№ 315
гр. Кюстендил, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Мина Цв. Павлова Въззивно гражданско дело
№ 20241500500431 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 6453/29.05.2024 г., депозирана от *** ЕООД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя Д.О., чрез
пълномощника му адв. К. Д., против решение № 360/05.04.2024 г., постановено по гр. д. №
1900/2023 г. по описа на РС – Кюстендил, изменено в частта за разноските с определение №
851/21.06.2024 г., в частта, в която първоинстанционният съд е уважил обективно
кумулативно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 КТ, предявени от
П. С. И., ЕГН: **********, като е признал за незаконно и е отменил уволнението на П. С. И.,
извършено със заповед № 17/04.08.2023 г. на управителя на *** ЕООД на основание чл. 328,
ал. 1, т. 2 КТ и възстановил е ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Организатор
стопански дейности“ при *** ЕООД, както и в частта, в която първоинстанционният съд е
уважил предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1
КТ за сумата от 7151,34 лв., представляваща обезщетение за оставане на И. без работа за
периода от 04.08.2023 г. до 04.02.2024 г., и е осъдил ответника да заплати на ищеца същата
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда
– 07.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
Във въззивната жалба се навеждат съображения за неправилност на решението в
обжалваните части поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите
на първоинстанционния съд. Сочи се, че в рамките на първоинстанционното производство
се е установило осъществяването на фактическото основание за издаване на процесната
заповед, с която е било прекратено трудовото правоотношение между страните, а именно
съкращаване на щата на ответното дружество. Оспорва се, обаче, изводът на
първоинстанционния съд, че същата е издадена в нарушение на чл. 333, ал. 4 КТ. Твърди се,
че чл. 77 от Браншови колективен трудов договор (БКТД) от 17.01.2023 г., сключен между
1
Съюза на ВиК операторите в Република България, наричани „работодатели“, от една страна
и от друга, Национален браншов синдикат „Водоснабдител“ - КНСБ и Федерация
„Строителство, индустрия и водоснабдяване“ – „Подкрепа“ не е приложим в процесната
хипотеза, тъй като съгласно чл. 6, ал. 2 от същия, той се прилага единствено в
предприятията от бранша, където няма сключени КТД, а за дружеството жалбоподател е бил
налице влязъл в сила на 20.08.2021 г. КТД със срок на действие две години. Пояснява се, че в
приложимия за дружеството-работодател КТД не е предвидена закрила по чл. 333, ал. 4 КТ
за редови членове на синдикалната организация. Поддържа се, че същият не може да бъде
отменен по силата на последващ акт, който произтича от лица, различни от подписалите
КТД страни.
Твърди се също, че БКТД не е приложим спрямо *** ЕООД, тъй като Съюзът на ВиК
операторите в Република България не е запознал дружеството-работодател със
съдържанието му, както е предвидено в § 1, раздел XIII, поради което работодателят не е
имал възможност да направи сравнение между предвижданията в БКТД и в действащия за
предприятието КТД. Посочва се, че прилагането на БКТД или на отделни негови клаузи не е
разпростряно във всички предприятия от отрасъла или бранша по смисъла на чл. 51б, ал. 4
КТ.
Оспорва се присъдения размер на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл.
225, ал. 1 КТ, с аргумента, че служителят не е останал без работа в шестмесечния период
след прекратяване на трудовото му правоотношение. Съобразно изложеното въззивникът
моли съдът да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове.
В срока по чл. 263 ГПК ищецът в първоинстанционното производство – П. С. И., е
подал отговор на въззивната жалба, с който изцяло я оспорва. Поддържа, че БКТД е
приложим в процесната хипотеза, доколкото е сключен между представителни организации
на страните по делото. Сочи се, че същият е вписан в специалния регистър на КТД при
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“. Застъпва се, че в случая приложима е
разпоредбата на чл. 8 от БКТД, съгласно която разпоредби и договорености, включени в
КТД на предприятието, които са по-неблагоприятни за работниците и служителите в тях от
посочените в настоящия БКТД, са недействителни. Допълва се, че до същия извод се достига
и при съобразяване на уредената в КТ йерархия в колективното договаряне. Поддържа се, че
е недопустимо КТД от по-ниско равнище да установява по-неблагоприятни условия от КТД
от по-високо равнище.
Твърди се, че доколкото *** ЕООД е член на „Съюз на ВиК операторите в Република
България“ не е било нужно действието на БКТД да бъде разпростряно по реда на чл. 51б, ал.
4 КТ, за да се прилага същият спрямо работодателя, тъй като разпростирането има
отношение единствено спрямо лица, които не са членове на съответните работодателски или
синдикални организации страни по договора. Застъпва се, че предвидената с БКТД закрила
за синдикални членове при уволнение поради съкращаване на щата или намаляване обема на
работа е следвало да бъде съобразена от работодателя преди прекратяване на процесния
трудов договор и тъй като това не е било сторено, заповедта за уволнение е
незаконосъобразна.
Оспорва се твърдението на въззивника, че И. не е останал без работа в шестмесечния
период след прекратяване на трудовото му правоотношение. Отправя се искане
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е
валидно, а в обжалваната част е и допустимо, доколкото е постановено от компетентен съд,
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
2
с основанието и петитума на искането за съдебна защита. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материални норми.
Преценено по същество, решението в обжалваната му част, касаеща исковете с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, е правилно.
Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, относима към
посочените искове, е основана на представените доказателства и направените въз основа на
нея обосновани изводи, се споделят от настоящата инстанция, поради което същите не
следва да се преповтарят във въззивното решение. Въззивният съд препраща към тези
доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя
съдебен акт, а по конкретно наведените в сезиращата го жалба доводи, които очертават и
предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
На настоящия етап спорът между страните касателно законността на уволнението е
съсредоточен върху въпроса ползвал ли се е въззиваемият И. от предварителна закрила при
уволнение поради съкращаване на щата на основание Браншови колективен трудов договор
от 17.01.2023 г., сключен между Съюза на ВиК операторите в Република България, наричани
„работодатели“ от една страна и от друга, Национален браншов синдикат „Водоснабдител“ -
КНСБ и Федерация „Строителство, индустрия и водоснабдяване“ – „Подкрепа“, наричани
„синдикати“. Отговорът на този въпрос е обусловен от тълкуването на БКТД, което следва
да бъде извършено съобразно въведените в чл. 20 ЗЗД критерии, и съотнасянето му към
Колективен трудов договор от 20.08.2021 г., сключен на ниво предприятие между
въззивника, от една страна, и Основна синдикална организация на КНСБ и Синдикална
организация „Подкрепа“, от друга. При тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните към момента на сключването им - върху какво са се
споразумели и какъв правен резултат следва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва
да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича
от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Въпросът за приложимостта на БКТД в процесния случай следва да бъде решен при
съвместно тълкуване на чл. 6, ал. 2 и чл. 8 от същия. В чл. 6, ал. 2 БКТД е посочено, че в
предприятията от бранша, където няма сключен КТД, се прилага БКТД, а в чл. 8 въпросът за
конкуренцията между разпоредбите на КТД и БКТД е разрешен в смисъл, че разпоредби,
включени в КТД на предприятието, които са по-неблагоприятни за работниците и
служителите в тях от посочените в БКТД, са недействителни. При съвместния прочит на
разпоредбите се достига до извода, че с тази на чл. 6, ал. 2 не се цели изключване на
приложението на БКТД при наличие на сключен КТД на ниво предприятие, а единствено се
преодоляват всякакви съмнения относно пряката приложимост на разпоредбите на БКТД,
включително когато не е сключен КТД на ниво предприятие. Тълкуване в смисъл, че БКТД
се прилага единствено в предприятията от бранша, където няма сключени КТД противоречи
на разпоредбата на чл. 8, която недвусмислено допуска паралелното съществуване на
колективни трудови договори на ниво бранш и на ниво предприятие като урежда и въпроса
за приложимостта на разпоредбите им в случай на противоречие. Следва да се посочи, че
въпросната разпоредба не съдържа ограничения и предимството на договореностите в БКТД
пред тези в КТД, в случай че последните са по-неблагоприятни, се отнася за всеки КТД на
ниво предприятие.
В подкрепа на така даденото тълкуване е и предвиденото в чл. 3, ал. 1 и 2 от
процесния БКТД, съгласно който договореностите уреждащи въпросите на трудовите
отношения, доходите, трудовата заетост, социалното обслужване, работното време,
осигурителните отношения, социалното партньорство и условията на труд за работещите в
бранша, членове на един от синдикатите страна по този БКТД, са минимални и
задължителни за предприятията от бранша, където има организирани представители на
страните. От посочените разпоредби ясно личи волята на страните предвидените в договора
3
гаранции за социално-икономическите права и интереси на членовете им да представляват
минимални такива – служещи за основа, върху която при желание, на ниво предприятие от
бранша, да бъдат надградени по-високи гаранции на същите тези права.
Браншовият колективен трудов договор влиза в сила от датата на подписването му –
17.01.2023 г. и важи за срок от две години, като действието му се простира върху
работодателите от бранша и синдикалните организации и секции в предприятията, членове
на Национален браншов синдикат „Водоснабдител“ – КНСБ и Федерация „Строителство,
индустрия и водоснабдяване“ – „Подкрепа“ (така чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 БКТД). Безспорно
въззивникът *** ЕООД е работодател от бранша, като видно от представеното
удостоверение от Съюз на ВиК операторите в Република България (л. 273 от
първоинстанционното дело), той е и член на въпросния съюз, поради което по отношение на
него процесният БКТД се прилага. Неоснователно е възражението на въззивника, че БКТД
не е приложим спрямо него, тъй като Съюзът на ВиК операторите в Република България не
е запознал дружеството-работодател със съдържанието му. Действието на договора не е
поставено в зависимост от уведомяването на работодателите от бранша, членове на съюза, а
неизпълнението на това задължение може, при наличие на останалите предпоставки, да
доведе единствено до отговорност на съюза пред работодателя, но не и да лиши
работниците и служителите от социално-икономическите права, предоставени им по силата
на БКТД.
Отново по аргумент, че въззивникът е член на Съюза на ВиК операторите в
Република България, който е сред подписалите БКТД, неоснователно се явява и
възражението за неприложимост на същия поради неразпростиране на действието му във
всички предприятия от отрасъла или бранша по смисъла на чл. 51б, ал. 4 КТ. Браншовият
колективен трудов договор се сключва между представителни организации на работниците и
служителите и на работодателите. В този случай работодателят се представлява от
представителната организация на работодателите и дори да не е подписал браншовият
колективен договор, се счита обвързан от него именно по силата на членството си в
представителна организация на работодателите, ако тя е страна по договора (така
определение № 1416/8.11.2011 г. по гр. д. № 641/2011 г., IV ГО на ВКС).
От събраните по делото доказателства се установява също, че въззиваемият П. И. се е
ползвал от договорените с БКТД права, доколкото към датата на прекратяване на трудовото
му правоотношение е бил член на Основна синдикална организация на КНСБ при ***
ЕООД, която от своя страна е член на подписалия процесния БКТД Национален браншов
синдикат „Водоснабдител“ – КНСБ. Безспорно между страните е, че в чл. 77 от браншовия
колективен трудов договор е предвидена предварителна закрила при уволнение поради
съкращаване на щата по смисъла на чл. 333, ал. 4 КТ, като това е и основанието, на което е
бил прекратен трудовият договор с въззиваемия. Безспорно е също така, че в сключения на
ниво предприятие КТД, по който страна е *** ЕООД, такава закрила не е предвидена, но е
неоснователно възражението на въззивника, че поради това тя не е била приложима при
процесното уволнение. Твърдението на въззивника, че тълкуване в противоположен смисъл
би било равнозначно на това да се приеме, че КТД е отменен по силата на впоследствие
сключения и то между различни страни БКТД почива на погрешното разбиране, че
договореното от представителната организация, в която членува, не го обвързва, както и че с
последващ колективен трудов договор не може да се предвиди по-широка закрила за
работниците и служителите. Това твърдение противоречи на принципа, че закрилата по чл.
333, ал. 4 КТ се прилага когато изрично е предвидена в колективен трудов договор,
независимо дали става дума за такъв в предприятието, отраслов или браншови (в този
смисъл определение № 689/01.11.2016 г. по гр. д. № 2900/2016 г., III ГО на ВКС).
По изложените съображения настоящият състав намира, че при процесното
прекратяване на трудово правоотношение е била приложима предварителната закрила по чл.
4
333, ал. 4 КТ, поради което работодателят – настоящ въззивник, е следвало да я съобрази и
да поиска предварителното съгласие на синдикалния орган в предприятието за уволението
на И.. Това не е сторено, поради което правилно първоинстанционният съд е заключил, че
заповедта за уволнение е незаконосъобразна, поради което е уважил исковете по чл. 344, ал.
1, т. 1 и 2 КТ.
Оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение в частта му,
касаеща иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, въззивният
съд намира за частично основателни, като съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното решение в посочената част, районният съд, след като е
приел, че извършеното със заповед № 17/04.08.2023 г., издадена от инж. М.Н. - управител на
*** ЕООД, уволнение е незаконно, е счел, че на ищеца в първоинстанционното производство
– настоящ въззиваем, се дължи обезщетение за времето, през което е останал без работа
поради незаконното уволнение. Присъдено е такова за максималния предвиден в закона
период от шест месеца, конкретно за оставане на ищеца без работа за времето от 04.08.2023
г. до 04.02.2024 г. За да приеме, че именно това е периодът, за който работодателят дължи
обезщетение на служителя, съдът се е позовал на извършена в открито съдебно заседание
проведено на 31.10.2023 г. констатация на трудовата книжка на ищеца. Следва да се
отбележи, че по време на въпросното ОСЗ действително трудовата книжка е била
представена в оригинал за сведение, като в протокола е записано, че съдът се е запознал със
същата, след което я е върнал на процесуалния представител на страната. Липсва, обаче,
информация по същество за вписванията в трудовата книжка, установени от съда при
извършената констатация. Единственото доказателство по делото, установяващо по
категоричен начин оставането на настоящия въззиваем без работа в период след незаконното
уволнение, е представеният с исковата молба заверен препис на трудовата книжка, видно от
който към датата на депозиране на същата - 07.09.2023 г., не са налични вписвания в нея след
датата на прекратяване на трудовото правоотношение с въззивника. Фактът на оставане без
работа за исковия период е в доказателствена тежест на ищеца – настоящ въззиваем, и след
като последният не е ангажирал доказателства в тази връзка за времето след 07.09.2023 г., то
претенцията му за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ се явява основателна за
периода 04.08.2023 – 07.09.2023 г., а за този от 08.09.2023 г. до 04.02.2024 г. е неоснователна
и като такава следва да се отхвърли. С оглед разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ и
представеното по делото удостоверение от 31.10.2023 г., издадено от *** ЕООД, видно от
което последното брутно трудово възнаграждение на въззиваемия за пълен отработен месец
е в размер на 1191,81 лв., съдът приема, че именно това е сумата, която следва да бъде взета
като база при определяне на дължимото на служителя обезщетение. Периодът 04.08.2023 –
07.09.2023 г. включва един пълен месец и три календарни дни, от които два са работни,
предвид че 6-ти септември е официален празник. Доколкото претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ
се явява обезщетение за претърпените вреди от оставането без работа на работник или
служител след незаконно уволнение, съдът приема, че такова се дължи не за календарни, а за
работни дни, като за определянето на размера му е необходимо извършването на
пропорционално изчисление (вж. решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., IV
ГО на ВКС). Предвид гореизложеното съдът намира, че работодателят дължи на служителя
обезщетение за оставането на последния без работа поради незаконното уволнение в размер
на 1317,26 лв.
По изложените съображения първоинстанционното решение е неправилно и следва
да бъде отменено в частта за разликата до уважения размер от 7151,34 лв. като предявеният
иск бъде отхвърлен за сумата над 1317,26 лв. Решението на РС – Кюстендил следва да се
отмени и в частта за разноските за сумата над 1393,45 лв., която *** ЕООД е било осъдено да
заплати в полза на ищеца за първоинстанционното производство, както и в частта, в която
ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, чрез сметката на РС
- Кюстендил, следващата се държавна такса за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225,
5
ал. 1 КТ за сумата над 52,69 лв.
По разноските:
При определяне на дължимите разноски съдът отчита, че в представения от
процесуалния представител на ответника в първоинстанционното производство договор за
правна защита и съдействие липсва диференциация на платеното за защита по всеки от
предявените искове възнаграждение, както и че общо уговореното такова е под
минималното за всеки от исковете съгласно Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, поради което приема, че заплатената сума следва да се
раздели поравно за всеки от исковете.
С оглед резултата от обжалването на въззивника се дължат разноски за първата
инстанция, съобразно отхвърлената част от иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във
вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, в размер на 220,09 лв. – за адвокатско възнаграждение, или
допълнително още 178,66 лв. над присъдените с обжалваното решение разноски в размер на
41,43 лв. за адвокатско възнаграждение. Съразмерно на уважената част от жалбата и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът има право на разноски и за въззивното
производство, които са в размер на 123,06 лв. – държавна такса за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3,
във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
На въззиваемия също се следват разноски за настоящата инстанция, съобразно с
отхвърлената част от жалбата - за пълния размер на адвокатското възнаграждение, заплатено
за защита по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ и в размер съответен на
уважената част от иска с правно основание чл. чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
Неоснователно е направеното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение доколкото същото е в размер близък до минималния указан в Наредба №
1/09.07.2004 г. и същевременно отговаря на действителната правна и фактическа сложност
на делото. Съдът определя, че общият размер на дължимите на въззиваемия разноски е
1455,51 лв.
Съдът констатира, че въпреки изхода от спора, до момента въззивникът – ответник в
първоинстанционното производство, не е осъждан да заплати държавна такса за разглеждане
на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ. За първоинстанционното
производство ответникът дължи да заплати по сметка на РС - Кюстендил държавна такса за
разглеждането им в размер на 160 лв., а за въззивното такова дължи да заплати по сметка на
ОС - Кюстендил държавна такса в размер на 80 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по въззивна жалба на *** ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от управителя Д.О., решение № 360/05.04.2024 г.,
постановено по гр. д. № 1900/2023 г. по описа на РС – Кюстендил, изменено в частта за
разноските с определение № 851/21.06.2024 г., в частите, в които съдът е осъдил *** ЕООД,
ЕИК: ***: 1/ да заплати на П. С. И., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, на основание чл.
344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, обезщетение за оставане без работа вследствие на
незаконното уволнение, в размер над 1317,26 лв. до уважения от първоинстанционния съд
такъв от 7151,34 лв. и за периода от 08.09.2023 г. до 04.02.2024 г.; 2/ да заплати на П. С. И.,
ЕГН: ********** деловодни разноски в размер над 1393,45 лв. до присъдения от
първоинстанционния съд размер от 2204,69 лв. и 3/ да заплати в полза на бюджета на съда
6
разноски в размер над 52,69 лв. до 301,68 лв., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. С. И., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на *** ЕООД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя Д.О., да
заплати на И. обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното му уволнение
за разликата над 1317,26 лв. (хиляда триста и седемнадесет лева и двадесет и шест стотинки)
до уважения от първоинстанционния съд размер от 7151,34 лв. и за периода от 04.08.2023 г.
до 04.02.2024 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 360/05.04.2024 г., постановено по гр. д. № 1900/2023 г.
по описа на РС – Кюстендил, изменено в частта за разноските с определение №
851/21.06.2024 г., в останалите обжалвани части, а именно в които първоинстанционният съд
е: 1/ уважил обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1, 2 КТ, предявени от П. С. И., ЕГН: **********, като е признал за незаконно и е отменил
уволнението на П. С. И., извършено със заповед № 17/04.08.2023 г. на управителя на ***
ЕООД на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ и е възстановил ищеца на заеманата преди
уволнението длъжност „Организатор стопански дейности“ при *** ЕООД; 2/ уважил
предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ до
размера от 1317,26 лв. (хиляда триста и седемнадесет лева и двадесет и шест стотинки) -
обезщетение за оставане на И. без работа за периода от 04.08.2023 г. до 07.09.2023 г., и е
осъдил работодателя да заплати на ищеца посочената сума ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда – 07.09.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането; 3/ осъдил *** ЕООД, ЕИК: ***, да заплати на П. С. И., ЕГН: **********,
разноски за сумата от 1393,45 лв. (хиляда триста деветдесет и три лева и четиридесет и пет
стотинки); 4/ осъдил *** ЕООД, ЕИК: ***, да заплати в полза на бюджета на съда разноски в
размер 52,69 лв. (петдесет и два лева и шестдесет и девет стотинки).
В останалата част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА П. С. И., ЕГН: **********, да заплати на *** ЕООД, ЕИК: ***,
допълнително сумата от 178,66 лв. (сто седемдесет и осем лева и шестдесет и шест
стотинки), представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното производство и сумата от 123,06 лв. (сто двадесет и три лева и шест
стотинки) - разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА *** ЕООД, ЕИК: ***, да заплати на П. С. И., ЕГН: **********, сумата от
1455,51 лв. (хиляда четиристотин петдесет и пет лева и петдесет и една стотинки) - разноски
във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК *** ЕООД, ЕИК: ***, да заплати по сметка
на Районен съд – Кюстендил сумата от 160 лв. (сто и шестдесет лева) – държавна такса за
исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК *** ЕООД, ЕИК: ***, да заплати по сметка
на Окръжен съд – Кюстендил сумата от 80 лв. (осемдесет лева) – държавна такса за
въззивно обжалване по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
7
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8