№ 141
гр. гр. Димитровград, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет
и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Теодора М. Петрова
при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова
като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Гражданско дело №
20235610100518 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Н. Д. Т., ЕГН
********** срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* в условията
на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП – за
обявяване за недействителен на основание чл. 22 ЗПК на Договор №
1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, а в условията
на евентуалност – за прогласяване на нищожна на основание чл. 143, ал. 1 и
чл. 146 ЗЗП на клаузата, обективирана в чл. 5 от Договор №
1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит.
Ищецът твърди, че между страните на 05.10.2022 г. е сключен Договор
№ 1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, по силата
на който ответникът и ищец по насрещния иск е предоставил в заем на ищеца
по първоначалния иск сума в размер на 3000 лева, която последният се
задължил да върне на 17 вноски, при лихва в размер на 990 лева за целия
период. Посочва, че съгласно чл. 5 от процесния договор, за обезпечаване на
задълженията на ищеца по него, последният се задължава да сключи Договор
за гаранция с дружеството Multitude Bank p.l.c., по който следва да заплати
възнаграждение в размер на 3000 лева. Поддържа, че договорът за кредит е
нищожен, тъй като макар и в същия да е посочен ГЛП, то липсва посочване
на условията за прилагането му, както и дали същият е фиксиран или
променлив и дали е приложим за целия срок на договора. В тази връзка
посочва, че нито в договора, нито в погасителния план е посочено какъв е
размерът на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата, както и таксата гаранция. Твърди, че
погасителният план не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
1
което създава невъзможност за потребителя да разбере какви компоненти са
включени в заплащаната вноска. Отделно от това поддържа, че договорът не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в същия е
посочен ГПР като абсолютна величина, но не и методиката, по която е
формиран, респективно не е ясно какви компоненти са включени в него.
Поддържа още, че договорът е недействителен и поради неспазване на
разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, тъй като претендираната чрез договора за
поръчителство сума в размер на 3000 лева не е включена в ГПР, а е следвало
това да бъде сторено, тъй като посочената сума представлява разход по
кредита по смисъла на ЗПК. Излага аргументи, че посоченият в договора ГПР
не отговаря на действителния, както и че нищожността на клаузата, уреждаща
размера на ГПР не може да бъде заменена от повелителните законови
разпореди по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, респективно е налице нищожност
на процесния договор. Позовава се на чл. 22 ЗПК и поддържа, че договорът
следва да се прогласи за недействителен. В условията на евентуалност
поддържа, че клаузата на чл. 5 от процесния договор, въз основа на която е
сключен договорът за поръчителство е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП, тъй като същата задължава
потребителя да сключи договор за поръчителство, за да му бъде отпуснат
кредит, като възнаграждението по този договор е в размер на 100% от сумата
по отпуснатия заем. Излага доводи за неравноправност на посочената клауза,
тъй като е във вреда на потребителя, не е формулирана ясно и недвусмислено
и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора. Посочва, че уговорката е нищожна, тъй като не е
индивидуална, доколкото е част от стандартни и бланкетни отнапред
изготвени условия и кредитополучателя не разполага с възможност да влияе
върху тях. Прави искания. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
оспорва иска. Поддържа, че кредиторът не е имал нито задължение, нито
право да включи възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР
съгласно ЗПК. Твърди, че сключването на договора за поръчителство не е
задължително условие за предоставяне на кредита. Посочва, че ищецът е
разполагал с възможност сам да избере друго лице, включително и
физическо, с което да бъде сключен договорът за поръчителство. Поддържа,
че доколкото възнаграждението по договора за поръчителство е уговорено в
отношенията между ищеца и трето за спора лице, то на ответника не е
известно какъв е неговият размер. Излага доводи, че ищецът сам е избрал
начина на обезпечение на кредита, тъй като чл. 5 от договора се генерира
автоматично въз основа на избора, който потребителят е направил при
подаването на заявката и в този смисъл клаузата се явявала индивидуално
уговорена. Посочва, че ЗПК не забранява на кредитора да поиска обезпечение
на вземанията си по договора. Поддържа, че липсва законово предписано
задължение за включване в договора за кредит на формулата, по която е
изчислен ГПР, доколкото по законодателен път е предвидено какво точно се
включва в него. Оспорва обстоятелството, че кредиторът е поставил условие
за заплащане на възнаграждение на третото лице, което потребителят е избрал
2
да обезпечи задълженията му по договора.
Предявен е и насрещен осъдителен иск от „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК ********* срещу Н. Д. Т., ЕГН ********** с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за осъждане на Н. Д. Т., ЕГН
********** да заплати в полза на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********
сума в размер на 3501,67 лева, представляваща непогасени задължения по
Договор № 1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит,
от които 3000 лева за главница, 501,67 лева за възнаградителна лихва за
периода от 04.11.2023 г. до 02.06.2023 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на иска – 22.06.2023 г. до
окончателно изплащане на вземането.
Ищецът по насрещния иск твърди, че във връзка с процесния договор за
кредит, ответникът и ищец по първоначалния иск не е заплатил нито една от
дължимите от него вноски – общо осем на брой с падежи: 04.11.2022 г.,
04.12.2022 г., 03.01.2023 г., 03.02.2023 г., 04.03.2023 г., 04.04.2023 г.,
03.05.2023 г. и 02.06.2023 г. в общ размер на 1184,53 лева, от които 682,86
лева – главница и 501,67 лева – възнаградителна лихва за периода от
04.11.2023 г. до 02.06.2023 г. В изложения контекст прави изявление за
обявяване на вземанията по договора за предсрочно изискуеми и отправя
покана към кредитополучателя да погаси всички свои задължения в размер на
682,86 лева главница и 501,67 лева възнаградителна лихва за непогасени
вноски с настъпил падеж до 22.06.2023 г. – датата на обявяване на
предсрочната изискуемост, и 2317,14 лева, представляващи главница по
оставащите вноски по кредита. Прави искания. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по
насрещния иск, с който го оспорва. Поддържа твърденията си за нищожност
на процесния договор на посочените в исковата молба основания. Оспорва
факта на настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора.
Прави възражение за прекомерност за претендираните от ищеца по
насрещния иск разноски. В условията на евентуалност и в случай, че искът
бъде уважен, моли изпълнението да бъде разсрочено.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа страна:
С доклада по делото е отделено за безспорно и поради това ненуждаещо
се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор №
1202475 от 05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит. Същият е
приложен към исковата молба, като от съдържанието му се установява, че по
силата на процесното облигационно правоотношение дружеството-ответник
се е задължило да предостави в заем на ищеца парична сума в размер на
3000,00 лева, срещу насрещното задължение на ищеца да върне сумата на 17
вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, с падежна
дата на първата вноска – 04.11.2022 г. Страните са уговорили още, че
дължимата лихва по заема е в размер на 990,00 лева при лихвен процент 33,00
% и ГПР – 49,68 %.
3
Видно от договора е и, че съгласно чл. 5, кредитът се обезпечава с
поръчителство от Multitude Bank в полза на ответника. В тази връзка към
исковата молба е представен и договор за гаранция (поръчителство), сключен
между ищеца и Multitude Bank p.l.c., от който се установява, че същият е
сключен с цел обезпечаване на процесния договор за заем, като ищецът
следва да заплати на гаранта сума в общ размер на 3000 лева, платима на 17
вноски, с първа падежна дата 04.11.2022 г. и краен срок за издължаване на
таксата – 27.02.2024 г.
По делото е представена и разписка за извършено плащане, от която се
установява, че заемната сума в размер на 3000,00 лева е изплатена от
ответника в полза на ищеца.
По делото е допуснато изслушването на съдебно – счетоводна
експертиза, от заключението на вещото лице, по която се установява, че
годишният лихвен процент по договора, в размер на 33 % е формиран като
общ процент върху отпуснатата сума. Установява се още, че в ГПР е
включена единствено възнаградителната лихва, а в случай, че в него бъде
включено и възнаграждението за поръчител, то ГПР ще бъде в размер на
149,68 %. Съгласно заключението, по процесния договор за заем са
извършени плащания в общ размер на 227,61 лева, от които 37,68 лева –
главница, 109,93 лева – лихва и 80,00 лева такси по Тарифата и Общите
условия към договора за кредит.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира
следното от правна страна:
Съдът е сезиран с обективно съединени искове в условията на
евентуалност с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Предявена е и насрещна искова
претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Съдът намира, че исковите претенции са допустими, доколкото са
предявени от процесуално легитимирани лица. На първо място, съдът дължи
произнасяне по главния иск, а по евентуално предявения – в случай, че
главните бъдат отхвърлени. Също така съдът дължи и произнасяне по
насрещната искова претенция.
По иска за недействителност на договора с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, съдът намира следното:
Както беше посочено по-горе, страните не спорят, че помежду им е
сключен договор № 1202475 от 05.10.2022 г. за предоставяне на
потребителски кредит. Спорен в настоящото производство е въпросът,
свързан с действителността на съглашението и произтичащите от това правни
последици, включително дължи ли ищеца в полза на ответника
претендираните от последния суми и ако да – какъв е техният размер.
Съдът намира, че по отношение на процесния договора приложение
намират разпоредбите на ЗПК, доколкото същият има характера на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Специалният закон в чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 ЗПК предвижда по императивен път
4
изисквания към съдържанието на тези договори, като отклонението от тях
води до недействителност на съглашението по аргумент от чл. 22 ЗПК. Нещо
повече, предвид императивния характер на посочените разпоредби,
включително и на основание чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следи служебно за
тяхното спазване, като в тази връзка дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като довод от някоя от страните.
Поради тази причина, още със съобщаването на проекта за доклад на делото,
съдът е указал на страните, че следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, като им е осигурил възможност да
изразят становище по тези въпроси.
Според този състав на съда, процесният договор за потребителски
кредит не отговаря на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а, т.
10.
Този извод на съда е обсонован от обстоятелството, че в договора
липсва каквото и да е посочване на условията за приложение на лихвения
процент. Липсва и посочване на методиката, по която е изчислен лихвеният
процент и в този смисъл договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 9а ЗПК.
На следващо място, според този състав на съда нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е налице, тъй като в договора липсва яснота как е формиран ГПР,
доколкото същият е посочен единствено като абсолютна стойност и липсва
разписана методика на формирането му. От друга страна, макар вещото лице
да е посочило, че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва,
доколкото не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена същата по
отношение на общия ГПР, то според съда по този начин потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
на заема, както и каква е финансовата тежест, която поема.
По отношение на разходите, включени в ГПР, съдът намира, че сумата
по договора за поръчителство е следвало да бъде включена при
изчисляването на разходите по кредита. В действителност, видно от чл. 5 от
договора, кредитополучателят е имал възможност да предостави обезпечение
чрез поръчителство, предоставено от избрано от него лице. Според
настоящия съдебен състав, в хипотеза, при която потребителят е избрал
предложеното от кредитора лице за гарант, то възнаграждението по договора
за поръчителство несъмнено представлява разход, свързан с кредита и следва
бъде включено при изчисляване на ГПР. С оглед заключението на вещото
лице, невключването на възнаграждението за по договора за поръчителство в
ГПР заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като ако тази сума
участваше като компоненти при формиране и изчисляване на ГПР по
съответния договор, то той – ГПР, би надвишил многократно предвидения в
горецитираната разпоредба максимален размер.
Съгласно чл. 22 ЗПК, нарушението на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9,
т. 9а, т. 10, води до недействителност на договора. Ето защо съдът намира, че
договор № 1202475 от 05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит
е недействителен, а предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 26, ал.
5
1, ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК – основателен.
Предвид основателността на главния иск, съдът не дължи произнасяне
по евентуално предявения.
По насрещния искова претенция с правна квалификация чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ІІІ ГО на ВКС, споделяна и от този
състав на съда, когато недействителността на договора за потребителски
кредит по смисъла на чл. 22 ЗПК се установи в производство по предявен иск
по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК
е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23
ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума
по кредита. В този смисъл в цитираното решение на касационната инстанция
е застъпена тезата, че ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя.
Доколкото достигна до извод за недействителност на процесния
договор и предвид приложимостта на специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК,
съгласно която в случаите, в които договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви и други разходи, то претенцията на ищеца по
насрещния иск за заплащане на всички суми извън главницата е
неоснователна и като така следва да бъде отхвърлена.
В изложения контекст ответникът по насрещния иск дължи заплащане
единствено на главницата. Следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 23
ЗПК и чл. 34 ЗЗД нямат еднакви правни последици, тъй като целта на
специалният закон е да защити потребителя, а не да отрече с обратна сила
договореното между страните. В този смисъл и обявената във връзка с чл. 22
ЗПК недействителност води до отпадане на възмездността на сключения
между страните договор, а не до реституция по повод на вече
несъществуваща облигационна връзка
Ищецът по насрещния иск претендира главница в размер на 3000 лева,
какъвто е и размерът на чистата стойност по кредита. От тази сума обаче,
следва да бъдат приспаднати заплатените от ответника по насрещния иск
суми. В тази връзка необосновано е твърдението на ищеца по насрещния иск,
че ответната страна не е заплатила нито една вноска по кредита, тъй като
съгласно заключението на вещото лице, заплатените суми по договора за
кредит възлизат общо на 227,61 лева, като е без значение как са били
отнасяни от кредитора те, доколкото както беше отбелязано по-горе при
недействителност на договора за потребителски кредит, длъжникът не дължи
лихви и други такси по кредита, а единствено предоставената му в заем сума,
представляваща чистата стойност на кредита. В тази връзка следва да се
6
отбележи, че спорният въпрос относно настъпване на предсрочната
изискуемост на претендираните от ищеца по насрещния иск вземания не
следва да бъде обсъждан, доколкото към датата на приключване на устните
състезания всички вземания по договора са с настъпил падеж и този факт
следва да бъде съобразен от съда по аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК. Само за
пълнота следва да се отбележи още, че съгласно заключението на вещото
лице, ищецът е извършил плащания по вноски с настъпил падеж 04.11.2022 г.,
04.12.2022 г. към датата на предявяване на насрещния иск – 22.06.2023 г.
кредитополучателят е бил в забава.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че от посочената по-горе сума
в размер на 3000,00, представляващата чистата стойност на кредита, следва да
се приспадне заплатеното от ответника. Ето защо на основание чл. 23 ЗПК,
потребителят дължи връщане на сума в размер на 2772,39 лева. В този смисъл
основателна е претенцията за осъждане на ответника по насрещния иск да
заплати на ищеца сума в размер на 2772,39 лева, като до пълния предявен
размер от 3000,00 лева, претенцията следва да бъде отхвърлена като
неоснователна. По гореизложеното аргументи като неоснователна следва да
бъде отхвърлена претенцията за заплащане на договорна възнаградителна
лихва в размер на 501,67 лева за периода от 04.11.2022 г. до 02.06.2023 г.
По разноските:
Всяка от страните своевременно е поискала присъждането на разноски в
настоящото производство. Предвид основателността на претенцията на ищеца
по първоначалния иск на същия се следват изцяло сторените от него разноски
по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК. По делото са налице доказателства за
заплатена държавна такса в размер на 159,60 лева, която следва да се присъди
в полза на ищеца. Същият е защитаван в производството от адвокат при
условията на чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което на адвоката следва да се присъди
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство.
При определянето му следва да се съобрази решение на СЕС по дело С-
438/22 от 25.01.2024 г., постановено по повод преюдициално запитване по
приложението на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. С цитираното решение е прието, че
националният съд може да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В
настоящия случай, съдът при съобразяване характера на производството,
неговата фактическа и правна сложност, включително наличната богата и
непротиворечива практика по този тип дела, счита, че следва да се присъди в
полза на адв. М. М. адвокатско възнаграждение по първоначалния иск в
размер на 480,00 лева, с включен ДДС.
Предвид частичната основателност на насрещния иск, разноски в тази
връзка се следват и на двете страни. Ищецът по насрещния иск е сторил
разноски в размер на 170,00 лева за заплатена държавна такса, 300 лева за
депозит за възнаграждение на вещо лице и 900,00 лева за адвокатско
възнаграждение. Доколкото не е посочено каква част от възнаграждението на
7
адвоката е заплатено за защита на страната в качеството и на ответник по
първоначалния иск и каква сума е заплатена във връзка с предявения
насрещен иск, съдът счита, че половината от адвокатското възнаграждение
следва да бъде отнесено към първоначалния иск, а другата половина – към
насрещния иск. В този смисъл неоснователно е релевираното от процесуалния
представител на ответника по насрещния иск възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, доколкото същото е под
предвидения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимум, от една страна, и съобразявайки постановките на
цитираната практика на СЕС, е в справедлив размер, от друга страна.
Предвид изложеното, отт сторените от ищеца по насрещния иск разноски,
съразмерно на уважената част от претенцията, ответникът по насрещния иск
следва да му заплати сума в размер на 728,39 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, ищецът по насрещния иск
следва да заплати в полза на адв. М. М. адвокатско възнаграждение
съразмерно на отхвърлената част от насрещната искова претенция. Съобразно
горепосочените критерии, включително цитираното решение на СЕС, съдът
определи адвокатското възнаграждение в размер на 480,00 лева, с включен
ДДС, като от тази сума по съразмерност на адв. М. следва да бъде присъдена
сумата от 99,98 лева.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а и т. 10 ЗПК, договор №
1202475 от 05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен
между Н. Д. Т., ЕГН ********** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА Н. Д. Т., ЕГН ********** да заплати в полза на „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК ********* на основание чл. 23 ЗПК сумата от 2772,39
лева, представляваща главница – остатък от чистата стойност по договор №
1202475 от 05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, като
ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 3000,00 лева, като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
********* срещу Н. Д. Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 501,67 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва по договор № 1202475 от
05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, за периода от
04.11.2022 г. до 02.06.2023 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 20059940 да заплати в
полза на Н. Д. Т., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в
размер на 159,60 лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса.
8
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 20059940 да заплати в
полза на адв. М. М., Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес: бул. „Пещерско
шосе“, № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2, сума
в размер на 480,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по
първоначалния иск с включен ДДС.
ОСЪЖДА Н. Д. Т., ЕГН ********** да заплати в полза на „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК 20059940 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в
размер на 728,39 лева, представляваща разноски в настоящото производство
съразмерно на уважената част от насрещната искова претенцията.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 20059940 да заплати в
полза на адв. М. М., Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес: бул. „Пещерско
шосе“, № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2, сума
в размер на 99,98 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по
насрещния иск с включен ДДС, съразмерно на отхвърлената част от
претенцията.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
9