№ 2520
гр. София, 17.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Теодора М. П.
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20221100504957 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение №20010832 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д. № 42190/2019 г., по описа
на СРС, 60-ти състав, са уважени частично предявените от Е. И. И. срещу „И.а. по р. и а.
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 67, ал. 8, вр.
ал. 7, т. 5 от ЗДСл за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 991, 00
лв., представляваща непогасен остатък от дължимо допълнително възнаграждение за
постигнати резултати за периода м. 07.2016г. – м. 09.2016г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 22.07.2019г. до окончателното плащане на
дължимата сума, както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 273, 65 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 01.11.2016г. до датата на
подаване на исковата молба в съда, като искът с правно основание чл. 67, ал. 8, вр. ал. 7, т. 5
от ЗДСл е отхвърлен за разликата над уважения размер от 991, 00 лв. до пълния предявен
размер от 2591, 00 лв., а искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата
над уважения размер от 273, 65 лв. до пълния предявен размер от 715, 46 лв.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК сумата от 214, 95 лв., представляваща разноски в производството пред СРС
съразмерно с уважената част от исковете, както и да заплати на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 348, 61 лв., представляваща държавни такси и
разноски по делото за възнаграждения на вещи лица съразмерно с уважената част от
исковете.
Пак със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78,
ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от 61, 75 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Срещу така постановеното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 67,
1
ал. 8, вр. ал. 7, т. 5 от ЗДСл е отхвърлен за разликата над уважени размер от 991, 00 лв. до
пълния предявен размер от 2591, 00 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното заплащане и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 273,65 лв. до пълния предявен размер от
715,46 лв. е подадена въззивна жалба от Е. И. И., чрез пълномощника си - адв. Д. К., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност
поради допуснати от съда нарушения на материалния закон, нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на СРС, съгласно който
силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск се разпростира единствено по
отношение на основанието за уважаване на предявения иск, но не и по отношение на
последиците, предвидени в разпоредбата на чл. 161 ГПК, като сочи, че същият е приет в
противоречие със задължителната практика. Посочва, че съдът неправилно е приел, че
производството по чл. 67, ал. 8, вр. ал. 7, т. 5 ЗДСл може да бъде осъществено посредством
издаване на „Приложение №1“, тъй като съгласно чл. 5, ал. 1, т. 5, т. 8 и т. 16 от
Устройствения правилник на ИАРА (УПИАРА), при определяне на допълнителните
възнаграждения за постигнати резултати изпълнителния директор издава само
административни актове, но не и частни, диспозитивни, неподписани документи, за какъвто
документ е прието представеното по делото „Приложение №1“. Сочи, че са допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разпределяне на
доказателствена тежест, тъй като в негова тежест е било вменено доказването на размера на
дължимото му се допълнително възнаграждение, въпреки че издател на документа е
изпълнителният директор на ИАРА. Твърди, че изложеното вътрешно убеждение на съда
относно размера на дължимото се допълнително възнаграждение противоречи на правната и
житейска логика, както и че изводите на съда не кореспондират със събраните
доказателства, сред които и представеното по делото заключение на вещото лице, от което
се установява, че в информационната система на ИАРА не се съхраняват Заповед № РД-324,
както и Приложение № 1 към нея, като същевременно съдът е достигнал до извод за правно
релевантния факт относно размера на възнаграждението именно въз основа на тях. Моли
съда да отмени решението в обжалваната му част и да постанови ново, с което да уважи
исковете до пълния предявен размер. Претендира разноски в производството пред СРС и
СГС.
Въззиваемият ответник - И.а. по р. и а. оспорва въззивната жалба по подробно
изложени съображения и моли решението на СРС да бъде потвърдено като правилно. Сочи,
че съдът правилно е приел въз основа на влязлото в сила решение по предявения частичен
иск, че е налице основание за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, като
наред с това е съобразил, че силата на пресъдено нещо не се разпростира по отношение на
въпроса за размера на остатъка от дължимото се допълнително възнаграждение. Поддържа,
че силата на пресъдено нещо не се разпростира по отношение на неблагоприятните
последици, визирани в разпоредбата на чл. 161 ГПК, както и че съдът е съобразил
значението на „Приложение №1“ с оглед на характеристиката му на документ, въз основа на
което е достигнал до правилен и обоснован извод за размера на дължимото се
възнаграждение за допълнително постигнати резултати. Моли решението да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
2
искането за съдебна защита.
Постановеното решение не е обжалвано от ответника в частта, с която искът с правно
основание чл. 67, ал. 8, вр. ал. 7, т. 5 от ЗДСл е уважен за сумата от 991, 00 лв.,
представляваща непогасен остатък от дължимо допълнително възнаграждение за постигнати
резултати за периода м. 07.2016г. – м. 09.2016г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 22.07.2019г. до окончателното плащане на дължимата сума,
както и с която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата от 273, 65 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 01.11.2016г. до датата на
подаване на исковата молба в съда, поради което същото е влязло в законна сила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна, като
настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като
по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт, а по конкретно
наведените оплаквания във възиивната жалба намира следното:
По делото е представено влязло в сила на 25.10.2019 г. Решение № 53824 от
28.02.2019г., постановено по гр. д. № 59302/2018г., по описа на СРС, 145 състав, в
последствие потвърдено с Решение № 7212 от 25.10.2019г. по гр.д. № 6092 по описа на СГС,
II – В състав, с което ответникът И.а. по р. и а. е осъден да заплати на ищеца Е. И. И. на
основание чл. 67, ал. 7, т. 5 ЗДСл сумата от 1 009, 00 лв. /предявен като частичен иск от общ
размер на претенцията от 3600,00 лв./, представляваща допълнително възнаграждение за
постигнати резултати за периода от юли до септември 2016г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 10.09.2018г. до окончателното й плащане.
При постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е съобразил
задължителната за органите на съдебната и изпълнителната власт - арг. чл. 130, ал. 2 ЗСВ ,
т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г., на ОСГТК на ВКС,
и е приел за установено, че с влязлото в сила решение по предявения частичен иск със сила
на пресъдено нещо е установено наличието на основание за заплащане на допълнително
възнаграждение на основание чл. 67, ал. 7, т. 5 ЗДСл. Следва да бъде посочено, че наличието
на основание за заплащане на допълнително възнаграждение е безспорно установено и в
хода на настоящото производство с оглед на обстоятелството, че постановеното от СРС
решение в частта, с която предявеният иск е бил частично уважен и решението не е
обжалвано от ответника , поради което е влязло в законна сила. Ето защо спорен във
въззивното производство се явява единствено размерът на дължимото се на ищеца
допълнително възнаграждение за постигнати резултати и основателността на предявения
иск за разликата над 991, 00 лв. до пълния предявен размер от 2591, 00 лв., както и
основателността на акцесорния иск за лихва за забава за разликата над уважения размер от
273, 65 лв. до пълния предявен размер от 715, 46 лв.
Настоящата съдебна инстанция не споделя наведеното във въззивната жалба оплакване
за неправилност на решението във връзка с извода на съда, че последиците по чл. 161 ГПК,
настъпили в предходното производство по предявения частичен иск не е следвало да бъдат
взети предвид и в хода на първоинстанционното производство. В разпоредбата на чл. 161 от
ГПК е предвидена възможност съдът да признае за доказани определи факти, относно
които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, като последиците
от прилагането й намират проявление единствено в производството, в което е било указано
на страната да бъдат представени необходимите за изясняване на определени относими към
3
делото факти доказателства. Последиците от непредоставянето на доказателства не могат да
бъдат взети предвид в хода на друго производство, макар и когато се касае до хипотеза на
предявен частичен иск, който има същото основание. Тълкуване в обратен смисъл не би
могло да бъде направено нито с оглед на действащата нормативна уредба, нито при
съобразяване на задължителната съдебна практика, на която се позовава въззивникът. При
предявен частичен иск обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират
единствено по отношение на правопораждащите факти на спорното субективно материално
право /основанието на иска/, но не и относно последиците, предвидени в разпоредбата на
чл. 161 ГПК, тъй като последните нямат извънпроцесуално значение и не биха могли да
бъдат съобразени в хода на друго производство. Същите винаги касаят конкретно съдебно
производство, тъй като е свързано с процесуалното поведение на страна по делото.
С оглед на разкриването на обективната истина като основен принцип в гражданския
процес, закрепен изрично в разпоредбата на чл. 10 ГПК, в хода на първоинстанционното
производство на ответника е било указано да представи цялата административна преписка
по издаването на Заповед № РД – 323 от 21.20.2016г. на изпълнителния директор на ИАРА,
включително Докладна записка № Z – 14626 от 21.10.2016., като в изпълнение на дадените
указания ответникът е представил посочените документи. При съобразяване на
процесуалното поведение на ответника, настоящият състав намира, че не е било налице
основание за прилагане на последиците на чл. 161 ГПК при разглеждане на
първоинстанционното производство.
В изпълнение на дадените указания ответникът е представил и Заповед № РД – 324 от
21.10.2016г. на изпълнителния директор на ИАРА, от която се установява, че размерът на
допълнителните възнаграждения за постигнати резултати на служителите в ИАРА се
определя съгласно Приложение №1 към заповедта. В действителност процедурата по
определяне на допълнителни възнаграждение за постигнати резултати е регламентирана в
разпоредбата на чл. 67, ал. 8, вр. ал. 7, т. 5 ЗДСл, като съгласно чл. 5, ал. 1, т. 5, т. 8 и т. 16
от Устройствения правилник на ИАРА (УПИАРА), при реализирането й изпълнителният
директор следва да издава административни актове. Въпреки това, настоящият състав
намира, че не съществува пречка размерът на допълнителните възнаграждения да бъде
индивидуализиран в друг документ, към който да препраща издадената заповед в качеството
й на административен акт, какъвто случай е налице в разглежданата хипотеза. Заповед № РД
– 324 от 21.10.2016г. изрично препраща към Приложение №1, поради което и последното е
неразделна част от нея. Представеното Приложение №1 към Заповед РД – 324 от
21.10.2016г. на изпълнителния директор на ИАРА от гледна точка на значението му за
гражданския процес представлява частен, диспозитивен, неподписан документ, поради
което и не се ползва с формална и материална доказателствена сила, а доказателствената му
стойност следва да се цени с оглед съвкупната преценка на останалия представен по делото
доказателствен материал.
Изводът, че размерът на дължимото се допълнително възнаграждение на въззивника
може да бъде определен въз основа на Заповед № РД – 324 от 21.10.2016г. и Приложение
№1, към което изрично препраща същата не се опровергава и при съобразяване на
представеното в първоинстанционното производство заключение на вещото лице, от което
се установява, че процесните документи не са били съхранявали към датата на провеждане
на експертизата в информационната система на ИАРА. Последното обстоятелство само по
себе си би имало значение единствено с оглед на реда, по който се извършва
администрирането на документи в системата на ответника, като в допълнение на това
следва да бъде посочено, че в разписаната процедура по чл. 67, ал. 8, вр. ал. 7, т. 5 ЗДСл
изрично не е въведено като изискване издаваните в хода на производството документи за
определяне на размера на допълнителните възнаграждения за постигнати резултати да бъдат
съхранявани в информационна система.
4
При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира за неоснователни
оплакванията на въззивника за неспазване на реда, по който е издадена процесната заповед,
с която е определен размерът на допълнителните възнаграждения за постигнати резултати,
поради което и приема, че с издаването на процесната заповед в полза на въззивника се е
породило субективното материално право да получи допълнително възнаграждение за
постигнати резултати, чийто размер е определен в Приложение № 1, като от съдържанието
на същото се установява, че размерът на дължимото се допълнително възнаграждение на
въззивника за процесния период /01.07.2016г. – 30.09.2016г./ възлиза 2000, 00 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от страните е длъжна да установи
фактите, на които основава своите искания или възражения. В конкретния случай, при
изготвянето на доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест
между страните по спора, като е указал на ищеца, че следва да докаже определения му
размер на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати. Тъй като става дума за
факт, от който ищецът черпи благоприятни правни последици, доказването на същия е в
негова тежест, с оглед на което настоящата съдебна инстанция намира, че не е налице и
соченото от въззивника нарушение на съдопроизводствените правила при изготвяне на
доклада по делото, като наведените оплаквания в този смисъл са неоснователни.
Съгласно правилно разпределената доказателствена тежест на ищеца е било вменено
процесуалното задължение /тежест/ да представи доказателства, с които при условията на
пълно и главно доказване да установи размера на претендираното от него допълнително
възнаграждение. Доколкото ищецът не е представил доказателства за изясняване на спорния
факт и при съвкупната преценка на събрания и проверен по делото доказателствен
материал, сред който и Заповед № РД – 324 от 21.10.2016г. и Приложение №1, настоящият
състав намира, че размерът на дължимото се на въззивника допълнително възнаграждение за
постигнати резултати за периода 01.07.2016г. – 30.09.2016г. е в размер на 2000, 00 лв. С
оглед на обстоятелството, че с Решение № 53824 от 28.02.2019г., постановено по гр. д. №
59302/2018г., по описа на СРС, 145 състав, в последствие потвърдено с Решение № 7212 от
25.10.2019г. по гр.д. № 6092 по описа на СГС, II – В състав ответникът е осъден да заплати
на ищеца основание чл. 67, ал. 7, т. 5 ЗДСл сумата от 1 009, 00 лв., представляваща
допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода 01.07.2016г. –
30.09.2016г., оставащият размер на дължимото се възнаграждение възлиза на 991, 00 лв., за
която сума предявеният иск е основателен, като за разликата над 991, 00 лв. до пълния
предявен размер от 2591, 00 лв. искът е неоснователен.
С оглед основателността на главния иск за сумата от 991, 00 лв., основателен се явява и
акцесорният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД върху главницата от 991, 00 лв., като лихва
не следва да бъде присъждана върху разликата от 991, 00 лв. до пълния предявен размер от
2591, 00 лв.
При съобразяване на обстоятелството, че други конкретни оплаквания не са наведени
във въззивната жалба и с оглед на разпоредбата на чл. 269 ГПК, доколкото изводите на
двете съдебни инстанции съвпадат, то решението следва да бъде потвърдено в обжалваната
му част, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход на спора, въззиваемият – ответник има право да му бъдат присъдени
сторените разноски във въззивното производство съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 и
ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл.
69, ал. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20010832 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д. №
42190/2019 г., по описа на СРС, 60-ти състав, в обжалваната част, с която предявеният от
Е. И. И., ЕГН: ********** срещу И.а. по р. и а., Булстат: **** осъдителен иск с правно
основание чл. 67, ал. 8, вр. ал. 7, т. 5 от ЗДСл е отхвърлен за разликата над уважения размер
от 991, 00 лв. до пълния предявен размер от 2591, 00 лв., както и в частта, с която
предявеният от Е. И. И., ЕГН: ********** срещу И.а. по р. и а., Булстат: **** осъдителен
иск за заплащане на законна лихва за забава на основание чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 273, 65 лв. до пълния предявен размер от 715,46 лв.
ОСЪЖДА Е. И. И., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. **** да заплати на
И.а. по р. и а., Булстат: ****, представлявано от изпълнителния директор Х.П.П., със
седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. „**** на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕ №20010832 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д. № 42190/2019 г., по
описа на СРС, 60-ти състав, в необжалваната част, с която ответникът е осъден да заплати
на основание чл. 67, ал. 8, вр. ал. 7, т. 5 от ЗДСл сумата от 991, 00 лв., както и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 273, 65 лв., е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6