Решение по дело №10/2021 на Окръжен съд - Сливен

 

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 27.01.2021 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми януари през двехиляди и двадесет и първа година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           М. БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 10 по описа за 2021  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 260174/26.10.2020г. по гр.д. № 5165/19г. на СлРС,  с което е признато за установено по отношение на община Сливен, че Я.Х.Щ. и М.Х.П. са собственици на недвижим имот с идент. № 67338.409.386 по КККР на гр. Сливен от 2006г.  в с.о. „Изгрев“ при граници: им. ид. 67338.409.528, им. ид. 67338.409.387, им. ид. 67338.409.384 и им. ид. 67338.409.385 и е осъдена община Сливен да заплати на ищците разноските по делото в размер на 785, 88 лв.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло първоинстанционното решение, като твърди, че то е недопустимо, поради произнасяне по непредявен иск, тъй като никъде в исковата молба ищците не се позовават на придобиване право на собственост чрез придобивна давност, а единствено на наследствено правоприемство. Съдът и в доклада си, а и в мотивите на решението си, не е посочил точното заявено основание, направил е несъответстващо на предявените първоначално положителе и отрицателен установителен иск разпределяне на доказателствената тежест и съответно е събрал доказателства все едно разглежда единствено отрицателния установителен иск, а по отношение на него има направен впоследствие отказ. Въззивникът твърди още, че никой от посочените от ищците въпроси към свидетелите не е е насочен към установяване на факт и период на упражнявано давностно владение, като никога в производството такова придобивно основание не е заявявано, не е правено уточнение или предприемане изменение на иска в тази насока. Освен това заявява, че не може да се разбере от мотивите на атакуваното решение кое от изброените обстоятелства води до извод, че имотът е бил собственост на праводателите на ищците, още повече, че съдът и сам не сочи основанието, на което те са били собственици. Има противоречие между приетото от съда, че имотът не е земеделска земя и констатацията на в.л., че той представлява лозе.  Съдът обсъжда АДС, какъвто по делото не е представян, освен това в решението си недопустимо променя правната квалификация на иска спрямо приетата в окончателния доклад. Липсва изричен извод за основателност на иска, а коментарът на съда, че няма да се произнася по отрицателния установителен иск, алтернативно предявен, тъй като е уважил положителният, противоречи на процесуалните правила. По-нататък въззивникът отново подчертава, че установителният иск е уважена на непредявено основание – придобивна давност и освен това заявява, че дори да е било релевирано, то не може да се уважи, тъй като в редица закони са предвидени ограничения за придобиване на имоти на основание давностно владение. Прави подробен анализ на съответните разпоредби и практиката на ВКС, като счита, че поради това единственият път за защита на ищците е отрицателен установителен иск, от който обаче те са се отказали. В този смисъл пък предявеният положителен установителен иск е недопустим с оглед цитираната практика. Също така въззивникът се оплаква, че обжалваното решение е неправилно и по същество, тъй като не са ангажирани годни доказателства, установяващи правото на собственост на наследодателите им и досежно наследственото правоприемство. Счита, че приложение намира чл. 25 ал. 1 от ЗСПЗЗ и собственик на имота е общината. Развива детайлна аргументация и в тази насока. На последно място въззивникът счита, че решението на СлРС е неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необсъждане на всички доводи на страните, в частност – възражението му за недопустимост, липсва убедителен анализ  и разбор на доказателствата, което е довело до необосновани и неправилни правни изводи.

С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло атакувания акт и да го обезсили като недопустим, постановен по недопустим иск, евентуално – да го отмени като неправилен и незаконосъобразен и вместо това постанови нов, с който отхвърли предявения иск.

Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

 В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Счита атакувания акт за валиден, допустим и правилен. Излага контрааргументи, с които оборва всички наведени доводи и счита, че е доказано, че наследодателите на ищците заедно и поотделно са ползвали и владели имота повече от 50 г., той никога не е бил коопериран или одържавяван, а самите ищци са го придобили в резултат на наследствено правоприемство. Преповтаря доводите, изтъкнати в защитата по същество в първоинстанционното производство, заявява, че е доказано необезпокоявано владение на имота, което не е прекъсвано в нито един момент.  Също така твърди, че макар в.л. да е посочило, че имотът е лозе, той е в урбанизирана територия, а ВКС приема, че не всички земи извън регулация  имат земеделски характер.  До актуването на имота през 2016г. като ЧОС никой не е имал претенции за него и неправилно е посочено, че той е такъв по чл. 25 ал. 1 изр. 1 от ЗСПЗЗ. Твърди, че имотът никога не е бил собственост на община Сливен и няма характер на земеделска земя.

С оглед всичко изложено, въззиваемите молят въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и потвърди атакувания с нея акт. Няма направена претенция за разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. за въззивника, редовно  призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмена молба, подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата, оспорва отговора и иска обезсилване на атакуваното решение, евентуално – неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковете бъдат отхвърлени. Претендира разноски за двете инстанции, представя пълномощно за тази инстанция,договор за правна защита и съдействие, фактура. Явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК – старши юрисконсулт, който поддържа отговора, депозиран от пълномощника по т.1 и не претендира юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично, за двамата се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и поддържа всички свои аргументи, изложени в отговора. Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Представя и писмена защита със сходни доводи. Няма искане за разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са като цяло основателни.

В решаващата си дейност съдът е обвързан със заявеното за защита от ищеца право, което се определя от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

В случая съдът е бил сезиран първоначално с два установителни иска /всеки предявен при условията на активно субективно съединяване/– положителен – за признаване на ищците за собственици на подробно описан недвижим имот и отрицателен – за признаване, че ответникът не е собственик на същия имот. Погрешно страната е посочила съотношението им като алтернативно, тъй като с оглед предмета им те могат да  съществуват само в условия на кумулативност. Впоследствие, преди приключване на устните състезания, ищците са се отказали от втория иск и макар формално да не е държано определение за прекратяване на производството по отношение на него, и доколкото това може да се направи по всяко време без да е необходимо съгласието на насрещната страна, съдът се счита валидно десезиран и няма произнасяне по тези претенции.

Така предмет на делото остават само положителните активно субективно съединени установителни искове, с които ищците претендират да им бъде признато право на собственост върху имот, за който ответникът е издал АОС, който факт не се оспорва от него.

Въззивният състав счита, че исковете не са недопустими, доколкото заявените с тях права – така както са обосновани - са защитими, а съществуването им е въпрос на основателност, а не на допустимост.

Единственото основание, от което те извличат правото си, е наследствено правоприемство, възникнало от техните възходящи праводатели – баща и баба. Ищците твърдят, че техните праводатели са били собственици на имота и като техни наследници и правоприемници, то е преминало върху тях, а тъй като не са били налице предпоставките за това, ответната община неправилно и незаконосъобразно е издала Акт за общинска собственост от 07.11.2016г. за същия имот. По повод недопустимостта на установяване на право на собственост по давностно владение срещу общината или държавата, забранено с императивни правни норми, без да е отречен със СПН общинския/държавния характер на имота, би могло да се посочи, че няма пречка да се заявява придобивна давност, изтекла не срещу общината или държавата, преди възникване на някакво основание за тях да счетат имота за свой.

Вярно е, че от събраната по делото като писмено доказателствено средство СТЕ се установява безспорно, че процесният имот с идент. № 67338.409.386 по КККР на гр. Сливен от 2006г.  в с.о. „Изгрев“ с номер по предходен план 2855956 не е променял площта и границите си, няма и данни той да е бил предмет на колективизация, одържавяване, нито да е включван в ТКЗС и сходни организации, но само тези обстоятелства не са достатъчни, за да се уважат исковете.

Щом ищците твърдят, че правото им е възникнало в резултат на наследяване, в тяхна тежест е да докажат, че наследодателите им са били собственици на имота.

Такива доказателства обаче по делото не са събрани. Не е представен  надлежен титул за собственост  на баща им Христо Георгиев, респективно – на баба им Я. Георгиева /сделка, н.а., съдебно решение или акт имащ същата стойност по силата на закон/. В имотния регистър към плана на новообразуваните имоти, за имота е отбелязано, че собствениците са неидентифицирани, същото отбелязване е вписано и в предходния разписен лист.

Първоинстанционният съд е събрал, обсъдил и поставил в основата на правните си изводи свидетелски показания относно владение на имота от страна на бащата и бабата на ищците още от шейсетте години на миналия век, но това не представлява годно доказателство в настоящия процес за принадлежността на правото на собственост на наследодателите без да има изрично заявено такова основание или да е водено от последните по-рано такова производство.

Доколкото в настоящото дело ищците заявяват единствено собствените си права и сочат като правопораждащ факт правата, притежавани от техните наследодатели, то последните трябва да са вече установени и само съществуването им да бъде констатирано в това производство. Могат да бъдат паралелно установявани само ако има изрично направено искане в тази насока.

Така, както са предявени исковете, те съдържат в себе си искане за установяване само  правата на ищците, основаващи се на твърдян от тях като съществуващ факт – право на собственост върху процесния имот, притежавано от техните баща и баба. За този факт те не сочат обаче надлежни доказателства – не представят годен титул, а дори в разписните листи относно процесния имот е посочено, че липсват данни за собствеността. Следователно този факт, който би трябвало да служи за доказване на твърдяния от ищците факт, сам се оказва недоказан и  подлежи на установяване. В процеса обаче своевременно и надлежно никога не е въвеждан някакъв обуславящ установителен иск или дори позоваване на този факт, няма проведен и от наследодателя на ищците до смъртта му през 2015г. иск за собственост по давностно владение на спорния имот. Без нарочно искане установяване на този факт не може да се проведе и съответно не могат да се уважат и предявените в това производство установителни искове, основаващи се на наследствено правоприемство, тъй като правото на собственост, ако не е обективирано в документ, на който правната норма признава силата на титул, се признава или със съдебно решение с изричен диспозитив, заместващ съответния титул /каквото няма представено/, или се констатира в мотивите като преюдициален факт, обуславящ защитаваното правоотношение /каквото искане не е направено/. Съответно незаявеният преюдициален факт не може да послужи за доказателство, тъй като доказателствата се ангажират от страните посредством допустимите и относими  доказателствени средства, а съдът само прави заключения въз основа на тях относно фактите, за чието установяване те са събрани и постановява само в рамките на търсената защита.

Ето защо, за да е основателно позоваването на ищците на наследствено правоприемство /а не на лично владение/ и то да е могло да породи транслативен вещен ефект, при условие, че липсва титул за собственост на някой от наследодателите им, основан на деривативен източник, задължително следва или да е установено по-рано със СПН придобиването на имота от тях чрез оригинерния способ на давностното владение, или в това производство ищците да се позоват и да докажат този факт, който не може да се признае самоволно от съда без  заявяване на това основание. В случая предявените исковете са ясно, недвусмислено и безсъмнено дефинирани и съдът не може служебно да разширява волята на страната и да добавя основания или  искания, които не са надлежно заявени.

Тук следва да се посочи по повод въведеното оплакване за недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне по непредявен иск, че същото е неоснователно. Действително в мотивите си първостепенният съд е изследвал въпрос за придобивна давност, който не е бил релевиран от ищците, но само по отношение на техните наследодатели и направеният извод му е послужил за предпоставка да уважи установителните искове, посочвайки изрично, че приема, че ищците са придобили по наследство правото на собственост от своите наследодатели – така, както е и заявено в исковата молба. Тоест – искът е уважен на предявеното основание и макар формално то да не е посочено в диспозитива,  такъв правен извод е формиран в мотивировката му. Произнасянето от страна на съда по непосочени доводи е въпрос на правилност, а не на допустимост на съдебния акт.

Накратко – щом обуславящият въпрос относно правото на собственост /независимо дали е придобито чрез деривативен или оригинерен способ/ на наследодателите на ищците е спорен и твърдяното право не е подкрепено със съществуващи надлежни доказателства, то не може да послужи за доказателствен факт относно правата на ищците и не може да бъде доказвано с гласни доказателства в това производство, без да има предявено такова основание или без изрично предявен установителен иск за установяването му като факт с преюдициално значение.

В обстоятелствената част на исковата молба липсват въведени конкретни твърдения относно осъществявано владение от страна на наследодателите им, дори и такива за осъществявано ползване като собственици, а не като владелци. Едва в с.з. и чрез разпита на свидетелите страната прокарва мълчаливо тезата за осъществявано от наследодателите им владение. Освен от заявеното наследствено правоприемство, ищците не извличат правата си от други основания – никъде не е било релевирано твърдение за упражнявано от самите тях владение, а и както се установява по делото, започналата през 2016г. нотариална процедура за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост на този имот лично от тях, не е приключила успешно

Поради всичко това активно субективно съединените положителни установителни искове така, както са предявени, се явяват недоказани и оттам – веоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Като е достигнал до обратните правни изводи, първостепенният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение.

Въззивната жалба е основателна и следва да бъде уважена, като атакуваният акт бъде изцяло отменен. Вместо това въззивният съд следва да постанови ново решение, с което отхвърли предявените искове като неоснователни.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за двете инстанции следва да се възложи на ищците-въззиваеми в това производство, които следва да понесат своите както са направени и заплатят на ответника-въззивник направените такива, които за първата инстанция са в размер на 600 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС. Те следва да се присъдят изцяло, тъй като своевременно не е правено възражение по чл. 78 ал. 8 от ГПК. Съдът намира за основателно възражението за прекомерност на адвоктското възнаграждение от 600 лв. за въззивната инстанция, тъй като то не кореспондира с вида и сложността на спора и го редуцира до определения в наредба №1/04г. минимум по чл. 7 ал. 2 т. 1 – 300 лв. Така въззивниците дължат разноски на въззиваемия в размер на 600 лв. за първоинстанционното и на 370, 84 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 260174/26.10.2020г. по гр.д. № 5165/19г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО  и вместо това

 

 

П  О  С  Т  А  Н  О  В  Я  В  А :

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на активно субективно съединяване от Я.Х.Щ. ЕГН ********** *** и М.Х.П. ЕГН ********** ***……………………., гр. Сливен, бул. „Цар Освободител“ № 1 положителни установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК за признаване за установено между страните, че Я.Х.Щ. и М.Х.П. са собственици на имот с идент. № 67338.409.386 по КККР на гр. Сливен от 2006г.  в с.о. „Изгрев“, с номер по предходен план 2855956, при граници: им. ид. 67338.409.528, им. ид. 67338.409.387, им. ид. 67338.409.384 и им. ид. 67338.409.385, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

 

ОСЪЖДА Я.Х.Щ. и М.Х. *** направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на 600 лв. и за въззивното производство в размер на 370, 84 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: