РЕШЕНИЕ
гр.София,
14.05.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на петнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена И.
Златка Чолева
при
секретаря Вяра Баева и в присъствието на прокурора .................... като
разгледа докладва-ното от съдия И. в.гр.дело N: 13 005
по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 276669 от 23.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 24 657/2017 г. по описа
на СРС, ІІІ ГО, 141 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Д.К. И., ЕГН ********** и В.К.И., ЕГИ ********** дължат
поравно /по 1/2/ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* сумите 1 707,47 лева – представляваща
цена на доставена топлинна енергия и 34,56 лева – цена на услугата за дялово
разпределение за топлоснабден имот –
апартамент № 63, находящ се в гр.София, ж.к.„Красна ******”, бл.40, вх.”Б”,
ет.6, аб.№ ******, дължими за периода: 01.05.2014 г. – 30. 04.2016 г., ведно със
законната лихва върху тях, считано от 05.01.2017 г. до издължаване на
вземанията, както и сумата 148,48 лева – обезщетение за забава върху главницата
за доставена топлинна енергия, начислено за периода от 15.10.2015 г. до 28.12.2016
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.01.2017
г. по ч.гр.д.№ 483/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав, като в останалите
им части: за разликата над сумата от 1 707,47 лева до пълния предявен
размер от 1 707,51 лева относно стойността на доставената топлинна енергия,
за разликата над 34,56 лева до пълния заявен размер от 65,16 лева относно
цената на услугата за дялово разпределение, за разликата над 148,48 лева до пълния
предявен размер от 148,57 лева относно обезщетението за забава върху първата
главница, както и за сумата от 12,59 лева относно обезщетението за забава върху
втората главница за времето от от 15.10.2015 г. до
28.12.2016 г., исковете са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт Д.К. И. и В.К.И. са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД поравно
сумата 416,77 лева – разноски за исковото производство и сумата 62,25 лева –
разноски за заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „М.Е.” ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
уважени исковете по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.86, ал.1 ЗЗД, е обжалвано от ответниците Д.К. И. и В.К.И.,*** жалбата се
поддържа, че атакуваното решение в обжалваната част е неправилно, формално и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния закон и на същест-вени
процесуални правила, и е необосновано. Поддържа се, че не може да бъде
споделено правното основание на мотивите за исканията, изложени в решението,
поради липса на доста-тъчно убедителни писмени
доказателства, които да обосновават извод у съда за дължимост
на сумите – предмет на спора; че СРС не се е съобразил и с установения факт, че
съгласно полу-чаваните и до момента документи –
отчети за дялово разпределение, фактури и изравнителни сметки, сумите са претендирани единствено от Д. И., като имената на В.И. не
фигурират в нито един документ,предвид което последният не може да се приеме за
задължено лице при положение, че самият ищец приема за вещен ползвател на имота
Д. И.. Навеждат се доводи и че съдът не е разгледал разпоредбите на чл.62 и
чл.147а от ЗЗП, които имат предимство пред тези на ЗЕ, когато му противоречат,
като в този смисъл ище-цът е трябвало да докаже дали
ответникът е поръчал енергията и съответно да докаже нейното заплащане; че този
съд е нарушил и съдебната практика, установена с определение № 3258/07. 03.2013
г. по адм.дело № 2772/2013 г. на ВАС, І колегия,
5-членен състав, че ОУ не са индиви-дуален, общ или
нормативен административен акт. Сочи се, че друго нарушение е безрезерв-ното приемане на СТЕ, която е направила
заключението по документи, които не са представе-ни
по делото; че неоснователно не е допуснато събирането на поискани от
ответниците дока-зателства; че абсолютен факт е, че
вещото лице от СТЕ не е направило какъвто и да е незави-сим
опит да докаже потребена енергия, а единствено
преписва данни от документи на ищеца. Инвокирани са
съображения и че съгласно практиката на ВКС е недопустимо да се приемат като
доказателства фактури, които не са подписани от клиента и че не може да се
приеме за доказване на сумите ССЕ, която се основава на тези документи; че СРС
изобщо не е установил дали счетоводството на ищеца е водено редовно, както и
начина на фактуриране на сумите. Релевирани са
съображения, че предвид момента, от който се счита сключен договорът при общи
условия – когато направеното предложение от едната страна се приеме от другата,
противно на логиката и на правните принципи е да се приеме, че само с факта на
придобиване на собствеността и на легалното дефиниция за потребител на топлинна
енергия, без никакво друго действие от страна на физическото лице, същото става
страна по такъв договор, както и че за да е приложим чл.150 ЗЕ трябва да има
подадена молба-декларация от ответниците до ищеца за откриване на партида /аб.номер/, а такава в случая – няма. Поддържа се и че при
съществуването на вещно право на ползване относно топлоснабдения
имот, неговият титуляр-потребител би бил задължен за плащане на доставената
топлинна енергия, а не формалният собственик; че съгласно законовите разпоредби
приспадане и добавяне на суми от изравни-телни сметки
към други фактури може да става само с изричното съгласие на потребителя на
топлинна енергия, както и че липсата на ликвидност препятства извършването на извънсъдеб-но прихващане и такова не може да бъде
възприето.
Молят въззивния съд да отмени решението
на СРС в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателите
искове като неоснователни и недоказани.
Ответникът по жалбата –
„Т.С.“ ЕАД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната
жалба.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „М.Е.” ООД, ***
не е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени
исковете с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и правно
основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД не е
обжалвано и е влязло в сила.
С влязло в сила определение № 428179
от 12.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 24 657/ 2016 г. по описа на СРС, ГО, 141
състав е оставена без уважение молбата на Д.К. И. и В.К.И.,
инкорпорирана във въззивната жалба, с прав-но
основание чл.248 ГПК – за изменение на постановеното по същото дело решение № 276669 от 23.11.2017 г. в
частта му относно определените в тежест на ответниците разноски, като не-основателна.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валид-ността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение
/ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в
обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на
решението с оглед изложените в жалбата доводи и изиск-ванията
на приложимите в случая императивни материалноправни
норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният съд е
сезиран със субективно и обективно кумулативно съеди-нени
положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответниците Д.К. И. и В.К.И. са клиенти на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.2а /в сила от 17.02.2012
г./ от ДР на ЗЕ за топлос-набден имот – апартамент № 63, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, абонатен № ******, както
и че за доставената им топлинна енергия при публично из-вестни Общи условия за продажба
на топлинна енергия от 2008 г. и 2014 г. същите му дължат по равно – по
½, сумите: 1 707,51 лева – главница, представляваща стойността на незапла-тената топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г., 65,16 лева – главница, предс-тавляваща
стойност на такса за извършена услуга за дялово разпределение за същия период; 148,57
лева – мораторна лихва за забава върху първото главно
вземане за времето от 15.10. 2015 г. до 28.12.2016 г. и 12,59 лева – мораторна лихва за забава върху второто главно вземане за
времето от 15.10. 2015 г. до 28.12.2016 г. Поддържа се и че във връзка с
подадено на 05.01.2017 г. заявление, за посочените суми по ч.гр.д.№ 483/2017 г.
по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главниците от датата на подаване
на заявлението до окончателното им изплаща-не, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответниците са депозирали възражение. Заявено е иска-не съдът да постанови
решение, с което да установи съществуването на вземанията на ищеца, за които е
постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците
Д.К. И. и В.К.И.,*** който същите
оспорват изцяло предявените срещу тях искове. Инвокирани
са доводи, идентични с релевираните във въззивната жалба такива, с изключение на тези, касаещи
нормата на чл.147а ЗЗП. Допълнително са наведени
съображения, че липсват фактури, които при тяхната изрядност,
са единственият счетоводен документ, доказващ търговска сделка; че не са
ангажирани доказателства за извършено отчи-тане на
индивидуалните разпределители или за пречки в абоната, поради което е било възпре-пятствано такова отчитане; че претендираните
суми за дялово разпределение са недължими, тъй като не е представено
доказателство нито за основанието, нито за размера им, като е наве-дено и възражение, че клаузата от ОУ за рекламацията е
неравноправна, тъй като ограничава възможността на потребителите да възразяват
по отношение на получаваните от тях сметки.
Със заявление вх.№ 3000524/05.01.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Д.К. И. и В.К.И. за сумите:
1 707,51 лева – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016
г., 65,16 лева – главница, представляваща стойност на такса за извършена услуга
за дялово разпределе-ние за същия период; 148,57 лева
– законна лихва за забава върху главното вземане за топлинна енергия за времето
от 15.10.2015 г. до 28.12.2016 г. и 12,59 лева – законна лихва за забава върху
главицата за дялово разпределение за времето от 15.10.2015 г. до 28.12.2016 г., касаещи топлоснабден имот – апартамент
№ 63, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, абонатен № ******. На 10.01.2017
г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 483/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав срещу
посочените лица за предявените суми при условията на разделност
/ по 1/2/, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 05.01.2017 г.
до изплащане на вземането, като на заявителя са присъдени и направените в
заповедното производство разноски на стойност 338,68 лева, от които: 38,68 лева
– държавна такса и 300,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 15.02.2017 г. са депозирани възражения от двамата длъжници
Д.К. И. и В.К.И.
по чл.414 ГПК, в които същите са оспорили дължимост-та
на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 20.04.2017 г.
ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на
вземанията му по издадената заповед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени
по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със
сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците Д.К.
И. и В.К.И. главни и акцесорни вземания, за които по реда
на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на па-рично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възраже-ние по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен
интерес в полза на ищеца от предявяване на
установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и
решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/ 2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кре-дитор, обстоятелствата, от които произтича вземането
му, както и неговата ликвидност, изис-куемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно пра-во.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.20012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е фи-зическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснаб-дяване, или
природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на
чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м.05. 2014 г. до м.04.2016 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоя-телно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дя-лово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задъл-жено
да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия на топлоснаб-дения обект, респ. то
встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество – топ-лопреносно предприятие. В производството не е спорно
обстоятелството, че двамата ответ-ници са собственици
на процесния имот при равни дялове – от по 1/2, което се потвърждава и
от ангажираното от ищеца писмено доказателство: нотариален акт за дарение на недвижим
имот № 125, том LLLХVІІІ, дело № 34243/30.12.1993 г. на І нотариус при НС към СРС /неос-порен в
процеса/. Пред първоинстанционния съд ответниците нито
са поддържали, нито са ангажирали доказателства, че след придобиването на имота
същите са се разпоредили с него. Неоснователни са наведените в отговора по
чл.131, ал.1 ГПК и във въззивната жалба доводи във връзка
с отговорността на вещния ползвател. Действително в хипотезата, когато върху имота е учредено вещно право на ползване, клиент на топлинната
енергия по смисъла на чл. 153 ЗЕ и пар.1, т.2а от ДР
на ЗЕ е титулярът на ограниченото вещно право на ползване, който е задължен да
заплаща стойността на доставената за имота топлинна енергия, като разход, съг-ласно изричното разпореждане на чл.57 ЗС, но в дадения
казус предвид данните от приложе-ното с исковата
молба удостоверение за наследници № 2029/22.04.2015 г. на СО, район „Крас-на ******”, неоспорено от ответниците,
запазеното /учреденото/
в полза на дарителите – техни родители К.И..М.и Н.Н.М.с
визирания нотариален акт № 125/ 1993 г. правото на ползване, е погасено поради
настъпването на смъртта им, съответно: на 18.05.2006 г. и 15.03.2010 г. Като носители на вещното право на собственост върху процесния
имот в исковия период от м.05.2014 г.
до м.04.2016 г. Д.К.
И. и В.К.И. имат качеството
на клиенти на топлинна енергия за битови нужди за същия.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г. и Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „19 минути“ и вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г. Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ пре-доставя възможност за
потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в Об-щите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им
в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват
в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответните страни –
жалбоподатели не твърдят и не установяват да са упражнили това тяхно право
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което
настоящият съдебен състав намира, че същите са ги приели.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител,
вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната
съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014
г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия период от време между главните страни в процеса е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на
топлинна енергия за битови нужди относно процес-ния
имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл.
изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г., но действаща през исковия период/.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.
142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собстве-ност, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прог-нозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен клиент се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за топлинна енергия
относно имота, за който ответниците са клиенти за топлинна енергия, са начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са
издавани фактури, съгласно данните от двете изслушаната съ-дебна
експертиза, като след края на всеки отоплителен
период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение в сградата, в която се намира имо-тът-предмет
на спора, на база документите за индивидуален отчет в процесния
апартамент, като от последните, подписани от клиента, неоспорени от ответниците
по иска, и данните от общия топломер, отразени в заключението на приетата съдебно-техническа
експертиза /СТЕ/, по делото е установено количеството и стойността на действително
потребената топлинна енергия за процесния
имот в исковия период, възлизаща в случая на сумата 1 707,47 лева, дължима
от поравно от двамата ответници.
В хода на производството жалбоподателите-ответници не са твърдели и не установили да
са се възползвали от предвиденото рекламационно
производство и да са оспорили изготве-ните от третото
лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от
Общите условия от 2008 г. и чл.33, ал.3 от Общите условия от 2014 г., имащи
силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който се
отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по
чл.70, ал.6 от Наредбата за топлоснаб-дяването /отм./,
поради което настоящият съдебен състав намира, че топлинната енергия, пот-ребена в процесния имот, е разпределена в съответствие с правилата
на действащата норма-тивна уредба – обстоятелство,
което е отразено и в приетата съдебно-техническата
експертиза.
По делото не
са налице данни размерът на задължението на клиента по абонатен № ****** за потребената топлинна енергия за заявения като предмет на
спора период от м.05. 2014 г. – м.04.2016 г., на стойност от 1 707,47
лева, да е заплатена от клиента, с оглед на което до тази сума искът по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ се явява доказан по
основание и размер, поради което последният подлежи на уважаване, както
правилно е приел първоинстанционния съд.
Неоснователни
са и доводите на въззивниците, че в дадения казус е
нарушена забрана-та по чл.62 ЗЗП. Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 2/ 2016 от 25.05.2017 г. по тълк.дело
№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прила-гат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Съдебният състав намира за
неоснователно и възражението на ответниците, че е на-лице нарушение на чл.147а ЗЗП. Нормата на чл.147а ЗЗП, от която те
черпят аргументи, че не са обвързани от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, е материалноправна и същата е в сила от 25.07.2014 г. и
следователно не намира приложение в настоящия спор, при който правоотношението
между главните страни и възникнало преди този момент. За пълнота следва да се
отбележи, че дори и да беше налице противната хипотеза, възражението на
жалбоподателите пак би било неоснователно, тъй като нормата на чл.147а ЗЗП е
обща и приложението й се изключва от специалното правило на чл.150 ЗЕ, касаещ
потребителите на топлинна енергия. Затова не е необходимо изричното съгласие на
последните за договарянето и приемането им, а е достатъчно те да не са
възразили срещу общите условия на топлопре-носното
предприятие.
Не е нищожна и клаузата за рекламация от Общите условия на
основание чл.35 ЗЗПТП /отм./ и клаузите на действащия ЗПП. Визираната клауза
нито ограничава възмож-ността на абоната да възрази
срещу получените сметки, нито изключва и/или ограничала пра-вото
на същия за съдебна защита по отношение на претендираните
от топлопреносното пред-приятие
вземания.
Не могат да бъдат споделени и доводите, че липсва валидно облигационно
отношение между жалбоподателите и ищеца, тъй като не се установява те да са
поискали откриване на партида за имота на тяхно име. С оглед действащата
нормативна уредба във връзка с топлос-набдяването, за
възникването на облигационно отношение между доставчика на топлинна енергия и собственика
на топлоснабден имот в качеството му на потребител/клиент
на топлинна енергия не е необходимо подаване на молба-декларация за откриване
на партида от страна на последния.
Необосновано е и оплакването във
въззивната жалба, че суми от изравнителните сметки са
били отнасяни от ищеца към други задължения извън исковия период, тъй като от събрания
доказателствен материал по делото не се установява извършването на такива
действия от страна на „Т.С.” ЕАД.
Оплакванията, че количеството на доставената топлинна енергия за процесния имот не се доказва от ангажираните доказателства,
са необосновани. Съдебно-техническата експер-тиза е допусната
в съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост на
специални знания в съответните области на науката, в т.ч. и относно
изчисленията по нор-мативно установените формули, в
които са заложени технически показатели, като тази експер-тиза
не е изготвена по документи, едностранно издадени от ищеца, както се поддържа,
а въз основа на представените по делото документи за отчет за индивидуалното разпределение, установяващи
действителното количество потребена енергия, съгласно
снетите показания по уредите за разпределение в жилището на ответниците за процесния период, подписани от клиента и неоспорени в
процеса, както и данните от електронния отчет на общия топломер в абонатната
станция. В случай, че въззивниците са искали
представянето на оригинала на отчетния картон на общия топломер, е следвало своевременно
да заявят искане по реда на чл. 192 ГПК до третото неучастващо в процеса лице –
Етажната собственост на бл.*******-на ******”, в която същият се съхранява.
От заключение на СТЕ, изготвено след проверка на документацията относно метроло-гичния контрол, подробно описана на л.3 и л.4 от заключението,
приетото от съда и неоспо-рено от страните, по
безспорен начин е установено в производството, че в исковия период общият
топломер в процесната абонатна станция е преминал
метрологична проверка и е тех-нически изправен.
На последно място, тъй като между
двамата съсобственици не е налице споразумение във връзка с разпределението на
топлинната енергия в процесния имот, всеки един от
тях се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди за притежаваната от
него идеална част от топлоснабдения обект.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2014 г. дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл.
от Наредбата за топлоснабдяването /отм./ или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиен-тите
заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана
от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в
ред. до изм. с ДВ бр.94/2013 г., в сила от 01.06.2014 г. – отм., но действала в
процесния пе-риод/ дяловото разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от топлопреносното предприятие или от
доставчика на топлинна енергия – самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението
към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2014 г. клиентите заплащат
цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите
търговец – ОУ 2014 г., като стойността се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение. В
клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от
продавача, съг-ласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ начин на клиентите. С
общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на дого-вора за продажба на топлинна енергия между страните по
него, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга дялово разпреде-ление,
като доказателства за извършено плащане на същата за процесния
период не са налице по делото. За да се произнесе по въпроса относно размера на
това вземане за времето от м.05. 2014 г. – м.04.2016 г., настоящата инстанция съобрази
неоспореното в тази част заключение на изслушаната СТЕ и неоспореното
извлечение от сметки за абонатен № ******, съгласно които начислена на ответниците
стойност за дялово разпределение е в размер на 65,16 лева. Предвид
обстоятелството обаче, че първоинстанционното решение
не е обжалвано от ищеца, на осно-вание чл.271, ал.1,
изр.2 ГПК с настоящото решение положението на жалбоподателите-ответ-ници
не може да бъде влошавано, с оглед на което решението на СРС по отношение на присъ-дената с него главница за разглежданата престация в размер на 34,56 лева, следва да бъде пот-върдено.
По отношение на исковете по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, касаещи главните вземания, представляващи
стойността на дължимата се топлинна енергия за времето от м.05.2014 г. –
м.04.2016 г., мнозинството на съдебния състав на СГС намира, че ответни-ците не са изпаднали в забава относно тяхното плащане,
поради нищожност на клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време Общи условия от 2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни клаузи –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл. 143,
ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на
ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата
на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014
г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия,
определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от ОУ/ в 30-дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33,
ал.2 – падежът за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – също
в 30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на продавача „Т.С.“
ЕАД. Така обвързаното нас-тъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и
пр./, което да му дава въз-можност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълни-телно
и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да
бъде задължаван да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с такива технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да му гаран-тират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези
вложения. От друга страна, от потребителя не може да се из-исква да извършва постоянни справки в един неопределен
период от време за това кога точно топлопреносното
дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за
да може да съобрази едностранно определените по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи
за изпълнение. С оглед горното мнозинството на
настоящия състав прие-ма, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия
от 2014 г. противоречат на импе-ративната материалноправна норма на чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието
приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обс-тоятелство за вземането на ищцовото
дружество за дължимата се стойност на топлинната енергия за исковия период, което
попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответниците не са изпаднали
в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между главните страни, а
по делото не е представена и покана за изпълнение на това задължение в
съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви исковете
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главницата за топлинна
енергия се явяват изцяло неоснователни, поради което обжалваното решение на СРС
в тази му част следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго,
с което заявените искове на това основание за сумата 148,48 лева за периода:
15.10.2015 г. – 28.12.2016 г. – да бъдат отхвърлени.
Освен в посочената част първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, с която ответниците Д.К. И. и В.К.И. са осъдени да заплатят на ищеца поравно разноски за заповедното
производство за разликата над сумата 57,36 лева и за исковото производство –
над сумата 384,04 лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Ирелевантни
към предмета на въззивния контрол са релевираните от жалбоподателя твърдения относно фактурите и
съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/, тъй като фактурите не са послужили като
база за определяне на количеството и стойността на реално потребената
топлинна енергия от абонатен № ******, а ССЕ изобщо не е изслушвана в
първоинстанцион-ното производство.
При приетия изход на спора в патримониума на жалбоподателите е възникнало право на
разноски по чл.78, ал.1 ГПК съобразно уважената част от жалбата, съобразно
което на същите следва да се присъди сумата 2,98 лева – по 1,49 лева за всеки,
направени разноски за държавна такса по жалбата.
На
основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК не се дължат разноски на въззиваемата страна съобразно отхвърлената част от жалбата,
вкл. и за юрисконсултско въз-награждение.
Във въззивното производство от упълномощения от тази страна
процесуален представител – юрисконсулт не са извършени реално никакви процесуални
действия, извън допозираната бланкетна
молба, с която единствено е заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата. Доказателства
за извършването на други разходи във въззивното
производство не са ангажирани.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 276669 от 23.11.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 24 657/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 141 състав – в ЧАСТТА, с която по искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Д.К. И., ЕГН ********** и В.К.И., ЕГН ********** дължат поравно на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на 148,48 лева за периода от 15.10.2015 г. до 28.12.2016 г. вкл., както и в ЧАСТТА, с която Д.К. И., ЕГН ********** и В.К.И.,
ЕГН ********** са осъдени
да заплатят поравно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл.78, ал.1 ГПК
разноски за заповедното производство за разликата над сумата 57,36 лева
до сумата 62,25 лева и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното исково производство за разликата над
сумата 384,04 лева до сумата 416,77 лева, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седа-лище и адрес на управление:***, срещу Д.К. И.,
ЕГН ********** и В.К.И., ЕГН **********, с адрес: ***, искове
за признаване за установено на осно-вание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Д.К. И., ЕГН ********** и В.К.И., ЕГН
********** дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* поравно /по 1/2/ сумата 148,48 лева, представляваща обезщетение
за забавено плащане за периода от 15.10.2015 г. до 28.12.2016 г. вкл. относно главното вземане за потребената топлинна енергия от м.05.2014 г. до м.04.2016
г. вкл., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 483/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав от 10.01.2017
г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 276669 от 23.11.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 24 657/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 141 състав в
останалата обжалвана осъдителна част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ поравно на Д.К. И., ЕГН ********** и В.К.И.,
ЕГН ********** ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2,98 лева /два лева и деветдесет и осем
стотинки/ –
разноски за въззивното производство /по 1,49 лева на
всеки от тях/.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца:
„М.Е.” ООД.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени
предявените исковете с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
о.м. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението от 14.05.2020 г. по гр.д.№ 13005/18
г., СГС, IV-В с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ са нищожни.Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.Обвързването на срока
за изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата
на публикуването им на интернет страницата на търговеца не поставя
потребителя в неравностойно икономическо положение и не го задължава да се
снабдява с техническо средство за достъп до интернет.При съвременните условия
достъпът до интернет не е свързан непременно с притежаването на специално
техническо устройство, тъй като всеки потребител може да направи справка за
месечните дължими суми както на места със свободен достъп до интернет услуги,
така и и на местата за заплащане на дължимата сума.Публикуването на сметка на
интернет страницата на дружеството създава допълнително удобство, а не вреда за
потребителите, поради което не е нарушен и принципа за добросъвестност.Това
становище не променя крайния извод поради липса на доказателства по делото дали
и на коя дата ищецът е изпълнил задължението на ищеца да публикува фактурите за
дължимите суми в страницата си в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова