Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,
02.08.2022
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІ - В въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ива Иванова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова
гр. д. № 10023 по описа на съда за
2020 г. и
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 – 273 ГПК.
С решение
№ 71864 от 30.03.2020
г. по гр. д. № 50596/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 36
състав, е осъдено З. „Б.И.“
АД, ЕИК *******да заплати на „В.9.“ ООД, ЕИК *******на основание чл. 193 КЗ
(отм.), вр. с чл. 17 и сл. от Конвенцията за договора
за международен автомобилен превоз на стоки (СМR) сумата от 1350 лв., представляваща застрахователно
обезщетение - стойността на 16,83 кв. м. от превозвани стъклопакети, увредени в
периода 16.08.2017 г. - 18.08.2017 г. по време на осъществяван от ищеца
международен превоз на стоки - алуминиева дограма и стъклопакети по направление
България – Малта с товарен автомобил с рег. № СВ 6937 ВТ и ремарке с рег. № С 6755
ЕС, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 18.08.2017 г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 614 лв.
- разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение
е постъпила въззивна жалба от
ответника З. „Б.И.“ АД, с оплаквания за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон и постановяването му при неправилна преценка на
доказателствата. Сочи се за неправилен изводът на съда, че приложението на
конвенцията СМR не е
поставено в зависимост от това за чия сметка е извършен превозът, с позоваване
на чл. 1, т. 1 от същата. Според въззивника
приложението ѝ изисква да е налице договор за автомобилен превоз, който
да е по повод на превозвани стоки, което превозване на стоки да е осъществено с
превозни средства срещу заплащане и мястото на приемане и предаване на стоките
да са в две различни държави, поне една от които да е подписала конвенцията. В
случая няма договор за международен превоз на стоки срещу заплащане (а превоз за
собствена сметка), поради което конвенцията не намира приложение. Освен това,
ищецът не е установил пълно и главно наличието на застрахователно покритие по процесната полица за процесното
събитие (обхватът на самата полица не покрива събитието), поради което и
ответникът не дължи застрахователно обезщетение. Предвид
изложеното се моли за отмяна
на решението и за отхвърляне
на иска. Претендират
се разноски.
Въззиваемата
страна - „В.9.“ ООД не е депозирала отговор по реда на
чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание процесуалният представител на
дружеството оспорва въззивната жалба и моли за
потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд,
като обсъди доводите във въззивната
жалба, становището на насрещната страна и събраните по делото
доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правно
основание чл.
343, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 17 и сл. от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки - за
ангажиране на отговорността на застраховател по застрахователен договор
„Отговорност на превозвача“, сключен на 09.11.2016 г. между ищеца „В.9.“ ООД и
ответника З. „Б.И.“ АД.
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Разгледана по същество, същата е
основателна.
Съгласно
чл.
269 ГПК въззивният
съд се произнася
служебно по валидността на решението,
а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите
въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на
някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В случая постановеното
по делото решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Въззивният съд
приема, че решението
е постановено при дадена неправилна правна квалификация на предявения иск. Предвид датата на сключването на застрахователния договор - 09.11.2016 г. приложение
намира Кодекс за застраховането
(в сила от 01.01.2016 г.), а не отмененият Кодекс за
застраховането. Съгласно ТР
№ 2 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС, когато
съдът не се е произнесъл извън определения от страните предмет
на делото и извън обхвата на
търсената от ищеца защита, дадената
от съда правна квалификация на исковата
претенция, с която е сезиран, обуславя правилността, а не недопустимостта на решението. Само когато съдът
се е произнесъл извън определения от страните предмет
на делото, неправилната правна квалификация на иска е
основание за обезсилване на
решението и връщане на делото
на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
Когато обаче съдът се е произнесъл
по заявените от ищеца обстоятелства
и искания, но е дал неправилна
правна квалификация на спорното
право, той е допуснал нарушение на материалния
закон, което не е основание за обезсилване на решението
и връщането му за ново разглеждане.
В случая дадената от районния съд
правна квалификация на иска по чл.
343, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 17 и сл. от
Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки
като такъв по чл.
193 КЗ (отм.), вр. с чл. 17 и сл. от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки,
не се отразява
върху допустимостта на обжалваното
решение - и
при двете правни квалификации
на доказване подлежат едни и същи факти
и обстоятелства, без да се променя
начинът на
разпределяне на доказателствената
тежест в процеса. Поради това въззивната
инстанция следва да се произнесе
по основателността на иска с
оглед възприетата от нея правна квалификация.
По така предявения иск в тежест на ищеца е
да докаже, че описаното в исковата молба събитие представлява покрит риск по
сключения с ответника застрахователен договор „Отговорност на превозвача“,
както и размера на претърпените вреди.
В тежест на ответника, при доказване на
посочените по - горе обстоятелства, е да докаже плащане на дълга.
По делото не е спорно, че на 09.11.2016 г.
между ищеца „В.9.“ ООД и ответника З. „Б.И.“ АД е сключен застрахователен
договор по полица № Е16270000158 „Отговорност на превозвача“ за товарен
автомобил MERCEDES ACTROS - *******с покритие за всички
прикачени към този влекач ремаркета с български ДКН, с изключение на ремаркета,
превозващи опасни товари, хладилни ремаркета и платформа за превоз на
автомобили, със срок на застраховката от 10.11.2016 г. до 09.11.2017 г.
Уговорено е застрахователно покритие съгласно Общите условия на застраховка
„Отговорност на превозвача“ и Конвенция CMR.
На 25.05.2017 г. към полицата е сключен Добавък № 1 относно добавянето в обхвата на полицата на
ремарке за товарен автомобил TPR 13 SCHWEBHEIM-СF237A.
На 02.06.2017 г. към договора е сключен Добавък № 2 относно замяната на добавеното в обхвата на
полицата с Добавък № 1 ремарке за товарен автомобил -
TPR
13 SCHWEBHEIM - OF237A, с ремарке MOESLEIN
TPR 11 С6755EC. Не е
спорно, че по силата на полицата „В.9.“ ООД се е задължило да заплати
определена по договора застрахователна премия срещу насрещното задължение на З.
„Б.И.“ АД да изплати застрахователно обезщетение при настъпване на предвидените
по договора покрити рискове за застрахователна сума в размер на 250 000 евро,
както и че ищецът е погасил своевременно и изцяло застрахователните премии.
Не е спорно, че в срока на действие на
посочената полица - в периода 16.08.2017 г. - 18.08.2017 г. „В.9.“ ООД като
превозвач е осъществило международен превоз на стоки - алуминиева дограма и
стъклопакети на пирамиди по направление България (Долни Богров) - Малта, който
превоз е осъществен с товарен автомобил с ДКН СВ 6937 ВТ и ремарке с ДКН С 6755
ЕС (попадащи в обхвата на процесната полица), както и
че при пристигането на товара в Малта е установена вреда - счупване на част от
превозваните стъклопакети по време на транспортирането - 16,83 кв. м., на обща
стойност 1350 лв., за което е съставен протокол за бракуване № 28/25.08.2017 г.
Не се спори и по това, че ищецът „В.9.“ ООД е собственик (изпълнител по Договор
за изработка на дограма № 41955/14.10.2017 г.), изпращач на товара, както и
негов превозвач.
Във връзка с настъпилото събитие при
ответника е заведена щета № **********, по която е постановен отказ за
изплащане на обезщетение с писмо с изх. № 2568/18.04.2018 г.
От изготвената в хода на първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, неоспорена от страните, която въззивният
съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че себестойността за
счупените стъклопакети от 16,83 кв. м. е в размер на 1358,52 лв.
По делото е приета Заповед от 16.08.2017
г. на ръководител - група Транспорт на „В.9.“ ООД, с която на основание чл. 18,
т. 4 от Наредба № БН-8/27.06.2008 г. за условията и реда за извършване на
превоз на пътници и товари за собствена сметка е наредено извършването на
превоз на стъклопакети, дограма и материали за собствена сметка на 16.08.2017
г. с автомобил Мерцедес *******, по маршрут Долни Богров-Малта-Долни Богров, за
което е представена и международна товарителница CMR от 15.08.2017 г.
Спорни по делото, включително на етапа на въззивното производство, са въпросите дали така описаната
вреда представлява покрит застрахователен риск по процесната
полица № Е16270000158 „Отговорност на превозвача“, както и дали осъщественият
от „В.9.“ ООД превоз на стоки попада в обхвата на СМR - конвенцията, доколкото
представлява превоз за собствена сметка по смисъла на Наредба № Н-8/27.06.2008
г. за условията и реда за превоз на товари и пътници за собствена сметка
(Наредба № Н-8), т. е. дали СМR-конвенцията
изключва от обхвата си превозите за собствена сметка.
Процесният договор по правното си естество
е разновидност на договора за застраховка
„гражданска
отговорност“
(решение № 47 от 30.07.2019
г. на ВКС по т. д. №
1502/2018 г., I т. о.; решение № 118 от 20.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2179/2016 г., I т. о.). Предмет на този договор е рискът от възникване на отговорност
на превозвача
на основания, произтичащи от неизпълнение на договор за превоз, за вреди, които
могат да възникнат по време на
превоза и не могат да бъде предварително определени (за разлика от договора за
застраховане срещу рисковете на превоза, уреден в чл. 419 КЗ, който
представлява вид имуществено застраховане и има за цел да покрие вредите,
нанесени на превозвания товар, независимо от причините за увреждането и
наличието на вина на превозвача).
Съгласно
чл. 1, т. 1 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR),
ратифицирана с Указ № 1143/29.07.1972 г. (ДВ, бр. 61 от 05.08.1977 г.),
в сила за България от 18.01.1978 г., същата се прилага
за всеки договор за автомобилен
превоз на стоки с превозни средства
срещу заплащане, когато
мястото на
приемане на
стоката за превоз
и предвиденото място за доставянето й, така както са
посочени в договора, се намират в две
различни държави, от които поне
една е договаряща страна. Това е така независимо от седалището и националността на
страните.
В случая мястото
на приемане на
стоката за превоз (България)
и мястото на доставянето й (Малта) са в две различни държави,
от които Република България е ратифицирала конвенцията,
но въззивният съд приема, че последната не може да
намери приложение, доколкото ищецът не е доказал
сключването на договор за автомобилен
превоз на стоки срещу заплащане.
Безспорно плащане по договор за автомобилен превоз от страна на
изпращача няма (при данните, че изпращач и превозвач са едно и също лице), не е доказано обаче стойността на извършения превоз да
е заплатена и от получателя на стоката - в товарителницата не е отбелязана
превозна цена, няма данни и същата да е калкулирана в крайната цена по сделката
и респективно, заплатена от купувача - получател на стоката, в какъвто смисъл
са твърденията на ищеца (в издадената фактура фигурира само стойността на
стоката, но не и цена за превоза). От приетите доказателства е видно, че
превозът е възложен по реда на Наредба № Н-8 от 27.06.2008 г. за условията и
реда за извършване на превоз на пътници и товари за собствена сметка. Според
чл. 9 (изм. и доп. - ДВ,
бр. 14 от 2016 г.) от наредбата, превоз на товари за собствена сметка е превоз
на товари без заплащане и формиране на печалба, предназначен единствено за
собствена дейност или произтичащ от собствена дейност, извършван със собствени
или наети въз основа на договор за лизинг или за наем пътни превозни средства,
управлявани от водачи, назначени по трудов договор с лицето, за чиято сметка се
извършва превозът, или предоставени на разположение съгласно договор, когато този
превоз не е основна дейност за него и превозът е предназначен да се доставят
товари на лицето, за чиято сметка се извършва превозът, да се експедират негови
товари, товарите да се превозят в рамките на предприятието му или за негови
собствени нужди извън предприятието, а товарите принадлежат на лицето, за чиято
сметка се извършва превозът, или са били продадени, закупени, дадени под наем
или наети, произведени, добити, преработени
или поправени от него, какъвто в случая е процесният
превоз. Поради това въззивният съд приема, че процесното
правоотношение не попада в приложното
поле на
Конвенция за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR),
очертано от чл. 1, т.
1 от същата, доколкото не е налице възмезден договор за автомобилен
превоз на стока от една държава в друга, въз основа на
който да може да се ангажира отговорността на ответника - застраховател по
застраховка „Отговорност на превозвача“ съгласно уговореното между страните
застрахователно покритие.
С оглед на така изложеното, възраженията
на въззивника и събраните по делото доказателства, въззивният съд приема, че ищецът, чиято е доказателствената тежест по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК
(изрично разпределена му с доклада по чл. 146 ГПК, приет без възражения от
страните) не е доказал пълно и главно по делото, че настъпилата увреда при превозване на дограмата представлява покрит
застрахователен риск по процесната полица №
Е16270000158 „Отговорност на превозвача“. Възражение, че настъпилото събитие не
е покрит застрахователен риск, е направено своевременно от ответника в срока за
отговор на исковата молба, същото се поддържа и пред настоящата инстанция, а по
делото липсват приложени Общи условия по застраховка „Отговорност на
превозвача“, неразделна част от застрахователната полица, които ищецът е
декларирал, че е получил, запознал се е и приема, за да може да се извърши
такава преценка. В случая не се твърди, че е налице изключен застрахователен
риск (в който случай тежестта за доказване е върху ответника), а че изобщо възникналото
събитие не е покрит риск по застрахователната полица, което обстоятелство
следва да бъде доказано от ищеца. При липсата на приети общи условия и извода,
до който настоящият съдебен състав достигна за неприложимост на Конвенцията, по
делото не може да извърши преценка дали процесната увреда попада в обхвата на застрахователната полица, тъй
като в нея е посочено, че застрахователното покритие е съгласно Общите условия
на застраховка „Отговорност на превозвача“ и Конвенция CMR. Доколкото по делото не е установено по безспорен начин,
че е налице покрит риск по застрахователната полица, т. е. че извършеният
превоз попада в обхвата на покритието на сключения застрахователен договор и в
обхвата на превозите, регламентирани в Конвенция CMR, то предявеният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, а обжалваното първоинстанционно решение да
бъде отменено като неправилно, включително и в частта за разноските.
По
разноските:
При този изход
на делото, за първоинстанционното производство право
на разноски има ответникът, от който са претендирани 350
лв. - адвокатско възнаграждение,
което е заплатено в брой съгласно удостовереното
в представения договор за правна
защита и съдействие от 03.10.2018 г. Съобразно обжалваемия интерес от 1350
лв., минималното
възнаграждение, определено по чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските
възнаграждения (Наредбата), в относимата й редакция към датата
на договора за
правна защита, възлиза на 324,50
лв. Заплатеното възнаграждение е в незначително по-висок размер,
поради което възражението на
ищеца за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Съгласно § 2а. от Наредбата,
за регистрираните по
Закона за данъка
върху добавената стойност адвокати дължимият данък
върху добавената стойност се начислява
върху възнагражденията по тази наредба и се счита за
неразделна част от дължимото
от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка
върху добавената стойност (ЗДДС), като в случая са представени доказателства за
регистриране на адвоката по ЗДДС, поради което към определеното възнаграждение
в размер на 350 лв. следва да се добави и ДДС, или общо дължима е сумата от 420
лв. - адвокатско възнаграждение с ДДС.
За въззивната инстанция разноски се дължат на въззивника, както следва: 27 лв. - държавна такса и 350 лв.
- адвокатско възнаграждение с ДДС, съгласно договор за правна защита и
съдействие от 22.03.2021 г., удостоверяващ заплащането на възнаграждението и
Удостоверение за регистрация на адвоката по ЗДДС.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 71864 от 30.03.2020
г. по гр. д. № 50596/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 36
състав, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „В.9.“ ООД, ЕИК *******срещу З. „Б.И.“ АД, ЕИК *******осъдителен
иск с правно основание чл. 343 КЗ, вр. с чл. 17 и сл.
от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (СМR) за осъждане на З. „Б.И.“ АД да заплати на „В.9.“ ООД
сумата от 1350 лв., представляваща застрахователно обезщетение - стойността на
16,83 кв. м. от превозвани стъклопакети, увредени в периода 16.08.2017 г. -
18.08.2017 г. по време на осъществяван от ищеца международен превоз на стоки -
алуминиева дограма и стъклопакети по направление България - Малта с товарен
автомобил с рег. № СВ 6937 ВТ и ремарке с рег. № С 6755 ЕС, ведно със законната
лихва от датата на увреждането - 18.08.2017 г. до окончателното плащане, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
„В.9.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, ж. к. „*******, да заплати на З. „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 420
лв. с ДДС (четиристотин и двадесет лева) - разноски за адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство,
както и на основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл. 273 ГПК
сумата от общо 377 лв. (триста седемдесет и седем лева) - разноски във въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.