№ 279
гр. Пазарджик, 02.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Мариана Ил. Димитрова
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно частно
гражданско дело № 20215200500739 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК. С определение №
260452/24.09.2021 г., постановено по гр.д. № 474/2020 г. В.ският районен съд
е прекратил производството по делото поради недопустимост на иска и е
върнал исковата молба. В мотивите на определението е прието, че съдът е
сезиран с иск с правно основание чл.21, ал.4 от СК – отрицателен
установителен иск за приемане за установено, че ответницата Ф. Н. АЛ. не е
собственик на ½ ид.ч. от втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда,
състояща се от приземен и два редовни етажи със застроена площ 101 кв.м.,
построена в УПИ ІІ-1104 в кв.33 по плана на гр.С. с административен адрес
гр.С., ул.“Д.“ № 41, поради липса на съвместен принос. ВРС е приел, че
бракът между страните е прекратен на основание чл.50, ал.1, вр. Чл.51 от СК
и чл.330 от ГПК по взаимно съгласие със постигнато между страните в
процеса споразумение, с което са приели, че семейното жилище представлява
СИО. Съдът се е позовал на ТР № 3/29.11.2018 г., съгласно което, когато
съпрузите се договорят, че семейното жилище остава съсобствено, без да са
посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в
следващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на
основание частична трансформация на негово лично имущество по чл.23, ал.2
от СК /2009 г./, респ. чл.21, ал.2 от СК /1985 г./, но е недопустим иск по чл.21,
ал.4 от СК, тъй като не подлежи на пререшаване въпросът за нА.чие на
съсобственост между бившите съпрузи, уреден със споразумението, имащо
характер на договор за спогодба.
Против така постановеното определение в законния срок е постъпила
частна жалба от ищеца Х. АХМ. К. чрез неговия процесуален пълномощник
1
адв.П.Х. от АК-Пазарджик със служебен адрес гр.В., бул.“Х.А.“ № 1, с
изложени оплаквания за незаконосъобразност. Жалбоподателят твърди на
първо място, че е недопустимо районният съд да се произнесе с определение
по въпроси, с които се решава спорът по същество. Наред с това твърди, че
определението е неправилно, тъй като в случая страните не са постигнА.
споразумение относно собствеността на семейното жилище със
споразумението, с което бракът им е прекратен с развод по взаимно съгласие.
В това споразумение било уговорено само, че ответницата ще ползва
семейното жилище до навършване на пълнолетие на детето Я. ХА.л К.. В
подкрепа на твърдението, че бившите съпрузи не са се споразумели, че
жилището е СИО, жалбоподателят сочи, че предмет на това споразумение не
е 1/3 ид.ч. от дворното място, в което е построена жилищната сграда. Твърди,
че в случая намирала приложение т.8 от ППВС № 7/73 г., съгласно която ако
съдебната спогодба противоречи на закона или накърнява добрите нрави, тя
се явява нищожна на основание чл.26 от ЗЗД. Съответно може да бъде
унищожена на основание чл.27 от ЗЗД или да бъде развалена по реда на чл.87,
ал.3 от ЗЗД поради неизпълнение на поетите с нея задължения, а
определението за одобряването й няма самостоятелно значение и не променя
нейния характер. Жалбоподателят можел да установи в производство по
чл.21, ал.4 от СК липсата на принос в придобиване на семейното жилище от
страна на бившата му съпруга, защото тя не следвало да се обогатява за
негова сметка. Искането е обжалваното определение да бъде отменено, а
делото да бъде върнато на РС-В. за продължаване на съдопроизводствените
действия.
В законния срок е постъпил писмен отговор от Ф.А. чрез нейния
процесуален пълномощник с искане определението на РС-В. да бъде
потвърдено.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени в частната
жалба и писмения отговор, като обсъди и анА.зира събраните по делото
доказателства, прие за установено следното:
Исковата молба е предявена от Х. АХМ. К. против Ф. Н. АЛ. с
твърдение, че са бивши съпрузи и бракът им е прекратен по взаимно съгласие
с решение от 30.09.2019 г. по гр.д. № 806/2019 г. по описа на ВРС. През време
на брака страните придобили жилище, представляващо втори жилищен етаж
от двуетажна жилищна сграда, състояща се от приземен и два редовни етажи
със застроена площ 101 кв.м., построена в УПИ ІІ-1104 в кв.33 по плана на
гр.С. с административен адрес гр.С., ул.“Д.“ № 41, с договор за покупко-
продажба от родителите на ищеца, но този договор прикривал договор за
дарение, тъй като такова било желанието на праводателите, а и пари не били
плащани. Именно поради това бившата му съпруга нямала никакъв принос за
2
придобиването на имота, поради което ищецът моли да бъде прието за
установено, че ответницата няма принос за придобиването на ½ ид.ч. от втори
жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, състояща се от приземен и два
редовни етажи със застроена площ 101 кв.м., построена в УПИ ІІ-1104 в кв.33
по плана на гр.С. с административен адрес гр.С., ул.“Д.“ № 41. След
неколкократното оставяне на ИМ без движение е уточнено, че ищецът
предявява иск с правно основание чл.21, ал.4 от СК за установяване на пълна
липса на принос от страна на ответницата.
Установява се по делото, че бракът между страните е прекратен на
основание чл.50, ал.1 от СК с влязло в сила решение от 30.09.2019 г.,
постановено по гр.д. № 806/2019 г. по описа на В.ския районен съд, и със
същото решение ВРС е утвърдил на основание чл.51 от СК постигнато между
страните споразумение, с което ищецът и ответницата са се споразумели, че
семейното жилище, придобито от съпрузите през време на брака,
представляващо съпружеска имуществена общност, находящо се в гр.С.,
ул.“Д. № 41, съставляващо етаж от къща, след прекратяването на брака се
предоставя за ползване на Ф.Н. К. до навършване на пълнолетие на детето Я.
К., като Х.К. заявява, че няма претенции за ползването му и за заплащането на
наем. Решението е постановено на основание чл.330, ал.5 от ГПК и не е
подлежало на обжалване, поради което е влязло в сила в деня на неговото
постановяване – 30.09.2019 г.
При тези данни следва да се приеме, че страните по делото с влязло в
сила споразумение са приели, че придобитото от тях през време на брака
семейно жилище, представлява съпружеска имуществена общност,
независимо от личния принос за придобиването му от който и да било от
съпрузите. Съгласно чл.27, ал.1 от СК съпружеската имуществена общност се
прекратява с прекратяването на брака, а съгласно чл.28 от СК при
прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни.
Следователно след влизане в сила на съдебното решение от 30.09.2019 г.
бездяловата СИО се е трансформирала в обикновена съсобственост, а
оборимата законовата презумпция на чл.28 от СК предпоставя до доказване
на противното, че дяловете на съпрузите са равни.
В свое решение № 116 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 787/2020 г., II
г. о., ГК, в сходна хипотеза ВКС приема, че от разясненията, дадени с ТР
3/29.11.2018 г. на ОСГК на ВКС следва, че когато в споразумението
съпрузите са изразили воля, че придобитият през време на брака имот остава
съсобствен, искът по чл. 21, ал. 1 СК (отм.), респ. по чл. 23, ал. 1 СК за
признаване изключителна собственост на придобит по време на брака имот в
режим на СИО, не може да бъде проведен и е недопустим. Това е така,
защото не подлежи на пререшаване въпросът за нА.чие на съсобственост
3
между страните, бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характер
на договор за спогодба. Съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД уговорките между
страните по договора имат силата на закон и следва да бъдат спазвани /в този
смисъл решение № 74/29.05.2019 г., по гр. д. № 5842/2015 г., определение №
215/2018 г. по ч. гр. д. № 1973/2017 г., ІІ г.о., определение № 220/2018 г. по ч.
гр. д. № 523/2018 г., ІІ г. о./. В същото решение ВКС сочи, че въззивният съд
при преценка допустимостта на предявените искове, е следвало да вземе
предвид, че след като по силата на постигнатото между страните
споразумение процесният имот, посочен като "семейно жилище", безспорно
придобит в режим на СИО, е оставен в съсобственост, то така предявените
искове са недопустими. Съгласно чл. 21, ал. 1 СК вещите и правата върху
вещи, придобити по време на брака от съпрузите, в резултат на съвместен
принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това, на чие
име са придоби. Ирелевантно е в случая, че в споразумението процесният
имот е посочен като "семейно жилище", тъй като е имот, придобит от
съпрузите по време на брака. За ползването му в цитираното решение
съпругата е поела задължение да заплаща наемна цена на съпруга си за
времето след прекратяване на брака (а в настоящия случай ищецът е заявил,
че няма претенции за плащането на наем, което означава, че е направил
отстъпка, без да отрича съсобствения характер на жилището). ВКС приема, че
изразеното от съпругата съгласие сочи на признаване права на съпруга в
съсобствеността, за които е и поетото задължение за заплащане на наем,
следователно имотът е останал съсобствен. Съгласно разясненията, дадени с
ТР № 3/2015 г., ОСГК, в производството по развод уреждането на
имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен
елемент от споразумението. То няма за цел да уреди изчерпателно всички
последици на развода и затова съпрузите могат да не включат в
споразумението клаузи относно имуществените си отношения. Ако включат
такива обаче, в тази част споразумението има характер на спогодба по
смисъла на чл. 365 ЗЗД. С нея страните могат да уговорят прекратяване на
съсобствеността върху всички или някои имущества, да ги разпределят
помежду си, да запазят съсобствеността като се съобразят или се отклонят от
правилото за равенство на дяловете, отчитайки личния принос на всеки от
тях, вложени лични средства и др. Ако в споразумението съпрузите са
посочили, че придобитата по време на брака вещ, след прекратяването му
остава в съсобственост, по този начин признават, че тя е имала качеството на
СИО. Ето защо е недопустимо в последващ исков процес с иск по чл. 23, ал. 1
СК да се претендира, че поради нА.чие на пълна трансформация на лично
имущество, имотът придобит по време на брака и посочен в споразумението,
е собственост само на единия съпруг. Когато в споразумението не са
посочени квотите на съпрузите в съсобствеността, е допустимо да се предяви
4
иск по чл. 23, ал. 2 СК – за частична трансформация на лични средства. В
случая такъв не е предявен и по него не се дължи произнасяне.
Въззивният съд намира, че разрешението на спора, дадено в това решение
на ВКС, в пълна степен следва да се приложи по отношение на настоящия
спор. Установява се от приложеното бракоразводно решение, че бившите
съпрузи са се споразумели, че имотът, придобит през време на брака, е станал
съпружеска имуществена общност, поради което следва да се приеме, че след
прекратяването на брака тя се е трансформирала в обикновена съсобственост,
без обаче да се посочва размерът на дяловете. Това означава, че въпросът за
съсобствения характер на жилището не може да бъде пререшаван съобразно
на указанията, дадени с ТР № 3/29.11.2018 г. по т.д. № 3/2015 г., ОСГК,
следователно иск за установяване на пълна липса на принос от единия съпруг
на основание чл.21, ал.4 от СК е недопустим. Би бил допустим иск за
установяване на по-голям дял в съсобствеността, но такъв иск понастоящем
не е предявен.
Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилен
съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260452/24.09.2021 г., постановено по
гр.д. № 474/2020 г. по описа на В.ския районен съд.
Определението подлежи на касационно обжалване пред ВКС с частна
жалба в едноседмичен срок от съобщението.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5