Р Е Ш Е Н И Е

                                                                

гр.С., 16.11.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., 8 с-в в открито заседание на девети юни, през две хиляди и шестнадесета година,  в състав :

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН  КЮРКЧИЕВ

 

при участието на секретаря  Б.Ш.,

като изслуша докладваното от съдията  гр. д. № 489 по описа на състава за 2013г., за  да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

В исковата молба и допълнителна уточнителна молба с вх. № 12319/04.02.201 Зг. ищецът В.Н.Й. поддържа твърдение, че на 21.09.1995г. сключил в качеството на купувач Договор за покупко- продажба на недвижим имот, представляващ апартамент № 58, на пети етаж, във вх. „Д” на бл. * с административен адрес - гр. С., ул. „******” №*, заедно с принадлежащите на апартамента мазе № 6, гаражна клетка и съответни части от общите части на сградата и право на строеж върху терена, върху който била построена сградата. Насрещната страна по договора - продавач било дружеството „Б.” ЕООД, представлявано от собственика на капитала и управител Д.Д.Б.. За да придобие собствеността върху имота, ищецът заплатил на „Б.”  ЕООД продажна цена в размер на сумата от 60 000 щатски долара. По повод възникналия съдебен спор по претенциите на трето лице за право на собственост върху процесния имот - за да обезпечи евентуална отговорност за евикция на дружеството „Б.” ЕООД към ищеца В.Й., ответникът Д.Б. поел лично задължение, подписвайки документ, озаглавен „Декларация от 26.03.2002г.“. Със споменатата декларация, издателят й  Д.Д.Б. обещал да прехвърли на ищеца друг равностоен имот или да заплати на ищеца сумата от 60 000 щатски долара в случай на евикция. Ищецът твърди, че в резултат на успешно реализираните претенции на трето лице, на 03.06.2008г. той самият претърпял съдебна евикция, доколкото бил отстранен принудително от  процесния имот, придобит от „Б.” ЕООД, на основание влязло в сила Решение № 1353 от 14.01.2008г. по описа на II ГО при ВКС.                                                          След като понесъл последиците на евикцията, ищецът отправил до ответника нотариална покана, в която бил даден 15 дневен срок за изпълнение на задължението за прехвърляне на собственост на друг равностоен имот и последващ едноседмичен срок за изплащане на сумата от 60 000 щатски долара. Поканата била връчена на адресата на 25.02.2008г., но и след изтичането на споменатите срокове тоест на 19.03.2008г. ответникът Д.Д.Б. изпаднал в забава по отношение поетите с Декларацията от 26.03.2002г. свои задължения. При изложените фактически твърдения, ищецът претендира за осъждане на ответника да му заплати сумата от 134 313, 60 лева, представляваща левова равностойност на 60 000 щатски долара, по силата на задължението, поето в процесната Декларация от 26.03.2002г.; да му заплати сумата от 79 299, 44 лева, представляваща мораторна лихва върху главница от 134 313, 60 лева, изчислена за периода от 19.03.2008г. до предявяването на иска на 11.01.2013г., да му заплати законната лихва върху посочената по - горе сума на главницата, за периода: считано от предявяването на иска до деня на окончателното изплащане на задължението и да му заплати направените съдебни разноски.

Ответникът Д.Д.Б., чрез особения си представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК оспорва предявените искове – както по основание, така и по размер.                               В подадения отговор на исковата молба се поддържа твърдение, че не било налице правно отношение между ответника и ищеца, тъй като страна по договора за покупко- продажба на недвижим имот, във връзка с който ищецът претърпял евикция било дружеството „Б.” ЕООД, а не лично ответника в настоящия процес Д.Д.Б.. В този смисъл, споменатото дружество, а не неговия собственик и управител били легитимирани да понесат отговорността за евикция, а изявлението, съдържащо се в споменатата декларация било лишено от основание. Твърди се, че със споменатата Декларация от 26.03.2002г., ответникът лично не бил осъществил правна сделка, по силата на която могъл валидно т.е. законосъобразно да встъпи в дълга на „Б.” ЕООД, защото този документ не обективирал волеизявление за новация, нито за встъпване или за заместване в дълг. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че споменатата „Декларация“ е създала облигационно задължения - ответникът прави възражение за изтекъл срок на погасителна давност, относно претендираните парични задължения, като за начало на давностния период се отчитат посочените в исковата молба дати на сключване на договора за покупко- продажба на процесния имот (21.09.2005г.) и евентуално - датата на подписване на споменатия документ: Декларация от ответника (26.03.2002г.).                                    По изложените съображения, ответникът моли за отхвърляне на предявените искове за главница и лихва.

            Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

            С Договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт от 21.09.2995г., ищецът В.Н.Й. и третото за настоящия спор лице „Б.“ ЕООД са постигнали съгласие за възникване на договорно правоотношение помежду им, по силата на което дружеството поема възмездно задължението да построи и след това да прехвърли на Й. собствеността върху построения недвижим имот, който е подробно описан в договора.

            Съдържанието на приетия като доказателство препис от Решение № 1353/14.01.2008г. по гр.д. № 103/2007г. на ВСК на РБ установява, че с него В.Н.Й. е осъден да предаде на И. Б.З. държането на описан в диспозитива на решението недвижим имот. Този имот следва да бъде идентифициран като идентичен с имота, посочен в съдържанието на вече споменатия Договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт от 21.09.2995г.

            Приетият като доказателство по делото документ, озаглавен „Декларация“ с нотариална заверка на подписа установява, че подписаният издател на документа – Д.Б. „се задължава“ към В.Н.Й., че ако последният бъде отстранен „по какъвто и да е начин“ от процесния посочен в договора недвижим имот, „за своя сметка да го направи собственик на идентичен на описания в декларацията имот в същия квартал“. Издателят на документа е посочил, че ако не е в състояние да изпълни това свое задължение, поради липса на подходящ имот, вместо имот се задължава да върне на В.Н.Й. сумата от 60 000 щатски долара. При това, авторът на декларацията сочи, че изпълнението на неговите задължение е обусловено от насрещна престация – прехвърляне на правата по договора от 21.09.1995г.

            Приетият като доказателство заверен препис от „Покана“ установява, че чрез пълномощник Н.Б. Й., ищецът В.Н.Й. е отправил до Д. Д. Б. едностранно волеизявление, в което го кани да изпълни поетите задължения – като му прехвърли собственост върху недвижим имот или му заплати сумата от 60 000 щатски долара, поради факта, че е претърпял евикция от процесния имот.

            При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до следните правни изводи:

По претенцията с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД;

Съдът е сезиран с иск за изпълнение на парично задължение, произтичащо от правното действие на едностранна сделка – едностранно писмено волеизявление, направено от ответника Д. Д. Б. и обективирано в Декларация от 26.03.2002г.

Искът е процесуално допустим, доколкото с него се търси защита на субективно право, което ищецът твърди, че е било накърнено.

За да разреши повдигнатия правен спор, касателно основателността на иска, съдът намира за уместно да обсъди два основни преюдициални въпроса.

По първият преюдициален въпрос, който касае правосубектността и надлежната материална легитимация на страните в настоящия процес и страните по Договора за изграждане и продажба на готов строителен продукт от 21.09.2995г., съдът намира следното:

В исковата молба се твърди, че ищецът е бил страна в облигационно правоотношение с дружеството „Б.” ЕООД, но като правен субект, споменатото дружество не може да се отъждестви с привлечения като ответник в настоящия процес - Д.Д.Б.. Мжду физическото лице и търговското дружество като правни субекти е налице съществена разлика и липсва идентичност в правосубектността.

Дори издавайки споменатата „Декларация“, Д.Б. да е имал намерението да уреди правните последици от неизпълнението на договора между „Б.” ЕООД и В.Н.Й. – той не е могъл да стори това без изрично изразеното съгласие на страните в правоотношението „Б.” ЕООД и В.Н.Й.). Това е така, доколкото договорите имат правно действие между страните, а ответникът Д.Б. е в качеството на трето за договора лице, което (по аргумент от чл.20а, ал. 2 от ЗЗД) не би могло да встъпи самоволно в облигационната връзка. Трето лице би могло да влияе върху изпълнението на едно чуждо облигационно задължение само чрез встъпване в дълг (чл.101 от ЗЗД), чрез заместване в дълг (чл.102 от ЗЗД) или чрез фактическо изпълнение на чуждото задължение, като последното би следвало да има погасителен ефект, само ако задължението е за заместима престация.

Договор, по силата на който да е видно съгласието на страните в основното правоотношение за встъпване/заместване в дълга на „Б.” ЕООД от страна на привлечения като ответник Д.Б. не е представен. Понеже поемайки обещание да изпълни чуждия дълг - ответникът Д.Б. фактически не го е изпълнил, той и не е повлиял върху правните последици от Договора за изграждане и продажба на готов строителен продукт от 21.09.2995г.

По вторият преюдициален въпрос касае правното естество на споменатата Декларация от 26.03.2002г. в качеството й на валиден източник на облигационно задължение, съдът намира следното:

Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че валидни източници на облигационни задължения могат да бъдат договор, деликт, неоснователно обогатяване или непозволено увреждане.

Понеже договорът е съглашение между две или повече лица (чл. 8 от ЗЗД), то за да бъде сключен договор, следва да са налице ясно обективирани и насрещни волеизявления, в които е материализирано съгласието по същественото съдържание на договора.

Дори когато писмената форма не е задължителна за определен договор, то ако едното от насрещните волеизявления е в писмена форма, то в същата писмена форма следва да бъде и насрещното волеизявление – защото всяко противно становище застрашава сигурността на гражданския оборот и влече недействителност на договора (напр. договори при т.нар. мислена уговорка  - reservatio mentalis).

Доколкото не съдържа нито изрично обективирано волеизявление, нито подпис на ищеца В.Н.Й., а само едностранно волеизявление на Д.Б.,  то споменатата  Декларация от 26.03.2002г. няма характера на договор.                          Сключването на договор във всеки случай предполага волеизявление на насрещната страна, каквото в случая очевидно не е налице. Ето защо процесната „декларацията“ не може да се приравни по правни последици на договор и ищецът е лишен от възможността да търси съдебна защита за едностранното „обещание за изпълнение на чуждо задължение“, което се съдържа в тази декларация.

Според чл. 44 от ЗЗД - само в изрично уредени от закона случаи - за едностранните волеизявления се прилагат правилата за действие на договорите. Такива изрични изключения са регламентирани за някои особени едностранни формални, абстрактни сделки, носещи общото условно обозначение менителнични ефекти (менителница, запис на заповед, чек). Споменатата „декларация“ обаче, не отговаря на задължителните изисквания за реквизити на тези документи, а при това – тя не би могла да бъде менителничен ефект, защото с нея очевидно е поето задължение за алтернативна престация, под условие.

Комплексният анализ на изложените по- горе изводи, мотивира крайния извод, който настоящият съд възприема - че споменатата „Декларация“ с нотариална заверка на подписа, не би могла да породи подлежащо на изпълнение облигационно задължение за ответника Д.Б., каквото ищецът твърди да се е породило.

Действително, споменатата по- горе „Декларация“ с нотариална заверка на подписа не е лишена от правни последици - тя има правното значение на признание на факт, респ. на признание на съществуването на едно юридическо задължение в тежест на „Б.” ЕООД – но само ако би била подписана от Д.Б., в изрично обозначено качеството на представляващ „Б.” ЕООД.  Както беше споменато по- горе, във вида в който е изготвена, процесната декларацията, на което ищецът основава правата си не би могла да има допустимо от закона правно действие на договор, нито на едностранна правна сделка.

По изложените съображения, искът за сумата от 134 313, 60 лева, представляваща левова равностойност на 60 000 щатски долара, по силата на задължение, поето в процесната Декларация от 26.03.2002г. следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

Предвид акцесорния характер на задължението за заплащане на мораторна лихва, при изложения извод за неоснователност на претенцията за присъждане на сумата по главницата - следва да бъде отхвърлен и иска за присъждане на мораторна лихва в размер на 79 299, 44 лева, за периода от 19.03.2008г. до предявяването на иска на 11.01.2013г. и за  законна лихва, за периода от предявяването на иска, до деня на окончателното плащане.

По претенциите за присъждане на съдебни разноски.

С оглед изхода на правния спор, ответникът има право да получи от ищеца направените съдебни разноски, каквито е претендирал изрично в хода на устните състезания. При това ответникът не е направил разноски, поради които такива не следва да се присъждат.

            Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И  :

 ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от В.Н.Й. с ЕГН ********** и адрес *** срещу Д.Д.Б. с ЕГН ********** и съдебен адреса***, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД - за изпълнение на парично задължение за сумата от 134 313, 60 лева, представляваща левова равностойност на 60 000 щатски долара, което произтича от Декларация от 26.03.2002г. и за законната лихва върху претендираната сума, считано от предявяване на иска, до деня на окончателното плащане, както и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД – за заплащане на мораторна лихва в размер на сумата от 79 299, 44 лева, за периода от 19.03.2008г. до предявяването на иска на 11.01.2013г. върху посочената по- горе главница. 

 

Решението подлежи на обжалване  чрез  въззивна жалба, която може да бъде подадена пред Апелативен съд С., в двуседмичен срок от връчване на препис от него.

                                                                                                                    

СЪДИЯ: