Р Е Ш Е Н И Е
№ 119
гр. Перник, 12.04.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети март през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 98 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
1356/12.12.2018 г. по гр.д. № 5949/2018 г. по описа на Районен съд – гр.
Перник, първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен предявения от М.К.М.,
с ЕГН: ********** против „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК: ********* иск с правно
основание по чл. 439 от ГПК – за признаване за установено спрямо ответника, че
ищецът не му дължи сумата от 3987.13 лева, представляваща главница по договор
за кредитна карта № ***, сключен между страните на ***. Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил М.К.М.
да заплати на ответника сумата от общо 350 лева – разноски в
производството за адвокатско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № №
109/03.01.2019 г. от М.К.М., чрез процесуалния му
представител – адв. К.П., в която същото се оспорва изцяло. Излагат
се съображения, че атакуваното решение е неправилно поради противоречие с
материалния закон, необосновано и постановено при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че погасителната давност по
отношение на процесното вземане е петгодишна като е започнала да тече на
05.01.2006 г. В тази връзка се прави извод, че същата е изтекла на 05.01.2011
г. Посочва се, че от страна на ответника по делото не са представени
доказателства в подкрепа на твърденията му, че ищецът е извършвал плащания на
вноски по договора. В тази връзка се оспорва и изводът на съда, че извършването
на такива плащания представлява признание на дълга. Акцентира се върху
обстоятелството, че по делото не са представени доказателства, от които да се
установява прекъсване на давността. Иска се първоинстанционното решение да бъде
отменено като вместо него бъде постановено друго, с което претенцията на ищеца
да бъде уважена изцяло. Претендират се разноски и пред двете съдебни инстанции.
Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – юрк. П.К., е постъпил писмен
отговор с вх. № 1011/11.02.2019 г., с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна. Излагат се съображения за правилност и
обоснованост на атакуваното съдебно решение. Твърди се, че от извършените
плащания по процесния договор следва недвусмислен извод за признаване на дълга
от страна на ищеца, както и че същите прекъсват давността относно вземането.
Акцентира се върху обстоятелството, че във връзка с разпределянето на
доказателствената тежест с доклада по делото съдът не е давал указания на
ответника да представя доказателства за осъществените плащания. Иска се
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
да бъде потвърдено изцяло. Претендират се разноски. Не се правят
доказателствени искания.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят М.М. нередовно призован, не
се явява. Вместо него се явява процесуалният му представител – адв. К.П., който
прави изрично волеизявление за даване хода на делото, въпреки нередовното
призоваване на неговия доверител. Поддържа жалбата, не прави доказателствени
искания. По същество излага доводи за основателност на предявения иск. Посочва,
че процесното вземане представлява главница по договор за кредитна карта,
сключен на *** като срокът
за издължаване на сумата е бил определен на 24 месечни вноски. В тази връзка
твърди, че крайният срок за погасяване на цялата сума е бил до 05.01.2006 г.,
от която и дата следва да тече погасителната давност. В тази връзка навежда
извода, че вземането е било погасено по давност на 05.01.2011 г. Акцентира
върху обстоятелството, че от ответното дружество не са ангажирани
доказателства, които да обуславят прекъсване на посочената давност. Претендира
разноски и за двете инстанции, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата
страна „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, нередовно призована, не изпраща представител. От
същата е постъпила молба с вх. № 1397/13.03.2019 г., с която се прави искане
делото да се разгледа в отсъствие на представител на дружеството. Към молбата е
приложена служебна бележка с изх. № *** с оглед
дадените от въззивния съд указания в Определение № 151/20.02.2019 г. В
останалата си част молбата има характер на писмена защита като по същество се
излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба. Акцентира се върху
обстоятелството, че между страните е било налице валидно облигационно отношение
като процесното вземане съществува и продължава да се дължи от жалбоподателя,
доколкото давността за него не е изтекла. Допълва се, че дори последната да се
приеме за изтекла, задължението продължава да съществува като естествено
такова.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 23.08.2018 г., подадена от М.К.М.. Със същата е предявен
отрицателен установителен иск като се иска съдът да признае за
установено, че М.М. не дължи на „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД сумата от 3987.13 лева, представляваща
главница по договор за кредитна карта № ***, сключен на ***, доколкото същата е погасена по давност.
Искът
е с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК – за установяване, че вземането за главница на ответника към ищеца по Договор за кредитна карта №
*** не съществува.
В исковата молба се твърди, че през април 2018 г. ищецът е получил от
ответното дружество удостоверение за непогасен дълг с изх. № ***, с което е
уведомен, че „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД е придобило на основание договор за прехвърляне на
вземания от „ЮРОБАНК България“ АД, задължението му по договор за кредитна карта
№ ***, сключен на ***, което към 23.03.2018 г. възлизало на 3987.13
лева. Посочва се,
че това обстоятелство е отразено и в Централния кредитен регистър. На следващо
място се твърди, че с оглед така полученото удостоверение ищецът е депозирал
молба пред ответното дружество, в която изрично е посочил, че така дължимата сума
е погасена по давност, като в тази връзка е отправил искане да му бъде издаден
документ за липса на задължения. Уточнява, че по подадената от него молба
дружеството му е изпратило становище, с което оспорва погасяването на вземането
по давност.
В тази
връзка в исковата молба са изложени подробни доводи за погасяване на процесното
вземане по давност и за наличието на интерес от предявяване на настоящия иск. В
допълнение се уточнява, че давността в конкретния случай следва да е петгодишна,
но същата е изтекла, доколкото не са предприети никакви действия по спирането
или прекъсването й. С тези аргументи се обосновава извод, че ищецът не дължи на
ответника процесната сума, представляваща главница по цитирания договор за
кредит, поради погасяването й по давност.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор
ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен. Посочил е че на *** между ищеца
и дружеството „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е сключен договор за кредитна
карта. Уточнил е че на 24.03.2005 г. между последното и „ЮРОБАНК България“ АД е
бил сключен договор за продажба на предприятие, по силата на който всички права
и задължения по всички договори с картодържатели, сключени от „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД са прехвърлени на „ЮРОБАНК България“ АД. На следващо място е
посочено, че 18.01.2016 г. между „ЮРОБАНК България“ АД като цедент и „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД като цесионер е сключен договор
за прехвърляне на вземания, като по силата на последния са прехвърлени и
вземанията на банката срещу М.М. по сключения с него договор за кредитна карта.
Уточнява се, че съгласно договора за цесия и пълномощно към него новият
кредитор – ответното дружеството е било упълномощено да уведоми длъжниците за
прехвърлянето на вземанията, каквото уведомяване спрямо ищеца същото е
извършило надлежно.
По същество
се оспорват изложените в исковата молба твърдения за изтекла погасителна
давност за процесното вземане. Възприема се доводът, че давността е петгодишна,
но се посочва, че същата е била многократно прекъсвана чрез извършвани от
длъжника плащания на части от дълга. В тази връзка се посочва и че така
извършените плащания следва да се тълкуват като признание на дълга по отношение
на останалата незаплатена негова част. По тези съображения се прави извод, че
давността за вземането не е изтекла. На следващо място се излагат доводи, че
дори давността да се приеме за изтекла, то вземането продължава да съществува и
да се дължи като естествено задължение и кредиторът има право да го претендира.
Уточнява се, че ответното дружество не е предприело действия по принудително
събиране, тъй като до 23.02.2018 г. е получавало редовни плащания за погасяване
на дълга. Акцентира се върху обстоятелството, че вземането е дължимо,
продължава да съществува, дори и като естествено такова, като кредиторът не е
удовлетворен, поради което предявеният иск е неоснователен.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети: удостоверение за непогасен дълг с изх. № ***, справка за
кредитополучател № ***, молба до „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с вх. №
ВЖ-00191/26.07.2018 г., становище по последната с изх. № 01242/02.08.2018 г.,
заявление за издаване на кредитна карта от М.М. и два броя пощенски разписки.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че между ищеца и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е бил
сключен договор за кредитна карта, като впоследствие вземанията на кредитора по
договора за били прехвърлени чрез цесия на „ЮРОБАНК България“ АД, а след това
от последното на ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД.
Приел е освен това, че ищецът е бил надлежно уведомен за извършеното
прехвърляне на задължението му по договора за кредитна карта в размер на
3987.13 лева в полза на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД. На
последно място е приел, че въпреки позоваване на изтекла давност пред
ответника, ищецът е получил от последния становище, че вземането продължава да
съществува. В тази връзка районният съд е счел, че е сезиран с иск по чл. 439 от ГПК и че приложимият спрямо процесното вземане давностен срок е пет години.
Позовал се е на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
като е достигнал до извод, че с всяко извършено плащане на част от задълженията
по договора за кредитна карта е настъпвало прекъсване на давността относно
задължението. Възприел и становището на ответника, че извършените плащания
представляват признание на факта на дължимост по отношение на неизплатената
част от задължението по арг. от чл. 116 а от ЗЗД. По тези съображения районният
съд е счел, че нова давност за вземането е започнала да тече на 23.02.2018 г.,
поради което и към момента на предявяване на иска не е изтекла. По тези
съображения първостепенният съд е отхвърлил иска като неоснователен.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна между страните не се спори, а и от доказателствата по
делото се установява, че на *** между М.К.М. и
„Бългериън ритейл сървисиз“ АД е сключен договор за кредитна карта при общи
условия. Видно от същия, както и от приложените общи условия, длъжникът следва
да погаси отпуснатите по кредитната карта суми в рамките на двадесет и четири
месечни вноски. По делото се установява, че на 24.03.2005 г. между „Бългериън
ритейл сървисиз“ АД и „ЮРОБАНК България“ АД е сключен договор за продажба на
предприятие, по силата на който правата и задълженията на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД по сключения с ищеца договор
за кредитна карта са прехвърлени на дружеството „ЮРОБАНК България“ АД.
Последното от своя страна е прехвърлило вземанията си към ищеца по процесния
договор за кредитна карта на дружеството ответник „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД чрез договор за прехвърляне на вземания. По делото не се спори и
че ищецът е бил уведомен за извършената цесия преди подаване на исковата
молба.
От представена
пред въззивния съд служебна бележка изх. № *** е видно, че в периода от 08.03.2017
г. до 23.02.2018 г. в изпълнение на задълженията си по процесния договор за
кредитна карта ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от 1200.84 лева
на дванадесет месечни вноски. Посоченото обстоятелство в последна сметка се
потвърждава и от справка за кредитополучател № ***.
На следващо
място страните не спорят, а и от представени по делото удостоверение за
непогасен дълг изх. № *** до М.М. и справка за
кредитополучател № ***. се установява, че към 23.03.2018 г. неизплатеното задължение
по процесния договор за кредитна карта е на стойност 3987.13 лева, която сума
представлява главницата по този договор.
На последно място видно от молба с вх. № ВЖ – 00191/26.072018 г. и изразено
по нея становище, обективирано в писмо изх. № 01242/02.08.2018 г., ответникът
счита вземането си от 3987.13 лева по процесния договор за кредитна карта за
дължимо и подлежащо на плащане от длъжника ищец, въпреки наведеното от негова
страна в изрична молба до дружеството твърдение за погасяване на същото по
давност.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Съгласно чл.
124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи несъществуването на
едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. В
настоящия случай въпреки възраженията на ответника досежно естествения характер
на задължението, въззивният съд намира, че за ищеца е налице правен интерес от
предявения отрицателен установителен иск, доколкото видно от удостоверение за
непогасен дълг изх. № *** и писмо изх. № 01242/02.08.2018 г. ответното дружество
претендира погасяването на незаплатените задължения по процесния договор за
кредитна карта като заявява, че няма „основание“ да вземе предвид твърдяната от
длъжника погасителна давност.
На следващо
място съгласно чл. 110 от ЗЗД, а и предвид трайната съдебна практика (напр. Решение № 261 от
12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение
№ 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК,
Определение № 214 от 13.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2017 г., IV г. о.,
ГК и др.),
приложимият спрямо процесното вземане давностен срок е пет години, доколкото
същото произтича от договор за кредитна карта. Същият по арг. от чл. 114, ал. 1
от ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В
настоящия случай видно от представеното по делото заявление за издаване на
кредитна карта процесният договор е сключен на *** като съгласно същия и приложимите общи условия
дължимите по него суми следва да бъдат заплатени на двадесет и четири месечни
вноски. Предвид липсата на изрично посочване на начален момент, от който
започва да тече уговореният двадесет и четири месечен период за погасяване на
задълженията по кредита, а и липсата на твърдения в тази насока от ответното
дружество, въззивният съд счита, че този срок е започнал да тече от сключване
на договора, както твърди и ищецът. По тези съображения настоящият съдебен състав,
счита че срокът на договора съответно срокът за погасяване на процесното
задължение е изтекъл към м. януари 2006 г. От този момент съгласно чл. 114, ал.
1 от ЗЗД е започнал да тече и общият петгодишен давностен срок относно
неизплатените задължения по договора за кредит. В тази връзка, доколкото по
делото липсват твърдения, а и данни от страна на ответното дружество или на
неговите праводатели, да са предприемани каквито и да било действия, водещи до
прекъсване или спиране на давността относно процесното вземане, то въззивният
съд счита, че към момента на образуване на исковото производство същата е
изтекла, доколкото между м. 01.2006 г. и м. 08.2018 г. при всички случаи е
изминал период много над законоустановените пет години. По тези съображения процесното вземане от 3987.13 лева – главница по договор за кредитна карта, следва
да се приеме за погасено по давност.
В тази
връзка възраженията на въззиваемото дружество, че извършените от ищеца плащания
на вноски по процесния договор в периода м. 03.2017 г. м. 02.2018 г. прекъсват
давността относно цялото вземане по договора, а освен това представляват
извънсъдебно признание на целия дълг, въззивният съд намира за неоснователни.
Посоченият извод следва на първо място от разпоредбите на чл. 116 от ЗЗД, които
уреждат основанията за прекъсване на давностните срокове в гражданското право.
В тази насока независимо, че същите са изчерпателно изброени, сред тях не е
предвиден фактът на извършено от длъжника плащане на част от задължението.
Освен това, доколкото съгласно нововъведеното правило на чл. 116а от ЗЗД съдебното
предявяване на част от дадено вземане прекъсва или спира давността само за тази
част, то на още по голямо основание следва да се приеме, че извършеното
доброволно и извънсъдебно погасяване на част от дължимо задължение не
съставлява основание за спиране или прекъсване на давността относно остатъка от
вземането на кредитора. Такова частично плащане не може да се счита и за
извънсъдебно признание на дълга, тъй като за да се приеме, че е налице такова
признание, същото следва да е ясно, категорично и безусловно изразено и да
следва недвусмислено от волята на длъжника. В тази връзка самият факт на
извършено плащане на една или няколкото вноски от дължимата сума по договора за
кредит не може да се тълкува като волеизявление за признаване на остатъка от
дълга, доколкото от това поведение на длъжника (при това длъжник физическо лице)
по никакъв начин не може да се изведе негова ясна още по-малко категорична и
недвусмислена воля в този смисъл. В тази насока е и трайната съдебна практика,
която настоящият съдебен състав споделя напълно – напр. Решение №87/24.07.2015 по дело №1171/2014 на
ВКС, ТК, I т.о., Решение № 26 от 24.07.2018 г. на ВКС по
т. д. № 1853/2017 г., I т. о., ТК, Решение № 215 от 10.09.2014 г. на ВКС по т.
д. № 456/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 161 от 3.02.2016 г. на ВКС по т. д. №
1934/2014 г., I т. о., ТК и др.
На последно място за неоснователно следва да се
приеме и възражението на въззиваемото дружество, че по делото не се доказвало
твърдението на ищеца относно началния момент на давностния срок. В тази връзка
въззивният съд намира за нужно да отбележи, че в представеното от ответника
заявление за издаване на кредитна карта, в което е обективиран процесният
договор, изрично е отбелязано, че същият е сключен на *** при срок на погасяване на
задълженията по кредита – двадесет и четири месечни вноски. Предвид липсата на
конкретни възражения от ответното дружество срещу тези факти, то липсват и
основания за приемане на някакви по-различни правни изводи от горепосочените.
Относно изложените от ответното
дружество доводи, че дори вземането да е погасено по давност, то продължава да
съществува като естествено задължение, въззивният съд намира същите за
правилни, но неотносими към правните му изводи в настоящото производство. Както
бе посочено и по-горе това правно състояние на вземането не опровергава
съществуващия за ищеца правен интерес от
отрицателния установителен иск. Посоченият извод следва и от обстоятелството,
че уважаването на последния ще осигури една защита за длъжника срещу бъдещи
действия по принудително събиране на процесното вземане. Независимо от това
обаче въззивният съд отбелязва, че уважаването на иска не съставлява пречка за
длъжника доброволно да плати съответната сума при воля и желание за това,
доколкото с настоящото решение се признава за установено единствено, че
процесното вземане не се дължи, а не че същото не съществува.
По гореизложените съображения
въззивната жалба е основателна, а обжалваното решение е неправилно и следва да
бъде отменено изцяло, като вместо него бъде постановено друго, с което
предявеният иск да бъде уважен.
По исканията за разноски на страните:
Искане за
разноски в производството са направили и двете страни по делото. С оглед изхода
на същото обаче такива следва да се присъдят само на въззивната страна – М.К.М.,
която пред въззивният съд заявява, че претендира такива и пред двете инстанции,
като представя и списък по чл. 80 от ГПК. В качеството си на ищец в
първоинстанционното производство, последният също е заявил своевременно искане
за разноски пред районния съд. По тези съображения и предвид изхода на делото
пред въззивния съд направеното искане е основателно като на жалбоподателя
следва да бъдат присъдени разноски за производството и пред двете инстанции.
Същият претендира разноски, както следва: 650 лева – адвокатски хонорар за
процесуално представителство пред първоинстанционния съд, 159.48 лева – разноски за държавна такса пред
първоинстанционния съд, 600 лева – адвокатски хонорар за процесуално
представителство пред въззивния съд и 79.74 лева – държавна такса за образуване
на въззивното производство. Въззивният съд, счита че действителното заплащане
на претендираните разноски се доказва от приложените по делото документи – два
броя договори за правна защита и съдействие и два броя платежни нареждания. В
производството пред първоинстанционния съд обаче е направено възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Съгласно разпоредбата на чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минималният дължим хонорар при дело с интерес до
5000 лева, какъвто е настоящият случай, възлиза на 509.01 лева (300 лева +
0.07х2987.13 = 509.01). Предвид обстоятелството, че производството не се
отличава с особена фактическа или правна сложност, въззивният съд намира, че
претендираните разноски в размер на 650 лева са прекомерни, като на ответника
следва да бъдат присъдени такива в минималния размер от 510 лева. Посоченият
размер въззивният съд определи като съобрази обстоятелството, че пред първата
инстанция е е проведено едно единствено съдебно заседание, в което представител
на насрещната страна не се е явил. Останалите разноски следва да бъдат
присъдени на жалбоподателя в пълен размер предвид и липсата на възражение за
прекомерност относно разноските пред въззивния съд.
Искане за
разноски на насрещната страна с оглед изхода на делото е неоснователно.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №
1356/12.12.2018 г., постановено по гр.д. № 5949 по описа на РС-гр. Перник за
2018 г. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по
отношение на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК: *********, че М.К.М.,
с ЕГН: ********** не дължи на дружеството сумата от
3987.13 лева – главница по договор за кредитна карта № ***.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление – гр.
София, кв. „Малинова долина“, ул. „Рачо П. Казанджията“ № 6, сграда „Матрикс Тауър“, ДА
ЗАПЛАТИ на М.К.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 669.48
(шестстотин шестдесет и девет лева и
четиридесет и осем стотинки) лева, представляваща разноски в производството
по гр.д. № 5949/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Перник, от които 510 лева
– адвокатско възнаграждение и 159.48 лева – разноски за държавна такса, както и
сумата от 729.74 (седемстотин двадесет и
девет лева и седемдесет и четири стотинки) лева, представляваща разноски в
производството по в.гр.д. № 98/2019 г. по описа на Окръжен съд – гр. Перник, от
които 650 лева – адвокатско възнаграждение и 79.74 лева държавна такса.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.