№ 10608
гр. София, 04.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:В В. А.
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от В В. А. Гражданско дело № 20241110104671
по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
04.06.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:В А.
при секретар ЕД, като разгледа докладваното от съдия В А. гр. дело № 4671/2024 г. по описа
на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ЗК „УК“ АД срещу „ГЗе“ АД, като се твърди, че на
13.05.2023 г. в гр. София на ул. „............, Н. М., управлявайки специална техника –
строителна техника „Магни 6.2“, рег № С ..................., собствено на „...................“ ЕООД, не
бил спазил нужната дистанция, като при разминава с „вилицата“ на техниката настъпил удар
с товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ, управлявано от Б. В., собственост
на „.................с“ ЕООД. Поддържа, че за ПТП-то бил съставен двустранен констативен
протокол, като вината за инцидента била за водача на специалната техника, а по товарният
автомобил били нанесени имуществени вреди в размер на 8122,31 лева. Навежда доводи, че
към момента на ПТП-то за товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ била
налице валидно сключена застраховка „Каско“, обективиран в застрахователна полица №
1
23015110333/28.03.2023 г. с период на застрахователно покритие от 31.03.2023 г. до
30.03.2024 г. Излага съображения, че във връзка с ПТП-то била образувана застрахователна
преписка (именувана „щета“) № 23110150024/2023 г., като било определено застрахователно
обезщетение в размер на 8122,31 лева, което било изплатено на 27.07.2023 г. Твърди, че към
момента на ПТП-то гражданската отговорност на виновния водач е била покрит
застрахователен риск при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“,
обективирана в застрахователна полица № BG/12200190339. Поддържа, че с плащането на
застрахователното обезщетение е встъпил в правата на увредения срещу делинквента и
неговия застраховател. Инвокира доводи, че е поканил ответника да заплати регресното
вземане на 21.11.2023 г., като на 06.12.2023 г. било извършено плащане за сумата от 4061,15
лева. Иска ответника да бъде осъден да заплати останалата част от незаплатеното
застрахователно обезщетение – сумата от 4061,15 лева, като претендира и деловодни
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се посочва,
че претенцията е неоснователна и недоказана. Сочи, че не оспорва наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“, като твърди, че с изплатената
сума изцяло е удовлетворено вземането на ищеца. Поддържа, че механизма на ПТП-то не
бил твърдения в исковата молба, като оспорва наличието на причинно-следствена връзка
между ПТП-то и вредите. Прави възражение за съпричиняване, което обосновава подробно
като сочи механизма му. Навежда доводи, че размера на вредите не бил твърдения от ищеца,
като размера на вредите били необосновано завишени. Иска отхвърляне на предявения иск,
както и присъждането на деловодни разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 411 КЗ, във вр.
чл. 45 ЗЗД.
В чл. 411 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от
правилата по чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на застрахователното
събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно
обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл.
411 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата или срещу
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечил деликтната
отговорност на виновния за настъпването на процесното ПТП водач на МПС.
Предпоставките за възникване на регресното право на застрахователя по
имуществено застраховане срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“
на причинителя на имуществени вреди (делинквента) изисква кумулативното осъществяване
на следните предпоставки: 1) наличие на действително застрахователно правоотношение
между увредения и ищеца по имуществена застраховка; 2) за увредения да е възникнало
право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил
застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към
момента на настъпване на застрахователното събитие (ПТП) между делинквента и
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ да е съществувало действително
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото е отделено за
безспорно на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че: 1) на 13.05.2023 г. в гр. София на ул.
„............ е настъпило ПТП между специална техника – строителна техника „Магни 6.2“, рег
№ С ................... и товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ; 2) към момента на
2
ПТП-то за товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ е била налице валидно
сключена застраховка „Каско“, обективиран в застрахователна полица №
23015110333/28.03.2023 г. с период на застрахователно покритие от 31.03.2023 г. до
30.03.2024 г.; 3) към момента на ПТП-то гражданската отговорност на водача на специална
техника – строителна техника „Магни 6.2“, рег № С ................... е била покрит
застрахователен риск при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“,
обективирана в застрахователна полица № BG/12200190339; 4) при ищецът е била
образувана застрахователна преписка (именувана „щета“) № 23110150024/2023 г., като било
определено застрахователно обезщетение в размер на 8122,31 лева, което било изплатено
на 27.07.2023 г.; 5) ищецът е поканил ответника да заплати регресното вземане на 21.11.2023
г., като на 06.12.2023 г. било извършено плащане за сумата от 4061,15 лева.
Обявените за безспорни обстоятелства се установят и от представените по делото
писмени доказателствени средства, които настоящият съдебен състав кредитира.
Представен е двустранен констативен протокол от 13.05.2023 г., като в последния е
отразен следния механизъм на ПТП: на 13.05.2023 г., около 14:00 ч., специализирана
строителна техника „Магни 6.2.“, рег. № С ................... се движи по ул. „.............“, като пред
№ 94, при разминаване с товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ настъпва
удар с „вилицата“ на повдигащия механизъм на машината и насрещно движещият се
товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ.
Двустранният констативен протокол има формална доказателствена сила (арг. чл. 180
ГПК), тъй като представляват частен удостоверителен документ и като такъв не притежават
материална доказателствена сила, поради което се преценяват от съда по вътрешно
убеждение с оглед всички събрани по делото доказателства. Въпреки това, когато не е
налице надлежно оспорване на фактите отразени в двустранния констативен протокол, при
извършена съвкупна преценка на останалите обстоятелства по делото, съдът може да
приеме, че описаните в негов факти са се осъществили. Обратно при наличието на
оспорване на отразените факти, какъвто е процесния случай, то приложения документ
следва да се цени с останалите събрани по делото доказателства.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на св. Б. В. и св.
Н. М..
От казаното от св. В. се изяснява, че помнел за ПТП-та през миналата година с
товарен автомобил, което било на детелината на Околовръстното шосе към Ботевградско
шосе, като той бил от източната страна. Не можел да се сети за друго ПТП. Движел се по
околовръстното имало дълга колона в дясно, пуснал десен мигач и виждал автомобила зад
него, който изоставал и му направил място, за да влезе в колоната и да завие надясно. След
10-15 сек. се чул клаксон на кола, която не виждал и била от другата страна близо до него,
като не го бил видял, а другия водач бил близо до мантинелата и го бил закачил. След
предявяване на протокола за ПТП, свидетелят сочи, че подписа до буква „Б“ бил негов,
което се било случило в Горна баня на обект на „................“. Другия водач бил с товарач
„Маниту“ и му би счупил прозореца. Товарача бил с повдигач и при излизане се бил забол в
прозореца му. Утонява, че той бил влизал в обекта и бил спрял, имало кран, като другия
водач бил пред него и изведнъж тръгнал и с вилицата му счупил стъклото в горния край.
Свидетелства, че самият той управлявал самосвал, като влизал в строителния обект, а другия
водач правел маневра. Изяснява, че не го виждал, защото стрелата била пред неговата
кабина, като и двамата не можели да се видят. Сочи, че при движение стрелата била
вдигната високо горе, но не може да каже дали е трябвало да е така. По предното стъкло на
камиона имало дупка и имало счупени пластмаси. По другото ППС нямало вреди. Сочи, че
другият водач казал, че не бил виновен, но фактически той излизал срещу него, като самият
свидетел бил в спряло положение, когато го ударил.
При разпита на св. М. се изяснява, че подписът до буква „А“ под двустранния
3
констативен протокол (при предявяване от съда) е бил негов, като ПТП-то не било голямо.
Сочи, че бил излизал от обекта, като бил със строителна техника, като пред него имало
стърчаща вилица и винаги я поставял над нивото на автомобилите, за да може да не се удари
кола, но при излизането въобще не видял, че имало камион, като от дясно го ударил във
вратата и стъклото. Имало и счупено огледало, тъй като удара бил страничен. Изяснява, че
по това време вилицата била вдигната на три метра височина, а инцидентът настъпил в
Горна баня на обект на „................ Груп“, във вилна зона. Било светло, като не помни добре
дали е било влажно или е било валяло. Другото ППС дошло от ляво, а той го ударил
отдясно. По това време самият той правел маневра, а другият водач се движел направо, като
излизайки другият водач се бил ударил във вилицата. Свидетелства, че вилицата стърчала
два метра пред него, като той самият винаги я вдигал, за да не удари човек или човек, но не
бил очаквал камион. Сочи, че камионът бил в собствената си лента. Уточнява, че не помни
какво били записали в протокола. Платното било обаче с две ленти, като движението било
двупосочно. Изяснява, че когато машината била наравно с платното вилицата стърчала
наравно. Изяснява, че другия автомобил бил в движение, като имало спирачен път. Бил чул
как камиона спира, като опитал да вдигне вилицата още, но техниката не можела да вдигне
вилицата толкова бързо, поради което не успял да предотврати удара. По мнение на
свидетеля другия водач можел да заобиколи, като свидетелства, че го е възприел в
последния момент и нямало какво да стори. Уточнява, че искал да се включи в улицата, не
все още не бил излязъл на пътното платно. Бил изминал малко разстояние от обекта, като се
подавал, а скоростта била бавна. Не можел да кара с повече от 5-6 км./ч. Сочи, че всички
машини можели да се придвижват по пътното платно, като самият той излизал, тъй като
трябвало да работи от другата страна. Вилицата вдигал високо, защото било опасно, но не
бил очаквал камион, като последната била достатъчно висока, за да не удари човек или
камион – на два метра и половина, както винаги правел.
Настоящата съдебна инстанция приема показанията на св. В.а и св. М. за достоверни,
тъй като, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и правно
логични, като не се доказа свидетелите да са заинтересован от изхода на правния спор,
предмет на делото. Въпреки наличието на противоречия в някой детайли, това не може да
доведе до извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на показанията.
Нещо повече, логично е с оглед изминалия период от време свидетелите, да си спомнят
случая по-общо, допускай неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради
особеностите на човешката памет. Същественото е, че субективните им възприятия по
отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са
взаимоизключващи се, включително свидетелите ги потвърждават, под страх от наказателна
отговорност. Необходимо е да се изясни, че с оглед непосредственото формиране на
субективните възприятия е нормално свидетелите да описва някои детайли по различен
начин, доколкото същите са преки участници в ПТП-то. За пълнота трябва да се посочи, че с
оглед характеристиката на свидетелските показания, като гласни доказателствени средства,
т.е. такива за обстоятелства за които свидетелите имат пряко лично впечатление, съдът не
трябва да взема предвид личните оценки на свидетелите, тъй като последните не касая
факти от обективната действителност, а се касае за субективни оценки на свидетели от
лична гледна точка по отношение осъществили са факти, които последните са възприело.
Тоест, свидетелите могат да бъдат единствено ценени за изявления за знание – т.е. такива за
факти, но не и за оценъчни съждения.
Прието и неоспорено е заключението на САТЕ от което се изяснява, че механизма на
ПТП-то е следния: на 13.05.2023 г., около 14:00 ч., специализирана строителна техника
„Магни 6.2.“, рег. № С ................... се движи по ул. „.............“, като пред № 94, при
разминаване с товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ настъпва удар с
„вилицата“ на повдигащия механизъм на машината и насрещно движещият се товарен
автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ, като по последния са нанесени вреди по
4
предно дясно стъкло и челно стъкло, които вреди се намират в пряко-причинна следствена
връзка с ПТП-то. Експертът е посочил, че стойността необходима за възстановяването на
увредения товарен автомобил по средни пазарни цени към датата на ПТП-то е в размер на
9746,77 лева. Установено е, че от техническа гледна точка причина за ПТП-то е поведението
на водача на ССМ „Магни 6.2.“, който не е преценил габаритите на машината, поради което
технически е допуснал „вилицата“ на повдигащия механизъм да пробие (промуши)
насрещно движещият се товарен автомобил. Уточнено е, че при наличните по делото данни
не може да се направи извод за това дали от техническа гледна точка водача на товарния
автомобил е можел да предотврати произшествието, съответно дали е имал възможност да
извърши спасителна маневра.
Съдът, като извърши преценка на заключението на САТЕ, съобразно правилото на
чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е извършено обективно,
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените по
делото задачи, като по делото няма доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на
правния спор или е недобросъвестен.
При определяне на стойността на дължимото регресно вземане, съдът намира, че
следва да вземе предвид стойността изяснена в заключението на САТЕ по средни пазарни
цени. Трябва да се изясни и принципната позиция на настоящият съдебен състав, че
съгласно нормата на чл. 386 КЗ застрахователната сума не може да надвишава
действителната или възстановителната стойност на имуществото. За действителна се смята
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със
същото качество. За възстановителна стойност се смята цената за възстановяване на
имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи. Съгласно чл. 399 КЗ,
предмет на застрахователния договор за имуществено застраховане може да бъде всяко
право, което за застрахования е оценимо в пари. С оглед на така очертания предмет, при
обикновената имуществена застраховка максималният размер на вредите, които могат да
настъпят, може предварително да бъде определен, поради което застрахователната сума не
трябва да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото.
Начинът на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение при иска по чл.
405 КЗ, съответно чл. 410 КЗ, чл. 411 КЗ и чл. 432 КЗ се определя в рамките на договорената
максимална застрахователна сума, съобразно адекватната стойност на претърпяната от
осъществяване на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля
действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност
към същия момент – така Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т.
о., ТК; Решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; Решение
№ 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК.
В случая с оглед, твърденията на страните и при спазването на основния принцип в
българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът
намира, че претенцията на ищеца следва да бъде уважена в пълния предявен размер.
Според разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, водачите на пътни превозни средства са
длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания
товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за
да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да
намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението.
А според нормата на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, водач на пътно превозно средство,
който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да заобиколи пътно превозно
средство, да излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се
отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга
5
пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот,
преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците
в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши
маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. ри
извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна
лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея.
Когато такава маневра трябва едновременно да извършат две пътни превозни средства от
две съседни пътни ленти, с предимство е водачът на пътното превозно средство, което се
намира в дясната пътна лента.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че доколкото застрахования при
ответника водач не е спазил посочените правила, то последният виновно и противоправно е
нарушил правилата за движение по пътищата, като вината в случая на хипотезата на
небрежност се и предполага (арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
При това положение, съдът намира, че са налице всички материали предпоставки, за
да бъде уважен в цялост предявения иск.
Изцяло неоснователно е възражението на ответника за недоказаност на механизма на
ПТП-то. В случая както писмените доказателствени средства, така и гласни доказателствени
средства, така и САТЕ водя до сходен извод при определянето на механизма на ПТП-то.
Не може да се приеме, че е налице съпричиняване по направеното от ответника
възражение. Съпричиняването или т. нар. компенсация на вини (compensatio culpae),
изисква да се установени, че застрахования при ищеца водач е допринесъл обективно с
поведението си за настъпването на противоправния резултат или вредите – независимо от
това дали поведението му е противоправно. В случая с оглед събраните по делото
доказателства не може да се направи категоричен извод в тази насока, поради което и съдът
намира, че с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, следва да
приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154,
ал. 1 ГПК.
По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че претендираните суми са
погасени чрез плащане, поради което и съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
При този изход на правния спор с правна възможност с правна възможност да
претендира заплащането на деловодни разноски разполага само ищеца. Последният е
поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил
такива, поради което на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се присъди сумата от
912,45 лева, представляващи деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
В случая ответникът е въвел надлежно възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като справедливия размер на възнаграждението е
400,00 лева. Този извод на съда се обуславя от изложените по-долу съображения.
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно
договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този
размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
6
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-
173/09, т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „ като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
7
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актуалната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на
тълкувано нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване,
настоящият съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на
НМРАВ и посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална
съдебна практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила
значение.
В случая на съда е служебно известно, че адв. Д. води множество сходни
производства, който не съставляват фактическа и правна сложност. При това положение,
като се вземе предвид процесуалната активност на адв. Д. – явяването в о. с. з., както и
процесуалните действия извършени по делото, съдът счита, че справедливият размер на
адвокатското възнаграждение е в размер на 400,00 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ГЗЕ“ ЕАД, ЕИК: ........................, със седалище и адрес на управление: гр.
.........................., да заплати на ЗК „УК“ АД, ЕИК: ........................, със седалище и адрес на
управление: гр. ............................, на основание чл. 411 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от
4061,16 лева, представляващи регресно застрахователно вземане по застрахователна
8
преписка (именувана „щета“) № 23110150024/2023 г. за ПТП настъпило на 13.05.2023 г.,
около 14:00 ч., специализирана строителна техника „Магни 6.2.“, рег. № С ................... се
движи по ул. „.............“, като пред № 94, при разминаване с товарен автомобил „Рено К“,
рег. № СВ ................. СМ настъпва удар с „вилицата“ на повдигащия механизъм на
машината и насрещно движещият се товарен автомобил „Рено К“, рег. № СВ ................. СМ,
като по последното са нанесени имуществени вреди, ведно със законната лихва от
25.01.2024 г. (датата на предявяването на исковата молба) до окончателното плащане.,
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ГЗЕ“ ЕАД, ЕИК: ........................ да
заплати на ЗК „УК“ АД, ЕИК: ........................, сумата от 912,45 лева, представляващи
деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9