РЕШЕНИЕ
№ 724
гр. гр. Хасково, 24.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Диана Д. Пашова
при участието на секретаря Калина Ст. Христова
като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело №
20245640100353 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Б. Д. М. чрез
процесуален представител-адвокат А. Д. срещу „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, с
която са предявени следните искове: установителен иск с правно основание
чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на сключения между страните
Индивидуален договор за заем №86063 от 20.04.2023г. поради противоречие с
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК и осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 361,20 лв.,
представляваща платена без основание сума, ведно със законна лихва от
15.02.2024г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди да е сключил с ответника на 20.04.2023г. Индивидуален
договор за заем № 86063, с който ответникът се задължил да му предостави
заем в размер на 230,08 EUR или тяхната левова равностойност съгласно
официалния курс на БНБ, а заемателят се е задължил да върне заемната сума
при условията и сроковете на договора на 24 седмични вноски, при обща
сума, дължима от заемателя - 252,78 EUR (494,40 BGN), с лихвен процент по
заема 39,88%, ГПР - 49,65%. Твърди в чл.4 от договора да е уговорено между
страните, че заемателят дължи връщане на получената заемна сума, както и
закупените допълнителни услуги при условията на чл.3 от договора и
съгласно погасителен план - Приложение № 1, неразделна част от него,
посочващ размера на дължимите погасителни вноски и датите на тяхното
падежиране. Твърди в чл. 1.2- 1.6. от договора за заем да е договорено
възнаграждение за поискана услуга „Участие в допълнителни томболи и
промоции“ от 95,04 лв., възнаграждение за поискана услуга „Комфорт“ -
1
221,76 лв., които възнаграждения да се дължат заедно с погасителната вноска
по кредита; страните да се съгласяват, че размерът на тези възнаграждения е
уговорен по индивидуални преговори между тях, както и възнагражденията за
поисканите и закупени допълнителни услуги да стават изискуеми с
подписването на договора за предоставяне на допълнителни услуги, но да се
разсрочват за срока на кредита и да се добавят към всяка вноска за погасяване
на кредита, съгласно погасителния план. Във връзка със сключения договор за
паричен заем № 86063 от 20.04.2023г. да е сключен и Договор за предоставяне
на допълнителни услуги, съгласно който ответникът предоставя на ползващия
услугите допълнителни доброволни услуги „Избягване на предсрочна
изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“.
Ищецът твърди съгласно погасителния план към договор за паричен
заем № 86063 да е следвало да върне главница в размер на 450 лева, лихва в
размер на 44,40 лева, услуга съгласно чл.1.1 - 95,04 лева и услуга съгласно чл.
1.2 - 221,76 лева. Твърди общо заплатената от него сума на „Моят Кредит“
ЕООД да възлиза на 811,20 лева.
Ищецът развива съображения договорът за паричен заем № 86063 да е
недействителен на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което всички
заплатени от него суми извън главницата да са недължимо платени и да
подлежат на възстановяване. Навежда доводи да липсва яснота кои точно
разходи формират ГПР; записването в договора на ГПР, който не е реално
прилаган в отношенията между страните да представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП; посоченият в
договора ГПР и обща дължима сума да не отговарят на действителните
такива; посочените в договора за заем стойности, които не включвали
изискваните от него такси за допълнителни услуги, да представляват невярна
информация, която да подвежда потребителя относно спазването на забраната
по чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и да не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора; навежда съображения разходът за такси за допълнителни услуги да
трябва да бъде включен към ГПР, в който случай размерът на действителния
ГПР ще надхвърли законоустановения размер. Във връзка с последното
твърди процесната такса за заплащане на допълнителни услуги да е нищожна
на основание чл.10а, ал.2 ЗПК, както и недействителна поради противоречие с
чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК.
Ищецът навежда доводи уговорения с договора за заем ГЛП да
противоречи на добрите нрави, доколкото уговорената между страните
договорна лихва в размер на 39,88% надвишавала трикратния размер на
законната лихва, с което накърнявала равноправието между страните и
принципа на добросъвестността при договаряне, а оттам - и добрите нрави.
Твърди клаузата на чл.3, ал.7 от договора за предоставяне на паричен заем да е
нищожна, а сумата, платена като възнаградителна лихва за целия срок на
договора да е недължимо платена от ищеца и да подлежи на възстановяване.
Счита, че следва да му се върне всичко, което е платил по договора за заем,
различно от главницата по договора. Претендира и съдебни разноски по
2
делото, включително адвокатско възнаграждение с начислен ДДС.
Ответникът оспорва исковете като неоснователни. Признава между
него и ищеца да е сключен процесния договор за предоставяне на заем, на
основание на който ответникът да е предоставил на ищеца сумата в размер на
450 лева с лихвен процент от 39,88%, който за срока на договора да е 44,40
лева, при ГПР 49,65%, с 24 ежеседмични вноски, както и ищецът да е платил
сумите, за които е представил разписки. Твърди договорът за паричен заем да
е действителен, а твърдените от ищеца нарушения на ЗПК да не са налице.
Твърди ГПР да е определен в съответствие с изискванията на закона и да
включва всички разходи по кредита. Предвид това, че услугите по чл.1.2 и
чл.1.3. по договора не били свързани с усвояване и управление на кредита,
уговарянето им не противоречало на чл.10 а, ал.2 ЗПК. Сочи, че доводите за
нищожност на уреждащата размера на договорната лихва клауза са
неправилни, доколкото цитираната от ищцата съдебна практика била
неактуална по отношение на потребителските кредити, за които разпоредбата
на чл. 19, ал.4 ЗПК въвеждала максимален допустим размер на ГПР.
Доколкото размерът на лихвата не водела до надвишаване на размера на ГПР
по чл.19, ал.4 ЗПК, то същата била в законовите граници, в какъвто смисъл се
цитира съдебна практика. Също така, ответникът твърди, че всяка клауза от
договорите била индивидуално договорена с ищцата, за което последната
подписала декларация. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. за
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, приема за установено следното:
От фактическа страна:
По делото е прието за безспорно и поради това – неподлежащо на
доказване съществуването на облигационно правоотношение между
ответника и ищеца, произтичащо от индивидуален договор за заем №86063 от
20.04.2023г., с който ответникът се е задължил да предостави на ищеца заемна
сума в размер на 450 лв., а ищецът се е задължил да върне заемната сума при
условията и сроковете на договора.
От процесния договор за заем се установява, че с чл. 3 страните са
договорили процесният заем да бъде предоставен при следните условия: 1.
Срок на заема: 24 седмици; 2. Размер на седмична погасителна вноска: 10.53
EUR (20.60 BGN); 3. Брой погасителни вноски: 24; 4. Срок за плащане на
погасителните вноски - съгласно погасителен план (Приложение 1), който
представлява неразделна част от договора или съгласно погасителен план,
посочен в чл.1.6; 5. Погасителни вноски се плащат по един от следните
начини: 1. по банков път - Титуляр: „Моят Кредит“ ЕООД, банка: „Първа
инвестиционна банка“ АД, банкова сметка в лева: IBAN: **********,
основание за плащане: Договор код 86063, Плащането се счита за извършено
при заверяване на посочената тук банкова сметка с дължимата сума; 2. в брой
3
- в някои от офисите на Заемодателя или на изрично упълномощен негов
представител; 3. чрез организираната система за разплащане ePay.bg.; 6. Общ
размер на всички плащания по заема : 252.78 EUR (494.40 BGN); 7. Лихвен
процент по заема : 39.88 %; 8. ГПР на заема: 49.65 %. При така изчисления
ГПР са взети предвид следните допускания: 1. Настоящият договор ще запази
обвързващата си сила между страните за целия посочен срок; 2. Всяка от
страните ще изпълнява точно и без забава задълженията си, съответно във
връзка с изпълнението по договора няма да бъдат начислявани разходи за
събиране на просрочените задължения и лихви за забава.
В чл. 1.6 се съдържа погасителен план, съгласно който заемът се
изплаща на 24 вноски с дата на първата вноска - 27.04.2023г. и дата на
последната вноска - 05.10.2023г. с посочена отделна вноска за главница и
лихва в общ размер от 20,60 лв., вноска за услуга съгласно чл. 1.1 (1) – 3,96 лв.,
услуга съгласно чл. 1.1 (2) – 9,24 лв.
В Приложение № 1 към договор код: 86063/20-04-2023 се съдържа
друг погасителен план с посочен размер на кредита 450 лева, погасителни
вноски –24 седмични вноски, дата на първата вноска – 27.04.2023г., дата на
последната вноска – 05.10.2023г., ГПР 49,65%, размер на вноската – 20,60 лв.
В погасителния план, освен общ размер на вноска от 20,60 лв., е посочен общ
размер на вноска по чл. 1.1 – 33,80 лв.
Между страните е сключен и Договор за предоставяне на
допълнителни услуги във връзка със сключения договор за паричен заем с
дата 20.04.2023г., с който страните се уговорят заемодателят да предостави на
заемателя допълнителни услуги „избягване на предсрочна изискуемост“ и
„възможна промяна на погасителен план“ и цена за тези услуги.
Ответникът признава, следователно – безспорно е между страните, че
е предоставил договорената заемна сума в размер на 450 лв. с лихвен процент
от 39,88%, който за срока на договора е 44,40 лева, при ГПР 49,65%, с 24
ежеседмични вноски, както и ищецът да е платил сумите, за които е
представил разписки с исковата молба.
От процесния договор за заем се установява, че съгласно чл. 1 с
подписване на настоящия договор заемателят декларира, че е поискал да му
бъдат предоставени долуизброените услуги, които не са задължителни и не
представляват условие за подписване на настоящия договор: ал. 1 Услуга за
участие в допълнителни томболи и промоции: Услугата дава право на
Заемателя да се възползва от промоционални продукти на Компанията;
Услугата дава право на Заемателя да се възползва от месечни кампанийни
промоции и отстъпки; Услугата дава право на Заемателя да се възползва от
индивидуални отстъпки; ал. 2 Услуга „Комфорт“: Услугата дава право на
Заемателя да заплаща вноски по кредита на домашен адрес, служебен адрес
или на друг удобен за него адрес, който е различен от предходните изброени.
Съгласно чл. 1.2. Възнаграждението за поискана услуга „Участие в
допълнителни томболи и промоции“ е 95.04 лв. Съгласно чл.1.3.
4
Възнаграждението за поискана услуга „*******“ е 221.76 лв. С чл. 1.4 е
договорено, че възнагражденията за услугите по чл. 1.2 и чл.1.3 се дължат
заедно с погасителна вноска по кредита. Съгласно чл. 1.5 страните се
съгласяват, че размерът на възнагражденията по Чл. 1.2 и Чл. 1.3 е договорен в
индивидуални преговори между тях и същият отразява напълно постигнатите
договорки. Съгласно Чл.1.6 Възнагражденията за поисканите и закупени
допълнителни услуги стават изискуеми с подписването на този договор, но се
разсрочват за срока на кредита и се добавят към всяка вноска за погасяване на
кредита, съгласно следния погасителен план.
Спорно е между страните дали е в противоречие на чл. 10а, ал. 2 ЗПК
уговарянето разходи за допълнителни услуги по чл.1.2 и чл.1.3. от процесния
договор; дали същите следва да се включат в ГПР, съответно – спорно е дали
невключването им е нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и дали има неяснота в
размера на ГПР, както и дали уговореният размер на възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави.
От правна страна:
Процесният договор е с предмет предоставяне на заемна сума,
заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова институция по
см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън рамките
на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем има
характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са приложими
специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем следва да
съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки,
така и на специалните изисквания, предвидени в императивните разпоредби
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК.
Сключеният между страните договор за предоставяне на
допълнителни услуги е неразривно свързан с договора за заем – сочените в
него услуги касаят възможността за плащане и управление на заема. Този
договор няма самостоятелен характер, тъй като се явява безпредметен при
липсата на договор за заем, с който да са свързани сочените услуги, като в
този смисъл е и изрично уговореното в него – фактически той е „към заем“,
подписан е на същата дата и е изцяло обвързан с договора за заем с този
кредитор. При това положение единият договор става част от съдържанието
на другия, чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за
допълнителни услуги също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по заема
следва се отчитат и договорките по договора за допълнителни услуги. В
договора за заем има вписана уговорка за възнаграждение за допълнителни
услуги, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор,
се явява част от договора за заем. Тези услуги, както е посочено и в самия
договор, са допълнение към заема, нямат самостоятелно значение и
5
практически никаква реална цел отделно от обслужване и гарантиране на
заема, поради което и именно ЗПК е приложимият материален закон към
„двете /представляващи на практика едно цяло – „към заем“/
правоотношения“.
По установителния иск с правно основание чл. 22 ЗПК за
прогласяване недействителността на сключения между страните
Индивидуален договор за заем №86063 от 20.04.2023г. поради противоречие с
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК:
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В конкретния случай не е ясно по
какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема. В договора трябва изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 на ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
С уговорените възнаграждения за услуга „Участие в допълнителни
томболи и промоции“ и за услуга „******“ се въвеждат именно допълнителни
разходи и същите следва да са включени в ГПР. Като не са включени в размера
на ГПР потребителят е въведен заблуждение да прецени дали да сключи
договора за кредит при така определените условия за връщането на заетата
сума.
С включването на двете възнаграждения – 95,04 лв. за услуга
„Участие в допълнителни томболи и промоции“ и 221,76 лв. за услуга „*****“
към ГПР от 49,65%, действителният размер на ГПР би нараснал многократно
над допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за
просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. Следователно,
6
при сключването на процесния договор за заем и чрез предвиждане на
възнаграждения, които са свързани с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането им, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита.
Налице е неяснота при определяне размера на ГПР. В договора
изрично е предвидено, че размерът на погасителната вноска е 10,53 EUR
(20,60 BGN), а в погасителния план в чл. 1.6 от договора, освен 24 вноски за
главница и лихва, всяка в общ размер на 20,60 лв., са предвидени 24 вноски за
услуга съгласно чл. 1.1 (1), всяка в размер на 3,96 лв. и 24 вноски вноска за
услуга съгласно чл. 1.1. (2), всяка в размер на 9,24 лв. Освен това,
погасителният план в Приложение 1 към дог. №86063/20-04-2023 се различава
от инкорпорирания в чл. 1.6 от договора за заем – посочен е общ размер
вноска 20,60 лв. и общ размер вноска по чл. 1.1. – 33,80. С посочените клаузи
очевидно потребителят е въведен в заблуждение за реалното оскъпяване на
кредита при условията на процесния договор.
Неяснота в размера на ГПР и заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК се постига и чрез услугите, договорени с
договора за предоставяне на допълнителни услуги - „избягване на предсрочна
изискуемост“ и „възможна промяна на погасителен план“ и цена за тези
услуги. Договорените допълнителни услуги представляват действия по
управление на заема и предвидените за тях допълнителни плащания покриват
разходи, които също следва да бъдат включени в ГПР.
От гореизложеното следва, че посочения в договора размер на ГПР от
49,65% не отговаря на действителния. Следователно, на осн. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът е недействителен. В случая, не е налице
някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД - нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право
от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
той е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен и следва
да бъде прогласена недействителността на сключения между страните
договор на осн. чл. 22 ЗПК като противоречащ на императивните
разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
За изчерпателност, относно твърденията за недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва, съдът отбелязва следното: От процесния
договор за предоставяне на заем, се установява, че уговорения размер на
възнаградителна лихва на годишна база е 39,88%. Няма предвидено законово
ограничение за максималния размер, до който страните могат да договарят
размера на възнаградителната лихва, освен предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
размер на ГПР. С оглед изискването на закона при договаряне между страните
да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат
7
максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително. Съгласно съдебната практика противно на добрите
нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите
нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната
лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на
ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г.
о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.;
Определение №901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.).
Уговорената в процесния необезпечен договор възнаградителната лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява
добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД:
От приетите по делото писмени доказателства – разписки за плащания
чрез Изипей и разписка от ответника се установява, че ищецът е платил на
ответника следните суми: На 27.04.2023 г. - 33,80 лв., на 12.05.2023 г. - 40,00
лв., на 18.05.2023 г. - 62,00 лв., на 09.06.2023 г. - 55,00 лв., на 20.06.2023 г. -
50,00 лв., на 29.06.2023 г. - 70,00 лв., на 17.07.2023 г. - 95,00 лв., на 18.07.2023
г. - 405,40 лв. Общата сума, която е платена от ищеца на ответника е в размер
на 811,20 лв. (гръб на л. 19-л.20).
Съгласно чл. 23 ЗПК Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От платената в общ
размер 811,20 лв. като се извади сумата от 450 лв. остава сумата от 361,20лв.
Следователно, искът е основателен и следва да бъде изцяло уважен.
Поради уважаване на главния иск, следва да бъде уважен и
акцесорния иск за законна лихва считано от 15.02.2024г. (датата на
депозиране на исковата молба) до окончателното плащане на вземането.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца. Ищецът е
освободен от държавна такса. На осн. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да плати в полза на РС-Хасково държавна такса в размер на 100 лв., от
които – държавна такса в размер на 50 лв. по установителния иск и 50 лв. – по
осъдителния иск.
По претенцията за адвокатско възнаграждение:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния представител e
постигната уговорка за оказана правна помощ и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. за оказване помощ на материално затруднено лице.
Процесуалният представител претендира възнаграждение за в размер на
599,76 лв. с ДДС за установителния иск и 480 лв. с ДДС за осъдителния иск.
8
Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето
на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба,
издадена на основание чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа. С
разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК определянето на адвокатско възнаграждение
от съда при предоставена безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и
намаляването му при прекомерност на уговореното възнаграждение е
ограничено до минималния размер по тази наредба.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС, е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат
да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни
цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални
запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Р България.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи
(например, при представителство от адвокат по Закона за правната помощ,
възнагражданията в които случаи са предвидени в Наредбата за заплащане на
правната помощ, приета от Министерския съвет, и са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа), без възможност
на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа,
създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По
изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
9
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на
правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в т.см. Определение
№50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия – докладчик
Т. К.).
В конкретния случай, делото не се отличава с фактическа сложност,
произнасянето на съда е на база представени писмени доказателства,
приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили страните и
техните процесуални представители. По въпросите за неравноправни клаузи в
потребителските договори, включително със заемодател ответника „Креди
Йес“ ООД има постановени влезли в сила съдебни решения, които са
непротиворечиви. Това прави делото без затруднения при доказването, с ясен
отговор, който съдът ще даде по правни въпроси. Следователно, делото не се
отличава с правна сложност.
Освен това, съдът е запознат, че адв. А. Д. е представител на ищци по
дела в РС-Хасково, имащи за предмет прогласяване недействителност на
неравноправни клаузи или договори или осъдителни искове за връщане на
неоснователно получени суми с твърдения, че са получени на основание
нищожни клаузи или недействителен договор: гр.д. №20245640100353, гр.д.
№20245640100354, гр.д. №20245640100355, гр.д. №20245640100357, гр.д.
№20245640100358, гр.д. №20245640100359, гр.д. №20245640100362, гр.д.
№20245640100363, гр.д. №20245640100360, гр.д. №20245640100361, гр.д.
№20245640100362, гр.д. №20245640100363, гр.д. №20245640100364, гр.д.
№20245640100365, гр.д. №20245640100366, гр.д. №20245640100367, гр.д.
№20245640100368, гр.д. №20245640100369, гр.д. №20245640100370, гр.д.
№20245640100371, гр.д. №20245640100372, гр.д. №20245640100374, гр.д.
№20245640100573, гр.д. №20245640100578, по всички адв. Д. е представлявал
Б. Д. М., а по гр.д. №20245640100293 и гр.д. №20245640100647 адв. Д. е
представлявал друг ищец – физическо лице. При служебен преглед на делата,
настоящият състав установи, че исковите молби и процесуално поведение на
адв. Д. по делата са идентични. Следователно, в конкретния случай, е
очевидно, че времето и усилията на процесуалния представител за защита и
съдействие по делото са по-малки в сравнение с грижата, която е нормално да
бъде предоставена от адвокат по защита и съдействие на дела, които не само,
че не се отличават с фактическа и правна сложност, но са дела, по които има
непротиворечива съдебна практика.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че на процесуалния адвокат
10
на ищеца следва се да присъди възнаграждение под минималния размер,
предвиден в Наредба 1/2004г. за минималните възнаграждения на
адвокатските възнаграждения, а именно - в размер на 200 лв. за
установителния иск. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС,
дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. параграф 2а от Наредба
1/2004г. за минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения
следва да включва ДДС (Определение №44 от 28.01.2022г. на ВКС по ч.т.д. №
2525/2021г., II т.о., докладчик съдията П. Х., Определение №45 от 28.01.2022г.
на ВКС по ч.т.д. № 2526/2021г., II т.о., докладчик съдията П. Х., Определение
№98 от 08.03.2022г. на ВКС по ч.т.д. № 1544/2021г., II т.о., докладчик съдията
Б. Й.. Следователно, ответникът следва да бъде осъден да плати на адв. Д.
възнаграждение в общ размер на 240 лв. с ДДС за предоставена защита и
съдействие по установителния иск.
Относно адвокатското възнаграждение по осъдителния иск:
Произнасянето на съда по този иск пряко следва от произнасянето му по иска
за недействителност на договора. Всъщност, ако ищецът беше предявил само
осъдителния иск, същите аргументи, които са изложени за установителния иск
щяха да бъдат изложени и за обосноваване на осъдителния иск. Следователно,
освен формулиране на исковата претенция, както и прилагане на писмени
доказателства за плащане не е направено нищо повече и различно от защитата
по установителния иск. Поради това, и предвид съдебната практика, че
възнаграждение се определя по всеки иск, съдът счита, че следва да определи
възнаграждение и по този иска, но в размер от 150 лв., върху което да се
начисли ДДС, т.е. общо 180 лв. с ДДС.
Следователно, ответникът следва да бъде осъден да плати на адв. Д.
възнаграждение в общ размер на 420 лв. с ДДС за предоставена защита и
съдействие на ищеца в производството по двата иска.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на индивидуален договор
за заем №86063 от 20.04.2023г., сключен между Б. Д. М., ЕГН ********** и
„МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК *********, на осн. чл. 22 ЗПК, поради
неспазени изисквания на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал.
1 ЗПК.
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК *********, ДА ПЛАТИ на
Б. Д. М., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл.
23 ЗПК, сумата от 361,20 лв., представляваща неоснователно получена сума
по недействителен индивидуален договор за заем №86063 от 20.04.2023г.,
ВЕДНО СЪС ЗАКОННАТА ЛИХВА, считано от 15.02.2024г. до
окончателното плащане на задължението.
11
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК *********, на осн. 78, ал. 6
ГПК, да плати в полза на Районен съд -Хасково държавна такса в размер на
100 лв. общо за двата иска.
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК *********, да плати на адв.
А. Д., вписан в САК, сумата от общо 420 лв. с ДДС, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на Б.
Д. М., ЕГН ********** по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис да се връчи на страните. На ищеца – чрез процесуалния
представител адв. А. Д. на посочения в исковата молба електронен адрес за
призовки и съобщения (л. 3), на ответника – на посочения в отговора
електронен адрес за призовки и съобщения (л. 68, л. 92).
/п/ не се чете.
Съдия при Районен съд – Хасково: Вярно с оригинала!
Секретар: Г.С.
12