Р Е Ш Е Н И Е
№ 260236
гр. Пловдив, 18.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 2390
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” №
25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, чрез юрисконсулт Е.Р., против решение
№ 2764 от 03.08.2020 г., постановено по гр. д. № 9778/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
против И.А.И., ЕГН ********** *** искове за признаване за установена
дължимостта на сумата от 632,03 лв. главница по договор за паричен заем №
2608448 от 28.07.2016г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по
който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, 86,08 лв.
договорна лихва от 29.09.2016 г. до 27.04.2017 г., 124,92 лв. обезщетение за
забава от 30.09.2016 г. до 07.12.2018 г., сумата от 36 лв. такса разходи,
сумата от 550,62 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение от
29.10.2016 г. до 27.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на постъпване на заявлението в съда – 07.12.2018 г., до окончателното
погасяване, за които суми е издадена заповед № 11010 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 12.12.2018 г.
С
въззивната жалба се моли атакуваното решение да се отмени изцяло като
неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че съдът неправилно е отхвърлил
предявените искове, с мотива, че процесният договор не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, поради което бил недействителен, като
в тази насока се излагат и съображения. Сочи се още, че неправилно била е
отхвърлена претенцията заради липса на ясно разписана методика за формиране на
ГПР по кредита. В тази насока се сочи, че в процесния договор за кредит бил
посочен годишният лихвен процент и ГПР, като били посочени и съответните
допускания при изчисляване на последния, което съответствало на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 ЗПК. Твърди се, че уговорения в договора годишен процент на разходите от 47.83
% отговарял на законоустановените норми и не следвало да се редуцира, нито
следвало клаузата да се счита за нищожна, тъй като не противоречала на
разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Доколкото договорът пък бил сключен при
фиксиран лихвен процент за целия му срок, то чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК бил
неприложим. По отношение на договорената неустойка се сочи, че същата се дължала,
поради неизпълнение от страна на ответника на задължението му по чл. 4, ал. 1 от
процесния договора за непредоставяне на обезпечение. Жалбоподателят счита, че уговорената
неустойката не излизала извън присъщите ѝ функции, а неустоечната клауза
не била нищожна, поради противоречие на добрите нрави на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД. Излагат се също така и принципни приложения във връзка с
прекомерността на неустойка, съгласно разпоредбите на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Сочи
се, че дори да се приемело, че процесния договор съдържа нищожни клаузи, в това
число и клаузата за неустойка, то в случая била приложима императивната разпоредба
на чл. 23 ЗПК, и следвало да се възстанови чистата стойност на кредита. В тази
насока излага аргументи и сочи съдебна
практика. По изложените в жалбата аргументи се моли атакуваното решение да се
отмени и съответно да се уважи претенцията. Претендират се и разноски за
настоящото производство за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Не е
постъпил отговор по същество на въззивна жалба. Назначеният по делото особен
представител адв. А.Б. в открито съдебно заседание оспорва жалбата и моли
решението да бъде потвърдено.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото
в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна
разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени. Предметът на делото
пред настоящата въззивна инстанция касае действителността на договор за
потребителски кредит. В тази насока следва да се посочи, че нормите, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са
повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените
разрешения в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
според които при проверка на правилността на първоинстанцинното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нарушение не е въведено като основание за обжалване (Решение № 23 от 7.07.2016
г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.).
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения
за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, като единствено
се излагат съображения по същество, касателно действителността на процесния
договор за потребителски кредит, включително и на уговорената с него неустоечна
клауза, както и съображение относно съответствието на договора с изискванията
ЗПК. В тази насока въззивният състав намира, че е ограничен от приетите за
установени факти от страна на първостепенния съд, въз основа на които постанови
и своето въззивно решение.
Районен съд – Пловдив е
бил сезиран с искане за признаване за установено в отношенията между страните,
че ответника дължи на ищеца суми по договор за паричен заем № 2608448 от
28.07.2016г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по
който са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания”. За да отхвърли
изцяло исковата претенция съдът е приел, че процесния договор е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК, поради което на връщане, с оглед разпоредбата на чл.
23 ЗПК, подлежала само чистата стойност на кредита, т.е. главницата. Същата
обаче се дължала на извъндоговорно основание, в основата на което била
забраната за неоснователно обогатяване. Следователно доколкото главницата се
претендирала заради неизпълнение на договорно задължение, то съответната сума
не можела да бъде установена за дължима, тъй като би се стигнало до подмяна на
основанието на вземането.
Горните доводи на
районния съд се споделят частично от настоящия съдебен състав, като
съображенията за това са следните.
Видно от данните по
делото претендираните от ищеца вземания произтичат от договор за потребителски кредит.
Следователно длъжникът – физическо лице, се явява потребител по смисъла на ЗЗП
и се ползва от потребителската закрила по ЗЗП и ЗПК. Съгласно клаузите на
представения по делото договор за паричен заем № 2608448 от 28.07.2016 г., „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е предоставил на длъжника в заем сумата от 700 лв. със срок
на погасяване 9 месеца при уговорена възнаградителна лихва от 40,00 % годишно,
при ГПР от 47,83 %, или общата дължима сума по кредита възлизала на 821,79 лв.
– чл. 2, т. 7 от Договора. Пред настоящата инстанция не се оспорва извода на
районния съд относно наличието на валиден рамков договор за цесия от 16.11.2010
г. по силата на Приложение № 1 от 01.06.2017 г. от който вземането по цитирания
договор за заем е прехвърлено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на жалбоподателя „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД. Не се
оспорва и извода относно редовността на връчването на длъжника на уведомлението
за цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Оспорва се приетото от
съда, че процесния договор за заем е недействителен на основание чл. 22 ЗКП.
Този извод обаче се намира за правилен.
Съгласно чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК предвижда, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗПК пък „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита (главницата, б.м.) и общите
разходи по кредита за потребителя. В тази насока следва да се приеме, че
действително липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, не
е ясно какви точно разходи са включени при неговото изчисляване, както и не е
посочено коректно общата сума, дължима от потребителя в чл. 2, т. 7 от
Договора.
На пръв поглед, видно от
съдържанието на процесния договор, в процента на разходите от 47,83 % би
следвало да е включен само годишния лихвен процент – 40 %. Неправилно обаче в
ГПР не е включено вземането за неустойка. Настоящият състав изцяло споделя
изводите на районния съд, че уговорената в договора за паричен заем неустойка излиза
извън присъщите ѝ функции, което личи от предвидените в договора кратък
срок за предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните
поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция.
Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи
изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит
– да върне предоставената му сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е.
явява се скрита възнаградителна лихва. Този извод се подкрепя и от начина на
изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка
погасителна вноска. Следователно, без да се ползват специални знания е видно,
че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 700 лв., а
срокът за връщането й е 9 месеца, то общата дължима от потребителя сума по
договора в случай на непредоставяне на обезпечение (1 529,73 лв., а без
главницата 829,73 лв.) не съответства на посочените размери на лихвения процент
(40 %) и на ГПР (47,83 %). В този ред на мисли правилен се явява изводът за
противоречие на процесния договор за заем с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, респ. че същият е недействителен по силата на чл. 22 ЗПК, доколкото
липсва коректно, ясно и точно посочване на годишния процент на разходите по
договора и общата сума, дължима от потребителя.
