РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 18.03.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и шести ноември две
хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Антоанета Луканова, като разгледа гр. дело № 7538/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 19745/15.10.2015 г., предявена от И.Г.К., с ЕГН: **********, и Г.П. Г., с ЕГН: **********, и двамата
със съдебен адрес: ***, против „Ю.Б.”
АД, ЕИК: ******, със седалища и адрес на управление:***.
Ищците
И.Г.К. и Г.П. Г. твърдят, че на 03.09.2007 г. са сключили с „Ю.Б.“ АД (с
предишно наименование „Б. п. б.“ АД, а впоследствие „Ю. И ЕФ Д.Б.” АД) Договор за кредит за покупка на недвижим имот
HL 26029, по силата на който банката предоставила на кредитополучателите кредит
в размер на равностойността в швейцарски франкове на 102 800 евро.
Погасяването
на кредита следвало да стане на равни месечни вноски, всяка в размер на 1171.46
швейцарски франка (с оглед уточнението, направено с молбата от 20.11.2015 г.,
л. 337 и сл. от делото на СРС), дължими до 19-число на всеки месец.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателите по договора от 03.09.2007 г. било
обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот (подробно описаният апартамент
№ 3), учредена с нотариален акт от 05.09.2007
г. - № 13, том VІ, рег. № 11469, дело № 897/2007 г.
Ищците
твърдят, че през целия период на договора не са получавали и не са разполагали
с швейцарски франкове. Въпреки че кредитът бил отпуснат и усвоен в евро, през
целия период на договора, ищците били принудени да плащат месечните вноски в
швейцарски франкове, с което се нарушавал принципът, че кредитът следва да се
издържи във валутата, в която е усвоен.
Освен
това, през март 2008 г., месечната вноска била променена едностранно от банката
на 1172.67 швейцарски франка. Впоследствие размерът на месечната анюитетна
вноска бил многократно увеличаван.
Въпреки
несъгласието си с размера на изменените вноски и годишни такси, ищците
продължили да заплащат месечните вноски. На 02.09.2014 г., ищците погасили
частично предсрочно кредита, като заплатили в полза на ответника сумата от
195 583 лева и сумата от 6 000 евро.
Ищците
твърдят, че разпоредбите на чл. 1, ал. 1 (в частта, в която се предвижда, че се
предоставя кредитен лимит в размер на равностойността в швейцарски франкове),
чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 1, чл. 2, ал. 3, чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 3, чл. 3,
ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор
са нищожни, като клаузи, противоречащи на закона и попадащи в приложното поле
на чл. 143, т. 10 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Ищците излагат
подробни съображения, че посочените клаузи не са били индивидуално договорени и
били неравноправни и по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, като разпоредбите на чл.
144, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ЗЗП не
дерогирали цитираните от ищцата клаузи. Освен това, въпросните клаузи от
договора противоречали и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, защото не били
индивидуално договорени (а били предварително съставени от ответника и
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието) и създавали
неравнопоставеност в правоотношението между страните в ущърб на
потребителя; Посочените клаузи били
неравноправни, защото давали право на ответника да изменя едностранно условията
на договора без основателно причина, което е посочено в самия договор, както и
едностранно и без основателна причина да изменя характеристиките на доставяния
продукт или услуга (в случая – лихва и такса). Директивата била приложима и за
доставчиците на финансови услуги съгласно т.2 от приложението към нея.
Ищците
излагат съображения, че обвързването на размера на погасителните вноски с курса
на валута, различна от еврото, която била валутата на усвояване и погасяване на
кредита, е в противоречия с приложимото национално и европейско
законодателство. Поддържат, че кредитът е усвоен изцяло в евро, поради което и
липсвало правно основание банката да изисква връщането на кредита в швейцарски
франкове или тяхната равностойност към деня на връщане. В противоречие с принципа на
равнопоставеност, в договора не била предвидена възможност, кредитът да се
връща във валутата в която бил уговорен
и усвоен, а банката си запазвала правото да събира вземанията си както в
швейцарски франкове, така и в друга валута.
Цитираните клаузи позволявали на банката да променя едностранно без
основания характеристиките на стоката или услугата, а именно: валутата на
усвояване и връщане на кредита. Ищците сочат, че при сключване на договора не
са знаели какъв ще е размерът на задължението им в швейцарски франкове, който
не са бил неопределен, но и неопределяем към момента на сключване на договора,
той като бил поставен в зависимост единствено от волята на банката, която
едностранно определяла валутния курс към всеки бъдещ момент на непредвидени в договора
основания. Излагат твърдения, че договорът е сключен при липса на съгласие от
тяхна страна относно размера на кредита в швейцарски франкове, тъй като не им
била предоставена такава информация към момента на сключване на договора, като
страните дали съгласие единствено за размера на кредита, посочен в евро.
Ищците
твърдят, че след като през месец март 2008 г. са узнали, че месечната вноска се
увеличава, се стресирали и изпаднали в тежък шок, животът им се превърнал в
непрекъснат психически тормоз, стрес и унижение. Сочат, че животът им се
подчинил на това да са стриктни към банката, за да не рискуват кредитът да бъде
обявен за предсрочно изискуем и да им бъде отнето жилището, в което живеят.
Непрекъснато търсили варианти, за да намерят парите за вноските, унижавали се
пред близки и познати, които молели за заеми. В месеците, в които приятелите и
роднините им нямали възможност са им помагат със заеми, били принудени да
разпродават движимото си имущество, а през месец септември 2014 г. били
принудени да продадат собствения си недвижим имот, за да погасят задълженията
си към банката. Въпреки че по сметка на ответника постъпила сумата от
110 000 евро, те продължавали да дължат огромна парична сума. Всеки месец,
когато наближавала падежната дата, ищците емоционално се сривали, тъй като не
знаели каква сума ще им поиска банката и дали отново няма да вдигне вноската.
Това създало у ищците страх и безпокойство.
Поради валутната разлика между швейцарските франкове
и еврото, за периода от 03.09.2007 г. до 15.10.2015 г., ищците заплатили на
ответника сумата от 55 100.64 евро (с оглед допуснатото в о.с.з. на 26.03.2018
г. увеличение в размера на исковете, направено с молбата на л. 95 и сл.), която
сума според тях била недължимо платена.
Освен
това, банката многократно увеличавала лихвата по договора, а от там и месечната
вноска по кредита, като за периода от 03.09.2007 г. до 15.10.2015 г., разликата между сбора на първоначално
уговорения размер на месечните вноски и
сбора от заплатените от ищците месечни вноски, била 14 718.41 евро. Според
ищците, тази сума била недължимо платена от тях, поради което и подлежала на
връщане от ответника.
Недължимо
платена за периода от 03.09.2007 г. до
31.12.2014 г. се явявала и сумата от 546.41 евро, представляваща годишна такса
за управление на кредита, която съгласно чл. 4, т. 2 от процесния договор била
в размер на 0.3 % от размера на непогасената главница към същата дата.
Недължимо
платена била и сумата от 967.44 евро, представляваща валутна разлика, получена
от превалутирането на сумата по кредита към момента на усвояването му между
швейцарски франк и евро.
Предвид
изложеното, И.Г.К. и Г.П. Г. молят да бъде постановено решение, с което
ответникът „Ю.Б.“ АД да бъде осъдено да им заплати:
1.
сумата от 55 100.64 евро - недължимо платена
поради валутна разлика между швейцарските франкове и еврото, получена от
превалутирането на платените суми, за периода от 03.09.2007 г. до 15.10.2015
г.,
2.
сумата от 14 718.41 евро - недължимо платена разлика между сбора
на първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора от заплатените от
ищците месечни вноски, за периода от 03.09.2007 г. до 15.10.2015 г.,
-
евентуално,
сумата от 14718.41 евро, която се претендира, като недължимо платена разлика, поради
неправилно изчисляване на лихвата, за периода от 03.09.2007 г. до 15.10.2015
г.,
3.
сумата от 546.41 евро – недължимо платена годишна
такса за управление на кредита, за периода от 03.09.2007 г. до 31.12.2014 г.
4.
сумата
от 967.44 евро – недължимо платена
валутна разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към момента
на усвояването му между швейцарски франк и евро,
5.
по 1955.83 лева – обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени от ищците от увеличението на вноската по
кредита.
Сумите се претендират ведно със законната лихва, считано от датата
на предявяване на исковата молба до окончателното й заплащане. Ищците
претендират и направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК,
„Ю.Б.“ АД, е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не се оспорва, че
на 03.09.2007 с ищците е бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим
имот HL 26029, по силата на който банката предоставила на кредитополучателите
кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 102 800 евро.
Ответникът не оспорва и
че сумата по кредита е отпусната и усвоена, че твърдените суми по него са били
заплащани, както и че размерът на
дължимата месечна вноска е била променяна от ответника. Ответникът твърди, обаче,
че възраженията в тази връзка са направени години след подписване на договора,
с който ищците са били добре запознати и с подписването му са изразили своето
съгласие с посочените в него клаузи.
Ответникът оспорва и
твърденията на ищците, че кредитът е бил уговорен в евро, че сумата по кредита
е била получена в евро и че ищците не са получавали швейцарски франкове. Излага
съображения, че ищците не оспорват, че сами са се съгласили с валутата и
възможността за превалутиране на договора. Счита, че в крайна сметка рисковете
от курсовите разлики справедливо следва да се понесат и от кредитополучателите.
Страните били постигнали обща воля и съгласие, процесният кредит да бъде
обвързан с швейцарския франк и предлаганите условия по кредити в швейцарски
франкове, заради по-добрите условия по тях. Не били представени никакви
доказателства, че въпросните договорни клаузи, касаещи обвързването към
швейцарския франк на валутата от договора са неравноправни по смисъла на чл.
143 ЗЗП.
Ответникът твърди, че не
отговаряло на действителната фактическа обстановка, че договорът бил в евро, а
не в швейцарски франкове. Обръща внимание на факта, че кредитът е в швейцарски
франкове и ищците са поели задължение да правят погасителните си вноски в чужда валута - швейцарски франкове, в която валута плаща и
възнаградителната лихва, за която е приложен БЛП за кредити в швейцарски
франкове. С оглед курсовите разлики на финансовите пазари можело да има промяна
и разлика в покупателната способност на валутата при получаването и връщането й
в периода на действие на договора. Тази промяна била извън контрола на страните
по делото и била риск, който и двете страни са поели. Този риск бил изрично
посочен като известен на ищците в клаузата на чл. 23 от договора относно
ежемесечните плащания по чл. 6, ал. 2 от договора, които били в швейцарски
франкове, както и при евентуално превалутиране по чл. 20 от договора. Клаузата
на чл. 22 от договора не изключвала възможността по чл. 307 ТЗ. След като
неравноправността на една клауза се преценява към момента на сключването на
договора, уговарянето на кредит в швейцарски франкове не е неравноправна
клауза. Договорът има на основание чл.20а ЗЗД силата на закон за страните,
поради което валутата, в която се дължи заплащането на анюитетните вноски е
швейцарски франкове, независимо дали при предоставянето на паричните средства
банката е престирала след превалутирането швейцарски франкове, евро или лева,
като ищецът се е съгласил банката да извърши служебно превалутирането. Ищците
не били задължавани да купуват валута от банката след като действащият курс не бил
изгоден за тях. Уговарянето на задълженията за плащане във валута, различна от
лева не било порок на договора.
На следващо място
ответникът навежда доводи за липса на основания за неравноправност на клаузите
по смисъла на ЗЗП. Посочва, че тези клаузи не попадали в хипотезите на чл. 143
от ЗЗП предвид обективните фактори, които влияят върху промяната на лихвения
процент, от което следва, че не са налице условия в договора, чието изпълнение
да зависи само от волята на ответника или пък възможност той едностранно да
променя условията на договора.
Евентуално,
ответникът релевира възражение за погасяване на процесните вземания, поради
изтичане на предвидения в закона давностен срок по чл. 111 от ЗЗД и чл. 114, ал. 2 от ЗЗД. Излагат се съображения, че задължението за връщане на
престацията е от момента на плащане на всяка вноска, за която се претендира, че
е платено повече, поради начална липса на основание. Касае се до периодични
плащания, поради което е приложима специалната тригодишна давност.
Ответникът
моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.
На
17.12.2018 г., ищците са представили по делото писмени бележки, в които са
изложили подробни съображения в подкрепа на искането си за уважаване на
исковете.
На
21.12.2018 г., ответникът е представил писмени бележки, в които поддържа
твърденията си за недопустимост, евентуално – неоснователност на предявените
искове, навеждайки подробни доводи в тази връзка.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че на 03.09.2007г., между И.Г.К. и Г.П. Г., от една страна,
като кредитополучатели и „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „Б. п. б.“ АД, а
впоследствие „Ю. И Е. Д. Б.” АД), е бил сключен Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 26029, по силата на който банката предоставила на ищците
кредит в общ размер на равностойността в швейцарски франкове на 102 800
евро по курс „купува” за швейцарския
франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, като равностойността
в швейцарски франкове на 31 311 евро се усвояват за покупка на недвижим имот,
представляващ подробно описания АПАРТАМЕНТ № 3, а равностойността в швейцарски франкове
на 71 489 евро се усвоява за други разплащания (чл. 1 от договора). С договора
кредитополучателите поели насрещно задължение да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в
сроковете и при условията на договора.
В
чл. 1, ал. 4 от договора е предвидено, че за връщане на кредита и за другите
задължения по сделката лицата, подписали договора като „кредитополучат“,
отговарят солидарно.
Чл.
5 от договора предвижда, че крайният срок за погасяване (издължаване) на
кредита, включително дължимите лихви е 240 месеца, считано от датата на
усвояване на кредита, която се удостоверява чрез подписване на Приложение № 1
към договора.
Съгласно
чл. 6, ал. 1, кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи
главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план
/Приложение № 2/ към договора, представляващ неразделна част от него.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателите по договора от 03.09.2007г. било
обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот (подробно описаният апартамент
№ 3), учредена с нотариален акт от
05.09.2007 г. - № 13, том VІ, рег. № 11469, дело № 897/2007 г. по описа на
нотариус, вписан в РНКРБ под № 271.
За
сключване на договора за кредит, ищците са декларирали пред банката своето
имотно състояние и са отправили искане, представено от ответника, в което е
посочено, че биха желали да им бъде отпуснат „жилищен кредит с плаваща лихва“.
„Плаващият“ компонент на лихвата и начинът на изчисляването й не са посочени в
исканията (л. 368 и сл. от делото на СРС).
Не
се оспорва и съдържанието на клаузите от договора, които ищците твърдят, че са
нищожни.
В
чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се
усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя И.Г.К. в швейцарски франкове и
се ползва от кредитополучателя при условията на ал. 3 и ал. 4.
В
чл. 2, ал. 3 от договора е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски
франкове по сметката по чл. 1 се превалутира служебно от банката в евро по
търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката за съответната
валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка нa
кредитополучателя в съответната валута. Посочено е, че с подписване на договора
кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава
банката за служебното извършване на описаните действия.
С
чл. 3, ал. 1 от договора страните са постигали съгласие, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на „БПБ” АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка
от 0,95 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на „БПБ” АД за жилищни
кредит в швейцарски франкове е в размер
на 4.5 % процента.
В
чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни
кредити не подлежи на договаряне и
промените за него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от
която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените в договора надбавки не се
променят.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е
осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал.1, но
има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на
кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева
или евро след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове
по курс „продава“, за което кредитополучателят с подписването на договора дава
своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката.
При
частично или пълно предсрочно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи
такса в размер на 4% върху размера на предсрочно погасената главница, която такса
се удържа в момента на погасяването (чл.
8, ал. 2 и ал. 4 от договора).
С
чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време
на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които „БПБ” АД прилага при оперциите си, както и приложимите
лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране по реда на чл. 20. Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от
деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за
страните по договора. В чл. 12, ал. 2 е
предвидено, че за промените по чл. 12, ал. 1 банката уведомява
кредитополучателя чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата й.
Съгласно
чл. 21, ал. 1 от договора кредитополучателят има право да поиска от банката да
превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро,
като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно
действащата към датата на превалутирането Тарифа на Банката. Превалутирането се
определя като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на
задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент,
приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия (чл. 22).
С
чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и
съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/
или продава на швейцарския франк към българския лев, както и
превалутирането по чл. 20 от договора може да има за последица, включително в
случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от
такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително
и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит.
Кредитополучателите
са декларирали в ал. 2 на чл. 23 от договора, че изцяло са запознати и разбират
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.
21-23 от договора, както и че са съгласни с настъпването им.
Не
се спори по делото, че сумата по кредита е преведа от банката по посочена от
ищците банкова сметка.
***.09.2014
г. е направено искане за частично предсрочно погасяване на вземанията по
процесния кредит, в размер на 110 000 евро (л. 401).
По
делото (л. 406 и сл.) е представена извадка от интернет сайта – www.*******.bg, за публикуваната методология
на банката за определяне на базисния лихвен процент и стойности на БЛП, в която
е посочено, че БЛП се определя като сбор от следните компоненти: 1) трансферна
цена на ресурса, която се формира от разходите, които банката прави при
привличане на паричен ресурс, в това число: пазарни лихвени мерители –
Софибор, Юрибор, Либор, рисковата премия, приложима за банката при
привличане на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката
по привличания паричен ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за
гарантиране на влоговете и др.; 2) буферна надбавка, която включва оценката под
формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти
и абсорбира временни пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0, 50 % на
годишна база. В т. 4.1. от методологията е предвидено, че при промяна на един
или повече от изброените по-горе компоненти е налице основание за актуализация
на БЛП.
По
делото е прието заключението от 03.02.2017 г. по съдебно-счетоводната
експертиза (ССчЕ), извършена от вещото лице (ВЛ) Т.Б. (л. 475 от делото на СРС),
заключението по ССчЕ от 16.02.2018 г. на ВЛ Т. Б. (л. 52), допълнителното
заключение от 19.03.2018 г. по ССчЕ, извършена от ВЛ Ю.Х. (л. 66), заключението
от 11.10.2017 г. по повторната ССчЕ (л. 79) и допълнителното заключение от
02.07.2018 г. (л. 134).
Видно
от заключението по ССчЕ от 03.02.2017 г., разрешеният кредитен лимит от
170 999 швейцарски франка (CHF) е усвоен по
блокирана сметка с IBAN: *** И.Г.К., на 19.09.2007 г. На същата дата,
по тази сметка е отчетено намаление на паричните средства със същата сума в
резултат на извършено служебно превалутиране на усвоения кредит в евро при курс
CHF/EUR 1.663411. В
резултат на посочената валутна сделка, сумата от 102 800 EUR са преведени по еврова сметка ******, с титуляр И.Г.К., които на същата дата
(19.09.2007) са разходени по следния начин: 31 311 евро – с основание
„валутна сделка“ – купени 31 311 евро за 61 213.01 лева и 71 489
евро – изплатени на каса на И.Г.К..
Базовият
лихвен процент, посочен в договорните клаузи се е определял по установени
едностранно от банката правила, които не са описани в договора за кредит. Те са
приети от управителен орган на банката
По
данни на счетоводството на ответника, анализирани в приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, размерът на вноските е увеличаван с решения на
Комитета по управление на активите и пасивите (КУАП) на ответника. Вещото лице е посочило, че съгласно
Методологията на ответника за определяне на
базисен лихвен процент (БЛП) и стойности на БЛП, същият е определен като сбор от следните
компоненти: Трансферна цена на ресурса и Буферна надбавка. Трансферната цена
на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на
паричен ресурс, в това число: пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители –
3-месечен Либор; рисковата премия, приложима за банката при привличане на
финансов ресурс, както и директните лихвени разходи на банката по привличания
паричен ресурс – минималните задължителни резерви (МЗР), фонд за гарантиране на
влоговете в банките (ФГФБ) и др. Буферна надбавка включва оценката под
формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти;
абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива до 0.50 % (на годишна
база).
Според
вещото лице, методиката на банката за изчисляване на БЛП е икономически
обоснована, но съдържа компоненти, които са определени твърде общо. Въпросната
методика не съдържа обективен механизъм (формула, алгоритъм) за установяване и
изчисляване стойността на БЛП. Не се установява и да е налице математическа
зависимост между измененията в нивата на БЛП и измененията на пазарните
индикатори. Не могат да се изведат калкулации отнокно относителната тежест на
измененията на 3-месечен Либор и на 5-годишен суап на кредитен риск за България
и Гърция при формиране на изменението на БЛП.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявени
са обективно и субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.
55, ал. 1 ЗЗД и чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
Предпоставките
за уважаване на исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД са две: положителна –
наличие на осъществено плащане, и отрицателна – липсата на основание.
Първата
не се оспорва от ответника, поради което и съдът приема, че процесните суми са
му били заплатени.
Относно
липсата на основание, съдът следва да извърши преценка дали клаузите от договора за банков кредит, въз
основа на които са начислени процесните суми, представляват валидно правно
основание или същите са нищожни, каквито са твърденията на ищците.
Неоснователни
са възраженията на ответника, че „простото позоваване на твърдяната нищожност
не е достатъчно, за да обоснове допустимост на осъдителните искови претенции“.
Заявените и поддържани с исковата молба обстоятелства, представляващи основание
на искаовете, сочат, че претенциите на ищците имат своето правно основание в
чл. 55, ал. 1 ЗЗД (и чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД), доколкото ищците поддържат, че е
налице плащане на процесните суми в полза на ответника, при липса на основание
- т.е.
твърди се обогатяване от т.нар. престационен тип,
което по смисъла на ППВС № 1/79г. осъществява фактическия състав на предл.
първо на чл.55, ал.1 ЗЗД. Въпрос на основателност на исковете е дали е налице правно
основание за твърдяното разместване на материални блага.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа
за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния
характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да
ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на
клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на
това. В случая ищците изрично са се
позовали на нищожността на посочените клаузи от процесния договор, поради което
и съдът дължи произнасяне по така
направеното оспорване.
В тази връзка, на първо място, съдът следва да се
произнесе относно приложимия по делото закон.
Ищците се позовават на правилата на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Веднага следва да се посочи, че същата няма директен
ефект между страните по делото. Съгласно чл. 288 ДФЕС, директивите обвързват
само държавите-членки, и то само относно предвидената в тях цел. Съдът на ЕО
(днес – Съд на ЕС) приема последователно и непротиворечиво в своята практика, че директивите не могат да
произведат действие, освен ако не са възприети („транспонирани“, приложени) в
националното право на държавите-членове, освен по отношение на самите държави
(решения по дела C-41/74 Van Duyn,
C-188/89 Foster v British Gas plc).
Тъй като Директива 93/13/ЕИО е възприета в българското национално право чрез
разпоредбите на ЗЗП, по делото приложимо право се явява националният закон, а
не директивата. Съдът има задължение да се придържа към Директивата единствено
при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Съдът
следва да изследва и кои разпоредби на националното право са приложими към
процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - ищците са физически лица, като
кредитът е използван за закупуване на жилищна площ и други разплащания – т.е.
за свои лични нужди, а ответникът е търговска банка – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. По отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в
българската правна система съществува и специален Закон за потребителския
кредит. Към датата на сключване на процесния Договор е действал Закона за
потребителския кредит (ЗПКр), в сила от
01.10.2006г. (отм. ДВ, бр. 18/05.03.2010г.), който се прилага като закон,
уреждащ правоотношението към датата на възникването му и тъй като действието му
не е изменено с ПЗР на новия ЗПКр) – той се прилага за договори за банков
кредит (чл. 430 и сл. ТЗ), сключени с потребители (арг. от чл. 1 ЗПКр-отм.).
Същият закон обаче изрично изключва договори на стойност над 40 000 лева - преди изм. 2014г., какъвто е и процесният договор, а след изм. ДВ, бр. 58/2010г., в сила от 31.08.2010г., изм. ДВ, бр. 35/2014г., в сила от
23.07.2014г.
- които са обезпечени
с ипотека
(какъвто е процесния – чл. 13, ал. 1), с изключение на посочените в чл. 4, ал.
1, т. 2 от ЗПК разпоредби. От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.), § 4 от който,
обаче, предвижда, че законът не се прилага за договори за кредит за недвижими
имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение
на чл. 41 (касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Действащият
Закон за защита на потребителите (ЗЗП) е в сила от 10.06.2006 г. Поради това
именно той следва да се приложи като закон, уреждащ правоотношението към датата
на възникването му (01.11.2006 г.).
Законът
(ЗЗП) обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между права и задълженията на търговеца и потребителя, като изброява примерно
редица типични случаи, измежду които и клауза, позволяваща на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание /т. 10 на чл. 143 ЗЗП/ или клауза, която дава
право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези
случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора /т. 12 на
чл. 143 ЗЗП/ и др.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да
бъдe нищожна дадена клауза, е необходимо тя да е неравноправна и да не е
уговорена индивидуално, тоест да е била изготвена предварително и поради това
потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието и. Съгласно,
чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, тежестта да докаже, че определено условие е индивидуално
уговорено пада върху търговеца. Необходимо е също така да не е налице някое от
изключенията от забраните по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, предвидени в чл. 144
ЗЗП по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и
процесният договор за предоставяне на кредит съобразно § 13, т. 12 ЗЗП.
Единственото писмено доказателство, представено от
ответника в тази връзка е искането за кредит.
Същото, обаче, не е в състояние да установи посочените по-горе факти и
не може да се приеме, че с искането за кредит е налице „индивидуално
уговаряне“. Вярно е, че ищците са поискали кредит при „плаваща лихва“. Няма
обаче никакви доказателства, че те са приели
методологията за определяне на измененията в лихвата да е тази представена
от банката. Нищо различно не установяват и другите представени документи. Доказателства, че разглежданите разпоредби от процесния договор са били уговорени индивидуално могат да бъдат
други подобни договори, сключени от ответника през същият период, в които тези
клаузи имат различно съдържание, което би обосновало извода, че банката не е
включвала тези клаузи в договорите си за жилищни кредити, сключвани в периода и
че те са индивидуално уговорени. Такива доказателства, обаче, по делото не са
представени. На основание законово
установената презумпция (чл. 146, ал. 4 ЗЗП) в тежест на ответника е било да
докаже по нетърпящ съмнение начин този факт, каквото доказване по делото не е
проведено.
Изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП не намират приложение, тъй като
са относими единствено към основанията чл.143, т.7, т.10, т.12 ЗЗП, в които не
попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в
чуждестранна валута (щвейцарски франкове) и погасителни вноски, дължими в
същата валута. Следва да се има предвид, че договорът за кредит не е ценна
книга, нито е сделка с финансови инструменти (решение № 95 / 13.09.3016г. по
т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о.), а цената на кредит в чуждестранна валута по
см. на чл.144, ал.3, т.1 вр. чл.143, т.12 ЗЗП е единствено възнаградителната
лихва, но не и допълнителните разходи, които прави кредитополучателят
вследствие поемането на валутния риск. Банков кредит в чуждестранна валута не
представлява и договор за покупка или продажба на чужда валута, пътнически
чекове или международни парични преводи в чужда валута.
Относно
иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на сумата от 55 100.64 евро - недължимо платена поради валутна разлика между
швейцарските франкове и еврото, получена от превалутирането на платените суми,
за периода от 03.09.2007 г. до 15.10.2015 г.:
Сключеният между
страните договор за кредит определя, че кредитополучателят получава
равностойността в швейцарски франкове на 102800 евро. В договора не е посочена
каква сума в швейцарски франкове се равнява на 102800 евро към момента на сключването му. Съгласно чл.
2, ал.1 от договора тази неизвестна равностойност се превежда по блокирана
сметка, открита на името на кредитополучателя. От тази сметка последният не е
усвоил кредита си, а го е усвоил и то в евро от друга, по която тя е превела
сума в евро, след като служебно я е превалутирала по курса си швейцарски
франк/евро към деня на усвояването. От всичко това е видно, че
кредитополучателят е имал интерес от получаване на сумата в евро. За това
говори и неговото искане, отправено до банката за отпускане на средства, в
което той е посочил сумата, която желае да получи в евро (л. 401). Въпреки това
той (те) се е съгласил да погасява кредита си в друга валута – швейцарски
франкове като курсът, по който се определя евровата равностойност на дължимата
в швейцарски франкове погасителна вноска, се определя от банката към деня на
съответното плащане. При това положение при покачване на курса на франка спрямо
еврото, кредитополучателят ще внася по-голяма сума в евро за една и съща по
размер вноска във швейцарски франкове. От разликата в курса на франка към
еврото към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на
вноските по него банката печели наред с възнаграждението ѝ за
предоставяне на средствата в размер на договорената лихва. В резултат потребителят,
без да е търговец, поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и
задълженията на банката и потребителя значително се нарушава във вреда на
последния.
Това се отнася до
клаузите от процесния договор, касаещи превалутирането, в това число
разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал.1 и ал.2. Клаузите на чл.23, ал. 1 и
ал. 2 представляват пряка уговорка във вреда на потребителя, като възлага върху
по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически
последици, а именно тези от повишаване на валутния курс на щвейцарски
франк/евро и прехвърля върху потребителя риска от колебанията на валутния
пазар. В договора няма изрична клауза, че банката носи риска от понижаване на
курса на франка. За потребителя не е предвиден механизъм от противодействие
срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато
нарастване на размера на анюитетни вноски в евро или в лева, без да се променя
абсолютната им стойност в швейцарски франкове. За банката такъв механизъм е предвиден.
Той е чрез едностранно изменение на лихвата при настъпило изменение във
пазарните условия, включително при финансови рискове. Това води до извод за
наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителите.
В действителност с чл.
23 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат с възможността
промяната в курсовата на швейцарския франк към еврото и превалутирането да
доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в евро/лева. За да
бъде обаче реално информиран потребителят, а банката-добросъвестна, е
необходимо обстоятелствата, за които потребителят декларира информираност да
следват от ясни и прозрачни условия на договора. Същевременно основни клаузи от
него не отговарят на тези условия. В договора не е посочен неговият размер в
швейцарски франкове, не е посочено по какъв начин банката ще формира курсовете
купува и продава на съответните валути, не е посочен и размер на погасителната
вноска в уговорената валута - швейцарски франкове, като такъв размер не е
посочен нито в кредита, нито е представен погасителен план, от който да е
виден.
В своето решение по дело
С-186/2016 г. СЕС (т. 44-51) приема, че изискването за прозрачност на
договорните клаузи трябва да се тълкува разширително. Определяща роля при
преценката дали в разглежданото дело потребителят е бил уведомен за всички
обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на неговото
задължение, като му позволят включително и да изчисли общата цена на своя заем,
играят, от една страна, въпросът дали клаузите са изразени на ясен и разбираем
език, така че да позволят на средностатистическия потребител да изчисли тази
цена, и от друга страна, обстоятелството, свързано с непосочването в договора
за кредит на данните, които от гледна точка на характера на стоките или
услугите, предмет на този договор, се считат за съществени. Конкретно по
отношение на кредитите в чуждестранна валута съдът приема, че финансовите институции трябва да предоставят
на кредитополучателите достатъчна информация, която да позволява на
кредитополучателите да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на
драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в
която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и
на увеличаването на чуждестранния лихвен процент.
Потребителят трябва да е
добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута
той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще
му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която
получава доходите си. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая
банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните
курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в
тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че
продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят икономическите
последици от клауза като разглежданата в главното производство за
финансовите им задължения.
При това положение не
може да се приеме, че декларирането на знание за съществуването на определени
фактори, които могат да доведат до нарастване на вноската на потребителя е
равнозначно на информираност относно точният механизъм и действителните
икономически последици за кредитополучателя.
В тази връзка следва да
се отчете изложеното в т. 54 от Решението на СЕС по дело С-186/16 г., че
преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се
направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на
всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае при
сключването на договора и които са от естество да се отразят на по-нататъшното
му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на
неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на
договора.
Сключване на договор за
кредит във валута, различна от националната валута на държавата по сключване,
респ. изпълнение на договора носи елемент на риск. В случай на повишаване в
стойността на чуждестранната валута, кредитополучателят би понесъл вреди,
изразяващи се в увеличаване на стойността в местната валута, респ. евро, нужна
за снабдяване с швейцарски франкове, с които да бъдат погасяване вноските по
кредита. В същото време банката би се обогатила с разликата в стойността на
швейцарския франк към еврото към деня на сключването и към деня на
изпълнението. Действително, на пръв поглед рискът от изменение на
чуждестранната валута се носи и от двете страни по договора. В тази насока
обаче, както се посочва в т. 56 от Решение на СЕС по дело С-186/2016 г., следва
да се отчете експертната компетентност и познания на продавача или доставчика -
в случая банката - ищец, относно възможните промени в обменните курсове и
рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. Банката,
предвид нейната техническа и експертна обезпеченост и принадлежността ѝ
към международна група за предоставяне на финансови услуги, има възможност, в
много по-голяма степен от отделния потребител, да предвиди движението в
стойността на различните валути една спрямо друга. Сключването на договор, с
ясно изразен елемент на риск между банка и потребител, който поначало е
непрофесионалист, съдът намира да влиза в противоречие с принципа на
добросъвестност.
Това противоречие е още
по-силно изразено като се вземе предвид непредоставянето от страна на търговеца
на потребителя на очертаната по-горе в мотивите информация за възможните
сериозни неблагоприятни последици за последния при промяна на стойността на
валутата, в която е уговорен кредитът. Поради всичко това съдът намира, че
посочените клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и да водят до
значително неравновесие между права и задълженията на търговеца и потребителя,
т.е. налице е и първата предпоставка за обявяването им за неравноправни.
С решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, ІІ
ТО, след като е съобразена задължителната практика на СЕС, постановена по
транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право, както и практиката на ВКС
по реда на чл. 290 ГПК, е даден следния отговор на допуснатия до касационно
обжалване въпрос, а именно: „Неравноправна
е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може
да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер
бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във
вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики
приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.”
В
решението е разгледан идентичен случай с настоящия. С клаузата на чл. 23, ал.1
от процесния договор, кредитополучателите са поели за своя сметка риска и
всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на
швейцарския франк към българския лев (както е посочено в чл. 23, ал. 1 от договора), които могат да имат за
последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в
евро, като в ал. 2 на чл. 23 декларират, че разбират икономическия смисъл и
правните последици на клаузите на договора и са съгласни с настъпването им.
С оглед чл. 145, ал.1 ЗЗП, клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора
за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с
оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на
сключването, при което се установява, че: 1/ кредитът, съгласно чл. 1 от
договора, се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в
щвейцарски франкове на 102 800 евро; 2/ независимо, че в чл. 2, ал. 1 е
предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка
кредитополучателите са нямали, тъй като същата е блокирана; 3/ швейцарските
франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в евро преди
усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става именно
в евро по негова сметка в евро. Видно от горните уговорки, реален паричен поток
от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице.
Действителното усвояване на кредита е в резервната валута на страната – в евро
(режимът на Паричен съвет е регламентиран в чл.29 и сл. на ЗБНБ).
Клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора не отговаря на изискването
за яснота и разбираемост. В конкретния случай банката не е предоставила на
потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна
валута цялата относима информация, която би му позволи да прецени
икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му
задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо
обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената от
банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува
и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на
дълга, изразен в лева/евро в посока повишаването му, не води до извод, че е налице
„достатъчна информираност” на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване.
Кредитополучателите - физически лица са сключили жилищен кредит в швейцарски
франкове при необходим им, с оглед целта на кредита паричен ресурс в евро –
„резервната валута” по чл.29 ЗБНБ, при клауза в договора, възпрепятсваща
реалното предоставяне на потребителя на паричен ресурс в швейцарски франкове
(блокирана сметка). Това сочи, че към момента на сключването на договора
потребителят е възприел предлаганият му кредитен продукт за по-изгоден с оглед
по-нисък лихвен процент, доверявайки се на стабилността на швейцарския франк
като една от основните световни валути. На потребителя обаче като по-слабата
страна в правоотношението, вкл. с оглед степен на информираност, не е предоставена
информация при сключването на договор за жилищен кредит със срок на издължаване
от 20 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския
франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато
информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от
професионалната й дейност, както и какви действия може да предприеме
кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането
му или използването на други финансови инструменти. След като банката не е
изпълнила задължението си да уведоми по - слабата страна по договора за
възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с
вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че
кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически
последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със
сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална
валута. Преценката на потребителя, дали да избере да получи по-нисък лихвен
процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да
не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена от него на база на предоставена
му от банковата институция информация относно възможните промени в обменните
курсове, която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на
„добра информираност” дали и какъв договор за кредит да сключи. С оглед
информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договора за
кредит, средният потребител – относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, не би могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици за него от поетия валутен риск при изчисляването на
погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за
котировките на швейцарския франк, което го принуждава да се съгласява с
установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на
съдържанието им, вкл. на декларативните по своя характер изявления в договора,
че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на
разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 от договора”, без да се доказва
икономическите аспекти на превалутирането на кредита в швейцарски франкове
реално да му са разяснени.
В решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, ІІ ТО
е посочено също, че банката като професионалист е могла и е била длъжна да
предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за
това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство,
което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора.
Банката с оглед експертната си компетентност и познания относно очакваните
промени на курса на щвейцарския франк в посока на значимо поскъпване, непредоставяйки
тази информация на потребителя е нарушила принципа на добросъвестност, при
фиктивно предоставен паричният поток в швейцарски франкове, тъй като ако
банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло
да се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се
съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана
валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне
(С-186/16, С-415/11).
Ето защо, клаузата на чл. 23, ал. 1 е неравноправна, тъй като е
неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може
да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, тя
създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора. Предвид неравноправния си
характер, спорната клауза се явява нищожна.
С
оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на
вредите, свързаните с този риск, заплатените суми от кредитополучателите при начална
липса на основание по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД са сумите по курс на швейцарския франк към еврото, надвишаващ курса,
определен в договора при усвояването на сумата (1 евро за 1.66341 щвейцарски франк и 1
щвейцарски франк за 0,6011743 евро) – видно от заключенията по ССчЕ и
приложенията към тях – л. 67 от делото на СГС, л. 482 от делото на СРС и др.),
при фиксиран курс на лева към еврото, като резервна валута по чл.29 ЗБНБ (така
решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).
Видно
от заключението по ССчЕ, извършена от ВЛ Т.Б.,
след сключване на процесния договор и усвояване на сумата по него, курсът на еврото (към което е фиксиран
лева) към швейцарския франк се е понижавал значително и постъпателно.
С оглед на констатираното значимо и постоянно поскъпване на швейцарския
франк спрямо еврото (обезценяване на еврото спрямо швейцарския франк) и
заплатена от ищците от ищците суми, надплатената сума по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, вследствие на
промяна на валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен
кредитът, е сумата от 59 892 швейцарски франка (видно от заключението по
ССчЕ, извършена от ВЛ Ю.Х., л. 66 и сл. от делото на СГС), равняващи се на 36 005.55
евро (59 892 шв. франка/1.66341).
Частично
основателно е възражението за погасяване на вземанията по давност. Съгласно т.7 от ПП на ВС от 28.05.1979 по
гр.д. 1/ 1979г., давностният срок за вземанията по чл.55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД е
общият пет годишен срок по чл.110 ЗЗД и тече от момента на получаване на
плащането. Исковата молба е подадена на 15.10.2015 г., поради което погасени по давност са
вземанията, които са платени преди 15.10.2010 г., чиито размер
съдът определя по реда на чл. 162 ГПК на 5109.97 швейцарски франка или 3071.98
евро.
С оглед изложеното, искът по чл.55,
ал.1, пр.1-во ЗЗД е основателен за сумата от 32933.57 евро (36 005.55 евро - 3071.98 евро), като за
разликата до 36 005.55 евро и за периода от от 03.09.2007 г. до 14.10.2010
г., следва да се отхвърли, като погасен
по давност, а за разликата над 36 005.55 евро до пълния предявен размер –
като неоснователен.
Сумата е дължима ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на предявяване на исковата молба на
15.10.2015 г. до окончателното й плащане.
Действително при иска по чл. 55 ЗЗД не възниква
законова солидарност, но няма основания да се предполага и неделимост
(задължението е делимо – парично, а не е договорена неделимост), поради което и
ответникът по принцип би дължал разделно (арг. от чл. 121 и чл. 128 ЗЗД).
Задължението на ищците по договора обаче е солидарно, поради което задължението
за плащане е тежало върху двамата ищци, извършеното плащане ги ползва, поради
което и ответникът следва да бъде осъден да заплати надвнесената сума и на
двамата ищци. Как ищците ще разпределят полученото помежду си е въпрос на
техните вътрешни отношения по същия начин, по който е въпрос на тези отношения
и фактът кой фактически внася сумите за погасяване на кредита.
Относно иска по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 14 718.41 евро - недължимо
платена разлика между сбора на първоначално уговорения размер на месечните
вноски и сбора от заплатените от ищците месечни вноски, за периода от
03.09.2007 г. до 15.10.2015 г:
Чл.
3, ал. 1 от договора предважда, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи
на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „БПБ”
АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,95 пункта. Към момента
на сключване на договора БЛП на „БПБ” АД за жилищни кредит в швейцарски
франкове е в размер на 4.5 %
процента. В чл. 3, ал. 5 е предвидено,
че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него
стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя
за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила
чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно
чл. 12, ал. 1 от договора, банката запазва правото си по време на действие на
договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които „БПБ” АД прилага при оперциите си, както и приложимите лихви по кредита в
швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда
на чл. 20. Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от деня на приемането им
от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. В чл. 12, ал. 2 е предвидено, че за
промените по чл. 12, ал. 1 банката уведомява кредитополучателя чрез съобщения в
банковите салони и на интернет страницата й.
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази възможност дадена на банките търпи ограничения, за да се запази
справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо място
това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя за
механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2 ЗКИ).
Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на банката,
която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни термини при
определяне на начина за погасяване на един кредит.
Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между права и задълженията на търговеца и
потребителя, като изброява примерно редица типични случаи, измежду които и
клауза, позволяваща на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание / т. 10 на
чл. 143 ЗЗП/ или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора /т. 12 на чл. 143 ЗЗП/.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, включените в
потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да бъдe нищожна дадена клауза, е
необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена индивидуално, тоест да е
била изготвена предварително и поради това потребителят да не е имал възможност
да влияе върху съдържанието ѝ. Съгласно, чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, тежестта
да докаже, че определено условие е индивидуално уговорено пада върху търговеца.
Необходимо е също така да не е налице някое от изключенията от забраните по чл.
143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, предвидени в чл. 144 ЗЗП по отношение на доставките на
финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за предоставяне на
кредит съобразно § 13, т. 12 ЗЗП.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на посочените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от договора е пряко
свързана с механизма, определен в чл. 3, ал. 1, изр. І от договора. Съгласно чл. 3, ал. 1, „За усвоения кредит кредитополучателят дължи
на банката годишна лихва в размер на сбора от Базовия лихвен процент на банката
за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден за съответния период на
начисляване на лихвата плюс надбавка от 0.95 пункта. Към момента на сключване
на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер
на 4.5 процента.“
Никъде в договора, обаче, не са посочени правилата
за определяне на съответния базов лихвен процент.
Вярно е, че ответникът е възприел методология за
изчисляване на БЛП. Тази методология
съдържа компонентни, които са пряко производни от чисто пазарни фактори
(междубанкови лихвени индекси). Методологията, обаче, съдържа и компоненти
(например „рискова премия“), които са твърде общи, не са достатъчно ясно
определени нито в самите правила, установени от банката, нито са определяеми по
някакъв точен начин и в крайна сметка не дават възможност да се предвиди кой
точно икономически показател ще съобрази банката при промяната на БЛП. Банката определя изменението в БЛП въз основа
на обективно съществуващи фактори, както се сочи в заключението по ССчЕ, но
селекцията на тези фактори (кои, защо, как) е субективен избор на банката.
Например не е ясно как е отчетена промяната в нивата на индекса Либор през
процесния период, налице ли е било понижаване на тези индекси, кои показатели
са били решаващи, какво е съотношението им при изчисляване на БЛП и т.н. Това
създава възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли базовия си лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП такава клауза за
определяне на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички
посочени изисквания на чл. 143 ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право
на едностранно изменение на договора от страна на банката), не отговаря на
изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие, без да го дефинира с
очевидната цел да облагодетелства страната, предложила договорната клауза), и
води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните
в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от една от
тях), а освен това е изрично посочена в неизчерпателния списък от забранени
клаузи по чл. 143 ЗЗП (в цитираната т. 10).
Съгласно § 1, т. 5 а и т. 6 (и двете нови - ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014г.), приложими
съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК, "Променлив лихвен процент по кредита" е лихвеният
процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата
на която кредиторът и потребителят уговарят, че приложимият към договора за потребителски кредит лихвен
процент се формира на база на променлива
компонента (референтен лихвен
процент) и фиксирана надбавка. Фиксираната
надбавка не може да бъде
променяна едностранно за целия
срок на договора за кредит. "Референтен лихвен процент" е лихвеният
процент, използван като
основа за изчисляване на приложимия
към договора за потребителски
кредит променлив лихвен
процент по кредита. Той представлява пазарен индекс LIBOR, EURIBOR, SOFIBOR и/или индикатори, публикувани от Българската
народна банка и/или Националния статистически
институт, или комбинация от тях. Така
възприетите от законодателя компотенти за изчисляване на променливия лихвен
процент също са израз на идята за ясни и
определяеми правила, каквито както беше посочено, в случая не са налице.
Следователно посочените клаузи следва да бъдат
приети за нищожни, не пораждащи целените правни последици и не обвързващи
потребителя. Кредитополучателите са обвързани само с първоначално
определената лихва по кредита в чл. 3, ал. 1, а именно – 0.95 + 4.5. Тази част от клаузата не е неравноправна, тъй като е формулирана
изрично, ясно и не подлежи на промяна.
Следва да се
отбележи, че законодателството предвижда възможност за изменение на един
договор при промяна в пазарните условия, без волята на страните по договора.
Такава възможност е изрично уредена в чл. 307 ТЗ чрез института на стопанската
непоносимост. Тя обаче може да се упражнява само съдебно с оглед необходимостта
от допълнителен контрол за справедливост на новите условия и съобразяването им
с икономическата обстановка. Законът не позволява такова изменение да става
едностранно по преценка на един от участниците в правоотношението без за това
да има ясни и точни критерии.
Поради изложеното следва да се приеме, че
разглежданите клаузи няма как да обвържат потребителите в този си вид, тъй като
банката няма право да определя лихвата съобразно възприетия от нея БЛП на
основание чл. 3, ал. 1 от договора механизъм– това би довело до едностранно
изменение на договора във вреда на потребителя и следователно посочените
клаузи не са пораили правно действие,
тъй като са били нищожни.
Видно от заключението по ССчЕ
на ВЛ Т.Б. (л. 54) само размерът на надплатените суми за лихви над първоначално
договорените лихви, за периода до 15.10.2015 г. възлиза на 15 998.27
швейцарски франка или 9617.75 евро (15 998.27 шв.франка/1.66341,
колкото е бил курса на 1 евро при усвояването на сумата по договора).
Погасени
по давност са вземанията, които са
платени преди 15.10.2010 г., чиито размер съдът определя по реда на чл.
162 ГПК на 1482 швейцарски франка или 890.94 евро.
С
оглед изложеното, искът по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД е основателен за сумата от 8726.82 евро (9617.75 евро - 890.94 евро), като за разликата до 9617.75 евро и за периода от 03.09.2007 г. до 14.10.2010
г., следва да се отхвърли, като погасен
по давност, а за разликата над 9617.75
евро до пълния предявен размер от 14 718.41
евро – като неоснователен. Сумата е дължима ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на исковата молба на
15.10.2015 г. до окончателното й плащане.
Относно
евентуалния иск за заплащане на сумата
от 14718.41 евро - недължимо платена разлика, поради неправилно изчисляване на
лихвата, за периода от 03.09.2007 г. до 15.10.2015 г.:
Искът
следва да се остави без разглеждане за сумата от 8726.82 евро - недължимо платена
разлика, поради неправилно изчисляване на лихвата, за периода от 15.10.2010 г. до 15.10.2015 г.
Поради настъпване на вътрешнопроцесуалното условие –
отвърляне на главния иск, евентуалния иск следва да се разгледа в частта за
разликата над 8726.82 евро до 14 718.41
евро и за периода от 03.09.2007 г. до 14.10.2010 г.,
в която част следва да се отхвърли като неоснователен, поради неустановяване на
предпоставките за уважаването му.
Относно
иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 546.41 евро – недължимо платена годишна такса за управление на
кредита, за периода от 03.09.2007 г. до
31.12.2014 г.:
По
изложените по-горе съображения, които не е необходимо да се преповтарят и видно
от първото заключение на ССчЕ, вкл. Приложение 1 и Приложение към него,
надплатената сума за такси по кредита възлиза на 546.41 евро.
Погасени
по давност са вземанията, които са
платени преди 15.10.2010 г., чиито размер съдът определя по реда на чл.
162 ГПК на 55 евро.
С
оглед изложеното, искът по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД е основателен за сумата от 491.41 евро (546.41 евро - 55 евро), като за разликата до 546.41 евро и за периода от 03.09.2007 г. до 14.10.2010 г.,
следва да се отхвърли, като погасен по давност. Сумата е дължима ведно
със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на исковата
молба на 15.10.2015 г. до окончателното й плащане.
Относно иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на
сумата от 967.44 евро – недължимо
платена валутна разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към
момента на усвояването му между швейцарски франк и евро: От момента на
усвояване на кредита е изминал период надхвърлящ периода на предвидения в
закона давностен крок, поради което и вземането е погадено по давност, поради
което и искът следва да се отхвърли.
Относно исковете по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на по 1955.83 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от
ищците от увеличението на вноската по кредита.
От изложените
твърдения в исковата молба, представляващи основание
на предявените искове следва извода, че реализирането на отговорността
на ответника се иска във връзка с твърдяно противоправно поведение на лице/лица, на което ответникът е възложил
някаква работа, което поведение (действие или бездействие) е свързано с
предвидената в процесния договор възможност и реално настъпилото увеличение на
месечната вноска по договора и с несъгласието им с предвидената валута на
погасяване на вземанията по договора. Ищците твърдят, че от увеличението на
вноската животът им се превърнал в непрекъснат психически тормоз, стрес и
унижение.
Така
предявените искове са правна
квалификация чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД - за заплащане на сумата от по 1955.83 евро
за всеки ищеца, представляващи обезщетение за твърдените неимуществени вреди.
Разглежданите искове биха били основателни, ако
ищците докажат фактите, които попадат под хипотезата на гражданския деликт
/виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили
вреди/, както и фактите, водещи до ангажиране на отговорността на възложителя –
възлагане на работа на деликвента и причиняване на вредите при или по повод на
извършването й. Отговорността на възложилия работата
е обективна, с гаранционно-обезпечителна
функция. Тя възниква за лицето, когато вредите са причинени
виновно от лицето, на което е възложена работата, както чрез действия, които
съставляват извършване на възложената работа, така и чрез бездействия за
изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други
правила или от характера на работата.
Преди всичко, следва да се установи противоправно
поведение, тъй като само при наличието на такова, стои въпроса за обезщетяване
на вредите от отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. По принцип за да е налице противоправно поведение, то следва
да е предприето въпреки установен в закон запрет за неговото
извършване, който запрет охранява абсолютни субективни права, като изводът за противоправността представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Субективното отношение на възложителя не е елемент от фактическия състав. То се изисква
по отношение на лицето, на което
е възложена работата, като се презумира, съгласно чл. 45, ал.2 ЗЗД. Наличието на всички елементи от фактическия
състав на чл. 45 ЗЗД,
доколкото същите представляват правопораждащи юридически факти за твърдяното
право, трябва да
се докажат от претедиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване.
Съдът
намира за установено по делото (от събраните гласни доказателства), че ищците
са претърпяли вреди, но не се установява тези вреди да са настъпили в резултат
на противоправно виновно поведение на лица, на които ответникът е възложил
изпълнението на определена работа.
Съгласно
разясненията, дадени с решение № 257/14.07.2011 г., по гр. д. № 1149/2009 г. на
ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК,
превратното упражняване на субективните права е укоримо, с оглед обществения
интерес и правните последици от защитата им, като увреденият може да иска
обезщетение за това. Добросъвестността е налице, когато правото се упражнява с
убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право, ако страната ….. има
съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право.
Злоупотреба с
право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно, за да бъдат
увредени права и законни интереси на други, предвид нормата на чл. 57, ал.2
от Конституцията на РБ. Такава ще бъде налице и в случаите, когато
субективното право се упражнява в противоречие с интересите на обществото, в
нарушение на чл. 8, ал.2 ЗЗД.
В случая, макар да е установен неравноправния характер на посочените от
ищците клаузи от процесния договор и да е установено недължимо плащане на суми
по него, не се установява, че лица, на които ответникът е възложил работа са
действали недобросъвестно, а именно, че са предвидили или упражнявали права,
които са съзнавали, че възложителят им не притежава. Исковете са неоснователни
и следва да се отхвърлят.
Относно разноските: При този изход на спора, право
на разноски имат и двете страни, които са направили своевременно искане за
присъждане на разноски и са представили доказателства за извършени такива.
Ищците са направили своевременно искане за присъждане на разноски и са
представили доказателства за извършени такива в размер на 3000 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита
и съдействие. В открито съдебно
заседание на 26.11.2018 г., процесуалният представител на ответника е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от
ищците и е поискал същото да бъде намалено, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна
и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на
чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на
възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от
6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №
1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. В случая, претендираното и
заплатено от ищците адвокатско възнаграждение е под предвидения в Наредбата
минимален размер, поради което и е безпредметно да се обсъждат визираните
предпоставки и същото не следва да бъде намалявано.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищците следва да се присъди сумата от 5456.13 лева от общо направените
разноски в размер на 9572.15 лева (9572.15 лева х 0.57), включващи платена
държавна такса, депозити за ССчЕ и платено адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на
ответника следва да се присъди сумата от 795.50
лева от общо направените разноски в размер на 1850
лева (1850 лева х 0.43), вкл. платено адвокатско възнаграждение и депозити за
ССчЕ.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Ю.Б.” АД, ЕИК:
******, със седалища и адрес на управление:***, да заплати на И.Г.К., с
ЕГН: **********, и Г.П. Г., с ЕГН: **********,
и двамата със съдебен адрес: ***,
-
на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 32 933.57 евро - недължимо платена за периода от 15.10.2010
г. до 15.10.2015 г. по Договор за кредит
за покупка на недвижим имот HL 26029/03.09.2007 г., вследствие на валутната разлика между швейцарски
франк и евро, ведно със законна лихва за забава от 15.10.2015 г. до
окончателното плащане,
-
на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8 726.82 евро - недължимо
платена разлика между сбора на първоначално уговорения размер на месечните
вноски и сбора от заплатените месечни вноски, за периода от 15.10.2010 г. до 15.10.2015 г., ведно
със законна лихва за забава от 15.10.2015 г. до окончателното плащане,
-
на основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 491.41 евро - недължимо платена годишна такса за
управление на кредита, за периода от 15.10.2010 г. до 31.12.2014 г., ведно
със законна лихва за забава от 15.10.2015 г. до окончателното плащане, както и
-
на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 5456.13 лева
– разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ:
-
иска
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 32 933.57 евро
до 36 005.55 евро и за периода от 03.09.2007 г. до 14.10.2010 г., като погасен по давност, а за разликата над
36 005.55 евро до пълния предявен размер 55 100.64 евро – като неоснователен,
-
иска
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 8726.82 евро до 9617.75 евро и за периода от от
03.09.2007 г. до 14.10.2010 г., като погасен по
давност, а разликата над 9617.75
евро до 14 718.41 евро – като неоснователен.
-
иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 8726.82 евро до 14 718.41
евро - недължимо
платена поради неправилно изчисляване на лихвата, за периода от 03.09.2007 г.
до 14.10.2010 г., като неоснователен,
-
иска
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 491.41 евро до
546.41 евро и за периода от 03.09.2007
г. до 14.10.2010 г., като погасен по давност,
-
иска
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 967.44 евро – недължимо платена
валутна разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към момента
на усвояването му между швейцарски франк и евро, като погасен по давност, и
-
исковете
по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на
по 1955.83 лева - обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени от ищците от увеличението на вноската по
Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 26029/03.09.2007 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата
от 8726.82 евро - недължимо
платена разлика, поради неправилно изчисляване на лихвата, за периода от
15.10.2010 г. до 15.10.2015 г.
ОСЪЖДА
И.Г.К.,
с ЕГН: **********, и Г.П. Г., с ЕГН:
**********, и двамата със съдебен адрес: ***, да заплатят на „Ю.Б.” АД, ЕИК: ******, със седалища и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 795.50 лева - разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: