Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.06.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV В в. състав,
в публично заседание на двадесет и пети
февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Мария Яначкова
Членове: Хрипсиме Мъгърдичян
Атанас
Маджев
при секретаря
В. И. и в присъствието на
прокурора ….., като разгледа докладваното от съдия Яначкова гр. д. № 12307 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.
258 – 273 ГПК.
С решение от 8 май 2015г. по гр. д. №
43520/2013г. Софийски районен съд, І ГО, 48 състав е отхвърлил предявения от Л.А.Д.,
ЕГН ********** и В.Д.Д. срещу Т.Б.Б., ЕГН *********, иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на сумите, за които е издаден
изпълнителен лист от 18.02.2002 г. по ч. гр. д. № 1613/2001г., СГС, TO, VI-2
срещу тях поради невъзникване на задълженията, както следва - сумата от 10 000
лева, част от цялото вземане на стойност левовата равностойност на 10 000 щ.
долара; сумата от 1300 лв., част от цялото вземане на стойност 31 473,89 лв. -
законна лихва върху главницата, начислена за периода 07.11.2000 г. до 18.10.2013г. Признал за установено по
предявения от Л.А.Д., ЕГН ********** и В.Д.Д. срещу Т.Б.Б., ЕГН ********* иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Л.А.Д., ЕГН ********** и В.Д.Д. не
дължат на Т.Б.Б., ЕГН ********* сумите, за които е издаден изпълнителен лист от
18.02.2002 г. по ч. гр. д. № 1613//2001г., СГС, TO, VI-2 срещу тях поради
погасяване на задълженията по давност в периода 24.02.2005 г. - 18.10.2013 г.,
както следва: сумата от 10 000 лева,
част от цялото вземане на стойност левовата равностойност на 10 000 щ. долара;
сумата от 1 300 лв., част от цялото вземане на стойност 31 473,89 лв. - законна
лихва върху главницата, начислена за периода 07.11.2000г. до 18.10.2013г.
Осъдил Т.Б.Б., ЕГН ********* да заплати на Л.А.Д., ЕГН ********** и В.Д.Д., В.Д.Д.,
ЕГН ********** разноски в размер на 1294 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Право на жалба са упражнили и двете страни.
Решението, в частта, в която съдът
е постановил решение, с което отхвърля иска се обжалва от ищците Д. с
оплаквания, че е неправилно. Считат, че
изводът на съда, че им е предоставен заем не почива на никакво доказателство по
делото, дори и като се прецени глаголното време на глагола „предоставя”,
използван в нотариалния акт, – сегашно време. Считат, че предаването на сумата,
за което не е съставена и разписка, следва да се докаже от ищеца, което той не
е сторил.
Ответникът Т.Б.Б. е оспорил жалбата на ищците. Счита, че решението в
обжалваната от тях част следва да се потвърди. Сочи и, че до 2013г. ищците
никога не са повдигали въпроса за получаването на заема.
Ответникът Т.Б.Б. е обжалавал решението на СРС в частта, в която съдът е
постановил диспозитив, с който уважава иска. Изложил е съображения, че
решението е нищожно поради нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като съдът не е
посочил кой факти приема за установени и кои не, евент. неправилно поради
необсъждане на доказателства и негови доводи. Счита, че с подаване на молбата
за издаване на изпълнителен лист е прекъсната давността; съдът не е отговорил
на въпроса дали искането за възбрана от 18.02.2004г. е прекъсната давността;
липсват мотиви защо съдът приема, че датата 19.12.2003г. е тази, на която е
извършено последното изпълнително действие. Счита и че не е ясно върху коя
главница е изчислена лихвата, чиято
дължимост се оспорва, както и че съдът е пропуснал да се произнесе по искането
за прекратяване на съдебното производство поради липса на правен интерес. В
хода на въззивното производство жалбоподателят Б. е починал и неговото
процесуално положение е преминало върху Е.
Т.Б. – Д..
Насрещните страни Л.А.Д. и В.Д.Д. са оспорили жалбата на ответника.
Считат, че решението в обжалваната от него част е валидно, съотв. правилно.
Поддържат, че след прекратяване на изпълнението по силата на закона, не е
образувано ново изпълнително дело, а е продължило „старото” изпълнително дело.
Софийски градски съд, в изпълнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК (ТР
№ 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), след служебна проверка
на обжалваното решение, намира същото за валидно, но частично недопустимо по
изложените по-долу съображения.
По доводите в жалбите и в
приложение на императивните материалноправни норми, приложими към спора, намира
следното:
Предявени са с редовна искова молба искове
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 254 ГПК (отм.) вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищците Д. са оспорили дължимостта на вземания по договор за заем,
обезпечен с договорна ипотека, за което е съставен нотариален акт № 103, том І,
рег. № 962, дело № 99/1998г. на нотариус с рег. № * с район на действие СРС. Предявили
са частични искове, уточнени с молба от 14.11.2013г. и от 04.03.2014г., с която
са оспорили дължимостта на вземане от
10 100 лв. (СРС се е произнесъл само до размера от 10 000 лв.) от общ
размер на вземането от 10 000 щатски долара в левова равностойност и на
вземане за обезщетение за забава в размер
на 1 300 лв. – част от
вземане за обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода 07.11.2000г. – 18.10.2013г. в общ размер
на 31 473, 89 лв. Възраженията, с
които се оспорват вземанията са, че ищците не са получили заетата сума,
евентуално, че е изтекла погасителната давност за вземанията – поддържат, че
последното изпълнително действие е от 19.12.2003г. и към датата на преобразуване на изп.
дело № 4741/2002г. на СИС при СРС, ІV отд., 6 участък в изп. дело №
143/2007г. първото изпълнително дело вече е било прекратено още на 24.02.2005г.,
а изпълнителните действия след това се неправомерни. По този начин обосновават
изтичане на погасителната давност за главното вземане на 24.02.2010г. или на
19.12.2008г., ако се приеме, че последното изпълнително действие е от 19.12.2003г. Считат, че изп. дело №1063/2012г. на ЧСИ с рег. № 840 с
район на действие СГС е продължение на
старото изпълнително дело № 4741/2002г. на СИС, ІV отд., 6 участък, в
което е преобразувано изп. дело №
143/2007г.
В срока за отговор на исковата молба
ответникът Б. е оспорил допустимостта на исковете поради липса на правен
интерес - оспореното вземане било установено с влязъл в сила съдебен акт,
евентуално счита исковете за неоснователни поради предприемане на действия за
принудително изпълнение.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че от представения нотариален акт и
използвания израз „предоставя“ може да се направи извод, че заетата сума е
предадена, ето защо е счел,че възражението за непредаване на заетата сума, по същество
правоизключващо, е неоснователно. По второто възражение, разгледано като
самостоятелен иск, съдът е приел, че
изпълнителният лист е издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание,
актът, по който не се ползва със сила на пресъдено нещо; с молбата за издаване
на изпълнителен лист е прекъсната давността по чл. 116, б.“в“ ЗЗД и отново на 19.05.2001г. с образуване на
изпълнителното дело, като по време на изпълнението тя е спряла да тече съгласно
ППВС № 8/1980г.; следващото изпълнително действие е предприетото принудително
действие по изпълнението – публична продан в периода 19.12.2003г. –
19.01.2004г., а следващото - изпращането на 31.10.2007г. на призовката за принудително изпълнение по преобразуваното
дело при ЧСИ Д.. Приел е, че перемпцията е настъпила с изтичането на две години
от 19.12.2003г. , т. е. на 19.12.2005г.,
поради което и извършваните след това действия по преобразуваното изпълнително
дело са недопустими, поради което без правно значение са извършваните действия
и след 31.10.2007г., а самото материално право е погасено на 19.12.2010г.
Според разпоредбата на чл. 254 ГПК
(отм.), ако длъжникът не направи възражения в седемдневния срок по чл. 250 ГПК (отм.)
или искането му за спиране не бъде уважено, той може да предяви възраженията си
по исков ред. Противно на доводите на ответника по иска вземането му,
обективирано в несъдебно изпълнително основание, не е установено със сила на
пресъдено нещо, поради което искът, с който се отрича дължимостта му е
допустим. Успешното провеждане на този иск има за последица прекратяване на
започналото изпълнително производство (чл. 330, ал. 1, б. "е" ГПК
(отм.); чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Предвид правната характеристика на
предявения отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) релевираните от
длъжника - ищец правопогасяващи изпълняемото право възражения не съставляват
самостоятелни основания на иска, но само по тях, с оглед диспозитивното начало,
съдът дължи произнасяне. По иска по чл. 254 ГПК (отм.) длъжникът може да се
позове на възражения, които изключват, унищожават, погасяват изпълняемото право
или водят до неговата неизскуемост (възраженията, които е могъл да предяви по реда на чл. 250 ГПК
отм.). Същевременно съгласно правилото на разпредЕ.е на доказателствената
тежест, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът, предявил отрицателен
установителен иск, е този, в чиято тежест е да докаже своите възражения срещу
вземането под формата на основания за недължимост на твърдяното от ответника
вземане, а взискателят - ответник следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а в конкретната хипотеза да установи, че вземането е възникнало,
евентуално, че определен изтекъл период от време след падежа на вземането е
правно ирелевантен по отношение броенето на давностния срок.
И въззивният съд
намира, че възражението за недължимост поради непредаване на заетата сума е
неоснователно. В правоотношението с източник договор за заем ответникът има качеството
на заемодател, а ищците на заематели. Заемът за потребление (чл. 240 ЗЗД) е
реален договор, който се счита сключен от момента на получаване на сумата от
заемателя (ако сумата не е предадена няма сключен договор), което в
разглеждания случай съдът приема за доказано с оглед употребения в нотариалния
акт за договорна ипотека №
103, том І, рег. № 962, дело № 99/1998г. на нотариус с рег. № * с район на
действие СРС израз в сегашно време „предоставя“. Изявлението на Л.Д.,
обективирано в протокол от съдебно заседание по
гр. д. № 690/2004г. на СГС, І – 6 състав, образувано по пряк
менителничен иск от Т.Б. срещу Люомир Д., че „заемите са дадени като ипотека на моя личен апартамент“, може да
бъде само индиция, че касае признание и на процесния заем, доколкото в предмета
на доказване, видно от мотивите към решението по това дело, не е било
предоставянето на заем, обезпечен с ипотека. Само индиция за
признание могат да бъдат и изявления на ищците в жалба на л. 196 – 199 от
делото относно заем, даден им от Т.Б. срещу ипотека, както и в жалба на Л.Д. на
л. 182 – 184 от делото, тъй като не
могат да се свържат несъмнено с процесния заем. Въпреки това, с оглед съдържанието на ипотечния акт,
обсъдено по-горе, ищецът се е справил с доказателствената тежест, указана му
изрично от въззивния съд, да докаже факта на предаване на заетата сума, на
което сочи и обсъдено от съда признание
в жалбата им срещу опредЕ.ето за издаване на изпълнителен лист, по която е
образувано ч. гр. д. № 1613/2001г. на СГС, VІ – 2 състав. Извън изложеното за
отрицателния установителен иск следва да се посочи и че при уважен отрицателен
установителен иск, правото, което е негов предмет, се отрича без оглед на
конкретно правопоржадащо го основание, а с оглед на всички възможни до
приключването на устните състезания основания, понеже основанието като
индивидуализиращ белег при този иск е ирелевантно. Доколкото, съобразно
изяснената същност на отрицателния установителен иск, оспорването на вземането
с правоизключващо възражение не представлява самостоятелен иск, въззивният съд,
който следи и служебно за недопустимост на решението в обжалваната част (чл.
269, изр. 1 ГПК), счита, че решението на първоинстанционния съд като
постановено по недопустим иск е недопустимо и следва да се обезсили в частта,
обжалвана от ищците, и производството в тази част да се прекрати, при липса на
забрана в този случай за влошаване положението на обжалващия (вж. чл. 271, ал.
1, изр. 2 ГПК).
По следващото по поредност на
защитата възражение срещу дължимостта на вземанията, присъдени на основание
чл. 237, б. „е“ (редакция ДВ. бр. 103 от 30 Ноември 1999г.) ГПК (отм.), въз основа на нотариален акт, ищците, осъдени солидарно, са
противопоставили възражение, че вземанията, за които е образувано принудително
изпълнение, са погасени по давност.
За да се произнесе по това
възражение, въззивният съд взе предвид следното :
Изпълнително дело № 4387/2001г. на
ІV отд., 6 участък на СИС при СРС срещу Д. е било образувано по молба от
19.05.2001г. на взискателя – ответник по исковете Т.Б. въз основа на
изпълнителен лист от 19.03.2001г. по гр. д. № 0282/2001г. на СРС, ТСК, 79
състав, с който е удостоверено право на принудително изпълнение срещу Д. за
сумата 10 000 щатски долара, представляващи невърнат заем по договор от
17.12.1998г., обективиран в нотариален
акт № 103, том І, рег. № 962, дело № 99/1998г. на нотариус с рег. № * с район
на действие СРС, ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.11.2000г.
до окончателното изплащане. В молбата е поискано да се извърши опис на
ипотекирания имот. Разпоредено е опис да се извърши на 18.04.2002г., отложен за
06.06.2002г., който също е отложен поради обезсилването на издадения ИЛ, въз
основа на който е било образувано изпълнението.
На 18.02.2002г.
е издаден нов изпълнителен лист по посоченото гражданско дело, след указания на
въззивния съд (по ч. гр. д. № 1613/2001г. на СГС, VІ-2 състав) за издаване на
такъв съобразно постановеното от него опредЕ.е, с което осъжда длъжниците да
заплатят солидарно левовата равностойност на 10 000 щатски долара по курса
на БНБ към датата на падежа 18.12.1999г., ведно със законната лихва от
07.11.2000г. и обезсилва предходния издаден от СРС ИЛ. Този нов ИЛ е приложен с
молба за „възобновяване” на действията по описа, депозирана на 11.10.2002г. Въз
основа на него е било образувано изп. дело № 4741/2002г. на СИС при СРС, ІV
отд., 6 участък. На 18.02.2004г. взискателят Б. е поискал да се впише възбрана
върху втория ипотекиран с цитирания нотариален акт имот – гараж, вписана на
09.04.2004г., а преди това на 05.02.2003г. е вписана възбрана и на ипотекирания
апартамент.
С молба от взискателя Б. от
17.05.2007г. той е поискал продължаване на изпълнителните действия от ЧСИ. Образувано е изп. дело № 143/2007г. по описа
на ЧСИ с рег. № 787 с район на действие СГС, по което на 16.07.2008г. е
извършен опис на имотите, към които е било насочено изпълнението, – апартамент
и гараж.
След отказ на ДСИ по изп. дело №
57/2012г. да продължи изпълнението, изпратено му от ЧСИ с рег. № 787 с район на
действие СГС, на 29.10.2012г. е подадена молба от взискателя Б. за продължаване
на действията по изпълнението от ЧСИ с рег. № 840 с район на действие СГС, при
който делото е продължило под № 1063/2012г.
Съгласно чл. 330, ал. 1, б. ”д” ГПК - отм. (чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК) изпълнителното
производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Основанието
за прекратяване, предвидено в цитираната норма, предпоставя бездействие на
взискателя по образувано изпълнително дело за период от време, надвишаващ две години.
Изтичането на този срок води само до прекратяване на започналото изпълнително
производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя.
Прекратяването настъпва по силата на закона
(вж. ТР № 47/65г. на ОСГК на ВС и цитираното по-долу ТР), а с
постановлението си съдебният изпълнител само констатира настъпилото
прекратяване, като издаването му, сега предвидено изрично в разпоредбата на чл.
433, ал. 1 ГПК, е необходимо не само с оглед прогласяване на това прекратяване,
а и за да се приложат някои от последиците му (вж. напр. чл. 433, ал. 2 ГПК).
Настъпилото прекратяване на изпълнителното производство има за последица
недопустимост на следващи изпълнителни действия. На следващо място, по силата
на чл. 116, б.”в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на
предприемане на действия за принудително изпълнение и независимо от по -
нататъшната съдба на тези действия. Съгласно т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1,
б. "д" ГПК отм.), нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Съгласно
разясненията в това задължително за съда ТР, след образуването на изпълнително
дело, при висящност на изпълнителния процес, прекъснатата давност не спира
(ППВС № 3/1980г. е загубило сила), а подаването на
молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.
242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по
смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД (т. 14 от ТР), нито не е
изпълнително действие и не прекъсва давността изпращането и връчването на
призовката за доброволно изпълнение, както и искането за извършване на справки
(т. 10 от цитираното ТР). С оглед
приетото от фактическа и правна страна, възражението за давност, релевирано от
ищците, е основателно. В двугодишен период от време след 09.04.2004г. не са
поискани, нито предприети изпълнителни действия. Следователно след като
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години изпълнителното производство е прекратено (чл.
330, ал. 1, б. "д" ГПК-
отм.). Нова погасителна
давност
– общият петгодишен давностен срок (чл. 110 ЗЗД) за главното вземане по
договора за заем е започнала да тече от датата, на която е извършено последното изпълнително действие и следователно
е изтекла на 09.04.2009г. Недопустимо е да се извършват изпълнителни действия
по прекратеното изпълнително дело, а извършените се обезсилват по право (запорът
и възбраната се вдигат служебно от съда, запазват се само тези действия, от
които трети лица са придобили права, както и редовността на извършените от
трети лица плащания), поради което с описа, извършен на 16.07.2008г. по
преобразуваното изп. дело, не е прекъсната давността. Няма пречка
обаче след прекратяването на изпълнителното производство
взискателят да предприеме събиране на вземането си по ИЛ чрез образуване на ново изпълнително производство, което в случая
не е сторено.
С погасяването на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания (обезщетение за забава в размер на
законната лихва), макар давността за тях да не е изтекла (чл. 119 ЗЗД). Възражението на ответника Б., поддържано от
правоприемника му във въззивното производство, че в периода 04.12.2003г. -
18.05.2007г., изпълнителни действия не са извършвани и искани поради оспорване
на оценката на обекта на изпълнение и висящност на ч. гр. д. № 459/2004г. на
СГС, ІІ Б състав, не намират опора в закона, доколкото не е установено, че за
посочения период изпълнението е било спряно (вж. чл. 438, изр. 1 ГПК).
Така по горните съображения,
въззивният съд, възприемайки тезата, че новата погасителна давност тече от
последното изпълнително действие, при която се игнорират последиците от висящия
изпълнителен процес и от неговото прекратяване, счете, че правопогасяващото
възражение за давност е основателно, поради което основателен се явява и
предявеният отрицателен установителен иск, допустим на общо основание, тъй като
сумата не е присъдена с акт, от който да възниква правна последица сила на
пресъдено нещо.
В обобщение решението, предмет на
обжалване по жалба на ответника, е правилно като резултат в приложение и на
приетото след постановяването му ТР за изпълнителното производство и следва да
се потвърди в тази част.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението от 8 май 2015г.
по гр. д. № 43520/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 48 състав, в частта, в
която съдът е отхвърлил предявения от Л.А.Д., ЕГН ********** и В.Д.Д. срещу Т.Б.Б.,
ЕГН *********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване
недължимостта на сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 18.02.2002 г.
по ч. гр. д. № 1613/2001г., СГС, TO, VI-2 срещу тях поради невъзникване на
задълженията, за сумата от 10 000 лв., част от цялото вземане на стойност
левовата равностойност на 10 000 щ. долара, и за сумата от 1 300 лв., част от
цялото вземане на стойност 31 473, 89 лв. - законна лихва върху главницата,
начислена за периода 07.11.2000г. до 18.10.2013г., и прекратява производството
в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 8 май 2015г. по гр. д. № 43520/2013г. на Софийски
районен съд, І ГО, 48 състав, в
останалата обжалвана част.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.
Председател: Членове:1. 2.