За пълното на изложеното
следва са се посочи, че претендираните вземания за възнаградителна лихва,
неустойка по чл. 4 от Договора и разноските за извънсъдебно събиране на
вземането, по отделно също не могат да бъдат уважени. Размерът на
възнаградителната лихва, надвишаващ трикратния размер на законната лихва, се
намира за противоречащ на добрите нрави, предвид трайната съдебна практика в
тази насока, която се споделя и от настоящият състав. С оглед на гореизложеното
неустойка също е недействителна, заради противоречие с добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, с оглед
на задължителните указания, дадени в т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В този смисъл не се споделя изложеното във въззивната
жалба за действителността на неустоечната клауза, като безпредметно се явява
обсъждането на приложимостта на чл. 92 ЗЗД в случая. Претенцията за такси и
разходи за извънсъдебно събиране на вземането по кредита пък противоречи на
забраната в чл. 10а, ал. 2 ЗПК за заплащане от длъжника на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
За основателно се намира
твърдението в жалбата, че в случая приложение следва да намери чл. 23 ЗПК.
Съгласно тази разпоредба, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви или други разходи по кредита. Прилагането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК за присъждане само на чистата стойност на получения паричен заем е
възприето както в актуалната практика на настоящия състав (Решение № 260083/16.09.2020
г. по в. гр. д. № 1063/20 г., Решение № 794/06.08.2020 г. по в. гр. д. №
653/2020 г.), така и на други въззивни състави на ОС – Пловдив по в. гр. д. №
2269/2020 г., в. гр. д. № 1389/ 2020 г., в. гр. д. № 1222/ 2020 г., в. гр. д. № 1603/2020 г., в. гр. д. № 2723/2020 г. Вземането за
главницата следва да се уважи до размера от 430 лв., тъй като ищцовото
дружество е заявило в исковата молба и заявлението по чл. 410 ГПК, че е
получило от длъжника в изпълнение на задължението му по процесния договор
сумата от 270 лв. Тези твърдения се кредитират на основание чл. 175 ГПК.
Не се споделя и извода за
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно практиката на Съда на ЕС по
Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити (Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по дело С-ЗЗ1/18) в
договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата,
лихвите и другите разходи. Освен това чл. 7 от Договора предвижда възможност за
безвъзмездно предоставяне на извлечение под формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания.
Следва да се отбележи
обаче, че липсата на представен по делото погасителен план с разбивка на
отделните компоненти, включени в погасителните вноски, прави невъзможно
изчислението на обезщетението за забава в размер на законната лихва по начина,
уговорен в чл. 8 от Договора, а именно, че се дължи законна лихва при забава за
плащане на някоя от погасителните вноски върху забавената сума. Въпреки това,
поради уважаването на иска за главницата ще се уважи и искът за законната
лихва. Началния момент, от който ще се начислява същата обаче е 28.04.2017 г.,
т.е. след настъпването на падежа и на последната погасителна вноска –
27.04.2017 г., съгласно чл. 2, т. 5 от Договора. Към този момент е абсолютно
сигурно, че е настъпила изискуемостта на цялото вземане за главницата по
договора за заем в размер на 430 лв. Следователно искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД ще
се уважи за периода от 28.04.2017 г. до 07.12.2018 г. и за сумата от 70,35 лв.
Последната е изчислена на основание чл. 162 ГПК и съобразно метода, използван
от вещото лице в приетата по делото ССчЕ (л.76-л.78). Претенцията за присъждане
на законната лихва от депозирането на исковата молба, респ. заявлението в съда,
до погасяването на главницата също следва да се уважи, тъй като тя се явява
законна последица от уважаването на главния иск.
Предвид
гореизложеното обжалваното решение ще се отмени в частта, с която е отхвърлен
искът за главницата по договора за заем и за обезщетението за забава, съобразно
горните мотиви, и ще се потвърди в останалата му част.
Относно разноските:
С оглед
изхода на спора атакуваното решение следва да се ревизира и в частта за
разноските. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на жалбоподателя ще се
присъдят сторените от него разноски, съобразно с уважената част от претенцията.
По първоинстанционното и въззивното производство са представени списъци по чл.
80 ГПК и доказателства за направените разноски – платежни нареждания. В хода на
делото при първата инстанция жалбоподателя е заплатил 221,41 лв. за държавна
такса, 330 лв. за възнаграждение за особен представител и 130 лв. депозит за
вещо лице, като претенцията за разноски следва да се уважи до следните размери
– 77,49 лв. за държавна такса, 115,50 лв. – депозит за особен представител, и
45,50 лв. - депозит за вещо лице. В хода на делото при втората инстанция
жалбоподателя е заплатил 125 лв. за държавна такса и 330 лв. за възнаграждение
за особен представител, като претенцията за разноски следва да се уважи до
следните размери – 43,75 лв. за държавна такса и 115,50 лв. – депозит за особен
представител. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 Наредба
за заплащането на правната помощ следва да се определи юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер от 100 лв. за всяка инстанция, предвид не
големия материален интерес по делото, множеството дела за вземания по
потребителски кредити и обстоятелството, че за проведените открити съдебни
заседания и в двете инстанции не се е явявал представител на ищеца, респ.
жалбоподателя. Юрисконсултското възнаграждение следва да се намали съобразно
отхвърлената част на исковата претенция, като се уважи за размера от 35 лв. за
всяка инстанция. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съд следва да се
произнесе и за дължимостта на разноските в заповедното производство съобразно
изхода на спора. В хода на заповедното производство жалбоподателя е заплатил
28,59 лв. за държавна такса, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да се определи
юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство в размер на 50 лв.
Тези разноски ще се уважат до размер 10,01 лв. за държавна такса и 17,50 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. В полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски, защото такива не са сторени.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 2764 от 03.08.2020 г., постановено по гр. д. № 9778/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, VI гр. състав, в ЧАСТТА,
с която са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с
ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, против И.А.И., ЕГН ********** ***, искове за
признаване за установена дължимостта на сумата от 430 лв. – главница по договор за паричен заем № 2608448 от
28.07.2016г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, и 70,35 лв. обезщетение за забава за периода от 28.04.2017 г. до 07.12.2018
г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 07.12.2018 г., до
окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед № 11010 за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.12.2018 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И.А.И., ЕГН ********** *** дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
против И.А.И., ЕГН ********** ***, сумата от 430 лв. – главница по договор за паричен заем № 2608448 от
28.07.2016г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, и 70,35 лв. обезщетение за забава за периода от 28.04.2017 г. до
07.12.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда –
07.12.2018 г., до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед №
11010 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.12.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2764 от 03.08.2020 г., постановено по гр. д. №
9778/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI гр. състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени
предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, против И.А.И., ЕГН ********** ***, искове за
признаване за установена дължимостта на следните суми: за разликата от 430 лв. до пълния претендиран размер от
632,03 лв. – главница по договор
за паричен заем № 2608448 от 28.07.2016г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, 86,08 лв. договорна лихва от 29.09.2016
г. до 27.04.2017 г., за разликата от 70,35
лв. до пълния претендиран размер от 124,92
лв. обезщетение за забава и за периода от 30.09.2016 г. до 27.04.2017
г., сумата от 36 лв. такса разходи,
сумата от 550,62 лв. неустойка за
неизпълнение на договорно задължение от 29.10.2016 г. до 27.04.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, за разликата от 430 лв. до пълния претендиран размер от 632,03 лв.,
от датата на постъпване на заявлението в съда – 07.12.2018 г., до окончателното
погасяване, за които суми е издадена заповед № 11010 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 12.12.2018 г.
ОСЪЖДА И.А.И., ЕГН ********** ***, да ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сторените разноски по
делото, както следва: за първоинстанционното
производство сумата от 77,49 лв. за
държавна такса, сумата от 115,50 лв. – депозит
за особен представител, сумата от 45,50
лв. – депозит за вещо лице, и сумата от 35 лв. за юрисконсултско възнаграждение; за въззивното производство сумата от 43,75 лв. за държавна такса, сумата от 115,50 лв. – депозит за особен представител, и сумата от 35 лв. за юрисконсултско
възнаграждение; и за заповедното
производство сумата от 10,01 лв.
за държавна такса и сумата от 17,50 лв.
за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивното решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./