Определение по дело №454/2019 на Окръжен съд - Варна

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е 

№………/…...04.2019г.

 

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание, в състав:

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДАНИЕЛА ПИСАРОВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА

                                                                                  ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА                                                                

като разгледа докладваното от съдия Хекимова

възз.търг.дело №454 по описа за 2019г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 вр. чл. 274, ал.1, т.2 ГПК

Подадена е частна жалба от „Райфайзенбанк   (България)"   ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София, срещу определение № 2250/14.02.2019г. на ВРС по гр.д.№ 13068/2017г., с което е оставена без уважение молба с правно основание чл.248 от ГПК за изменение и допълнение в частта за разноските на решение № 4477 от 08.11.2018г., постановено по гр.дело №13068/2017г. по описа на ВРС.

В частната жалба се навеждат твърдения за неправилност на определението, като се твърди, че не следва да се присъждат отделни адв.възнаграждения по основния и евентуалния иск, тъй като е извършвана обща защита от един проц.представител чрез едни и същи проц.действия. Моли да бъде отменено постановеното определение и да се уважи искането по чл.248 от ГПК.

В отговора на частната жалба се изразява становище за неоснователност на частната жалба, сочи се, че претендираните разноски са установени по надлежния начин и са присъдени в минимален размер за исковото производство, като възражението за прекомерност на разноските в заповедното производство е преклудирано.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Предмет на производството са искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК и в евентуалност осъдителни искове за вземанията на ищцовото дружество, произтичащи от договор за кредит. и присъдени разноски в полза на ответника в намален размер поради уваженото възражение на ищеца за прекомерност.

Подадената от ищеца „Райфайзенбанк   (България)"   ЕАД молба с правно основание за изменение на решение № 4477 от 08.11.2018г. в частта за разноските е оставена без уважение с определение от 14.02.2019г. Съдът е приел, че се дължи отделно адв. възнаграждение по всяка от предявените основна и евентуална претенция, както и че претендираният размер не е прекомерен с оглед проведените по делото четири съдебни заседание и фактическата и правна сложност. По отношение на възнаграждението за заповедното производство не са изложени отделни мотиви.

По първия спорен въпрос, а именно дали се дължи отделно адв. възнаграждение в полза на ответника при отхвърляне на главния и евентуалния иск съдът намира, че разноски по всеки от предявените искове биха се дължали, ако исковете бяха кумулативно съединени. При отхвърляне на главния иск съдът се счита сезиран с евентуално съединения иск и съответно  отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по евентуалния иск. Когато между същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. /в този смисъл опр. №284/06.04.2012г. по ч.гр.д. № 238 по описа за 2012 г./ Различно би било, ако евентуалният иск е предявен срещу друг ответник или в защита на различен интерес, когато съобразно разпоредбата на чл.72, ал.2 от ГПК би се дължала и държавна такса и за предявения в евентуалност иск. В случая исковете са предявени срещу същия ответник относно същите вземания, с оглед на което и не е провеждано различно доказване и извършваните процесуални действия касаят и двата съединени иска. В тежест на ищеца следва да бъде възложено заплащането на едно адв. възнаграждение в размера на претендираната сума, а именно 800 лв. Всъщност претендирания от ответника размер на адв. възнаграждение е един и същ за главния и евентуалния иск – 800 лв., както е видно от представения списък по чл.80 от ГПК и разписки към него. Сумата от 600 лв., която е присъдил ВРС като заявена по евентуалния иск, е претендирана за акцесорни искове, каквито не са предявени в настоящото производство. Възражението за прекомерност относно сумата от 800 лв., своевременно направено от проц.представител на ищеца, съдът намира неоснователно с оглед липсата на съществено различие с минималните размери, установени с разпоредбата на чл.7, ал.1, т.2 от Наредба №1/2004г.

По втория спорен въпрос относно размера на дължимото адв. възнаграждение за подаване на възражение по чл.414 от ГПК, за което ответникът претендира 800 лв., съдът съобразява  задължителните указания в т.12 от ТРОСГТК 4/2013 год., съгласно което сезираният с установителен иск по чл. 422 ГПК съд при определяне на отговорността за разноските следва да отчете както направените разходи за защита в исковото, така и в заповедното производство. Това задължение на съда включва както разноските, направени от заявителя и вече включени в подлежащата на стабилизиране с исков процес заповед, така и разходите, направени от длъжника, ако такива са били заявени при подаване на възражението по чл. 414 ГПК. В този смисъл е установената задължителна практика по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /определение № 98 от 16.02.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 3139/2015 г., II т. о., ТК/.

Спорен пред настоящата инстанция е въпросът за размера на дължимото на длъжника възнаграждение, при подаване на бланково възражение. Заповедното производство е строго формално, като както за заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и за възражението срещу издадена заповед са налице утвърдени образци. За разлика обаче от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, чието съдържание изисква посочване на фактически и правни основания за претендираното вземане, възражението не е необходимо да бъде обосновано.

Настоящият състав намира извършеното процесуално действие за техническо по своята същност и предвидимо по своя резултат, което води до извода за значителна несъразмерност на претендирания размер на адвокатско възнаграждение. /в този смисъл определение №104 от 25.02.2015г. на ПАС по в.ч.т.д. №72/2015г., недопуснато до касационно обжалване с опр. №381 от 09.07.2015г. на ВКС по т.д. №1478/2015г., ТК/

Не  може да се отрече правото на страната да ползва адвокатска защита при подаване на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, с което се предприема оспорване на иска и се препятства възможността да се постанови неприсъствено решение. Относно размера на дължимото възнаграждение следва да се има предвид, че това проц.действие не е сред изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание § 1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия. Възражението представлява единственото процесуално действие, което длъжникът има възможност да извърши в рамките на заповедното производство, и се състои в подаването на бланка с изписани в нея име, дата и подпис, за попълването на която не са необходими специални правни познания или умения. Въвеждането на бланката по утвърден образец е извършено именно с цел да се даде възможност на длъжника да осъществи защитата си своевременно, без да се нуждае от специализирана помощ и съдействие. Действително в случая е било подадено възражение в свободен текст, като не е използван утвърдения образец, но за постигане целите на възражението това не е било необходимо, поради което съдът намира, че по аналогия следва да намерят приложение предвидени в чл.6 от Наредба № 1 възнаграждения за съвет, справка и изготвяне на книжа, а именно т. 3 – за проучване на дело с даване на мнение по него и т.5 за изготвяне на други молби. Тези действия на адвоката са най-близко до действията му по подаване на възражение по чл.414 от ГПК  и дължимото за тях възнаграждение е общо в размер на 110 лв. Възражението за прекомерност е заявено от ищеца своевременно с исковата молба, тоест в първия момент, в който е могло да бъде направено след подаване на възражението.  С оглед на горните съображения възражението се явява основателно и адв. възнаграждение за подаване на възражение по чл.414 от ГПК следва да бъде намалено до размер от 110 лв. и възложено в тежест на ищеца в този размер.

В рамките на частната жалба, с която е сезиран, съдът намира, че следва да бъде отменено определението с правно основание чл.248 от ГПК от 14.02.2019г. за изменение на решение №4477/08.11.2018г. в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на присъдените в полза на ответника  И.Д.Д. разноски за адв. възнаграждение, като се уважи молбата, като се измени първоинстанционното решение в частта, в която са присъдени разноски в размер на 600 лв. по евентуалния иск и 800 лв. за подаване на възражение по чл.414 от ГПК чрез намаляването им до размер от 110 лв.

Разноски в настоящото производство не следва да бъдат присъждани, тъй като производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски – чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт /така Определение № 627/18.08.2014 г. по ч. гр. д. № 696/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС; Определение № 196/12.06.2015 г. по гр. д. № 9/2015 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. Съответно произнасянето на съда по направеното искане е допълнение на вече постановен акт, за която инстанция има вече присъдени разноски и следователно нови разноски за адвокатско възнаграждение не се дължат /така Определение № 683 от 21.12.2015 Г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 2 ГПК/. Поради тази причина интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно разноските за страната, инициирала производство по чл. 248 ГПК. /Определение № 76 от 14.02.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4562/2018 г., III г. о., ГК/

Водим от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

 

ОТМЕНЯ определение с правно основание чл.248 от ГПК №2250/14.02.2019г. за изменение на решение №4477/08.11.2018г. по гр.дело №13068/2017г. на ВРС, в частта, с която е оставена без уважение молбата вх.№78736 от 28.11.2018г. за изменение на присъдените в полза на ответника  И.Д.Д. разноски за адв. възнаграждение, като постановява:

ИЗМЕНЯ  решение №4477/08.11.2018г. по гр.дело №13068/2017г. на ВРС в частта за разноските по следния начин:

ОСЪЖДА „Райфайзенбанк   (България)"   ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София ДА ЗАПЛАТИ на И.Д.Д., ЕГН **********, с адрес *** сумата 1060 лв. /хиляда и шестдесет лева/, представляващи сторени от ответната страна съдебно-деловодни разноски, както следва: 150 лв. депозит за СЧЕ, 800 лв. адв. възнаграждение за исковото производство и 110 лв. адв. възнаграждение за подаване на възражение по чл.414 от ГПК в заповедното производство, съгласно опис по представен списък.

 

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО e окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал. 3 ГПК.

                                                                  

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           ЧЛЕНОВЕ: