услуги са прекратени.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д.
№ 264/2020 г. по описа на РС Свиленград се установява, че в полза на ищеца е
издадена Заповед № 106/05.06.2020 г. за изпълнение на парично вземане по чл.
410 ГПК против ответника за следните суми: 506,65 лв., представляваща неустойка
за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги от 04.04.2018 г. и 13.06.2018
г., 25 лв. – платена държавна такса и 180 лв. за адвокатско възнаграждение. Заповедта
е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което в
изпълнение на указанията на съда на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК ищецът е
предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
От събраните по делото
доказателства се изяснява, че между страните са сключени договори № *********/04.04.2018
г., изменен с допълнително споразумение от 13.08.2018 г., и № *********/13.06.2018
г., по силата на които ищецът се е задължил да предоставя на ответника мобилни
услуги за телефонни номера +359********* и +359********* съобразно условията на
стандартен месечен абонамент. От своя страна, ответникът е поел задължение да
заплаща месечна абонаментна такса за първия телефонен номер в размер на 36,99 лв.,
а за втория – в размер на 20,99 лв. Също така от наличните доказателства се
установява, че между страните е сключен договор за лизинг от 13.08.2018 г.,
съгласно който ищецът, в качеството му на лизингодател, е предоставил на
ответника, в качеството му на лизингополучател, за временно и възмездно
ползване мобилно устройство HUAWEI P20 Dual Black срещу заплащане от
страна на лизингополучателя на обща лизингова цена в размер на 763,07 лв. В допълнителното
споразумение от 13.08.2018 г. е записано е, че стандартната цена на устройството
(в брой, без абонамент) е 1269,90 лв., а отстъпката е на стойност 489,74 лв. В
приложените договори за мобилни услуги е посочено, че в случай на прекратяване
на договора по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в
размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до
изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да
надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. В тази хипотеза
в случаите, в които на потребителя било предоставено устройство за ползване на
услуги, той дължал и такава част от разликата между стандартната цена на
устройството (в брой, без абонамент) съгласно ценова листа, действаща към
момента на сключване на договора, и заплатената от него при предоставянето му,
каквато съответства на оставащия срок на договора.
За ползваните от абоната
Д.А.Х. мобилни номера +359********* и +359********* ищецът е издал три броя
фактури на обща стойност 197,44 лв., както следва:
- фактура № **********/15.08.2018
г., с падеж на плащане 30.08.2018 г., за отчетен период от 15.07.2018 г. до 14.08.2018
г., за сумата от 58,75 лв., ведно с описание на вида на ползваните далекосъобщителни
услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови вноски в размер на
17,09 лв.;
- фактура №
**********/15.09.2018 г., с падеж на плащане 30.09.2018 г., за отчетен период
от 15.08.2018 г. до 14.09.2018 г., за сумата от 80,69 лв., ведно с описание на
вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са
дължими и лизингови вноски в размер на 17,09 лв.;
- фактура № **********/15.10.2018
г., с падеж на плащане 30.10.2018 г., за отчетен период от 15.09.2018 г. до
14.10.2018 г., за сумата от 58 лв., ведно с описание на вида на ползваните
далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови
вноски в размер на 17,09 лв.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По
своята правна същност неустойката съставлява акцесорно съглашение с предмет
задължението на неизправната страна по правната сделка да престира определена
(глобално или в процент) или определяема парична сума като обезщетение за
вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо
същите да бъдат доказвани. За да бъде уважена тази претенция, ищецът следва да
докаже, че е налице уговорка за заплащане на неустойка в договора за
далекосъобщителни услуги, както и че договорът е бил прекратен по вина на
ответника. В тази връзка съдът намира, че не е доказано осъществяването на
последната предпоставка, от което следва, че не е възникнало в полза на ищеца
правото да начислява претендираната неустойка. За да достигне до този извод,
съдът съобрази, че от събраните доказателства не се установява кога са били
прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин страната,
която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата. Тук
следва да се отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на
разваляне е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за
неустойка, тъй като същата е уговорена именно за този етап от развитието на
облигационното правоотношение. В тази връзка не може да бъде споделено
становището на ищеца, че за прекратяването на договора не се изисква форма за
валидност и такава за доказване. Напротив, доколкото не е уговорено друго,
следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се
подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и писмените договори подлежат
на прекратяване с изявление в същата форма. Този извод не се опровергава от
клаузата на чл. 19б от ОУ на ищеца, която предвижда възможност за едностранно
прекратяване на договора от оператора при неизпълнение от страна на длъжника,
но не урежда хипотеза на автоматично прекратяване на договора без насрещната
страна да бъде уведомена за това. От това следва, че когато развалянето се
извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на
получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв
не е следвало да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до
длъжника (така Решение № 76 от 13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. на ВКС, I т.
о.). В подкрепа на изложеното е и фактът, че въпреки поддържаната от ищеца теза
за автоматично прекратяване на договора, той все пак е въвел твърдения в
писмените си бележки, че е изпратил предизвестие до ответника за предсрочно
прекратяване. Но не е изпълнил дадените му указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК да ангажира доказателства, удостоверяващи по надлежния ред кога твърдяната
от него покана за доброволно изпълнение е достигнала до знанието на ответника. Видно
от съдържанието на ОУ прекратяването и спирането на достъпа до услугите са
уредени отделно, поради което не може да се приеме, че преустановяването на
услугата от оператора е равнозначно на прекратяване на облигационната връзка. В
разглежданата хипотеза и исковата молба не може да послужи като изявление за
разваляне на договора, тъй като препис от нея е получен от особения
представител на ответника едва след като е бил изтекъл срокът на договорите на
13.06.2020 г. и 13.08.2020 г. В тази връзка съдът намира за необходимо да
изясни, че връчването на длъжника на издадената заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК не може да замести отправеното от
кредитора уведомление за разваляне на договора, тъй като тя представлява акт на
съда, а не волеизявление на изправната страна по договора. С оглед всичко
изложено, съдът намира, че ищецът не е установил, че е уведомил ответника за
прекратяването на договорните правоотношения преди датата на подаване на
исковата молба, поради което липсва основание за възникване на неустоечното
вземане.
По
изложените по-горе съображения, че ищецът не е упражнил надлежно правото си да
прекрати договора за мобилни услуги преди да изтече срокът му, съдът намира, че
не е осъществен фактическият състав, пораждащ заплащането на начислената
неустойка, тъй като безспорно в случая става въпрос за неустойка, дължима при
разваляне на договора поради виновно неизпълнение от страна на длъжника (в тази
насока са и разясненията, съдържащи се в ТР № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. №
7/2013 г. на ВКС, ОСГТК).
За
пълнота на изложението и тъй като съдът следи служебно за нищожност на договора
поради наличието на неравноправни клаузи, следва да се посочи, че неустоечната
клауза, предвиждаща, че обезщетението не може да надвишава трикратния размер на
стандартните месечни абонаменти, разгледана самостоятелно, не е неравноправна
на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото не задължава потребителя да
заплати необосновано висока неустойка. Сама по себе си и клаузата, уреждаща, че
при прекратяване на договора потребителят дължи разликата между цената на
предоставеното устройството без абонамент съгласно действащата към момента на сключване
на договора ценова листа и заплатената от потребителя цена в брой или общата
лизингова цена (съответстваща на оставащия срок на договора), също не е
неравноправна, ако ценовата листа на търговеца е съобразена с пазарната цена за
съответното устройство. Въпреки това, съдът намира, че кумулативното им
прилагане води до начисляване на значителни по размер суми, които не
съответстват на претърпените от търговеца вреди, поради което в крайна сметка
се стига до заплащане на необосновано висока неустойка по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП. В тази връзка следва да се изтъкне, че с предвиждането за едно
и също неизпълнение на две различни и едновременно дължими санкции безспорно се
надхвърля обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката и се накърняват добрите нрави и справедливостта.
Отделно
от това, по отношение втория вид неустойка следва да се има предвид, че въпреки
че в договора е посочена стандартната цена на устройството, съдът не би могъл
да прецени дали твърдяната отстъпка от нея действително съставлява вреда за
ищеца. Съдът достигна до този извод, тъй като тази стандартна цена се определя
едностранно от оператора, без потребителят да има възможност да влияе върху
нея, поради което, за да се изясни дали изобщо той е пропуснал да реализира
по-голяма печалба от това устройство, е необходимо да се отчете и дали тя е
съобразена с пазарната. Ето защо, следва да се установи по безспорен начин, че
за ищеца е съществувала реална възможност с оглед действащите през този период
пазарни условия да получи посочената от него цена за процесната вещ, за да може
да се направи заключение, че в правната му сфера е настъпила вреда вследствие
на сключения с ответника договор. Поради това и доколкото се касае за
потребител, който няма специални знания в тази насока, задължително в тази
хипотеза следва да се установи дали действително съответната стока е
предоставена на преференциална цена. В противен случай би се стигнало до
неоснователно обогатяване на кредитора, което би създало значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Ето защо
и поради кумулативното предвиждане на две неустойки за неизпълнение на едно и
също задължение, съдът намира, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбите на чл. 146, ал. 1, вр. ал. 5 ЗЗП
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка в този размер.
Предвид
всичко изложено, съдът счита, че установителния иск за дължимостта на
неустойките в общ размер на 506,65 лв. по договорите за мобилни услуги от
04.04.2018 г., изменен с допълнително споразумение от 13.08.2018 г., и от
13.06.2018 г. следва да бъде отхвърлен.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Парк София, сграда 6, срещу Д.А.Х., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес:
***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Д.А.Х., че дължи на „Теленор
България“ ЕАД сумата от 506,65 лв., представляваща договорна неустойка за
прекратяване на договори за мобилни услуги от 04.04.2018 г., изменен с
допълнително споразумение от 13.08.2018 г., и от 13.06.2018 г. за телефонни
номера +359********* и +359*********, за която сума е издадена Заповед № 106 от 05.06.2020
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 264/2020
г. по описа на РС Свиленград.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: