Решение по дело №18/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 от АПК, вр. чл.118 ал.2 от КСО.

Образувано е по жалба на Д. Г. В., [ЕГН], от гр.Варна, [жк] [адрес], чрез пълномощник – адв. С. С., срещу Решение № 2153-03-177/28.11.2024г. на Директора на ТП на НОИ-Варна, с което е отхвърлена жалбата му против Разпореждане № 031-00-6620-3/15.10.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Варна, с което му е отказано отпускане на обезщетение за безработица.

В жалбата по подробно изложени съображение се поддържа, че решението е незаконосъобразно, като постановено при съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалноправни разпоредби на КСО и Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Конкретно се твърди нарушение на нормите на чл.9, чл.35 и чл.36, ал.1 АПК, регламентиращи принципа на служебното начало в производството пред административните органи. Поддържа се, че допуснатите съществени процесуални нарушения са довели до незаконосъобразност на оспореното решение, както и че същите обуславят неправилно приложение на материалния закон. Оспорва се изводът на ответника, че българската институция не е компетентна да му изплати парично обезщетение за безработица, тъй като България не е държавата на обичайното му пребиваване. В тази връзка счита, че неправилно е тълкуван и приложен чл.65 § 2 и § 5 от Регламент № 883/2004г., както и терминът „пребиваване“, което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица. Сочи се, че като критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговия център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа цялостна оценка на наличната информация на релевантните факти като счита, че в случая такава не е извършена. Поддържа се, че държавата, в която е осъществявал дейност жалбоподателят като наето лице, е Люксембург, но неговата държава на постоянно пребиваване следва да се счита България, където обичайно се намира центъра на неговите интереси. Твърди се, че събраните пред органа доказателства по несъмнен начин установяват, че съществувалото с люксембургския работодател трудово правоотношение с жалбоподателя е прекратено на 30.11.2023 г. и към датата на подаване на заявлението си пред органа Г. няма връзка с държавата по последната му заетост. Горните обстоятелства стават ясни и от попълнената от него декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 66, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 833/2004 г. на Европейския парламент. С решението си Директорат на ТП на НОИ-Варна не е определил правилно центъра на жизнените интереси, държавата на престой и държавата на пребиваване на Г.. Липсват конкретни мотиви на органа в насока за определяне на центъра на жизнените интереси, като в тази връзка не е отчетено обстоятелството, че жалбоподателят никога не е живял в Люксембург и дори не е физически пребивавал там, а само работодателят му е регистриран на посоченото място. Сочи се, че жалбоподателят е работил на различни кораби, но разполага със собствено жилище в България, където е постоянният му адрес. Същият e с непрекъснати здравноосигурителни права, има основна банкова сметка и през периода от 2015 г. до 2023 г. полага непрестанни грижи за детето си, което е допълнително основание да не смени постоянното си пребиваване в чужбина и да се установи трайно там. Поддържал е връзки с роднините си, не е прекъсвал социалните си контакти в България, управлявал е недвижимото си имущество. В част от периодите си на трудова заетост Г. действително не е бил на територията на РБългария, но това е свързано с упражняваната от него трудова дейност и не е прекъсвал взаимоотношенията си с центъра на жизнените си интереси. В заключение се моли решението като неправилно и незаконосъобразно да бъде отменено и преписката да се върне на длъжностното лице за ново произнасяне при съобразяване на дадени от съда указания по тълкуване на закона.

В съдебно заседание, чрез представител по пълномощие, жалбата се поддържа на изложените в нея основания. Допълнително се излага, че събраните по делото доказателства обосновават основателност на жалбата, тъй като Г. по никакъв начин не е пребивавал в Люксембург, нито в Швейцария, нито пък в друга държава, извън България. Работил е на речни кораби, а пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) 883/2004 не може на кораб поради факта, че договорите са срочни, като след изтичането им лицето по никакъв начин не може да остане на кораба. Твърди се, че единственото, което административният орган е взел под внимание е трудовата заетост на Г., която не се отрича, но спрямо него следва да намери приложение чл. 65, пор. 2, тъй като той има постоянно пребиваване в България, където живеят съпругата и детето му, където има собствено жилище, където е данъчно установено лице, където са неговите социални контакти, където се е прибирал изключително често. Той е бил поставен в обективна невъзможност да потърси парично обезщетение от друга държава, различна от България. Като допълнително основание се сочи, че по преписката липсва становище на компетентната институция на Люксембург или на някоя и друга държава за това, че пребиваването на Г. е в тази друга държава. Пребиваването в случая е определено само на базата становището на НОИ, което е в противоречие с разпоредбата на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. Към датата на подаване на самото заявление Д. Г. е с пребиваване в Република България.

Претендират се разноски, съобразно представен списък по чл.80 от ГПК.

Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ – Варна, в съдебно заседание, чрез процесуален представител – гл. ю.к. Е.Л., оспорва жалбата. Същата се счита за недоказана и необоснована, а оспореното решение за правилно и законосъобразно, като издадено от компетентен орган, в съответствие с административнопроизводствените правила и приложимите материалноправни норми. Излага се, че в административната преписка се съдържат достатъчно писмени доказателства, включително и декларация на лицето, че е живяло, осигурявало се е, заплащало е доходите по време на постоянната си заетост в Люксембург, а не само по време на последната си заетост от 2015 г. до 2022 г. Тези обстоятелства са удостоверени в официалните документи, издадени от компетентната институция на Люксембург, декларирани са от лицето и не се оспорват от него. Твърди се, че в случая жалбоподателят не попада в изключението на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г., тъй като е налице дългосрочна заетост в друга държава-членка на ЕС

Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност се прави възражение за размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от жалбоподателя.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На 01.12.2023г. Д. Г. е подал заявление до Дирекция „Бюро по труда“, ТП на НОИ-Варна за отпускане на парично обезщетение за безработица /л.29, 30 от преписката/ посочвайки, че последното му трудово правоотношение е с работодател „KD Europe“ – Люксембург, което е прекратено на 30.11.2023 г., като е декларирал, че считано от 28.04.2023г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение /ТПО/ е полагал труд за посочения работодател.

Представил е и Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава- членка на ЕС със СЕД U002 – Люксембург /л.35, 36/, от 18.04.2022г. до 31.10.2022 г.; от 01.11.2022 г. до 18.12.2022 г. и от 28.04.2023 г. до 30.11.2023 г. с работодател ,,KD Europe” - Люксембург, като е посочил причина за прекратяване на последната си заетост „изтичане срока на договора“.

Към заявлението е приложил преносим документ /ПД/ U1 /л.37-42/, издаден от компетентната институция на Люксембург на 23.01.2023г., с удостоверени периоди на осигурена заетост, както следва: 21.04.2015г. - 31.10.2015г.; 01.11.2015г. - 21.01.2016г.; 23.03.2016г. - 31.10.2016г.; 01.11.2016г. - 20.12.2016г.; 05.04.2017г. - 31.10.2017г.; 01.11.2017г. - 07.12.2017г.: 22.03.2018г. - 31.10.2018г.; 01.11.2018г. - 27.01.2019г.; 09.04.2019г. - 31.10.2019г.; 01.11.2019г. - 17.01.2020г.; 18.04,2022г. - 31.10.2022г.; и 01.11.2022г. - 18.12.2022г. В същия документ са удостоверени доходи за посочените периоди помесечно и причина за прекратяване на заетостта „изтичане срока на договора“.

Г. е представил и Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 г. /л.32-34/, в която е декларирал, че през периода на последната му заетост в чужбина, съпругата и преобладаващата част от роднините му, в т.ч. и пълнолетни деца, са живели в България; Разполага с постоянно жилище в България; В горепосочените периоди, в т.ч. и през годината, през която е прекратена последната заетост, е работил по срочни договори като „сезонен работник в туризма“ в Люксембург; Плащал е данъци върху доходите от последната си заетост в държавата по последна заетост – Люксембург; Живял е под наем и се е връщал в България няколко пъти в годината или по-рядко. Посочил е, че с Люксембуг го свързва единствено трудовата заетост и няма намерение да се установява за постоянно там.

На 11.12.2023г. е издадено Разпореждане № 031-00-6620-1 /л.27/ на Ръководителя на осигуряването за спиране на административното производство по подаденото от Г. заявление на осн. чл.54г ал.4 от КСО, с цел удостоверяване по служебен път на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 от компетентна институция в Люксембург.

Чрез Системата за електронен обмен на социално-осигурителна информация между Република България и Европейския съюз на 04.01.2024 г. до компетентната институция на Люксембург е изпратен структуриран електронен документ СЕД Н005 с искане за информация за пребиваването на жалбоподателя през периода на последната му заетост от 18.04.2022 г. до 30.11.2023г. /л.23-25/. На 03.10.2024г. от компетентната институция на Люксембург е получен структуриран електронен документ СЕД Н006 /л.20-22/, в който е удостоверено, че не разполагат с история на местожителството на жалбоподателя и не могат да дадат исканата информация.

С Разпореждане № 031-00-6620-2/04.10.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица /л.18/, на основание чл.55 от АПК производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от Д. Г., заявление е възобновено.

С Разпореждане № 031-00-6620-3/15.10.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ /л.12/, на лицето е отказано отпускане на обезщетение за безработица, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. чл.11, пар. 3, б.“а“ и чл.65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. Отказът е мотивиран с това, че съгласно чл. 65 пар.1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост, а последната такава за заявителя е Люксембург. След позоваване на становището на ЕК по преюдициално запитване по дело С-30/22, че след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване, в разпореждането е прието че заявителят не попада в изключението на чл. 65 пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Посочено е, че след 06.12.2012 г., с изключение на един кратък период от 16.06.2021 г. до 01.10.2021г. - 3 м. и 15 д., лицето не е упражнявало трудова дейност в България било е трудово активно по законодателството на Люксембург от 21.04.2015 г. до 01.12.2023 г. - 5 г. 0 м. 15 д с прекъсване, респ. няма принос за целите на данъчната и социалната система в България. Направен е извод, че държавата на пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. § 2 и § 5, буква „а“ ог Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентната държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се отпусне обезщетение за безработица по българското законодателство.

След оспорване на това разпореждане в законоустановения срок, Директорът на ТП на НОИ – Варна се е произнесъл с процесното Решение № 2153-03-177/28.11.2024г., с което е отхвърлил жалбата, приемайки за неоснователни възраженията на Г.. Изложил е мотиви, че жалбоподателят е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. В чл.11 § 3 от същия е регламентирано общото правило, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава. Специални по отношение на изложената обща уредба се явяват разпоредбите за безработицата. Изхождайки от посочения общ принцип и позовавайки се на разпоредбата на чл. 1, б. „р“ от Регламента, органът е приел, че общото правило при тези обезщетения е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата - членка на последната трудова заетост, която по принцип е и компетентната държава. Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, но предвид събраните в хода на административното производство доказателства и данни, Г. не подада в тези изключения. Посочил е, че във връзка с приложението на чл. 65 от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото – това това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице, като в конкретния случай това е Люксембург. А за определяне на второто понятие, органът е приел, че по настоящото заявление критерият „намерение на лицето“ не следва да бъде водещ, тъй като същият се преценява основно когато няма съгласие по пребиваването на лицето между институциите, а в случая такова не е налице. Посочил е, че Д. Г., на практика не е бил икономически обвързан с Република България, а поддържането на контакти с най-близки родственици в България е естествено поведение, което не е определящо. Съобразил е обаче данните, че за периода след 06.12.2012 г., с изключение на един кратък период - от 16.06.2021 г. до 01.10.2021 г. при осигурител „Балт Варна“ - 03 м. 15 дни, до издаване на обжалваното разпореждане, липсват подадени данни от осигурители в България, т.е. лицето да е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или по чл. 4а от КСО. Това обстоятелство следва да се съобрази при преценка на държавата на пребиваване, а именно, че лицето не е имало връзка с Република България, основана на валидни трудови/осигуритсни правоотношения. Посочено е, че Д. Г., като едно напълно безработно лице, което е напуснало държавата по последната си заетост - Люксембург и отива в друга държава - членка, в случая - Република България, е следвало да се възползва от правото си за отпускане и изплащане на ПОБ, съгласно чл. 64, § 1 от Регламент 883/2004, а именно от държавата по последната си заетост - Люксембург. Направен е извод, че че държавата по пребиваване съвпада с държавата последна зае тост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ат. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, пито по пребиваване, поради което няма основание да бъде отпуснато обезщетение за безработица по българското законодателство.

След връчване на решението, от жалбоподателя е предприето в законоустановения срок оспорване, по което е образувано настоящото производство.

С жалбата Г. е представил:

- нот.акт № 59/2007г., видно от който той и М. М. М. за придобили през 2007г. чрез покупко-продажба недвижим имот – апартамент № 143 в гр.Варна, [жк], [адрес];

-Удостоверение № 932/09.12.2024г. и Удостоверение № 799/09.12.2024г. от район „Вл.Варненчик при Община Варна, видно от които същият има постоянен и настоящ адрес в гр.Варна, [жк], [адрес];

-Удостоверение за раждане № 356996/29.09.1999г. на С. Д. Г., видно от което негови родители са Д. В. Г. и М. М. М.;

-Диплом за завършено средно обаразование от С. Г. в V Гимназия с преподаване на чужди езици „Йоан Екзарх“ гр.Варна с отличен успех;

-Свидетелство за регистрация № *********/23.03.2022г. на МПС „Хюндай Санта фе“, с рег. № [рег. номер], видно от което негов собственик е Д. В. Г.;

-Медицински документи – Епикриза от 15.03.2024г. за проведено болнично лечение на Д. Г. в периода 08-15.03.2024г.; амбулаторни листи за проведени прегледи на същия на 06.02.2024г., 27.03.2024г. и 31.07.2024г.; и документ за извършена ренгенография на 06.02.2024г.;

-Удостоверение УРИ 365000-84419/10.12.2024г. от ОД на МВР-Варна, Сектор БДС“, с установени при извършена проверка данни за излизане и влизане в РБългария на Г. за периода 20.04.2015г.-21.01.2024г.;

-14 бр. платежни нареждания за извършени преводи на трудови възнаграждения от „KD Europe“ по сметка на жалбоподателя.

В хода на съдебното производство по искане на жалбоподателя са допуснати до разпит свидетелите С. И. А. и И. Л. А., без родство със страните и техни представители, чиито показания съдът кредитира като убедително, взаимнодопълващи се и непротиворечиви помежду си и с останалите събрани доказателства. И двете свидетелки са дългогодишни, семейни приятели с Д. Г. и неговото семейство. Същите свидетелстват, че през последните години жалбоподателят е работил сезонно на речен кораб по р.Рейн в Германия. Бил е ангажиран по няколко месеца /6-7/, като през този период не е ползвал квартири, а е живял само на кораба. След свършване на активния сезон се е прибирал в България при своето семейство, което е 3-членно /той, съпруга и вече пълнолетен син/, като заедно обитават собствено жилище в гр.Варна, [жк]. Свидетелките сочат, че Г. не е бил, не е работил и не е живял в Люксембург. Заявяват, че същия не е имал намерение да се установява трайно нито там, нито в Германия. Започнал е работа на корабчето заради по-високо възнаграждение, като в периодите през които се е връщал в България си е търсил работа, но не си е намирал, предвид и по-високата му възраст. Свидетелстват, че през целия период е помагал на съпругата и сина си със средства, като те също не са имали намерение да се установяват в чужбина.

В хода на съдебното производство от процесуалния представител на ответника са представени:

-Справка от информационната система на НОИ, видно от която жалбоподателят се е регистрирал като безработен в Бюро по труда Варна на 01.12.2023г., като регистрацията е прекратена на 02.01.2025 г. по негово желание;

-Справка от Регистъра на трудовите договори към 13.03.2025 г., видно от която след 2012г. е регистриран един трудов договор на жалбоподателя с работодател „Балт Варна“ за периода 01.10.2021г. – 16.06.2021г.;

-Справка от Регистъра на осигурените лица, видно от която същият е бил осигуряван от посочения работодател в България през периода на трудова заетост.

Процесуалният представителна ответника твърди, че представените доказателства опровергават показанията на свидетелките, че Г. си е търсил работа в България.

Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в законоустановения срок по чл.149, ал.1 от АПК, от легитимиран субект – адресат на оспорената заповед и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата се явява основателна, по следните съображения:

Обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ – Варна е издадено в изискуемата от закона писмена форма и от компетентен орган, в кръга на неговата териториална и материална компетентност, съобразно изискванията на чл. 117, ал. 3, във връзка с ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО. Поради това, съдът приема, че оспорения акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.

При извършената служебна проверка, съдът не констатира допуснати в хода на административното производство и при издаване на оспорения акт съществени процесуални нарушения, обуславящи неговата незаконосъобразност. Наведените в тази връзка възражения от оспорващия са неоснователни. В съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, включително е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост. По преписката са приложени и взети предвид подадените от жалбоподателя документи, а как са ценени същите е въпрос по материалната законосъобразност на акта. Решението съдържа фактически и правни основания в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на съдебен контрол за материална законосъобразност. В този смисъл, липсват отменителни основания и по чл. 146, т. 3 АПК.

Съдът обаче намира, че обжалваното решение е издадено при неправилно приложение на материалния закон, поради следното:

Между страните по делото няма формиран спор по фактите, в т.ч., че Д. Г. е гражданин на Република България, престирал е труд в полза на работодател със седалище в Люксембург, но на речен кораб по река Рейн в Германия. Не е пребивавал на територията на Люксембург. Работата е била срочна – по около 8-9 месеца в годината, след изтичането на които Г. се е връщал в Република България. Административният орган не оспорва подадената декларация по чл. 65, § 2 от Регламент № 833/2004 г., респективно не оспорва постоянния и настоящия адрес на Г. – Република България, гр. Варна, [жк], [адрес], както и че жалбоподателят не е имал адрес на пребиваване в друга държава, различен от специфичното му място на работа на речния кораб. Спорът е правен и се свежда до определяне на компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е бил на територията на Люксембург, която според органа е и държавата по пребиваване на жалбоподателя.

Административният орган правилно е приел, че в случая намират приложение общи правила и принципи от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както и че релевантните елементи за определяне на пребиваването са уредени в член 11. Въпреки това обаче от събраните доказателства органът е направил неправилния извод за държава на пребиваване Г., като е приел, че основен критерий е трудовоправната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност, след като от 2015г. е при един и същ работодател от Люксембург.

Твърдението за придобито право на пребиваване на Г. в Люксембург поради полаган труд за горепосочения работодател повече от пет години, не почива на никаква правна норма или установен факт.

В това отношение становището на Европейската комисия по дело С-30/22, на което се позовава административният орган, не е документ със задължителна правна сила. Точният текст на това становище не е публикуван и не е възпроизведен и в определението на Съда на ЕС, с което е завършило дело С-30/22. Освен това следва да се подчертае, че случаят, разгледан по дело С-30/22, не е аналогичен на настоящия, доколкото касае социалноосигурителния статус на лице, което е полагало труд във Великобритания и през целия период на упражняване на трудовата дейност е пребивавало в тази държава, а след края на преходния период по Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от ЕС и ЕОАЕ се е завърнало в България.

Както се установява от събраните по делото доказателства, в т.ч. и формуляр U1 за предходни осигурителни периоди, Г. е работил като наето лице на срочни трудови договори. Независимо от множеството поредни срочни трудови договори с един и същ работодател, няма доказателства или данни трудовата дейност да е с постоянен характер. Съдът намира, че от събраните доказателства еднозначно се установява, че жалбоподателят е в хипотеза на напълно безработно лице по смисъла на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, доколкото е бил нает по силата на временен трудов договор, изтекъл на 30.11.2023 г.

Според определението на „пребиваване“, дадено в член 1, буква й) от регламента, това е мястото, където лицето обичайно пребивава, тоест определянето на пребиваването е свързано с установяване на конкретни факти, посочени в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Той предвижда по целесъобразност да се вземат предвид продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му. Следователно мястото на пребиваване, респективно държавата – членка по пребиваване, се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и субективни - елементите, свързани с личното положение на лицето /семейни връзки и социални контакти/.

В случая, предвид гореописаните по делото доказателства, по които няма спор и депозираните в хода на съдебното производство, кредитирани от съда свидетелски показания, може да се направи обоснован извод, че България е държава по пребиваване на Г..

Естеството на полагания от него труд предполага по време на работа същият да се намира на кораба, а не на територията на държава, независимо дали това е държавата на пребиваване или държавата на работодателя, на чието законодателство той се подчинява за периода на трудовия договор.

Според събраните гласни доказателства, по време на периодите между срочните трудови договори Г. не е престоявал в Люксембург, нито дори е преминавал през територията на тази държава. Там само е било седалището на работодателя му. Не е пребивавал по смисъла на цитираните разпоредби и в Германия /такива твърдения не съдържат в акта/. При съпоставката между данните за периодите на контрактите на Г. и данните за напусканията на България, представени с жалбата, за периода след 2015 г. се установява, че дългосрочните му отсъствия от територията на България съответстват на периодите на работа, тоест не се установява той да е отсъствал дългосрочно от България за престой или пребиваване в друга държава, освен за трудовата дейност на кораб. Не се твърди и не се установява същият да има семейни и роднински връзки в друга държава, различна от България, или за изразено от него намерение да се установява в друга държава. Напротив, същият има собствено жилище и семейство в България – съпруга и дете, които трайно пребивават в България и при които се прибира след изтичане на срочните контракти.

От тези данни, съотнесени към правилата за тълкуване на понятието „частична безработица“, предвидени в Решение № U3 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, следва, че Г. има качеството на напълно безработно лице към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица. Съгласно т. 3 от това решение, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В този смисъл са и решение от 23 април 2015 г., Franzen и др. (С-382/13, EU: C: 2015: 261), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година), както и решение от 13 октомври 2022 г., X и Y (С-713/20, EUR: C: 2022: 782), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕО) № 883/2004).

Освен това релевантно в случая е мястото на пребиваване на жалбоподателя към момента на подаване на заявлението за обезщетение за безработица. Твърденията на ответника, че Г. пребивава в друга държава - членка, се отнасят до периодите на заетост и по-конкретно на последната заетост. Липсват обаче твърдения и доказателства, че към датата на подаване на заявлението същият е пребивавал в Люксембург, което да определи институциите там като компетентни институции по мястото на пребиваване. При това положение институцията по място на пребиваване по смисъла на член 1, буква с) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е НОИ.

Предвид гореизложеното и при съобразяване на критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, се налага изводът, че противно на приетото от административния орган, център на жизнените интересите на жалбоподателя е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на Д. Г., следователно тя е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. Твърденията за липса на принос към българските фондове и за желание да се възползва от бюджета на ДОО са ирелевантни, доколкото заявителят е удостоверил осигурителен стаж за безработица в държави - членки, който следва да бъде зачетен на основание чл. 54а, ал. 2, т. 4 от КСО и Регламент (ЕО) № 883/2004.

Без значение за настоящия правен спор е обстоятелството, че е налице последващо прекратяване на регистрацията на жалбоподателя в Бюрото по труда по негово желание. На първо място, това е станало след постановяване на оспорения акт, а на второ - повече от година след регистрирането му, през който период няма данни за осигуряване на трудова заетост на лицето. И на следващо място – по никакъв начин не опровергава горните изводи.

Представените от ответника доказателства за работа по трудов договор и осигуряване на жалбоподателя в България в периода 01.10.2021г. – 16.06.2021г., не подкрепят тезата на ответника, а напротив - установяват твърденията на жалбоподателя, че е правил опити да намери подходяща работа в страната.

С оглед изложеното, съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ - гр. Варна е постановено при неправилно приложение на материалния закон, поради което е налице отменителното основание по чл. 146, т. 4 АПК. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на компетентното длъжностно лице за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

При този изход на делото по направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски и възражението на ответника за прекомерност съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение от 1 200 лв. /с ДДС/ е прекомерно с оглед на невисокия материален интерес, протичането на делото в едно съдебно заседание и липсата на особено голяма фактическа и правна сложност. Счита за съответно възнаграждение от 600 лева, поради което на жалбоподателя следва да бъде присъдена сумата от 730 лв., от които 720 лв. /с ДДС/ за адвокатско възнаграждение и 10 лева за внесена държавна такса.

Воден от изложеното и на основание чл.173, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-177/28.11.2024г. на Директора на ТП на НОИ-Варна, с което е отхвърлена жалбата на Д. Г. В., [ЕГН], от гр.Варна, [жк] [адрес], против Разпореждане № 031-00-6620-3/15.10.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Варна, с което му е отказано отпускане на обезщетение за безработица.

ВРЪЩА на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна преписката по Заявление № 031-00-6220/01.12.2023 г., подадено от Д. Г. В., за ново произнасяне при съобразяване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящия съдебен акт.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на Д. Г. В., [ЕГН], от гр.Варна, [жк] [адрес], съдебно-деловодни разноски в размер от 730 /седемстотин и тридесет/ лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.119, вр. чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО